Жул Верн
Капитан Немо (8)

VIII
MOBILIS IN MOBILI^[1]

Това грубо отвличане бе извършено с бързината на мълния. Аз и моите спътници нямахме време да се опомним. Не зная какво изпитваха те, когато ни вмъкнаха в тоя плаващ затвор, но аз почувствувах, че бърза тръпка смрази кожата ми. С какви хора имахме работа? Несъмнено с някакви нов род пирати, които използуваха морето, както те си знаят.

Щом тесният капак се захлупи над мене, обгърна ме пълен мрак. Свикнали с външната светлина, очите ми не можеха да съзрат нищо. Усетих, че босите ми ходила се залепят по стъпалата на желязната стълба. Нед Ланд и Консей, хванати здраво, вървяха подире ми. В края на стълбата една врата се отвори и веднага със звънко изкънтяване се затвори зад нас. Бяхме сами. Къде? Не можех да кажа, мъчно можех да си представя. Всичко беше тъмно, и то такава пълна тъмнина, че и след няколко минути очите ми не можеха да доловят нито една от ония неуловими светлини, които се мяркат и в най-черните нощи.

През това време Нед Ланд, кипнал от ярост, че постъпваха по тоя начин с нас, изливаше съвсем свободно възмущението си.

— Дявол да го вземе! — извика той. — Тия хора са толкова гостоприемни, колкото жителите на Каледония! Остава само да бъдат и човекоядци! Това не би ме учудило, но аз заявявам, че няма да се оставя доброволно да ме изядат!

— Успокойте се, приятелю Нед, успокойте се — рече спокойно Консей. — Недейте кипва преждевременно. Още не сме сложени на скарата!

— На скарата не — отвърна канадецът. — Но в пещта сигурно! Тук е съвсем тъмно. За щастие моят Bowie-knife^[2] е с мене и щом трябва да си послужа с него, виждам доста добре. Първият от тия разбойници, който би ме докоснал…

— Не се дразнете, Нед — казах аз на китоловеца, — и не ни излагайте с излишни буйства. Кой знае дали не ни чуват! По-добре нека се опитаме да разберем къде сме!

Тръгнах пипнешком. След пет крачки спрях до желязна стена от завинтени плочки. Като се обърнах, блъснах се в маса, около която бяха наредени няколко ниски столчета. Подът на тая тъмница беше покрит с плътна рогозка, която заглушаваше стъпките. По стените не личаха никакви следи от врата или прозорец. Консей, който бе тръгнал в обратна посока, ме посрещна и ние спряхме в средата на тая каюта, която трябва да беше двадесет стъпки дълга и десет широка. Колкото до височината, Нед Ланд въпреки високия си ръст не можа да я измери.

Минал беше вече половин час без промяна в положението, когато сред пълния мрак пред очите ми внезапно блесна ярка светлина. Нашата тъмница изведнъж се освети, т.е. изпълни се с нещо лъчисто — толкова силно, че отначало не можех да понасям блясъка му. По белия му цвят и по силата му познах онази електрическа светлина, която беше причината за великолепното фосфоресциране около подводния кораб. Неволно затворих очи и когато отново ги отворих, видях, че източникът на светлината бе един матов полуглобус в горната част на каютата.

— Най-сетне може да се вижда добре! — извика Нед Ланд, който с нож в ръка бе застанал в отбранително положение.

— Да, но положението си остава все тъй тъмно — отвърнах аз с антитеза.

— Нека господарят има търпение — рече равнодушният Консей.

Внезапното осветяване на каютата ми позволи да изследвам и най-малките подробности. Вътре нямаше нищо друго освен масата и петте столчета. Невидимата врата беше навярно херметически затворена. Никакъв шум не стигаше до ушите ни. Всичко в тоя кораб изглеждаше мъртво. Движеше ли се той, или се крепеше на повърхността на океана, или пък потъваше в дълбочините му? Не можех да разбера.

