Жул Верн
Капитан Немо (32)

VIII
ЗАЛИВЪТ ВИГО

Атлантическият океан! Грамадно водно пространство с повърхност двадесет и пет милиона квадратни мили, дълго девет хиляди и широко средно две хиляди и седемстотин мили. Важен океан, почти непознат на древните, освен може би на картагеняните — тия холандци на древния свят, които в търговските си странствувания са плавали край западните брегове на Европа и Африка! Великолепна водна равнина, непрестанно браздена от корабите на всички народи, защитена от знамената на целия свят, и която завършва с две страшни за мореплавателите точки — Нос Хорн и Носа на Бурите! „Наутилус“ цепеше водите с носа си, след като бе минал близо десет хиляди левги за три месеца и половина, разстояние почти колкото дължината на Екватора. Къде отивахме ние сега и какво ни готвеше бъдещето? След като мина Гибралтарския проток, „Наутилус“ навлезе в открито море. Той се изкачи на повърхността и ние отново можехме да правим всекидневните си разходки по палубата.

Веднага отидох там, придружен от Нед Ланд и Консей. На дванадесет мили от нас се съзираше смътно нос Сан Висенте, който е крайната югозападна точка на Испанския полуостров. Духаше доста силен южен вятър. Морето беше бурно и разпенено. То люшкаше силно „Наутилус“ — беше почти невъзможно да стоим на палубата, дето всеки миг плискаха грамадни маси вода. И след като подишахме малко чист въздух, трябваше да слезем. Прибрах се в стаята си. Консей си отиде в каютата, но канадецът, който имаше угрижен вид, дойде след мене. Нашето бързо преминаване на Средиземно море не му бе позволило да изпълни плановете си и сега той не можеше да скрие своето разочарование.

Щом се затвори вратата на стаята, той седна и ме погледна мълчаливо.

— Драги Нед — казах му аз, — разбирам ви, но няма за какво да се укорявате. При условията, в които плаваше „Наутилус“ — би било безумие да се помисли за бягство! — Нед Ланд не отговори нищо. Стиснатите му устни и сбърчените вежди показваха, че е обзет от непобедима натрапчива мисъл.

— Вижте какво — почнах отново аз, — няма защо да се отчайвате. Сега ще минем край португалския бряг. Наблизо са Франция и Англия, дето лесно бихме намерили убежище. Виж, ако след Гибралтар „Наутилус“ бе завил на юг. ако бе ни отнесъл към области, дето няма суша — тогава бих споделил вашите тревоги. Но тъй като вече знаем, че капитан Немо не отбягва оживените морета, мисля, че след няколко дни ще можете да действувате, без да има някаква опасност.

Нед Ланд впи поглед в мене още по-продължително и устните му най-сетне се разтвориха.

— Това ще стане довечера — рече той. Аз скочих. Да си призная, не бях приготвен за подобно съобщение. Исках да отговоря на канадеца, но нямах думи.

— Бяхме се споразумели, че ще чакаме сгоден случай. Случаят е налице. Довечера ще бъдем само на няколко мили от испанския бряг. Нощта е тъмна. Вятърът духа откъм морето. Вие дадохте дума, господин Аронакс, и аз разчитам на вас.

Тъй като аз продължавах да мълча, канадецът стана. приближи се до мене и каза:

— Довечера в девет часа. Предупредих Консей. По това време капитан Немо ще бъде в стаята си и навярно ще си е легнал вече. Нито механиците, нито матросите могат да ни видят. Ние с Консей ще се изкачим по централната стълба. А вие, господин Аронакс, ще останете в библиотеката на две крачки от нас и ще чакате знак от мене. Веслата, мачтата и платното са в лодката. Успях дори да занеса в нея малко храна. Снабдих се с един английски ключ за отвъртане на бурмите, с които лодката е прикрепена към корпуса на „Наутилус“. Така че всичко е готово. Довиждане до довечера.

— Морето е бурно — казах аз.

