Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Необикновени пътешествия (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Vingt mille lieues sous les mers, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 89 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Victor

Източник: http://bezmonitor.com (през http://sfbg.us)

 

Издание:

Жул Верн КАПИТАН НЕМО

Преведе от френски Константин Константинов

Коректор Мая Халачева

Редактор Лъчезар Мишев

Технически редактор Иван Андреев

ФРЕНСКА. ЧЕТВЪРТО ИЗДАНИЕ

ИЗЛЯЗЛА ОТ ПЕЧАТ НА 31. VIII. 1977

ЦЕНА НА КНИЖНОТО ТЯЛО 1.90 ЛЕВА ЦЕНА 2.35 ЛЕВА

ИНДЕКС N11

95376 72631

6256 — 9 — 77

ИЗДАТЕЛСТВО „ОТЕЧЕСТВО“, СОФИЯ, БУЛ. „Г. ТРАЙКОВ“ 2А ДПК „ДИМИТЪР БЛАГОЕВ“, УЛ. „РАКИТИН“ 2

 

Jule Verne

20 000 LIEUS SOUS LES MERS

Librairs Hachette

Paris — 1928

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

VI
С ПЪЛНА ПАРА

При тоя вик целият екипаж се устреми към китоловеца — капитанът, офицерите, боцманите, матросите, юнгите, дори и механиците, които оставиха машините си, и огнярите, които бяха зарязали пещите си. Даде се заповед за спиране и фрегатата заплава само по инерция.

Тъмнината бе много гъста и колкото и силни да бяха очите на канадеца, аз се питах как е могъл да види и какво бе видял, Сърцето ми биеше до пукване.

Но Нед Ланд не бе се излъгал и ние всички съзряхме предмета, който той ни сочеше с ръка.

На два кабелта от „Абрахам Линколн“, откъм десния борд, морето изглеждаше осветено отдолу. Това съвсем не беше обикновено явление на фосфоресциране и човек не можеше да се излъже. Чудовището, потопено няколко метра под водата, разпръсваше тоя плътен необясним блясък, за който се споменаваше в докладите на мнозина капитани. Това великолепно излъчване сигурно се произвеждаше от могъщ източник на светлина. Осветената част очертаваше върху морето голям, много удължен овал и в неговия център се виждаше пламтящо огнище, непоносимият блясък на което постепенно намаляваше — съответно разстоянието.

— Това са куп фосфоресциращи организми — извика един от офицерите.

— Не, господине — отговорих убедено аз. — Никога мекотелите не изпускат толкова силна светлина. Тоя блясък е от чисто електрически произход… Но гледайте, гледайте! То се движи! То мърда напред, назад! То тръгва срещу нас!

Общ вик екна от фрегатата.

— Тишина — каза капитан Фарагут. — Кормилото вляво! Заден ход!

Матросите отърчаха към кормилото, механиците — при машините. Веднага дадоха заден ход и като се наклони вляво, „Абрахам Линколн“ описа полукръг.

— Кормилото вдясно! Преден ход! — извика капитан Фарагут.

Заповедите бяха изпълнени и фрегатата бързо се отдалечи от източниците на светлината.

Греша. Тя искаше да се отдалечи, но свръхестественото животно се приближи със скорост, двойно по-голяма от нейната.

Ние бяхме притаили дъх. Повече смаяни, отколкото уплашени, стояхме онемели, неподвижни. Животното ни настигаше тъй леко, сякаш си играеше. То заобиколи фрегатата, която плаваше с четиринадесет възли, и я обгърна със своята електрическа покривка като с някакъв лъчезарен прах. После се отдалечи на две-три мили, оставяйки фосфоресцираща диря, която приличаше на кълбата пара, които изхвърля назад локомотивът на бърз влак. Изведнъж от най-отдалечения край на хоризонта чудовището неочаквано се втурна със страхотна бързина срещу „Абрахам Линколн“, спря изведнъж на двадесет стъпки от него и угасна, но не защото потъна под водата, тъй като блясъкът му не се намали постепенно, но внезапно, сякаш източникът на неговия ток се бе изчерпал мигновено! След това се показа от другата страна на кораба — може би го бе избиколило, а може и да се бе гмурнало под корпуса му. Всеки миг можеше да стане сблъскване, което би било гибелно за нас.

