Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Реликвата (38)

37

Мощна кихавица разтрака стъклениците и размести растителните мостри в ботаническата лаборатория на музея.

— Съжалявам — извини се Кавакита, подсмърчайки. — Алергия.

Марго се беше заслушала в описанието на неговата генетична програма „Екстраполатор“. „Блестяща е — помисли си тя. — Но се обзалагам, че почти изцяло се основава на теорията на Фрок.“

— Та значи — продължи Кавакита, — започва се с генетични редици от две животни или растения. Те се въвеждат. Резултатът е екстраполация — предположение от страна на компютъра в каква еволюционна връзка се намират двата вида. Програмата автоматично сравнява части от ДНК, открива сходни секвенции и преценява какъв би могъл да е екстраполираният вид. Ще направя тест с ДНК на шимпанзе и човек. Резултатът би трябвало да бъде описание на някаква междинна форма.

— Липсващата връзка — кимна Марго. — Само не ми казвай, че ще се появи и изображение на животното?

— Не! — Кавакита се разсмя. — Щях да получа Нобелова награда, ако можеше да го прави. Но вместо това съставя списък на морфологични и поведенчески особености, които би притежавало това животно или растение. Не категорични, но вероятни. И не цялостен списък, естествено. Ще разбереш, когато направим теста.

Той въведе поредица от команди и върху екрана на компютъра потече информация: бърза, вълнообразна редица от нули и единици.

— Можеш да го изключиш — каза Кавакита. — Но обичам да наблюдавам прехвърлената от генетичния синхронизатор информация. Все едно наблюдаваш река — за предпочитане пълна с пъстърви.

След около пет минути информационният поток спря и екранът опустя, потрепвайки в бледо синьо. Появи се лицето на Моу от „Тримата глупаци“ и прозвуча гласът му: „Мисля, мисля, но нищо не измислям!“

— Това означава, че програмата тече — обясни Кавакита и се изкикоти на шегичката си. — Може да отнеме до един час в зависимост от това колко раздалечени са двата вида.

На екрана изникна съобщение:

ПРИБЛИЗИТЕЛНО ВРЕМЕ ДО ПРИКЛЮЧВАНЕ: 3:03:40 мин

— Шимпанзетата и хората са сравнително сходни — деветдесет и осем процента от гените им са еднакви, — затова става доста бързо.

На екрана над главата на Моу просветна крушка.

— Готово! — каза Кавакита. — Да видим резултатите.

Той натисна един клавиш. На екрана се изписа:

ПЪРВИ ВИД:

Вид: Pan troglodytes

Род: Pan

Семейство: Човекоподобни

Разред: Примати

Клас: Бозайници

Тип: Гръбначни

Царство: Животинско

 

ВТОРИ ВИД:

Вид: Homo sapiens

Род: Homo

Семейство: Хора

Разред: Примати

Клас: Бозайници

Тип: Гръбначни

Царство: Животинско

Общи гени: 98,4%

— Вярваш или не — каза Кавакита, — идентифицирането на двата вида беше направено единствено по гените. Не подадох информация какво представляват двата организъма. Това е подходящ начин да се демонстрира на скептиците, че екстраполаторът не е само машинка или манипулация. Сега да видим описанието на междинния вид или, както каза — липсващата връзка.

Морфологични характеристики на междинната форма:

 

Строен

Мозъчна вместимост: 750 куб. см.

Двуног, изправена стойка

Противостоящ палец

Липсващо противостоене на пръстите на краката

Междуполов диморфизъм под средния

Тегло, зрял мъжки индивид: 55 кг

Тегло, зрял женски индивид: 45 кг

Период на бременност: осем месеца

Агресивност: слаба до умерена

Цикъл на разгонване при женски индивид: понижен

Списъкът нямаше край и ставаше все по-непонятен. В графата „остеология“ Марго не разбра почти нищо:

Процес на атавистични париетални отверстия

Силно редуцирана тазова кост

10–12 прешлена

Частично завъртян голям трохантер

Изпъкнала очна кухина

Атавистичен челен израстък с изявена зигоморфност

„Това би трябвало да означава с чело на бръмбар“ — каза си наум Марго.