— Вярно е — отговори канадецът, — но ще трябва да рискуваме. Свободата заслужава всички жертви. От друга страна, лодката е яка и няколко мили разстояние при попътен вятър не е кой знае каква трудна работа. Знаем ли дали утре няма да сме на сто левги навътре в морето? Ако обстоятелствата ни помогнат, между десет и единадесет часа или ще сме слезли някъде на сушата, или ще бъдем мъртви. И така — до довечера!

След тия думи канадецът си отиде и ме остави съвсем объркан. По-рано смятах, че при сгоден случай ще имам време да размисля и да обсъдя. Но моят упорит спътник не ми позволи това. Какво можех да му кажа? Нед Ланд бе стократно прав. Това беше почти сгоден случай и той се възползуваше от него. Можех ли да се отрека от дадената дума и да поема отговорността заради напълно лични интереси, да изложа бъдещето на моите другари? Не би ли могъл утре капитан Немо да ни отведе в морето, далеч от всякаква земя?

В тоя миг едно силно свистене ми показа, че резервоарите се пълнят и „Наутилус“ потъна под вълните на Атлантическия океан.

Останах в стаята си. Исках да не се срещам с капитана, за да не види вълнението, което ме бе обзело! Тъжен беше тоя ден, прекаран в борба между желанието да си възвърна свободата и съжалението, че ще се разделя с чудния „Наутилус“, без да довърша своите подводни проучвания! Да напусна тоя океан, „моя Атлантик“, както обичах да го наричам, без да съм изследвал дълбоките му води, без да съм измъкнал тайните, които ми бяха открили Индийското море и Тихият океан! Романът, който четях, падаше от ръцете ми още при първия том, моят блян се прекъсваше в най-хубавия миг! Какви тежки часове прекарах; ту се виждах вече в безопасност на сушата заедно с другарите си, ту въпреки разума пожелавах някое непредвидено обстоятелство да попречи на плановете на Нед Ланд! Два пъти ходих в салона. Исках да видя компаса. Исках да зная дали посоката на „Наутилус“ наистина ни приближаваше, или ни отдалечаваше от брега. Не. „Наутилус“ продължаваше да плава в португалски води. Той се насочваше на север, покрай брега на океана. Значи трябваше да се примиря и да се готвя за бягство. Багажът ми не беше голям. Само записките ми, нищо друго. Колкото за капитан Немо, питах се какво би помислил той за нашето бягство, какви тревоги, какви неприятности би му причинило то и какво би сторил той в двата случая — ако то успее, или ако не сполучи! Несъмнено аз не можех да се оплача от него, напротив. Не бях виждал по-сърдечно гостоприемство от неговото. Ако избягах, не бих могъл да бъда укорен в неблагодарност. Никакво обещание не ни свързваше с него. За да ни задържи завинаги при себе си, той разчиташе само на обстоятелствата, не и на нашата честна дума. Ала това намерение, изказано съвсем открито — да останем вечни пленници на неговия кораб — оправдаваше всички наши опити за бягство.

Не бях виждал капитана от посещението ни на остров Санторин. Дали случаят нямаше да ме срещне с него, преди да избягаме? И желаех, и се страхувах в същото време от такава среща. Вслушвах се дали няма да чуя стъпки в стаята му, която бе съседна с моята. Не чух никакъв шум. Стаята навярно бе празна. Помислих си тогава дали тоя странен човек беше изобщо на кораба. От оная нощ, когато лодката беше напуснала „Наутилус“ за някаква тайнствена работа, моята представа за него се бе малко променила. Каквото и да кажеше той, аз мислех, че все пак трябва да е запазил някакви връзки със земята. Дали не бе напуснал „Наутилус“ завинаги? Често минаваха цели седмици, без да го видя. Какво правеше той през това време и докато аз смятах, че е обзет от пристъпи на омраза към хората, дали всъщност той не изпълняваше някъде далеч някаква тайна задача, същината на която не бях още разбрал.