Чудех се на маневрите на фрегатата. Тя бягаше и не нападаше. Вместо да преследва, тя бе преследвана. Казах това на капитан Фарагут, По неговото лице, обикновено съвсем безстрастно сега бе изписано безпределно учудване.

— Господин Аронакс — отговори ми той, — не зная какво страхотно същество имам насреща си и не искам да излагам неблагоразумно фрегатата си сред тая тъмнина. От друга страна, как можеш да нападаш нещо, което не познаваш, как можеш да се защищаваш от него? Нека почакаме да съмне и тогава ролите ще се променят.

— Не подозирате ли какво е това животно, капитане?

— Не, господин професоре, очевидно това е гигантски нарвал, но в същото време и електрически нарвал.

— Може би — добавих аз — не бива да се приближаваме до него, също както и до електрическа змиорка или до някоя торпила.

— Наистина — отговори капитанът. — И ако притежава светкавична сила, то сигурно ще е най-ужасното животно, сътворено от създателя. Ето защо, господин професоре, аз ще бъда нащрек.

През нощта целият екипаж бе на крак. Никой не помисли за сън. Тъй като „Абрахам Линколн“ не можеше да се бори със скорост, той забави хода си и плаваше със слаба пара. От своя страна и нарвалът, като подражаваше на фрегатата, се бе оставил на вълните, решен сякаш да не напуска полесражението.

Ала към полунощ той изчезна или, да се изразя по-точно, „угасна“ като грамадна светулка. Дали беше избягал? Би трябвало да се страхуваме от това, не да го желаем. Но в един часа без седем минути в полунощ се чу оглушително свистене, подобно на свистене, когато струя се изхвърля с извънредна сила. По това време капитан Фарагут, Нед Ланд и аз бяхме на юта и се взирахме жадно в дълбокия мрак.

— Нед Ланд — попита капитанът, — често ли сте чували как мучат китовете?

— Често, господин капитан, но никога не съм срещал кит, от който да спечеля две хиляди долара, само като го видя.

— Наистина, вие имате право на наградата. Но кажете ми, тоя шум не е ли същият, който се чува, когато китовете изхвърлят водата през ноздрите си?

— Същият шум, господин капитан, само че този е несравнимо по-силен. Тъй че не е възможно да се лъжем. Това наистина е кит, който се навърта в тия води. С ваше позволение, господин капитан, утре призори аз ще му кажа две думички! — добави китоловецът.

— Ако той има настроение да ви слуша, майстор Ланд — отговорих аз не много уверено.

— Щом се приближа на разстояние, четири пъти по-дълго от харпуна — възрази канадецът, — той ще трябва да ме изслуша!

— Но за да се приближите до него, аз ще трябва да ви дам лодка, нали? — каза капитанът.

— Естествено, господин капитан.

— И да излагам живота на своите хора?

— И моя! — отвърна простичко китоловецът.

Към два часа след полунощ светлинният източник отново се появи, все толкова силен, на пет мили от „Абрахам Линколн“ откъМ страната на вятъра. Въпреки разстоянието и шума от вятъра и морето ясно се чуваше страхотното удряне на опашката на животното и дори задъханото му дишане. Изглеждаше, че когато огромният нарвал излизаше да диша на повърхността на океана, въздухът нахлуваше в дробовете му както парата в големите цилиндри на машина с мощност две хиляди конски сили.

„Хм — помислих си аз. — Кит, който има сила колкото цял кавалерийски полк; хубав кит, бива си го!“

До заранта бдяхме като часовои и се приготвяхме за битката. Уредите за риболов бяха наредени край перилата. Помощник-капитанът напълни пушките, които хвърлят харпуна на разстояние една миля, както и дългите старинни пушки с експлодиращи куршуми, раните от които са смъртоносни дори и за най-силните животни. Нед Ланд се задоволи само да наостри харпуна си, който в неговите ръце беше страшно оръжие.

