Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Реликвата (62)

61

— Подай ми запалката! — изрева Д’Агоста.

Препъвайки се назад, Смитбек видя проблесналото пламъче и инстинктивно закри очи.

— О, Господи… — изпъшка Д’Агоста.

Младежът се дръпна конвулсивно, усетил някой да го сграбчва за рамото и да го вдига на крака.

— Виж какво, Смитбек — изсъска в ухото му Д’Агоста, — сега не е моментът да си почиваш. Трябва да ми помогнеш да удържа тези хора.

Смитбек открехна с усилие очи и устата му зина от ужас. Подът пред него беше осеян от кости: малки, едри, някои натрошени и крехки, други с все още прилепнали към заоблените им краища хрущяли.

— Не са съчки… не са съчки — заповтаря той шепнешком като замаян. — Не, не, не са съчки.

Светлината в ръката на Д’Агоста угасна.

След миг жълтеникавото пламъче отново заблещука и Смитбек се заоглежда като обезумял. Онова, което беше подритнал встрани с крак, бяха останки от куче — приличаше на териер — с изцъклени очи, светла козина и малки кафеникави, провиснали в две редички цицки от двете страни на изкормения търбух. По пода около тях се въргаляха още трупове: котки, плъхове и всевъзможни други животни, прекалено деформирани и прогнили, за да бъдат разпознати. Зад него някой пищеше пронизително.

Светлинката помръкна и отново просветна на известно разстояние, тъй като Д’Агоста се беше отдалечил.

— Смитбек, ела до мен — чу се гласът му. — Всички да гледат право пред себе си. Да вървим.

Смитбек запристъпва бавно напред, поглеждайки бегло към краката си, за да не настъпи някоя гадост. Забеляза с периферното си зрение някакви контури и извърна глава към стената от дясната си страна.

На височината на раменете си различи останки от водопровод или канализационна тръба, която очевидно отдавна беше рухнала върху пода, заровена до половина в боклуците. Тежките метални подпори на тръбопровода бяха закрепени върху стената със стърчащи като остри зъби болтове. Върху някои от тях бяха закачени човешки трупове, които се полюшваха на мъждукащия потрепващ пламък на запалката. Сякаш като в кошмарен сън Смитбек с ужас забеляза, че всички трупове са обезглавени. По пода покрай стената бяха разпръснати натрошените им на дребни парченца глави.

Най-отдалечените трупове бяха закачени най-отдавна — бяха останали само скелетите им. Извърна глава, но го връхлетя ново ужасяващо досещане: върху покритата все още с плът китка на най-близкия труп имаше необикновен часовник под формата на слънчев часовник. На Мориарти!

— О, Божичко… О, Божичко! — заповтаря той. — Горкият Джордж!

— Познаваше ли го? — попита навъсено Д’Агоста. — По дяволите, това започва да пари!

Запалката отново угасна и Смитбек се закова на мястото си.

— Какво е това кошмарно място? — изкрещя някой зад тях.

— Нямам никаква представа — измърмори Д’Агоста.

— Аз имам — глухо промълви Смитбек. — Килер за храна.

Пламъчето отново заблещука и той отново закрачи напред — вече по-бързо. Чу зад себе си гласа на кмета, който с безизразен тон увещаваше останалите да продължат.

Светлинката отново угасна и журналистът замръзна на едно място.

— Стигнахме до разклонение — чу се в тъмното гласът на Д’Агоста. — Единият коридор се спуска надолу, а другият се изкачва нагоре. Тръгваме нагоре.

Запали отново и продължи напред, следван от Смитбек. След известно време миризмата започна да намалява. Подът под краката му стана влажен и мек. Смитбек долови — или си въобрази, че долавя — лек хладен полъх по бузата си.

Д’Агоста се засмя.

— Господи, това вече е по-приятно!

Подът подгизваше все повече. В края на тунела се озоваха отново пред стълба. Д’Агоста пристъпи напред и протегна запалката над главата си. Смитбек енергично се приближи, вдъхвайки свежия вятър. До слуха им достигна някакво трополене, чу се гръмотевица — гръмотевица! — и над главите им проблесна ярка светлина. Отгоре плющеше пороен дъжд.

— Люк! — изкрещя Д’Агоста. — Успяхме! Не мога да повярвам! Успяхме, по дяволите!

Той се изкатери по стълбата и се опита да повдигне кръглия капак.

— Не мога да го помръдна — с пъшкане каза той. — Двайсет души не биха могли да го помръднат. Помощ! — изкрещя Д’Агоста, прилепил уста до една дупка. — Някой да ни помогне, за Бога!

И избухна в неудържим смях, вкопчи се в металната стълба и изпусна запалката. Смитбек рухна на пода, разтърсван от неконтролирани спазми на смях и ридание.

— Успяхме! — не спираше да повтаря през взривовете от смях Д’Агоста. — Смитбек! Успяхме! Целуни ме, Смитбек! Обичам те, шибано журналистче! Пожелавам ти да натрупаш милиони от всичко това!

Смитбек чу глас от улицата над тях: „Чу ли някой да вика?“

— Ей, човече! — изкрещя Д’Агоста. — Искаш ли да спечелиш награда?

„Чу ли? Долу има някой.“

— Чуваш ли ме? Измъкнете ни оттук!

„Колко?“ — попита друг глас.

— Двайсет долара! Извикай пожарникарите да ни измъкнат!

