Жул Верн
Капитан Немо (16)

XVI
РАЗХОДКА ИЗ РАВНИНАТА

Тая килия беше всъщност арсеналът и гардеробът на „Наутилус“. Една дузина водолазни костюми, окачени на стената, чакаха любителите на подводни разходки.

Като ги видя, Нед Ланд прояви явно отвращение да се облече.

— Но, драги Нед — казах му аз, — горите на остров Креспо са подводни гори!

— Добре! — рече обърканият китоловец, който виждаше, че мечтите му за прясно месо пропадат. — Ами вие, господин Аронакс, и вие ли ще се пъхнете в тия дрехи?

— Необходимо е, майстор Нед.

— Ваша воля, господин професоре — отговори китоловецът, като сви рамене, — ала аз никога няма да ги облека, освен ако ме принудят със сила.

— Никой няма да ви принуди, майстор Нед — каза капитан Немо.

— И Консей ли ще се реши? — попита Нед.

— Дето отива господарят, там съм и аз — отговори Консей. Капитанът извика двама души от екипажа, за да ни помогнат да се облечем с тежките непромокаеми дрехи, направени от каучук, но без шевове и приготвени така, че да издържат голямо налягане. Би казал човек — същинска броня, едновременно гъвкава и издръжлива. Те бяха панталони и сако. Панталоните завършваха с дебели обувки, които имаха тежки оловни подметки. Платът на дрехата се държеше на тънки медни плочки, които покриваха гърдите, пазеха ги срещу пристъпа на водата и позволяваха на дробовете да дишат свободно; ръкавите завършваха във форма на гъвкави ръкавици, които не пречеха никак на движението на пръстите. Явно е, че тия усъвършенствувани водолазни костюми бяха отишли много по-далеч от ония безформени облекла, каквито са корковите брони, безръкавните палта, тъй наречените морски облекла и др., които бяха изобретени и прехвалени през XVIII в.

Капитан Немо, един от неговите хора — същински Херкулес, който сигурно беше удивително силен, Консей и аз скоро облякохме тия водолазни костюми. Оставаше само да пъхнем глави в металните кълба. Но преди да сторим това, аз помолих капитана да позволи да разгледам пушките, които бяха определени за нас.

Един от матросите на „Наутилус“ ми даде една обикновена пушка, прикладът на която, направен от стоманена ламарина и кух вътре, беше доста голям. Той служеше за резервоар на сгъстения въздух, който през една клапа, отваряна със спусък, нахлуваше в металната цев. Кутия за куршуми, издълбана в дебелата част на приклада, съдържаше двадесетина електрически топчета, които чрез една пружина влизаха автоматично в цевта на пушката. Щом един куршум биваше изстрелян, друг бе готов да го последва.

— Капитан Немо — казах аз, — това оръжие е съвършено и с него се действува лесно. Горя от нетърпение да го опитам. Но как ще слезем до дъното на морето?

— Сега, господин професоре, „Наутилус“ е заседнал на дъното при десет метра дълбочина и можем да тръгнем веднага.

— А как ще излезем?

— Ще видите.

Капитан Немо пъхна глава в металното кълбо. Консей и аз сторихме същото и чухме, че канадецът ни пожелава иронично „добър лов“. Горната част на облеклото ни завършваше с медна яка с нарез, на който се завинтваше металната каска. Три дупки, закрити с плътни стъкла, позволяваха да се гледа във всички посоки само с обръщане на главата в кълбото. Щом то бе поставено на мястото си, Рукейроловите апарати на гърбовете ни почнаха да действуват и що се отнася до мене, аз дишах съвсем свободно.

Със закачена на колана Румкорфова лампа, с пушка в ръка, аз бях готов за път. Но да си призная, затворен в това тежко облекло и прикован към пода от оловните си подметки — невъзможно ми беше да направя каквото и да е движение.

Но това нещо бе предвидено и аз усетих, че ме бутат в една малка, съседна на гардероба стая. Спътниците ми, водени по същия начин, вървяха след мене. Чух, че една изолираща врата се затвори след нас и ние потънахме в пълен мрак.