Но лъчистият глобус не се бе запалил без причина. И аз се надявах, че хората от екипажа скоро ще се появят. Когато искат да забравят някого, не осветяват подземната му килия.

И не се излъгах. Чу се шум от ключалката, вратата се отвори и влязоха двама души.

Единият беше нисък, много мускулест, с широки рамене, яки крайници, с буйна черна коса, гъсти мустаци, жив, проницателен поглед и в цялата му външност личеше оная южняшка живост, присъща във Франция на провансалците. Дидро много основателно твърди, че жестът на човека показва неговата същина. Тоя човек бе живо доказателство за това. Усещаше се, че в обикновените си приказки навярно изобилно употребява олицетворения и метонимии и размества частите на изречението, нещо, което в същност никога не можах да проверя, тъй като пред мене винаги си служеше с някакъв особен, съвсем неразбираем език.

Вторият непознат заслужава по-подробно описание. Някой ученик на Грасиоле или на Енгел^[3] би чел по лицето му като в разтворена книга. Аз почувствувах без колебание неговите преобладаващи качества: самоувереност, защото главата му се издигаше с благородство над дъгата, очертана от раменете му, а черните му очи гледаха със студена увереност; спокойствие, защото кожата му, повече бледа, отколкото обагрена, показваше хладнокръвие; енергия, която личеше в бързото свиване на мускулите на веждите; и най-сетне смелост, защото дълбокото му дишане сочеше голяма жизнена сила.

Ще добавя, че тоя човек беше горд, че в неговия твърд и спокоен поглед сякаш се отразяваха възвишени мисли и че от целия му облик, от еднаквия израз на движенията и на лицето се излъчваше непринудено безспорна искреност.

Почувствувах „неволно“, че в негово присъствие няма от какво да се страхувам и си казах, че нашата среща ще свърши добре.

Не бих могъл да определя на колко години беше той — дали на тридесет и пет или на петдесет. Той беше висок, с широко чело, прав нос, ясно очертана уста, великолепни зъби, изтънчени, удължени ръце, подчертано „духовни“, да си послужа с израз на хиромантите, т.е. достойни да обслужват една пламенна душа. Тоя мъж наистина беше най-очарователният тип, който бях виждал дотогава. Една особена подробност: имаше малко разделени очи, които можеха да обгърнат едновременно почти четвърт от кръгозора. Към тая способност — по-късно аз проверих това — се прибавяше много силно зрение, по-силно от зрението на Нед Ланд. Когато непознатият се вглеждаше в някой предмет, веждите му се свиваха, широките му клепачи се притваряха по такъв начин, че ограничаваха гледеца и намаляваха зрителното поле, и той гледаше! И с какъв поглед! Как той увеличаваше смалените от далечината предмети! Как проникваше в душата! Как пронизваше тия водни пластове, тъй непрозирни за нашите очи, и как четеше и в най-големите морски дълбини!

Двамата непознати носеха барети от кожа на морска видра и морски ботуши от моржова кожа, облечени бяха в дрехи от особена тъкан, които не стягаха снагата и даваха пълна свобода на движенията.

По-високият, очевидно началник на кораба, ни изгледа с извънредно внимание, без да промълви дума. След това се обърна към другаря си и заговори с него на език, който ми бе непознат. То беше някакво звучно наречие, напевно, кръшно, гласните на което сякаш се редяха с най-разнообразни ударения.

Другият отговори с поклащане на главата и добави две-три съвсем неразбираеми думи. След това като че ме запита направо с поглед.

Аз отговорих на ясен френски език, че съвсем не разбирам неговия език, но изглежда, че той не проумяваше и положението стана доста неприятно.

— Нека господарят разкаже все пак нашата история — каза ми Консей. — Може би господата ще разберат няколко думи!