„Петдесет долара, мъжки, или си тръгваме.“

Д’Агоста не можеше да укроти смеха си.

— Тогава петдесет! А сега ни измъкнете, да ви вземат дяволите!

Той се обърна и разпери ръце.

— Смитбек, всички да се приближат. Приятели, кмет Харпър, добре дошли отново в Ню Йорк Сити!

 

 

Вратата отново изтрещя. Гарсия притисна приклада върху бузата си и изхлипа тихичко. Онова пак се опитваше да влезе. Пое дълбоко въздух и се опита да укроти пушката в ръцете си.

В същия момент осъзна, че трясъците всъщност бяха почукване.

Чу се ново по-силно почукване и глух глас:

— Има ли някой вътре?

— Кой е? — дрезгаво попита Гарсия.

— Специален агент от ФБР Пендергаст.

Гарсия не повярва на ушите си. Открехна вратата и видя в сумрака висок слаб мъж със светла коса, който го огледа спокойно и съсредоточено. В едната ръка държеше фенерче, а в другата — огромен пистолет. Върху лицето му имаше струйка кръв, а ризата му беше оплескана с парчета плът. До него стоеше нисичка млада жена с кестенява коса, а над челото й беше закрепена миньорска лампа. Лицето, косата и пуловерът й бяха покрити с тъмни влажни петна.

Пендергаст най-после се усмихна и само промълви:

— Успяхме!

От усмивката му Гарсия разбра, че петната по тях не бяха от собствената им кръв.

— К-как…? — заекна той.

Двамата пристъпиха покрай него в стаята. Изправени под тъмната схема на музея, няколко мъже ги гледаха втренчено, вцепенени от ужас и изумление.

Пендергаст насочи лъча на фенерчето към един от столовете.

— Седнете, госпожице Грийн — предложи той.

— Благодаря — кимна Марго и миньорската лампа над челото й се олюля. — Това се казва кавалер.

Пендергаст също седна.

— Някой има ли кърпа? — попита той.

Алън пристъпи напред и извади кърпичка от джоба си.

Пендергаст я подаде на Марго, тя изтри кръвта от лицето си и му я върна. Той също избърса грижливо лицето и ръцете си.

— Безкрайно съм ви задължен, господин…

— Алън. Том Алън.

— Господин Алън.

Пендергаст подаде окървавената кърпа на Алън, който понечи да я напъха обратно в джоба си, но се отказа, пусна я на пода и погледна Пендергаст.

— Мъртво ли е? — попита той.

— Да, господин Алън. Абсолютно мъртво.

— Убихте ли го?

— Двамата го убихме. По-точно госпожица Грийн го уби.

— Наричайте ме Марго. Господин Пендергаст беше този, който стреля.

— О, Марго, но вие ми казахте къде да насоча изстрела! Никога не би ми хрумнало. На всички едри зверове — лъвове, бизони, слонове — очите са разположени странично и когато нападат, не можеш да се прицелиш в тях. Такъв изстрел е просто невъзможен.

— Това същество — обясни Марго на Алън — има лице на примат. Очите са разположени отпред и зрението му е стереоскопично. Единственият пряк път към мозъка поради невероятно плътния череп. Успееш ли да улучиш окото му, започва да се върти в кръг, докато се изтощи и рухне.

— Убихте го с изстрел в окото? — недоверчиво попита Гарсия.

— Щях да го улуча няколко пъти — отговори Пендергаст, — но беше прекалено силно и разгневено. Все още не съм го огледал подробно — мисля да го направя, след като мине достатъчно време, — но със сигурност мога да кажа, че никакъв друг изстрел не би могъл да го спре навреме.

Пендергаст намести възела на вратовръзката си с тънките си пръсти — неуместна изтънченост, помисли си Марго, имайки предвид кървавите петна и парчетата сивкава плът по бялата риза. Никога нямаше да забрави гледката на пръсналия се през разрушената очна кухина мозък на звяра — едновременно ужасяваща и прекрасна. Всъщност тъкмо очите му — излъчващи вцепеняваща ярост — бяха причина за внезапно хрумналата й отчаяна идея, докато отстъпваше назад, сякаш за да се скрие от задушаващата воня и смрадливото му дихание.

Неочаквано сграбчи лицето си, разтърсена от конвулсивни гърчове.

Пендергаст кимна на Гарсия да свали униформеното си яке, което наметна върху раменете й.

— Успокойте се, Марго — тихо каза той, прикляквайки до нея. — Всичко приключи.

— Трябва да изведем доктор Фрок — помръдна посинелите си устни тя.

— След малко, след малко — успокоително добави Пендергаст.

— Да докладваме ли? — попита Гарсия. — В батерията е останала енергия за още едно съобщение.

— Да. И трябва да изпратим спасителен екип за лейтенант Д’Агоста — добави Пендергаст. И се навъси. — Това вероятно означава, че ще разговаряме с Кофи.

— Вероятно не — отговори Гарсия. — Очевидно са сменили командването.

Пендергаст повдигна едната си вежда.

— Наистина ли?

— Наистина. — Гарсия му подаде радиостанцията. — Някой си агент Слейд твърди, че е поел командването. — Защо не му поднесете почитанията си?

— Както желаете — съгласи се Пендергаст. — Радвам се, че не е специален агент Кофи. Ако беше той, боя се, че бих го наругал. Реагирам твърде невъздържано на обиди. — Той тръсна глава. — Много неприятен навик, от който не мога да се отърва.