Жул Верн
Капитан Немо (36)

XII
КАШАЛОТИ И КИТОВЕ

През нощта на 13 срещу 14 март „Наутилус“ взе отново курс на юг. Мислех, че като стигнем до нос Хорн, той ще се насочи на запад, за да се върне в Тихия океан и да завърши кръгосветската си обиколка. Но това не стана и той продължи да плава на юг. Къде искаше да отиде? На полюса ли? Беше безсмислено. Почвах да мисля, че дързостите на капитана оправдаваха напълно страховете на Нед Ланд.

От няколко дни канадецът не ми говореше вече за своите планове за бягство. Беше станал по-малко общителен, почти мълчалив. Виждах колко го измъчваше това продължително пленничество. Чувствувах какъв гняв се натрупва в него. Когато срещнеше капитана, очите му пламваха мрачно и аз винаги се боях, че неговата природна избухливост може да го докара до някоя крайност. На 14 март Консей и той дойдоха в стаята ми. Попитах ги каква е целта на посещението им.

— Само да ви запитаме за нещо, господин Аронакс — отговори канадецът.

— Кажете, Нед.

— Колко души смятате, че има на „Наутилус“?

— Не бих могъл да ви кажа, драги приятелю.

— Струва ми се — продължи Нед Ланд, — че обслужването му не изисква голям екипаж.

— Наистина — отговорих аз — при неговите условия за обслужването му са достатъчни най-много десетина души.

— Но тогава защо има повече? — каза канадецът.

— Защо ли? — отвърнах аз.

Впих очи в Нед Ланд, чиито намерения лесно можеха да се отгатнат.

— Защото, ако вярвам на предчувствията си — казах аз-и ако добре съм разбрал живота на капитана, „Наутилус“ не е само кораб, а и убежище за всички, които като неговия комендант са скъсали всякакви връзки със земята.

— Възможно е — рече Консей, — но „Наутилус“ може да побере само определен брой хора. Не би ли могъл господарят да определи тоя брой?

— Но как, Консей?

— С изчисление. Като се знае вместимостта на кораба, която е известна на господаря, а следователно и количеството въздух, което той побира; като се знае, от друга страна, колко въздух изразходва един човек с дишането си и като се сравнят тия цифри с необходимостта за „Наутилус“ да излиза на повърхността всеки двадесет и четири часа…

Консей не довърши, но аз вече разбрах какво искаше да каже той.

— Разбирам — рекох аз, — но тая сметка, която всъщност лесно може да се направи, ще даде само една доста несигурна цифра.

— Няма значение — поде Нед Ланд настоятелно.

— Ето ви сметката — отговорих аз. — Всеки човек изразходва за един час кислород, който се съдържа в сто литра въздух, или за двадесет и четири часа кислород, който се съдържа в две хиляди и четиристотин литра. Значи трябва да видим колко пъти по две хиляди и четиристотин литра въздух побира „Наутилус“.

— Точно така — рече Консей.

— Но — продължих аз — тъй като вместимостта на „Наутилус“ е петнадесет хиляди тона, а всеки тон — хиляда литра, „Наутилус“ побира един милион и петстотин хиляди литра въздух, който, разделен на две хиляди и четиристотин…

Пресметнах бързо с молива:

— …дават шестстотин двадесет и пет, което значи, че въздухът, който „Наутилус“ побира, може да стигне на шестстотин двадесет и пет души за двадесет и четири часа.

— Шестстотин двадесет и пет! — повтори Нед.

— А смятайте за сигурно — добавих аз, — че всички ние — пътници, матроси и офицери, не наброяваме дори и десетата част от това число.

— А и това е много за трима души! — промълви Консей.

— Затова, драги Нед, мога да ви посъветвам само едно — да имате търпение.

— И дори — нещо по-хубаво от търпението — отговори Консей, — примирение.

Консей бе намерил истинската дума.

— В края на краищата — продължи той — капитан Немо не може да плава все на юг! Ще трябва да спре някъде — па било то и до някое ледено поле, и да се върне към по-оживените морета! И тогава ще дойде времето за плановете на Нед Ланд.

Канадецът поклати глава, прокара длан по челото си и си отиде, без да отговори.

— Господарят ще ми позволи една забележка — рече тогава Консей. — Клетият Нед мисли за всичко, което не може да има. Живее с миналото си. Мило му е всичко, което ни е забранено. Спомените го гнетят и му е тежко. Трябва да го разберем. Какво може да прави той тук? Нищо. Не е учен като господаря и не може да има като нас удоволствието да се занимава с хубостите на морето. И би рискувал всичко, само да можеше да влезе в някоя кръчма в родината си!