След няколко минути чух остро свистене. Почувствувах как от нозете към гърдите ми полазва студ. Очевидно от вътрешността на кораба бяха пуснали през някакъв кран външната вода, която ни заливаше и скоро изпълни стаята. Тогава друга, странична врата в „Наутилус“ се отвори. Озари ни слаба светлина. След малко нозете ни стъпваха вече по морското дъно.

И сега как бих могъл да опиша впечатленията си от тая разходка под водата? Думите са безсилни да опишат такива чудеса! Когато дори четката е безпомощна да предаде особените ефекти на водната стихия, как би могло перото да ги възпроизведе?

Капитан Немо вървеше първи, а неговият човек — на няколко крачки след нас. Консей и аз вървяхме един до друг, като че ли бе възможно да разговаряме през нашите метални черупки. Не чувствувах вече тежината на дрехите си, на обувките, на резервоара с въздух, нито товара на плътното кълбо, сред което главата ми се клатеше като ядка в черупката си. Всички тия предмети, потопени във водата, губеха от теглото си толкова, колкото тежеше изместената от тях вода, и аз се чувствувах много добре от тоя физически закон, открит от Архимед. Не бях вече неподвижна маса и се движех сравнително свободно.

Силната светлина, която озаряваше дъното — тридесет стъпки под повърхността на океана, ме учуди. Слънчевите лъчи пронизваха свободно водната маса и я обезцветяваха. На разстояние сто метра аз различавах ясно предметите. По-надалеч дълбочината преливаше в нежни лазурносини отсенки, после, още по-нататък, те ставаха по-сини и се губеха сред смътен мрак. Наистина тая вода, която ме обгръщаше, беше нещо като въздух, по-плътен от земната атмосфера, но почти толкова прозрачен. Над себе си виждах спокойната повърхност на морето.

Вървяхме по ситен, равен пясък, без тия дипли, които вълните оставят по крайбрежните пясъци. Тоя ослепителен килим отразяваше слънчевите лъчи с необикновена сила, като същински рефлектор. От това бе тоя отразен блясък, който пронизваше всички водни молекули. Кой би ми повярвал, ако кажа, че в тая дълбочина от тридесет стъпки виждах като сред бял ден?

Четвърт час вървях из тоя пламтящ пясък, осеян с неосезаем прах от раковини. Корпусът на „Наутилус“, очертан като дълъг риф, чезнеше постепенно; но когато под водата щеше да притъмнее, неговият прожектор трябваше да улесни връщането ни на борда, като отправи ярките си, съвсем бистри лъчи. Това мъчно може да разбере човек, който е виждал само на сушата ония белезникави, така ясно очертани ленти светлина. Там поради праха, с който е наситен въздухът, те изглеждат като светлинна мъгла; ала сред морето, както и под морето, тия електрически стрели проникват с несравнима яснота.

Продължавахме да вървим, а просторната пясъчна равнина беше сякаш безпределна. Аз отмахнах с ръка водните завеси, които отново се затваряха зад мене, и налягането на водата заличаваше веднага следите от стъпките ми.

Скоро очите ми съзряха далече смътни, разлети очертания на предмети. Можах да различа великолепни скали, покрити с най-хубави образци зоофити, и още отначало бях смаян от едно особено явление, свойствено на тая среда.

Беше десет часа заранта. Слънчевите лъчи падаха върху водната повърхност под доста остър ъгъл и от досега на тяхната светлина, разложена от пречупването, като че минала през кристална призма — цветя, скали, издънки, раковини, полипи — всичко се обагряше по краищата със седемте цвята на дъгата. Това преливане на цветни тонове беше едно чудо. един празник за очите, истински калейдоскоп от зелено, жълто, оранжево, мораво, индиговосиньо, светлосиньо, с една дума. цялата палитра на някой необуздан колорист. Как ми се искаше да споделя с Консей силните преживявания и да се надпреварваме с възторжени възклицания! Как ми се искаше да можем като капитан Немо и неговия спътник да разменяме мислите си с уговорени знакове! И затова от немай-къде си приказвах сам. виках в медната кутия, която покриваше главата ми. и може би изразходвах за тия напразни думи повече въздух, отколкото трябваше.