В шест часа почна да се разсъмва и заедно с първите лъчи на зората изчезна електрическият блясък на нарвала. В седем часа беше вече достатъчно светло, но твърде гъста утринна мъгла стесняваше кръгозора и най-силните далекогледи не можеха да проникнат през нея. Това причини объркване и яд.

Аз се качих до наблюдателната площадка на бизан-мачтата. Неколцина офицери бяха вече накацали по върха на мачтата.

В осем часа мъглата бавно се повлече по вълните и едрите и кълба се дигаха постепенно. Хоризонтът се разширяваше и изчистваше в едно и също време. Неочаквано, както и предишната вечер, чухме гласа на Нед Ланд:

— Това, което търсим, е зад левия борд!

Всички погледи се насочиха към показаната точка.

Там, на миля и половина от фрегатата, едно дълго тъмно тяло се подаваше на около един метър над вълните. Силно движещата му се опашка причиняваше значително вълнение. Никога опашка на животно не можеше да удря тъй силно. Безкрайна, ослепително бяла бразда бележеше пътя на животното и описваше дълга крива линия.

Фрегатата приближи до кита. Аз го наблюдавах съвсем спокойно и трезво. Рапортите на „Шанон“ и на „Хелвеция“ бяха малко преувеличили размерите му. Аз определях дължината му само на двеста и петдесет стъпки. Колкото за ширината, мъчно можех да я преценя; но стори ми се, че животното изобщо бе удивително съразмерно в своите три измерения.

Докато наблюдавах това необикновено същество, две струи от пара и вода изхвръкнаха от ноздрите му и се издигнаха на височина до четиридесет метра, което мипомогна да определя неговия начин на дишане. От това окончателно заключих, че то принадлежеше към разновидността на гръбначните, клас — млекопитаещи, подклас — делфинообразни, група — рибовидни, разред — китове, семейство… — по-нататък не можах да определя. Разредът на китообразните обгръща три семейства — китове, кашалоти и делфини — и нарвалите спадат към последните. Всяко от тия три семейства се подразделя на много родове, всеки род — на видове, всеки вид — на разновидности. Аз още не можех да определя разновидността, вида, рода и семейството, но не се съмнявах, че благодарение на случая и на капитан Фарагут ще мога да допълня моята класификация.

Екипажът очакваше нетърпеливо заповедите на началника си. А той, след като наблюдава внимателно животното, заповяда да повикат механика. Механикът дотърча.

— Господине — каза капитанът, — има ли готова пара?

— Да, господин капитан — отговори механикът.

— Добре. Засилете огъня и с пълна пара!

Трикратно „ура“ посрещна тая заповед. Часът на борбата бе ударил. След няколко минути двата комина на фрегатата забълваха кълба черен дим и кувертата почна да тръпне от напрежението на парните котли.

„Абрахам Линколн“, тласнат напред от своето мощно витло, се насочи право срещу животното. То равнодушно го остави да приближи до него на половин кабелт; после, без да си прави труд да се гмурва, отбягна с бавен ход, като внимаваше да запази разстоянието.

Това преследване продължи около три четвърти час, но фрегатата не успя да се приближи дори с два разтега към него. Очевидно бе че ако върви тъй, тя никога не можеше да го достигне.

Капитан Фарагут яростно скубеше гъстите косми под брадичката си.

— Нед Ланд — попита капитанът, — още ли държите да спусна лодка в морето?

— Не, господин капитан — отговори Нед Ланд. — Защото това животно може да бъде хванато само ако то само се даде.

— Е, тогава?

— Усилете парата, ако е възможно, господин капитан. А пък аз, с ваше разрешение, разбира се, ще се настаня на носа под бушприта и щом приближим толкова, че харпунът да може да го стигне, ще хвърля харпуна.

— Добре, Нед — отговори капитан Фарагут. — Механик — извика той, — увеличете парата!