Явно, еднообразието на живота в кораба беше непоносимо за канадеца, свикнал със свободен и деен живот. Събитията, които биха могли да го увлекат, бяха редки. Но през тоя ден една случка му припомни хубавите дни, когато е бил китоловец.

Към 11 часа преди обяд, когато се намираше на повърхността на океана, „Наутилус“ попадна сред група китове: нещо, което не ме учуди, защото знаех, че тия животни, безогледно преследвани от ловците, са се оттеглили в областите с висока географска ширина.

Ролята, която са играли китовете между моряците, и влиянието им за географските открития, са били значителни. Те именно, увличайки подире си отначало баските, а след това астурийците, англичаните и холандците, са ги карали да не се страхуват от опасностите на океана и са ги отвеждали от единия на другия край на земята.

Морето бе спокойно и ние бяхме седнали на палубата; по тия географски ширини месец октомври има хубави есенни дни. Изведнъж канадецът — а той не можеше да се излъже — съобщи, че е видял на изток кит на хоризонта. Като се вгледахме внимателно, на около пет мили от „Наутилус“ съзряхме един възчерен гръб, който ту се издигаше над вълните, ту се изгубваше.

— Ах! — извика Нед Ланд. — Ако бях сега на някой китоловен кораб, каква радост щеше да бъде за мене тая среща! Голям кит е това. Вижте с каква сила душниците му изхвърлят стълбове въздух и пара! Поврага! Защо трябваше да бъда вързан на това парче ламарина!

— Какво, Нед — отговорих аз, — та не сте ли се отказали вече от старите си намерения за риболов?

— Господин Аронакс, мигар някой китоловец може да забрави стария си занаят? Мигар могат да омръзнат вълненията, които изпитва човек при тоя лов?

— Никога ли не сте били на лов из тия морета, Нед?

— Никога, господин Аронакс. Само в северните морета и в Беринговия и Дейвисовия проток.

— Тогава още не сте виждали южни китове? Досега сте ходили на лов за обикновени китове, а те не смеят да пресичат топлите води на Екватора.

— Ах, господин професоре — рече доста недоверчиво канадецът, — какво ми разправяте!

— Казвам това, което е.

— Хайде де! Ами че през шестдесет и пета, има оттогава две години и половина, лично аз чукнах близо до Гренландия един кит, в едната страна на който още стърчеше харпун със знака на китоловен кораб от Беринговия проток. И аз ви питам как тоя кит, след като е бил намушен на запад от Америка, е дошъл на изток от нея, дето бе убит, ако не е минал било край нос Хорн, било край нос Добра Надежда и пресякъл Екватора!

— Аз мисля като Нед — рече Консей — и чакам да видя какво ще отговори господарят.

— Той ще ви отговори, драги приятелю, че китовете живеят в определени области, според вида на който принадлежат, и не напускат моретата, които обитават. И ако някой от тях е дошъл от Беринговия в Дейвисовия проток, това е станало просто защото между едното и другото море трябва да има някакъв проход било по северните брегове на Америка, било по северните брегове на Азия.

— Да ви вярвам ли? — попита канадецът, като намигна.

— Трябва да вярвате на господаря — отговори Консей.

— Значи, щом не съм ходил на лов в ония места, не зная и китовете, които живеят там, така ли?

— Казах ви, Нед, че е така.

— И поради това имате още по-големи основания да се запознаете с тях — отвърна Консей.

— Гледайте! Гледайте! — извика канадецът, развълнувано.

— Той се приближава! Иде срещу нас! Подиграва се с мене. Знае, че нищо не мога да му сторя!

Нед удряше с крак. Ръката му трепереше, размахвайки въображаем харпун.

— Тия китове — попита той — толкова ли са големи, колкото северните?

— Горе-долу, Нед.

— Защото аз съм виждал много големи китове, господин Аронакс, китове, които стигаха на дължина до сто стъпки. Чувал съм дори да казват, че хюламокът и умгалюкът от Алеутските острови надхвърляли понякога сто и петдесет стъпки.

— Това ми се струва преувеличено — отговорих аз. — Тия животни са полярни китове с гръбни перки и както кашалотите са изобщо по-малки от обикновените китове.

— Ах! — извика Нед, който не откъсваше поглед от океана.

— Приближава, иде съвсем близо до „Наутилус“!

Нед Ланд не чуваше. Не слушаше вече. Китът продължаваше да се приближава. Той го изяждаше с очи.

