Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Реликвата (43)

42

С наближаването на седем часа пред западния вход на музея се образува безразборно струпване от таксита и лимузини. Елегантно облечени хора се измъкваха предпазливо от тях — мъжете в почти еднакви вечерни сака, жените в кожи. Гостите блъскаха чадърите си един в друг, докато притичваха по червения килим към навеса на музея заради проливния дъжд, превърнал алеите в потоци и водосточните улуци във водопади.

Обикновено стихналата в този напреднал час Голяма ротонда сега отекваше от стъпките на хиляди скъпи обувки по мраморния под между двете редици от палми по посока на Небесната зала. Залата беше изпълнена с поставени в качета високи бамбукови стойки, украсени с гирлянди от теменуженосинкави светлини. По бамбуците провисваха гроздове изкусно подредени орхидеи, напомняйки тропическа висяща градина.

От вътрешността невидим оркестър изпълняваше „Ню Йорк, Ню Йорк“. Цяла армия сервитьори в бели вратовръзки си проправяха ловко път през тълпата, понесли големи табли с пълни с шампанско чаши и чинии с ордьоври. Неспирният поток от новопристигнали се смесваше с групичките учени и служители от музея, които вече нападаха безплатните лакомства. Пайетите по дългите вечерни рокли, накитите от диаманти, лъскавите златни копчета за ръкавели и коронките проблясваха под приглушената светлина на синкави прожектори.

През последните дни откриването на изложбата „Суеверие“ се беше превърнало в предпочитаното събитие за висшето общество на Ню Йорк. Всевъзможни артистични премиери и вечери за набиране на средства бяха пренебрегнати заради изкушението от лично присъствие на предизвикалото такъв голям шум откриване. От разпратените три хиляди покани бяха потвърдени пет хиляди.

Облечен в смокинг не по неговата мярка с безвкусно широки и заострени ревери и риза с жабо, Смитбек надникна в Небесната зала и се огледа за познати физиономии. В отсрещния край на залата беше издигната гигантска платформа. От едната й страна беше помпозно украсеният вход към изложбата, все още заключен и охраняван. Двойките бързо изпълваха огромния дансинг в центъра на помещението. Щом пристъпи в залата, Смитбек попадна сред оглушителната глъчка на водените на висок тон безбройни разговори.

— … тази новоизлюпена психоисторичка Грант? Е, най-после изплю камъчето вчера и ми каза върху какво работи през цялото това време. Само си представи: опитва се да докаже, че скиталчествата на Хенри IV след Втория кръстоносен поход са вследствие на загуба на паметта в състояние на дълбок стрес. Едва се сдържах да ней отговоря, че…

— … изтъквайки нелепата идея, че Стабианските бани не са нищо повече от конюшни! Като имаш предвид, че въобще не е стъпвал в Помпей. Не би различил Вилата на мистериите от „Пица Хът“. Но има безочието да се нарича папиролог…

— … моята нова асистентка? Онази с огромния нос? Ами вчера беше застанала до автоклава и изтърва епруветка, пълна с…

Смитбек въздъхна дълбоко и се запровира през навалицата към таблите с ордьоври.

Д’Агоста забеляза внезапно избухналата канонада от светкавици откъм струпалата се пред централния вход на Голямата ротонда група на фотографите, докато поредният високопоставен гост влизаше през вратата — къдрокос красавец, стиснал ръката на мършава дама.

Беше застанал така, че да може да държи под око металните входни детектори и вливащата се през единствения вход на Небесната зала тълпа. Подът на Ротондата блестеше от дъждовната вода, а по стойките се трупаха все повече чадъри. В един отдалечен ъгъл агентите на ФБР бяха инсталирали предната си наблюдателна станция: Кофи искаше да следи от контролния си пост всички протичащи тази вечер събития. На Д’Агоста му стана смешно. Бяха се старали нищо да не се набива на очи, но плетеницата от електрически, телефонни и усукани оптически кабели се извиваше като пипала на октопод във всички посоки от станцията и беше точно толкова незабележима, колкото тежък махмурлук.

Отекна тътен на гръмотевица. Върховете на дърветата с току-що покарали листенца покрай алеята на брега на река Хъдсън се люшкаха като побеснели под поривите на бурята.

Радиото на Д’Агоста изсъска.

„Лейтенант, пак възникна спор при металния детектор.“

До слуха му достигна писклив глас: „Сигурна съм, че ме познавате…“

— Изтеглете я встрани. Тълпата трябва да продължи да влиза. Изтегляйте спрените от опашката. Блокират движението.

Докато прибираше радиостанцията, към него се приближи Кофи, последван от директора по сигурността.

— Докладвай! — изръмжа безцеремонно агентът.