Почнах да разправям нашите приключения, като произнасях бавно и ясно всички срички, без да пропусна ни една подробност. Изброих нашите имена и звания; сетне, представих им — както му е редът — професор Аронакс, прислужника му Консей и майстор Нед Ланд, китоловеца.

Човекът с нежните и кротки очи ме изслуша спокойно, дори учтиво и с извънредно внимание. Но по лицето му не пролича, че е разбрал какво му казах. Когато свърших, той не промълви ни дума.

Оставаше възможността да се обясня на английски. На тоя език той може би щеше да ме разбере. Аз знаех английски, както и немски дотолкова, че можех да чета свободно, ала не и да говоря сносно. А сега трябваше преди всичко да бъдем разбрани.

— Хайде, сега е ваш ред — казах аз на китоловеца. — Помъчете се да се изразявате на най-хубав английски език и гледайте да имате по-голям успех от мене.

Нед не остави да го молят и повтори казаното от мене, което аз почти разбрах. Същината бе еднаква, но формата — различна. Канадецът, увлечен от темперамента си, говори много възбудено. Той се оплака гневно, че е затворен въпреки международното право, попита по силата на кой закон са го задържали, позова се на Habeas corpus^[4], заплаши, че ще преследва съдебно ония, които са го затворили незаконно; не се сдържаше, ръкомахаше, викаше и най-сетне с едно изразително движение им даде да разберат, че ние умираме от глад.

Това беше съвсем вярно, но ние почти го бяхме забравили.

За голяма изненада на китоловеца и той не бе разбран. Нашите посетители не трепнаха. Очевидно те не разбираха нито езика на Араго, нито езика на Фарадей.

Съвсем объркан, след като бяхме изчерпали напразно филологическите си възможности, аз вече не знаех какво да правя, когато Консей ми каза:

— Ако господарят ми позволи, аз ще разправя случая на немски.

— Как! Ти знаеш немски! — извиках аз.

— Та нали съм фламандец, ако не се зловиди на господаря.

— Напротив, приятно ми е. Хайде, моето момче!

И със своя спокоен глас Консей разправи за трети път различните случки от нашата история. Но въпреки изисканите обрати на речта и добрия изговор на разказвача, немският език нема никакъв успех.

Най-сетне, разсърден, събрах в паметта си всичко, което ми бе останало от училището, и почнах да разказвам нашите приключения на латински. Цицерон би си запушил ушите и би ме изгонил в кухнята. Но все пак успях да се справя с положението. Същият отрицателен резултат.

Когато и тоя последен опит не сполучи, двамата непознати размениха по няколко думи на своя неразбираем език и си излязоха, без дори да ни направят някое от ония успокояващи движения, които се употребяват във всички страни на света. Вратата се затвори.

— Това е отвратително! — извика Нед Ланд, като избухна за двадесети път. — Как! Говорят им на френски, на английски, на немски, на латински, а не се намери ни един от тия нехранимайковци да отговори поне от учтивост!

— Успокойте се, Нед — казах аз на кипналия китоловец. — Гневът не води наникъде.

— Но знаете ли, господин професоре — поде нашият сприхав другар, — че наистина можем да умрем от глад в тая желязна клетка?

— Е! — рече Консей философски. — Не чак толкова скоро!

— Приятели — казах аз, — не бива да се отчайваме. Виждали сме и по-тежки изпитания. Бъдете любезни и не бързайте да си съставяте мнение за капитана и екипажа на тоя параход.

— Моето мнение е напълно съставено — отвърна Нед Ланд. — Това са нехранимайковци.

— Добре! От коя страна?

— От страната на нехранимайковците!

— Драги Нед, тая страна още не е означена на картата и да си призная, мъчно можем да определим народността на двамата непознати. Те не са нито англичани, нито французи, нито немци — само това може да се каже. Но иска ми се да вярвам, че капитанът и неговият помощник са родени под ниска географска ширина. В тях има нещо южно. Но по външността им не мога да определя дали са испанци, турци, араби или индийци. Колкото до езика им — той е съвсем неразбираем.