Всички тия и хиляди други мисли ме обземаха едновременно. При странното положение, в което се намирахме, предположенията можеха да бъдат безброй. Чувствувах се непоносимо зле. Тоя ден на очакване ми се струваше безкраен. Наспротив моето нетърпение часовникът отзвъняваше много бавно часовете. Както винаги, вечерята бе донесена в стаята ми. Ядох зле, тъй като бях премного загрижен. Станах от масата в седем часа. До времето, когато щях да отида при Нед Ланд, имаше още сто и двадесет минути, аз ги бях изчислил. Вълнението ми растеше. Пулсът ми биеше усилено. Не можех да стоя на едно място. Разхождах се насам-натам, надявайки се, че така ще успокоя душевния си смут-Мисълта, че мога да загина в това смело начинание, беше най-дребната ми грижа; но като си представях, че нашият план можеше да бъде открит, преди да сме напуснали „Наутилус“, при мисълта, че можех да бъда отведен при капитан Немо — ядосан, или още по-лошо — огорчен, че съм искал да го напусна — сърцето ми почваше да бие усилено.

Поиска ми се да видя за последен път салона. Минах през коридорите и отидох в тоя музей, дето бях прекарал толкова приятни и полезни часове. Гледах всичките тия богатства, всичките тия съкровища като човек пред вечно изгнание, който тръгва, за да не се върне. Щях да се разделя завинаги с тия чудеса на природата, с тия образци на изкуството, сред които толкова време вече протичаше животът ми. Искаше ми се да проникна с поглед през стъклените стени на салона във водите на Атлантика; но капаците бяха плътно затворени и стоманена мантия ме делеше от оня океан, който още не познавах.

Движейки се така из салона, стигнах до вратата, която водеше в стаята на капитана. За мое голямо учудване вратата беше открехната. Неволно се отдръпнах: ако капитан Немо беше в стаята си, можеше да ме види. Но като не чух никакъв шум, отново се приближих. Стаята беше празна. Бутнах вратата. Направих няколко крачки из стаята. Все същият строг, отшелнически вид. Сега, няколко портрета, окачени на стената, които не бях забелязал при първото си идване тук, поразиха очите ми. Те бяха портрети на велики исторически мъже, посветили целия си живот на някоя велика идея: Костюшко, героят, паднал с вика Finis Poloniae^[1] Боцарис, тоя Леонид на нова Гърция; УКонел, защитникът на Ирландия, Вашингтон, основателят на Американските съединени щати;

Манен, италианският патриот; Линколн, паднал от куршума на един защитник на робството, и най-сетне Джон Браун, тоя мъченик за освобождението на черната раса, увиснал на бесилото, както страшно го бе изрисувал моливът на Виктор Юго. Каква връзка имаше между тия героични души и душата на капитан Немо? Дали от тая сбирка на портрети не бих могъл най-сетне да разкрия тайната на неговия живот? Не беше ли той водач на подтиснати народи, освободител на поробени раси? Не бе ли вземал участие в последните политически или социални сътресения на нашия век? Не беше ли един от героите на страшната американска гражданска война, война печална, но славна?

Изведнъж часовникът удари осем. Първият удар на чукчето по звънеца ме изтръгна от мислите ми. Трепнах така, като че ли невидимо око бе проникнало в най-скритата ми мисъл, и бързо излязох от стаята. Погледът ми спря на компаса. Посоката ни беше все на север. Лагът показваше умерена скорост: манометърът — дълбочина около шестдесет стъпки. Обстоятелствата бяха благоприятни за плана на канадеца.

Върнах се в стаята си. Облякох се с топли дрехи: морски ботуши, калпак от видрова кожа, куртка от бисус, подплатена с тюленова кожа. Бях готов. Зачаках. Само трептенията на витлото нарушаваха дълбоката тишина, която цареше на кораба. Ослушвах се, наострях уши. Дали изведнъж някаква глъчка нямаше да ми покаже, че Нед Ланд е бил хванат, когато се е готвел за бягството? Обзе ме смъртна тревога.

В девет часа без няколко минути долепих ухо до вратата на капитана. Никакъв шум. Излязох от стаята си и отново отидох в салона; той беше полуосветен, но празен.

Отворих вратата, която водеше за библиотеката. Същата слаба светлина, същата празнота. Застанах До вратата за централната стълба и зачаках сигнала на Нед Ланд.