Еднодневен

Частично или периодично моногамен

Живее в обединени социални групи

— Хайде стига! Как може да изчисли подобно нещо? — възкликна Марго, сочейки „моногамен“.

— Хормони — отвърна Кавакита. — Съществува ген на хормон, който се среща при моногамни бозайници, но не и в полигамии видове. При хората този хормон играе известна роля при събирането на брачните двойки. При шимпанзетата липсва, а те са изключително полигамии животни. Както и обстоятелството, че цикълът на разгонване при женския индивид е понижен — среща се само при относително моногамни видове. Програмата използва огромен арсенал от умения — изтънчени AI алгоритми, неясна логика, — за да интерпретира въздействието на всевъзможни комбинации от гени върху поведението и външния вид на предполагаемия организъм.

— Алгоритми? Логика? Направо ще ме съсипеш — възкликна Марго.

— Всъщност няма значение. Няма нужда да познаваш всички тайни. Казано с две думи, програмата разсъждава много повече като човешко същество, отколкото като обикновен компютър. Прави научнообосновани предположения, прибягва до интуиция. Тази характеристика „обединени“ например е екстраполирана от наличие или липса на около осемдесет различни гена.

— И това ли е всичко? — попита с насмешка Марго.

— Не — продължи Кавакита. — Програмата може да бъде използвана за търсене на размерите, формата и поведението на един отделен организъм чрез въвеждане на ДНК само от един, а не от два индивида и блокиране на екстраполационната логика. А в случай че субсидирането продължи, възнамерявам да добавя още два модула — първият ще екстраполира назад във времето от единичен вид, а другият напред. С други думи, ще имаме възможност да узнаем повече за отдавна изчезнали индивиди и да отгатваме за индивиди в бъдещето. — Той се ухили. — Не е зле, а?

— Изумително! — отвърна Марго. Помисли си, че собственият й изследователски проект е недоносче в сравнение с този. — Как го разработи?

Кавакита се поколеба, оглеждайки я с известно подозрение.

— Когато започнах да работя с Фрок, той сподели, че му пречи разпокъсаността на наличните сведения за вкаменелости. Каза, че иска да попълни празнотите и да опознае междинните форми. Аз написах тази програма. Той ми даваше основните насоки. Започнахме тестове с различни видове. Шимпанзета и хора, както и с различни бактерии, за които разполагахме с достатъчно генетични данни. И тогава се случи нещо невероятно. Дъртият дявол Фрок го очакваше, но не и аз. Сравнихме домашно куче с хиена и резултатът беше не плавен междинен вид, а причудлива форма на живот, съвършено различна както от кучето, така и от хиената. Същото се случи и с още няколко двойки. И знаеш ли какво каза по този повод Фрок?

Марго поклати глава.

— Само се усмихна и каза: „Сега разбираш истинската стойност на тази програма.“ — Кавакита повдигна рамене. — Моята програма потвърди теорията на Фрок за ефекта Калисто, като показа, че незначителни изменения в ДНК понякога могат да доведат до огромни промени в даден организъм. Бях малко засегнат, но така действа Фрок.

— Нищо чудно че толкова настояваше да използвам програмата ти — каза Марго. — Това може да доведе до революция в схващанията за еволюцията.

— Да, само че никой ней обръща внимание — отговори с огорчение Кавакита. — Напоследък всичко, което се свързва с Фрок, се възприема като смъртоносна целувка. Обезсърчаващо е да вложиш сърцето и душата си в нещо и да срещнеш абсолютното пренебрежение на научната общност. Знаеш ли, Марго, да си остане между нас; но май ще изоставя Фрок и ще се присъединя към групичката на Кътбърт. Мисля, че ще успея да продължа значителна част от проучванията си. Ти също би могла да го обмислиш за себе си.

— Благодаря, но оставам с Фрок — рязко отвърна Марго. — Изобщо нямаше да се развия в генетиката, ако не беше той. Дължа му страшно много.