— Всички са по местата си — отвърна Д’Агоста, като свали пурата от устата си и огледа навлажнения й край. — Четирима цивилни обикалят вътре. Четирима униформени патрулират из периметъра с твоите хора. Петима контролират движението отвън, а други петима наблюдават металните детектори и входа. Поставих униформени и в залата. Двама ще ме последват в изложбата след прерязването на лентата. Един е в компютърната зала, един в зоната за сигурност…

Кофи присви очи.

— Тези униформени, които ще влязат с тълпата в изложбата, не са предвидени по план.

— Нищо особено. Просто искам да сме в предните редици на навлизащата в изложбеното пространство тълпа. Не се съгласи за последен оглед, нали помниш?

Кофи въздъхна.

— Върши си работата, но не искам никаква пряка охрана, по дяволите! Дискретно, без да се смущават посетителите. Разбрано?

Д’Агоста кимна.

Кофи се обърна към Иполито.

— А при теб?

— И моите хора са разположени по местата си, сър. Точно където разпоредихте.

— Добре. Оперативната ми база ще бъде тук в ротондата по време на церемонията. След това ще се разгърнем. Между впрочем, Иполито, искам те отпред с Д’Агоста. Навъртайте се край директора и кмета. Знаете каква е практиката. Д’Агоста, искам да стоиш в сянка. Никакво перчене. Не прецаквай последния си ден. Разбрано?

Уотърс стоеше насред окъпаната в неонова светлина хладна компютърна зала с изтръпнало от тежката автоматична пушка рамо. Това беше най-отегчителната задача, която му бяха възлагали. Погледна мухльото — беше започнал да го възприема по този начин, — който тракаше по клавиатурата. Тракаше ли, тракаше вече часове наред. И пиеше диетична кола. Уотърс тръсна глава. Първото, което трябваше да направи тази сутрин, беше да помоли Д’Агоста за по-чести смени. Тук щеше да се побърка.

Мухльото се почеса по врата и се протегна.

— Дълъг ден — подхвърли той.

— Да — отвърна Уотърс.

— Почти свърших. Няма да повярваш какво може тази програма.

— Сигурно си прав — с безразличие се съгласи Уотърс.

Погледна часовника си. Цели три часа до смяната!

— Погледни.

Мухльото удари един клавиш. Уотърс се приближи до екрана и се вторачи. Нищо освен куп безсмислени надписи, вероятно програмата.

Изведнъж върху екрана изникна бръмбар. Отначало кротуваше, но скоро изпружи зелените си крачета и закрачи върху буквите по екрана. След това изникна нов бръмбар. Двете буболечки се забелязаха, приближиха се и се чифтосаха.

Уотърс погледна мухльото.

— Какво е това? — попита той.

— Само гледай.

След малко се родиха четири бръмбара и започнаха да се чифтосват. Не след дълго екранът се изпълни с бръмбари, които започнаха да ядат буквите. След броени минути надписите изчезнаха и останаха само шаващите бръмбари. Накрая бръмбарите започнаха да се изяждат един друг. Не след дълго черният екран опустя.

— Страхотно, а?

— Да — съгласи се Уотърс. След малко попита: — Какво прави тази програма?

— Просто… — започна леко смутен мухльото. — Просто една добра програма, това е. Нищо не прави.

— Колко време ти отне да я направиш? — попита Уотърс.

— Две седмици — гордо отговори мухльото, вдишвайки въздух между зъбите си. — В свободното време, разбира се.

После се извърна към компютъра и поднови тракането. Уотърс се облегна на близката до вратата на компютърната зала стена. До слуха му достигаха звуците на оркестъра над главата му, думкането на барабаните, вибрациите на бас китарите, воят на саксофоните. Стори му се, че чува шума от стъпките на хиляди потропващи и плъзгащи се крака. Затворен в тази килия в компанията на някакъв тракащ по клавишите мухльо. Единствената повтаряща се случка беше поредното надигане на мухльото да си вземе следващата диетична кола.

В този момент чу някакъв шум откъм залата с електрическите системи.

— Чу ли нещо? — попита той.

— Не.

Последва продължителна тишина. След това се чу ясно тупване.

— Какво, по дяволите, беше това? — изруга Уотърс.

— Не знам — отвърна мухльото. Спря да удря клавишите и се огледа. — Може би трябва да погледнеш.

Уотърс поглади гладкия приклад на пушката си и погледна вратата към електрозалата. „Сигурно няма нищо. Последния път и Д’Агоста не е открил нищо.“ Трябва само да влезе и да огледа. Разбира се, можеше да поиска подкрепление от командния пункт. Беше в дъното на коридора. Колегата му Гарсия би трябвало да е там… нали?

По челото му избиха капки пот. Уотърс вдигна механично ръка, за да ги изтрие. Но не пристъпи към вратата на електрозалата.