— Ах — извика той, — та това не е един кит, а десет, двадесет, цяло стадо! И да не можеш да направиш нищо! Да ти са вързани и ръцете, и краката!

— Но, драги Нед — рече Консей, — защо не поискате разрешение от капитан Немо да излезете на лов?…

Преди още Консей да довърши фразата си, Нед Ланд се втурна по стълбата да търси капитана. След малко двамата се появиха на палубата.

Капитан Немо разгледа стадото китове, които играеха сред вълните на една миля от „Наутилус“.

— Това са южни китове — рече той. — Те са същинско богатство за цяла китоловна флота.

— Господин капитан, а не бих ли могъл — попита канадецът — да изляза на лов срещу тях, ако не за друго, поне да не забравя стария си занаят на китоловец?

— Каква полза да се ходи на лов, само за да се убива? — отговори капитан Немо. — Нямаме нужда на кораба от китова мас.

— Но в Червено море — поде канадецът — вие ни позволихте да гоним един дюгонг.

— Тогава трябваше да снабдя екипажа с прясно месо. Сега ще бъде убийство за самото убийство. Зная много добре, че човекът си е запазил тая привилегия, но аз не мога да приема тия смъртоносни забави. Унищожавайки южните, както и обикновените китове — които са безобидни и добри животни, — хора като вас, майстор Ланд, вършат осъдителни дела. По тоя начин те вече изтребиха всичко живо в целия Бафинов залив и ще унищожат цяла порода полезни животни. Затова оставете на мира клетите китове. И без вас те имат достатъчно природни врагове — кашалотите, рибите-мечове и рибите-триони.

Можете да си представите какъв израз имаше лицето на канадеца при тоя урок по нравоучение. Да се дават такива съвети на ловец — това е губи-време. Нед Ланд гледаше капитана и очевидно не разбираше какво му казваше той. Но капитанът имаше право. Варварската и безразсъдна ярост на китоловците ще унищожи някой ден и последния кит в океана.

Нед Ланд почна да си свирка през зъби „Янки Дудъл“, пъхна ръце в джобовете си и ни обърна гръб. А капитан Немо, който наблюдаваше стадото китове, се обърна към мене:

— Прав бях, когато казах, че освен човека китовете имат достатъчно природни неприятели. След малко тия тук ще трябва да се разправят с много опасен противник. Виждате ли, господин Аронакс, на около осем мили от нас ония черни, подвижни точки?

— Да, капитане — отговорих аз.

— Това са кашалоти, страшни животни, които съм срещал понякога на стада от двеста до триста на брой. Вижте, тия жестоки и зловредни животни би трябвало да се изтребват.

При тия думи канадецът бързо се обърна.

— Тогава, капитане — казах аз, — има още време в интерес на китовете…

— Безполезно е да се излагате, господин професоре. „Наутилус“ сам ще разгони тия кашалоти. Той е въоръжен със стоманен нос, който, мисля, че струва колкото харпуна на майстор Ланд.

Канадецът сви рамене, без да се стеснява. Да се нападат кашалоти с носа на кораб! Чувал ли е някой такова нещо досега?

— Почакайте, господин Аронакс — каза капитан Немо. — Ще ви покажем лов, какъвто не сте виждали още. За тия свирепи кашалоти не бива да има милост. Те са само уста и зъби!

Уста и зъби! Не би могло да се опише по-сполучливо едроглавият кашалот, туловището на който надминава понякога двадесет и пет метра. Огромната глава на тоя род кит е около една трета от цялото му тяло. По-добре въоръжен от кита, който има балени, само на горната си челюст кашалотът има двадесет и пет големи зъба, дълги двадесет сантиметра, цилиндрични и заострени на върховете, които тежат по един килограм всеки. В горната част на огромната глава, дето има големи кухини, разделени с хрущяли, се намира от триста до четиристотин килограма скъпоценна мас, която се нарича „бяла китова мас“.

Между това чудовищното стадо се приближаваше непрекъснато. То беше видяло китовете и се готвеше да ги нападне. Отсега можеше да се предвиди победата на кашалотите не само защото са по-пригодни за нападение, отколкото своите кротки противници, а и поради това, че могат по-дълго да остават под водата, без да излизат да дишат на повърхността.

Беше време да се помогне на китовете. „Наутилус“ потъна във водата. Консей, Нед и аз се настанихме до прозорците на салона. Капитан Немо отиде при кормчията, за да действува с кораба си като с разрушително оръдие. Скоро почувствувахме как ударите на витлото зачестиха и как скоростта ни се увеличава.