— Както намериш за добре. Но ти дори може и да не останеш в музея, така ли е? Така поне ми каза Смитбек. А аз съм вложил всичко тук. Моята философия е, че човек не дължи никому нищо, освен на себе си. Огледай се за примери в музея: погледни Райт, Кътбърт, цялата тази компания. Интересува ли ги някой друг, освен онова, което би било изгодно за тях? Ние двамата сме учени. Знаем какво означава оцеляване на най-силните и „да успееш със зъби и нокти“.

Марго вдигна поглед към светналите му очи. В известен смисъл беше прав. Но в същия момент чувстваше, че ако осъзнават свирепостта на природните закони, човешките същества биха могли донякъде да ги превъзмогнат.

Тя промени темата.

— Значи програмата работи с ДНК на растения по същия начин, както с ДНК на животни?

— По абсолютно същия — отвърна Кавакита отново с обичайния си делови тон. — Обработваш с ДНК синхронизатора два растителни вида и прехвърляш данните в екстраполатора. Той ще установи до каква степен са свързани растенията, след което ще опише междинната форма. Не се изненадвай, ако програмата задава въпроси или коментира. Добавих тук-там доста камбанки и свирки, докато конструирах изкуствения интелект.

— Мисля, че схванах идеята — каза Марго. — Благодаря ти. Постигнал си нещо изумително.

Кавакита намигна и се приведе над нея.

— Сега си ми задължена, хлапе.

— Ще се реванширам — отвърна Марго.

„Хлапе! Задължена съм му била.“ Не харесваше хора, които използват подобни изрази. А когато го казваше Кавакита, не бяха само думи.

Той се изпъна и отново кихна.

— Тръгвам. Ще хапна нещо и ще се прибера да взема смокинга за купона довечера. Чудя се защо изобщо дойдох днес — всички си седят вкъщи и се приготвят за довечера. Погледни тази лаборатория. Няма никой.

— Смокинг, охо? — възкликна Марго. — Донесох си роклята сутринта. Хубава е, но не е оригинален „Нипон“ или нещо от сорта.

Кавакита се приведе към нея.

— Дрехите правят човека, Марго. Силните на деня, които ще присъстват, ако те видят по тениска, дори да си гений, не могат да си те представят като директор на музея.

— Ти директор ли искаш да станеш?

— Разбира се! — възкликна изненадан от въпроса Кавакита. — А ти не искаш ли?

— А не може ли да си просто добър учен?

— Всеки може да стане добър учен. Но искам един ден да имам по-голяма роля. Като директор човек може да направи много повече за науката от който и да било изследовател в някоя мръсна лаборатория като тази. Днес не е достатъчно да си просто добър учен. — Той я потупа по гърба. — Приятни занимания! И не чупи нищо.

Той излезе и лабораторията утихна.

Известно време Марго не помръдна от мястото си. След това отвори папката с растителните мостри от кирибиту. Но не можеше да се освободи от мисълта, че има по-важни неща за вършене. Когато най-после успя да се свърже с Фрок и му разказа колко незначителни неща беше открила в сандъка, той заговори съвсем тихо. Сякаш беше останал без каквито и да било шансове за успех. Гласът му прозвуча толкова унило, че не посмя да му каже за дневника и липсата на нова информация в него.

Погледна часовника си: минаваше един. ДНК синхронизирането на растителните мостри щеше дай отнеме много време, а трябваше да приключи с него, преди да използва ектраполатора на Кавакита. Но както й напомни Фрок, това беше първият опит за систематично проучване на класификационна система на примитивни растения. С тази програма можеше да докаже, че благодарение на изключителните си познания за растенията от кирибиту всъщност ги бяха класифицирали биологически. Програмата бий помогнала да установи характеристиките на междинни растения, хипотетични видове, чиито реални аналози все още биха могли да бъдат открити в джунглата на кирибиту. Поне такова беше намерението на Фрок.

За да съгласува ДНК от растение, Марго трябваше да отдели част от всяка мостра. След продължителна размяна на електронни писма тази сутрин най-накрая получи разрешение да вземе по 0,1 грама от всяка мостра. Едва щеше да стигне.