Пред това великолепно зрелище се бе спрял и Консей. Явно беше, че като гледаше тия образци от зоофити и мекотели, достойният момък класираше, класираше. По дъното имаше в изобилие полипи и бодливокожи. Различни изиси, корнюлери. които живеят уединено, храсти девствени окулини, означавани едно време с името „бял корал“, наежени фонжии във форма на гъби, анемонии, които, прилепнали с мускулния си диск. образуваха килим от цветя, украсен от порпити. накичени с якичките си от небесни пипала, морски звезди, които застилаха като съзвездия пясъка, и астерофетони с брадавици, нежни дантели, извезани от ръцете на русалките, чиито фестони се полюшваха от лекото вълнение, предизвикано от нашия вървеж. Чувствувах истинска мъка, че трябва да смазвам с нозете си блестящи образци от мекотели, хиляди от които покриваха дъното, концентрични гребени, раковини-чукове и толкова още други творения на неизчерпаемия океан. Но трябваше да се върви и ние вървяхме напред, а над главите ни плаваха групи физалии, като оставяха светлосините си пипала да се влачат след тях, медузи, на които опаловите или нежнорозови чадъри с лазурни фестони ни пазеха от слънчевите лъчи, и фосфоресциращи мекотели, които биха осветявали пътя ни, ако бе тъмно!

Аз видях всички тия чудеса в разстояние на четвърт миля, спирайки се набързо и вървейки след капитан Немо, който ме повикваше с ръка. Скоро характерът на почвата се промени. Пясъчната равнина се превърна в слой лепкава тиня, която американците наричат „оаге“, съставена изключително от кремъчни и варовити раковини. След това минахме през ливада от алги, дълбоководни растения, още неизскубнати от вълните и израснали буйно. Тия морави с гъста мека трева биха съперничили с най-меките килими, изтъкани от човешка ръка. Но ако под нозете ни се разстилаше зеленина, тя не изчезваше и над главите ни. Един лек потон от морски растения, класирани в извънредно плодовитото семейство алги, което обхваща повече от две хиляди вида, се преплиташе върху водната повърхност. Виждах да плуват дълги ленти от водорасли, едни — като свързани мехурчета, други — тръбовидни; лоренции, кладостефи с твърде отделени един от друг листа, широколисти родимени, които приличат на ветрила от кактуси. Забелязах, че зелените растения са по-близо до повърхността на морето, докато червените бяха на средна дълбочина, а тъмните или черни хидрофити образуваха градини и настилки в най-дълбоките пластове на океана.

Тия алги са наистина чудо на природата, чудо на световната флора. Това растително семейство произвежда едновременно и най-малките, и най-големите растения на земното кълбо. Защото както в пет квадратни милиметра са бивали преброявани четиридесет хиляди от тия незабележими растенийца, също така са намерени водорасли, по-дълги от петстотин метра.

Бяхме слезли от „Наутилус“ приблизително преди час и половина. Наближаваше обед. Разбрах това по отвесните слънчеви лъчи, които не се пречупваха вече. Очарованието на багрите постепенно изчезна и отсенките на изумруд и сапфир се заличиха от небосвода ни. Ние вървяхме с отмерени стъпки, които кънтяха по земята с учудваща сила. Най-леките шумове се предаваха тъй бързо, както слухът ни не е свикнал да чува на земята. Действително водата е по-добър проводник на звука от въздуха и звукът се разпространява в нея четири пъти по-бързо.

Сега дъното, се сниши поради значителен наклон. Светлината доби еднакъв цвят. Стигнахме дълбочина сто метра и понасяхме вече налягане от десет атмосфери. Но моят водолазен костюм беше пригоден така, че никак не страдах от това налягане. Чувствувах само известно затруднение в ставите на пръстите, но и това неудобство скоро изчезна. А макар че бях натоварен като добиче — нещо, с което никак не бях свикнал, — тази двучасова разходка почти не ме умори. Движенията ми, подпомагани от водата, ставаха с изненадваща леснота.

В тая дълбочина от триста стъпки аз все още долавях слънчевите лъчи, но вече слабо. След техния силен блясък бе настъпила червеникава дрезгавина, нещо средно между нощ и ден. Но ние виждахме достатъчно пред себе си и още не беше нужно да се турят в действие Румкорфовите апарати.

В тоя миг капитан Немо се спря. Той почака да го настигна и ми посочи с пръст недалеч няколко тъмни грамади, които личаха в мрака.

„Това е гората на остров Креспо“ — помислих аз и не се лъжех.