Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Реликвата (27)

26

Когато се получи поредното съобщение, Д’Агоста се намираше в противоположния край на музея. Забелязан силует, секция 18, компютърната зала.

Изпъшка и напъха радиостанцията в калъфа. Краката го боляха от умора. На всеки му се привиждаха вампири в това проклето място.

В преддверието пред компютърната зала се бяха събрали десетина души и с притеснение се опитваха да си разменят шеги. До затворената врата бяха застанали двама полицаи.

— Спокойно — каза Д’Агоста, докато разопаковаше една пура. — Кой го видя?

Един млад мъж пристъпи напред. Беше облечен в бяла лабораторна манта и имаше полегати рамена. На колана му висяха очила с цвят на кока-кола, калкулатор и пейджър.

„От къде ги изравят тези типове?“ — помисли си Д’Агоста.

Беше безупречен.

— Всъщност не видях нищо — отговори типът, — но чух силно тропане в електрозалата. Звучеше като блъскане, сякаш някой се опитва да мине през вратата…

Д’Агоста се обърна към двамата полицаи.

— Да проверим.

Завъртя бравата на вратата и някой подаде ключ с обяснението:

— Заключихме. Не искахме нещо да изскочи отвътре… Д’Агоста махна с ръка. Започваше да става смешно. На всички им се привиждаха призраци. Как смятаха да организират голям банкет за откриването следващата вечер? Трябваше да затворят това кошмарно местенце още след първите убийства.

Залата беше просторна, овална и безупречно чиста. В средата върху голям пиедестал се издигаше окъпан в ярка неонова светлина бял цилиндър, висок около метър и половина. Д’Агоста предположи, че това е централният компютър на музея. Бучеше приглушено, заобиколен от устройства, работни станции, маси и шкафове с книги. На отсрещните стени имаше две врати.

— Огледайте наоколо, момчета — каза той и напъха незапалената пура в устата си. — Искам да поговоря с онова приятелче, за да свърша писмената работа.

И излезе отвън.

— Име? — попита Д’Агоста.

— Роджър Тръмкеп. Аз съм сменният надзорник.

— Добре — каза уморено Д’Агоста, докато си записваше. — Докладвате за шумове при процесора с база данни.

— Не, сър, процесорът е на горния етаж. Това е компютърната зала. Наблюдаваме хардуера и поддържаме системите.

— Значи компютърната зала. — Той си отбеляза още нещо. — Кога за първи път чухте шумовете?

— Няколко минути след десет. Тъкмо приключвахме с журнала.

— Четяхте си журнал, когато чухте шумовете?

— Не, сър. Записите на дневниците^[1]. Довършвахме ежедневното съхраняване на информацията.

— Разбирам. Приключвахте чак в десет?

— Това не може да се прави в натоварените часове, сър. Имаме специално разрешение да идваме на работа в шест сутринта.

— Късметлии. И къде чухте тези шумове?

— Идваха от електрозалата.

— И тя е…

— Вратата вляво от МП–3. Това е компютърът, сър.

— Видях две врати вътре — каза Д’Агоста. — Какво има зад другата?

— О, това е тъмната стаичка. Достъпът в нея е с магнитни карти. Никой не може да влезе.

Д’Агоста го погледна учудено.

— В нея се намират дискове и други такива неща. Наричаме я „тъмната стаичка“, защото всичко е автоматично — никой не влиза, освен техниците по поддръжката. — Той кимна гордо. — Ние сме абсолютно автоматизирани. В сравнение с нас полицейските управления са все още в каменната ера. Те все още използват оператори, които правят записите ръчно или нещо подобно.

Д’Агоста отново влезе вътре.

— Чули са шумовете зад онази врата в дъното вляво. Да огледаме. — Той се обърна и каза на Тръмкеп: — Да останат отвън.

Вратата на електрозалата се отвори и замириса на горещи кабели и озон. Д’Агоста опипа стената, намери копчето и включи осветлението.

Най-напред огледа помещението, както пишеше по учебниците. Трансформатори. Скари на вентилационни проводи. Кабели. Няколко климатика. Много горещ въздух. Но нищо друго.

— Огледайте зад онова устройство — каза Д’Агоста.

Полицаите огледаха подробно всяко ъгълче. Един от тях се обърна и вдигна рамене.

— Добре — каза Д’Агоста и тръгна към компютърната зала.