Когато „Наутилус“ пристигна сред кашалотите и китовете, борбата между тях бе вече почнала. „Наутилус“ маневрира така, че да може да разсече на две стадото от едроглавите. Отначало те не обърнаха никакво внимание на новото чудовище, което се вмесваше в битката. Но скоро трябваше да се пазят от неговите удари.

Каква борба беше тя! Самият Нед Ланд, който скоро се възпламени, почна да ръкопляска. Сега „Наутилус“ бе само страхотен харпун, замахван от ръката на капитана си. Той се хвърляше срещу тия маси от месо, разсичаше ги напреко и след него оставаха двете половини на животното, които се мятаха. Той не усещаше страхотните удари на опашките. Също така и ударите, които самият той нанасяше. Щом унищожеше един кашалот, той се хвърляше срещу друг, като се въртеше на едно място, за да не изпусне плячката си, отиваше напред, назад, послушен на кормилото, потъваше, когато кашалотът слизаше надълбоко, възлизаше на повърхността заедно с него, удряше го направо или косо, срязваше го или го разкъсваше и във всички посоки, и при всички скорости го мушкаше със своя ужасен нос.

Какво кръвопролитие бе то! Какви шумове върху повърхността на водата! Как остро свистяха и ръмжаха по особен начин тия уплашени животни! Сред тия обикновено съвсем спокойни води техните опашки причиняваха истинско вълнение.

Цял час продължи това омировско избиване, което кашалотите не можеха да избягнат. На няколко пъти, събрани по десетина-дванадесет, те се опитваха да смажат „Наутилус“ с огромната си маса. През стъклата се виждаха техните огромни уста и наредените вътре зъби, страхотните им очи. Нед Ланд, който бе сега извън себе си, ги заплашваше и ругаеше. Чувствувахме, че те се впиват в кораба като кучета в глиган сред гора. Ала „Наутилус“ засилваше витлото си, понасяше ги, завличаше ги или ги докарваше до водната повърхност, без да иска да знае нито за огромната им тежест, нито за могъщия им натиск.

Най-сетне стадото кашалоти оредя и вълните се успокоиха. Усетих, че се изкачихме на повърхността на океана. Люкът бе отворен и ние побързахме да излезем на палубата.

Водата бе покрита с обезобразени трупове. И страхотна експлозия не би могла да разкъса, да насече, да надребни по-свирепо тия маси месо. Плавахме сред гигантски тела, синкави по гърба, белезникави по корема и целите изкривени от подутини като гърбици. Няколко уплашени кашалота бягаха към хоризонта. На няколко мили наоколо вълните бяха почервенели и „Наутилус“ плаваше сред море от кръв. Капитан Немо дойде при нас.

— Е, майстор Ланд, какво ще кажете? — рече той.

— Какво да кажа — отговори канадецът, чието възхищение бе затихнало, — страшно зрелище! Но аз съм ловец, не касапин, а това е истинска касапница.

— Това е избиване на вредни животни — отговори капитанът — и „Наутилус“ не е касапски нож.

— Аз предпочитам моя харпун — отвърна канадецът.

— Всеки си има свое оръжие — отговори капитанът с впити в Нед Ланд очи.

Аз се страхувах да не би Нед Ланд да се увлече и прояви някаква грубост, която би имала неприятни последици. Но ядът му се разсея, като видя един кит, до който „Наутилус“ се приближаваше в тоя миг.

Животното не могло да избегне зъбите на кашалотите. То беше южен кит със сплескана черна глава. Нещастното животно, обърнато на една страна, беше мъртво. В края на осакатената му перка още висеше едно малко китче, което майката не бе успяла да спаси от унищожението. От нейната отворена уста течеше вода, която ръмолеше като вадичка между нейните балени.

Капитан Немо приближи „Наутилус“ до трупа на животното. Двама матроси се покачиха върху кита и аз видях изненадан, че те издоиха от вимето му всичкото мляко, т.е. две-три бурета.

Капитанът ми предложи чаша мляко, което бе още топло.

Аз не се сдържах и проявих отвращението си към това питие. Но той ме увери, че млякото е великолепно и че по нищо не се различава от краве мляко.

Опитах го и видях, че той имаше право. И за нас то бе полезен запас, защото под вид на осолено масло или на сирене то щеше да разнообрази приятно нашата обикновена храна.

От тоя ден забелязах с тревога, че разположението на Нед Ланд към капитан Немо ставаше все по-лошо и по-лошо и реших да бдя отблизо за постъпките и проявите на канадеца.