— Ето неудобството да не знае човек всички езици — отговори Консей. — Или неприятността, че хората нямат един единствен език!

— И това не би помогнало! — отговори Нед Ланд. — Не виждате ли, че тия хора си имат свои собствен език, измислен, за да отчайва честните хора, които искат да вечерят. Та нима във всички страни на земята не се разбира какво значи, когато си отваряш устата, мърдаш челюсти, захапваш със зъби и устни? Та нима и в Квебек, и в Помоту, и в Париж, както и на полюсите това не значи: Гладен съм! Дайте ми да ям!

— Е — рече Консей, — има хора, които много мъчно проумяват!

Тъкмо когато изричаше тия думи, вратата се отвори. Влезе един стюард. Той ни носеше дрехи, сака и панталони за море, ушити от неизвестен за мене плат. Побързах да се облека, другарите ми сториха същото.

През това време стюардът — ням и глух може би — нареди на масата три прибора.

— Виж, това е сериозна работа — каза Консей — и добро начало.

— Хе! — отговори злопаметният китоловец. — Та какво може да яде човек тук според вас? Дроб от костенурка, филе от акула и бифтек от морско куче?

Ястията, покрити със сребърен капак, бяха сложени симетрично, върху покривката и ние насядахме около масата. Несъмнено, имахме работа с цивилизовани хора и ако не беше електрическата светлина, която ни обливаше, бих помислил, че се намирам в трапезарията на хотел „Аделфи“ в Ливерпул или в „Гранд хотел“ в Париж. Но трябва да отбележим, че нямаше никакъв хляб и вино. Водата беше прясна и бистра, но все пак беше вода, което не се хареса на Нед Ланд. Между различните ястия, които ни бяха поднесени, познах някои изискано сготвени риби; ала за други, които бяха великолепни, не можех да кажа какви са и дори от кое царство произхождат — от растителното или животинското. Колкото до приборите за ядене — те бяха изискани и със съвършен вкус. На всяка лъжица, вилица, нож и чиния бе отпечатана една буква, около която бе гравиран следният девиз:

Mobilis in mobili

„Подвижен в подвижното!“ Тоя девиз напълно подхождаше на подводния апарат, при условие предлогът in да се преведе „в“, а не „върху“. Буквата „N“ очевидно бе началната буква от името на загадъчният човек, който командуваше из морските дълбочини!

Нед и Консей не разсъждаваха много. Те гълтаха, а скоро и аз направих същото. От друга страна, успокоих се за нашата съдба, а ми се струваше и очевидно, че нашите домакини не искаха да ни уморят от глад.

Все пак всичко на тоя свят свършва, всичко минава, дори гладът на хората, които не са яли петнадесет часа. Когато гладът ни бе уталожен, веднага се почувствува непреодолимата нужда от сън. Съвсем естествена реакция след безкрайната нощ, през която се бяхме борили със смъртта.

— Бога ми, добре бих си поспал — рече Консей.

— Аз вече спя! — отговори Нед Ланд.

Двамата ми спътници се простряха върху килима на каютата и скоро потънаха в дълбок сън.

Ала аз не отстъпих тъй лесно пред тая силна потребност. Много мисли се трупаха в ума ми, много неразрешими въпроси се тълпяха, много образи държаха клепачите ми полуотворени! Къде бяхме ние? Каква странна сила ни носеше? Чувствувах или по-точно, струваше ми се, че чувствувам как корабът потъва в най-големите дълбочини на морето. Тежки кошмари ме измъчваха. В това потайно убежище ми се мяркаше цял един свят от непознати животни, на които тоя подводен кораб сякаш бе събрат, жив, подвижен и страшен като тях!… Сетне мозъкът ми се успокои, мислите ми се стопиха в някаква дрямка и скоро потънах в тежък сън.