— Изглежда чисто. Господин Тръмкеп?

— Да? — подаде глава надзорникът.

— Кажете на хората си да влязат. Изглежда нормално, но ще оставим човек през следващите трийсет и шест часа. — Той се обърна към един от полицаите, които излизаха от електрозалата. — Уотърс, оставаш тук до края на смяната си. Проформа, разбираш ли? Ще ти изпратя смяната.

„Още няколко такива случая и оставам без полицаи“ — мина му през ума.

— Разбрано — отвърна Уотърс.

— Това е добра идея — каза Тръмкеп. — Тази зала е ядрото на музея, разбирате ли. Или по-скоро мозъка. Ние контролираме телефоните, растенията, мрежата, принтирането, електронната поща, системата за сигурност…

— Чудесно — каза Д’Агоста.

Запита се дали тъкмо тази не е службата, която разполага с точни чертежи на подземието.

Служителите започнаха да влизат един по един и да заемат местата си пред компютрите. Д’Агоста попи чело. „Горещо е като в сауна.“ Обърна се да излезе.

— Родж — чу глас зад себе си. — Имаме проблем.

Д’Агоста се спря.

— О, Боже мой! — възкликна Тръмкеп, вторачен в монитора. — Системата е блокирала. Какво, по дяволите…

— Още ли беше на контролен режим, когато излезе, Родж? — запита някакъв дребосък с издадени напред зъби. — Ако е приключил и не е получил отговор, може да е превключил на презареждане.

— Може да си прав — каза Роджър. — Изключи го и провери дали ще тръгне.

— Не отговаря.

— Защитата изключена ли е? — попита Тръмкеп, привеждайки се над компютърджията с издадените зъби. — Дай да проверя.

В залата записука алармена сирена, не силно, но пронизително и остро. Д’Агоста забеляза червен сигнал върху едно табло на тавана над лъскавия централен компютър. Може би трябваше да се помотае още известно време тук.

— Какво има сега? — попита Тръмкеп.

„Господи, ама че жега! — помисли си Д’Агоста. — Как издържат тия хора?“

— Какъв е този сигнал, който получаваме?

— Не знам. Провери го.

— Къде?

— В справочника, глупако! Точно зад компютъра ти е. Ето, намерих го.

Тръмкеп започна да прелиства страниците.

— 2291, 2291… ето го. Топлинна аларма. О, Господи, машината прегрява! Извикайте веднага поддръжката.

Д’Агоста се размърда. Думкането, което бяха чули, вероятно беше някаква повреда в климатичните компресори. „Не е нужно да си конструктор на ракети, за да го разбереш. Тук трябва да е поне трийсет градуса.“ Докато излизаше от залата, покрай него минаха с бързи крачки двама техници от поддръжката.

 

 

Както повечето съвременни суперкомпютри, музейният МП–3 беше по-устойчив на високи температури от „ютиите“ отпреди десетина-двайсет години. За разлика от овехтелите вакуумни тръби и транзисторите, неговият силициев мозък можеше да функционира продължително време над препоръчителната температура, без загуба или повреда на информация. Но хардуерът на системата за сигурност на музея беше инсталиран от трета компания и не отговаряше на оперативните спецификации на компютърния производител. Когато температурата в компютърната зала достигнеше тридесет и четири градуса, а това беше свръх допустимото за ROM чиповете, които управляваха автоматичната контролна алармена система, — тя се задействаше с деветдесет секунди закъснение.

Уотърс стоеше в един ъгъл и оглеждаше залата. Техниците по поддръжката си бяха тръгнали преди повече от час и в залата беше приятно хладно. Всичко течеше в нормалния си ритъм и единствените шумове бяха жуженето на компютрите и тракането на зомбитата по клавишите. Погледът му попадна върху екрана на един свободен компютър с потрепващо съобщение:

ВЪНШНА ПОВРЕДА В ROM

ИНФОРМИРАЙ ЗЗВ1 4А ОЕ

Все едно беше на китайски. Каквото и да беше, не може ли да го кажат на английски? Ненавиждаше компютрите. Според него не вършеха нищо друго, освен че пропускаха „с“-то в края на фамилното му име по сметките. Не му бяха симпатични и всички тези шибани, вторачени в мониторите компютърджийчета. Ако нещо не е наред, нека сами да се оправят.