В тоя миг трептенията на витлото намаляха чувствително, след това спряха съвсем. Защо бе тая промяна в хода на „Наутилус“? Дали това спиране щеше да помогне или да попречи на намеренията на Нед Ланд — не можех да кажа. Само биенето на сърцето ми нарушаваше тишината. Внезапно се почувствува слаб удар. Разбрах, че „Наутилус“ бе спрял на дъното на океана. Безпокойството ми порасна. Канадецът не даваше никакъв сигнал. Искаше ми се да отида при него и да го накарам да отложи опита си. Чувствувах, че плаването ни не ставаше при обикновени условия… В тоя миг вратата на големия салон се отвори и капитан Немо се показа. Той ме видя и без всякакъв предговор каза любезно:

— О, господин професоре, търсих ви. Знаете ли историята на Испания?

И да би знаел човек основно историята на собственото си отечество, в това състояние, в което се намирах аз, смутен и объркан, пак не би могъл да каже нито една дума.

— Чухте ли въпроса ми? — поде капитан Немо. — Знаете ли историята на Испания?

— Съвсем слабо — отговорих аз.

— Ето какви са учените — рече капитанът, — не знаят. Тогава — добави той — седнете и аз ще ви разкажа един интересен епизод от тая история.

Капитанът се облегна на дивана и аз машинално седнах в полусянката до него.

— Господин професоре — каза ми той. — слушайте ме хубаво. Тоя епизод ще ви заинтересува в известно отношение, защото ще отговори на един въпрос, който вие несъмнено не сте могли да разрешите.

— Слушам ви, капитане — казах аз. без да зная къде искаше да стигне моят събеседник, като в същото време се и питах дали тая случка не се отнася до нашите планове за бягство.

— Господин професоре — поде капитан Немо, — да се върнем с ваше разрешение в 1702 година. Вие знаете, разбира се, че в онова време вашият крал Людовик XIV, който смятал, че е достатъчен само един знак на властелина, за да провали Пиренеите вдън земя, наложил внука си, херцог Анжуйски, за крал на испанците. Тоя принц, който царувал не особено добре под името Филип V, имал силни външни неприятели. Действително година преди това кралските домове на Холандия, Австрия и Англия били сключили в Хага съюз с цел да смъкнат испанската корона от Филип V, за да я сложат върху главата на един ерцхерцог, когото предварително наричали вече Карл III.

Испания трябвало да устоява срещу тая коалиция. Ала тя почти нямала войници и моряци. Пари обаче не й липсвали, ако корабите и, натоварени със злато и сребро от Америка, можели да пристигнат в пристанищата й. И към края на 1702 година тя очаквала богат конвой от кораби, които Франция охранявала с една флота от двадесет и три кораба, командувани от адмирал Шато Рено, тъй катО съюзническите флоти обикаляли тогава Атлантическия океан.

Тоя конвой трябвало да пристигне в Кадис; но когато адмиралът узнал, че английската флота кръстосва из тия води, решил да се отправи за някое френско пристанище.

Испанските капитани от конвоя протестирали срещу това решение. Те поискали да бъдат отведени в испанско пристанище: ако не могло в Кадис, то в залива Виго, който се намира на северозападния бряг на Испания и не бил блокиран. Адмирал Шато Рено показал слабост, подчинил се на тая заповед и корабите влезли в залива Виго. За нещастие тоя залив е открит и съвсем не може да бъде защищаван. Затова трябвало да бързат с разтоварването на корабите преди пристигането на съюзническите флоти; и времето щяло да им стигне, ако не изникнал внезапно един жалък въпрос на съперничество.

— Слушате ли внимателно как са се развивали събитията? — попита капитан Немо.

— Много внимателно отговорих аз, все още не разбирайки по какъв повод ми се предаваше тоя урок по история.

— Продължавам, Ето какво станало. Търговците от Кадис имали привилегията да получават те всички стоки, идещи от Западна Индия^[2]. А стоварването в пристанището Виго на златните и сребърни слитъци от корабите ощетявало техните права. Те се оплакали за това в Мадрид и издействували от слабоволния Филип V конвоят, без да бъде разтоварван, да остане под секвестър в залива Виго, докато неприятелските флоти се отдалечат.