Огледа нежните мостри, които излъчваха миризма на подправки и трева. Някои от тях бяха мощни халюциногени, които кирибиту използваха при магически ритуали, а други бяха лечебни и по всяка вероятност с голям принос за съвременната наука.

Повдигна първата мостра с пинсета и отдели повърхностния пласт на листото с тънко остро ножче. Постави го в хаванче и след като прибави слаб ензим, го стри с чукалото, за да се разтворят целулозата и клетъчните ядра и да освободят ДНК. Работеше бързо, но педантично, като добавяше необходимите ензими, центрофугира сместа и я титрира, след което повтори цялата процедура с други растения.

Последното центрофугиране продължи десет минути и докато центрофугата вибрираше в сивата си метална стойка, Марго се облегна върху стола и се замисли. Запита се как ли се справя Смитбек с новата си роля на парий. Зачуди се с известно притеснение дали госпожа Рикман е установила липсата на дневника. Припомни си казаното от Йоргенсен и описаното от Уитлеси за случилото се през последните дни на земното му съществуване. Представи си как старицата предупреждава Уитлеси за проклятието с протегнат към статуетката в кутията съсухрен пръст. Представи си обстановката: обраслата с пълзящи растения срутена колиба и бръмчащите сред ярката слънчева светлина мухи. Откъде е изникнала тази жена? Защо е избягала? След това си представи как Уитлеси поема дълбоко въздух и пристъпва за първи път сред тайнствения сумрак на колибата…

Я чакай, мина й през ума. В дневника пишеше, че са срещнали старицата, преди да влезе в изоставената колиба. Но в писмото, което намери мушнато под подплатата на капака, беше написано много ясно, че Уитлеси е намерил статуетката вътре в колибата. А той не беше влизал в нея, преди жената да побегне.

Старицата не е гледала статуетката, докато е крещяла, че Мбун е в сандъка! Гледала е нещо друго вътре, наричайки го „Мбун!“ Никой не си беше дал сметка за това, защото не бяха намерили писмото на Уитлеси. Единственото доказателство е бил дневникът, затова са приели, че Мбун е статуетката.

Но са допуснали грешка.

Мбун, истинският Мбун изобщо не е статуетката. Какво беше казала жената? „Сега бял мъж идва да отнесе Мбун надалеч. Внимавай, проклятието на Мбун ще те настигне! Ще занесеш смърт на своя народ!“

Точно това се беше случило. Смъртта беше пристигнала в музея. Но кое от нещата в сандъка е имала предвид?

Извади бележника от чантата си и набързо състави списък на онова, което беше намерила в сандъка на Уитлеси предишния ден:

Преса за растения с растения

Стрели и тръба за стрели

Резбован диск (намерен в колибата)

Мундщуци

Пет-шест буркана с консервирани жаби и саламандри (струва ми се?

Птичи кожи

Кремъчни върхове на стрели

Шаманска хлопка

Наметало

Какво друго? Тя разрови чантата си. Пресата, дискът и шаманската хлопка бяха все още там. Постави ги върху масата.

Повредената шаманска хлопка беше интересна, но далеч не необикновена. Беше видяла по-екзотични образци в изложбата „Суеверие“.

Дискът беше загадъчен. Изобразяваше някакъв ритуал, нагазили в плитко езеро хора, приведени, някои държаха растения в ръцете си и имаха кошове на гърба. Доста странно. Но не внушаваше никакво страхопочитание.

Списъкът не й помогна. Нищо в сандъка не изглеждаше сатанинско или каквото и да било, което би могло да ужаси старицата.

Марго развинти предпазливо малката ръждясала преса, в която беше притисната попивателната хартия. Разхлаби я и повдигна първия лист.

Имаше стрък от растение и няколко дребни цветя. Не беше виждала подобни, но нищо особено на пръв поглед.

Следващите листове в пресата съдържаха цветя и листа. Помисли си, че сбирката не е съставена от професионален ботаник. Уитлеси беше антрополог и по всяка вероятност беше събрал тези мостри, защото изглеждаха ефектни и необичайни. Но защо изобщо ги беше събирал? Прегледа всички мостри и на дъното откри бележката, която търсеше.

„Сбирка от растения, намерени в обрасла изоставена градина близо до колиба (на котога?) на 16 септември 1987 г. Вероятно култивирани, някои от тях изглежда са се разпространили бурно, след като е била занемарена.“

Имаше и малка скица на буйно обраслата площ, уточнявайки местоположението на различните растения. Антропология, помисли си Марго, а не ботаника. Но въпреки всичко изпита уважение към проявения от Уитлеси интерес към ботаническите познания на котога.

Тя продължи проверката си. Едно от растенията привлече вниманието й: беше с издължен стрък и едно-единствено листо на върха. Досети се, че е някакво водно растение, подобно на лист на водна лилия. Вероятно бе от местност, където стават наводнения.

И изведнъж си даде сметка, че върху намерения в колибата диск е изобразено същото растение. Разгледа по-подробно диска: беше изображение на хора, които събират по ритуален начин същите тези растения в тресавище. Лицата им излъчваха огромна скръб. Много странно. Изпита удовлетворение, че е открила някаква връзка: можеше да се получи любопитно съобщение за „Списание по етноботаника“.

Остави диска настрана, сглоби пресата и я завинти много силно. Чу се Оглушителен писък: центрофугата се беше изключила и материалът беше готов.

Отвори центрофугата и мушна стъклена пръчка в тънкия пласт смес на дъното на епруветката. Намаза го внимателно върху гела и напъха плочката в електрофорезата. Посегна с пръст към електрическия ключ. „Още половин час чакане“ мина й през ума.

С пръст върху ключа отново се замисли за старицата и загадката на Мбун. Дали не е имала предвид семенниците, които приличаха на яйца? Не, Максуел ги е отнесъл със себе си. Те не са били в сандъка на Уитлеси. Дали не е някоя от жабите или саламандрите в бурканите или някоя от птичите кожи? Твърде невероятно вместилище за сина на самия дявол. А не биха могли да бъдат и градинските растения, защото бяха скрити в пресата.

Тогава за какво беше надавала вопли обезумялата старица?

Марго въздъхна, включи уреда и се облегна на стола. Прибра пресата и гравирания диск в чантата си, отстранявайки няколко прилепнали върху пресата влакна от използвания за опаковка в сандъка материал. Забеляза няколко и в чантата си. Още една причина да изчисти тази бъркотия.

Влакната от опаковката…

Взе едно от тях с пинсетите, нагласи го върху предметно стъкло и го постави под стереообектива.

Беше издължено и с несиметрична структура като влакната на жилаво растение. Вероятно беше сплъстено от жени котога за домакински нужди. Видя през микроскопа мътните на цвят отделни клетки с по-ярки ядра сред околната ектоплазма.

Отново се замисли за дневника на Уитлеси. Не беше ли споменал за счупени буркани с образци и необходимостта да пренареди сандъка? Значи в близост до изоставената колиба са изхвърлили стария опаковъчен материал, тъй като се е просмукал с формалдехид, и са пренаредили сандъка с разхвърляния около изоставената колиба материал — по всяка вероятност приготвени от котога влакна за изтъкаване на грубо платно или за усукване на въже.

Възможно ли е тях да е гледала старицата? Изглеждаше невероятно. Но въпреки това Марго не можеше да не изпита професионално любопитство. Действително ли котога бяха култивирали растението?

Измъкна няколко влакънца и ги пусна в друго хаванче, добави няколко капки ензим и ги стри. Ако синхронизира ДНК, може да приложи програмата на Кавакита, за да идентифицира поне гена и семейството на растението.

Не след дълго центрофугираната ДНК от влакънцата беше готова за електрофорезата. Повтори същите процедури и включи електричеството. По дължината на наелектризирания гел бавно започнаха да се образуват тъмни ивици.