Но през времето, когато се вземало това решение, на 22 октомври 1702 година, английските кораби влезли в залива Виго. Адмирал Шато Рено, макар и с по-малки сили, се бил храбро; но когато видял, че богатствата от конвоя ще паднат в ръцете на неприятеля, запалил и потопил корабите, които потънали заедно с неизчислимите си съкровища.

Капитан Немо млъкна. Признавам, че още не виждах какво можеше да ме интересува тая история.

— И тъй? — попитах аз.

— И тъй, господин Аронакс — отговори ми капитан Немо, — ние сме в тоя залив Виго и само от вас зависи да проникнете в неговата тайна.

Капитанът стана и ме помоли да го последвам. Аз имах време да се съвзема. Подчиних се. Салонът беше тъмен; но през прозрачните стъкла морските вълни искряха. Погледнах.

В радиус от около половин миля водата около „Наутилус“ беше наситена с електрическа светлина. Пясъчното дъно беше чисто и светло. Матроси от екипажа, облечени във водолазни костюми, разчистваха полуизгнили бурета и издънени сандъци сред черни останки от корабокрушение. От сандъците и буретата се изтърсваха слитъци злато и сребро, сипеха се реки от пиастри и скъпоценности. Пясъкът беше покрит от тях. След това, натоварени с тая скъпа плячка, хората отиваха в „Наутилус“, оставяха там товара си и се връщаха отново да продължат тоя неизчерпаем лов на злато и сребро. Разбрах. Това бе бойното поле на 22 октомври 1702 година. Тъкмо тук са били потопени натоварените за сметка на испанското правителство кораби. Тук идваше капитан Немо да си вземе според нуждите милионите, с които товареше своя „Наутилус“. За него, само за него бе дала Америка своите скъпи метали. Той беше единствен и пряк наследник на тия съкровища, ограбени от инките, от ония, които Ернан Кортес бе победил!

— Знаехте ли, господин професоре — попита ме усмихнат капитанът, — че морето съдържа толкова богатства?

— Знаех, че среброто, което се намира в морската вода, се изчислява на два милиона тона.

— Несъмнено, но за да се извлече това сребро — разноските биха били по-големи от печалбата. А пък аз само прибирам онова, което хората са загубили, и не само тук, в залива Виго, но на хиляди още места на корабокрушения, които са отбелязани на моята подморска карта. Сега разбирате ли, че съм притежател на милиарди?

— Разбирам, капитане. Но позволете ми да ви кажа, че като експлоатирате тъкмо тоя залив Виго, вие само сте изпреварили едно дружество-съперник.

— Кое?

— Едно дружество, което е получило от испанското правителство привилегията да издири потъналите кораби. Акционерите са съблазнени от примамката на грамадни печалби, защото стойността на потъналите богатства се изчислява на петстотин милиона.

— Петстотин милиона ли? — отговори ми капитан Немо. — Бяха, но сега вече не са!

— Действително — казах аз. — И затова едно предупреждение към акционерите би било проява на милосърдие. Но дали ще го повярват? Обикновено комарджийте съжаляват повече за загубените безумни надежди, отколкото за загубените си пари. Във всеки случай аз по-малко съжалявам тях, отколкото хилядите клетници, на които тия богатства биха могли да се разпределят справедливо, но които никога няма да ги видят!

Не бях още довършил думите си и видях, че капитан Немо бе засегнат от тях.

— Няма да ги видят ли? — отговори той възмутено. — Значи вие, господин професоре, мислите, че щом аз прибирам тия богатства — те са загубени? И мислите, че аз си правя труд да събирам за себе си тия съкровища? Кой ви каза, че не ги употребявам за добро? Мислите ли, че аз не зная колко страдащи хора има в света, колко угнетени народи, колко нещастници трябва да бъдат облекчени и колко жертви — да бъдат отмъстени? Не разбирате ли…

При последните думи капитан Немо се спря, съжалявайки може би, че е приказвал повече, отколкото е трябвало. Ала аз отгатнах. Каквито и да са били причините, които са го накарали да търси независимост под моретата, той преди всичко бе останал човек! И разбрах тогава за кого бяха предназначени изпратените от капитан Немо милиони, когато „Наутилус“ плаваше във водите на въстаналия Крит!