Половин час по-късно червената светлинка на електрофорезата замига. Марго извади пластинката и започна да записва положението на точките и ивиците на мигриралите нуклеотиди, отпечатвайки резултатите на компютъра.

Въведе последната позиция, въведе команда за търсене на аналози с познати организми, включи принтера и зачака. Най-после страниците започнаха да излизат.

Най-отгоре на първата страница прочете:

Вид: Непознат. 10% произволни генетични сходства с познати видове.

Род: Непознат

Семейство: Непознато

Разред: Непознат

Клас: Непознат

Тип: Непознат

Царство: Непознато

 

Олеле, Марго! Какво си поставила тук? Дори не мога да разбера дали е животно или растение. И няма да повярваш колко процесорно време отне да открия това!

Марго не можа да сдържи усмивката си. Значи по този начин комуникираше изтънченият изкуствен интелект на Кавакита с външния свят! А и резултатите бяха абсурдни. Царство непознато? Проклетата програма не можеше дори да установи дали е животно или растение. Марго внезапно разбра защо Кавакита отначало нямаше желание дай покаже програмата си и защо се наложи да му се обади Фрок, за да уреди нещата. Отклониш ли я от познатата й сфера на компетентност, програмата блокираше.

Тя огледа разпечатката. Компютърът беше идентифицирал минимален брой гени на мострата. Обичайните за всички форми на живот: няколко респираторни протеина, цитохром Z и други универсални гени. Имаше и няколко, свързани с целулоза, хлорофил и захари, които знаеше, че са характерни за растения.

Тя написа в полето за въпроси:

„Как е възможно да не разбереш дали е животно или растение? Виждам много растителни гени.“

Последва пауза.

„Не забеляза ли животинските гени? Прекарай данните през Генлаб.“

„Основателно“ — помисли си Марго. Свърза се с Генлаб през модема и след малко на екрана изникна познатото синкаво лого. Качи ДНК данните на влакната и ги вкара в ботаническата подбанка. Същият резултат: почти нищо. Няколко сходства с обикновени захари и хлорофил.

Импулсивно пусна ДНК данните в цялата база данни.

След продължителна пауза върху екрана потече река от информация. Марго светкавично подаде команда за съхранение. Имаше огромен брой сходства с най-различни гени, за които изобщо не беше чувала.

Излезе от Генлаб и вкара съхранените данни в програмата на Кавакита с инструкция да потърси какви са шифрованите в гените протеини.

По екрана потече списък със сложни наименования на създадените от всеки ген белтъчини:

Гликотетраглицин колагеноид

Тиротроничен хормон на Сукно, 2,6 аденозин [грам позитивен]

1,2,3, окситоцин 4-монокситоцин потискащ хормон

2,4 диглицерид диетилглобулин пръстенов аланин

Гамаглобулин А, х-у, левопозитивен

Хипоталамусен кортикотропичен хормон, левонегативен

1–1–1 сулфаген (2,3 миши) съединителен кератиноид, III–IV степенуване

Хексагонален амбилоиден реовирусен белтъчен слой

Противоположен транскриптаза ензим

Списъкът нямаше край. Повечето изглежда бяха хормони. Но що за хормони?

Марго намери „Енциклопедия по биохимия“, която събираше прах на една лавица, измъкна я и отвори на „гликотетраглицин колагеноид“:

„Срещан при повечето гръбначни протеин. Свързва мускулната и хрущялната тъкан.“

Отгърна на „тиротропичен хормон на Сукно“:

„Хормон в хипоталамуса на бозайници, който контролира хипофизата“.

В съзнанието й възникна ужасяваща мисъл. Провери за „1,2,3, окситоцин 4-монокситоцин потискащ хормон“:

„Произвеждан от хипоталамуса на човека хормон. Функцията му не е напълно изяснена. Най-новите изследвания доказват, че може да регулира нивото на тестостерона в кръвния поток в периоди на силен стрес. (Бушар, 1992 г.; Денисън, 1991 г.)“

Марго се дръпна уплашено назад, а книгата тупна глухо на пода. Грабна телефона и погледна часовника. Беше три и половина.