Нед Ланд отиде на поста си. Огънят бе бързо засилен, витлото стигна четиридесет и три оборота в минута и парата почна да минава през клапите. Хвърленият във водата лаг показа, че „Абрахам Линколн“ се движи с осемнадесет мили и половина в час.

Фрегатата плава с тая бързина още един час, без да спечели дори един разтег! Това беше унизително за един от най-бързите параходи на американската флота. Глух гняв обземаше екипажа. Матросите ругаеха чудовището, което и не благоволяваше да им отвръща. Капитан Фарагут сега вече не скубеше малката си брада, а я хапеше.

Отново повикаха механика.

— Стигнахте ли най-високото парно налягане? — попита капитанът.

— Да, господин капитан — отговори механикът.

— До колко атмосфери стигнахте?

— Шест и половина.

— Дайте десет атмосфери. — Това беше чисто американска заповед. Точно тъй биха сторили по Мисисипи, за да настигнат някой конкурент.

— Консей — казах аз на моя предан служител, който бе до мене, — знаеш ли, че вероятно ще хвръкнем във въздуха?

— Както каже господарят! — отговори Консей. И да си призная, тая смелост ми харесваше. Клапите бяха притегнати. Въглищата изпълниха пещите. Вентилаторите изпращаха струи въздух върху жарта. Скоростта на „Абрахам Линколн“ се увеличи. Мачтите трептяха чак до основите, а вихрушките пушек едва успяваха да минават през твърде тесните комини. Отново хвърлиха лага.

— Е, кормчия? Колко е? — попита капитан Фарагут.

— Деветнадесет мили и три десети, господин капитан.

— Засилете огъня. — Механикът се подчини. Манометърът отбеляза десет атмосфери. Ала и китът несъмнено бе „увеличил парата“, защото съвсем лекичко и той почна да се движи с деветнадесет мили и три десети.

Каква гонитба! Не, не мога да опиша вълнението, от което цял изтръпвах. Нед Ланд, с харпуна в ръка, стоеше на поста си. На няколко пъти животното позволи да го доближим.

— Настигаме го! Настигаме го! — извика канадецът. Но тъкмо когато померваше да го удари, китът се отдалечаваше със скоростта, която според мене беше не по-малка от тридесет мили в час. И дори при нашата максимална скорост той се подигра с фрегатата, като описа около нея един кръг! Яростен вик се изтръгна от всички гърди.

По обед не бяхме успели да се приближим повече, отколкото в осем часа сутринта. Капитан Фарагут реши да употреби по-преки средства.

— Добре — рече той. — Това животно се движи по-бързо от „Абрахам Линколн“. Но ще видим дали ще може да избегне конусовидните снаряди на кораба. Боцман, хората — при оръдието на носа!

Носовото оръдие бе веднага заредено и прицелено. Даде се изстрел, но снарядът мина няколко стъпки над кита, който беше на половин миля.

— Друг мерач, по-сръчен! — извика капитанът. — И петстотин долара на оня, който улучи тоя пъклен гад!

Стар артилерист с побеляла брада — и сега го виждам — със спокоен поглед и студено лице се приближи до оръдието, нагласи го, и дълго се премерва. Чу се силен гърмеж, който се смеси с ура-то на екипажа.

Снарядът улучи, удари животното, ала не както трябва, а се плъзна по заоблената му повърхност и потъна две мили по-далеч в морето.

— А-ха! — каза вбесен старият артилерист. — Тоя гад май има броня от плочки, дебели шест пръста!

— Проклятие! — извика капитан Фарагут. Преследването почна отново и капитан Фарагут се наведе към мене и ми каза:

— Ще го гоня, докато фрегатата хвръкне във въздуха!

— Да — отговорих аз. — И тъй трябва!

Можехме да се надяваме, че животното ще се изтощи и че няма да бъде нечувствително към умората, както парната машина. Ала нищо подобно. Часовете се изнизваха без никакъв признак, че то се е изтощило.

Но за чест на „Абрахам Линколн“ трябва да кажа, че тоя храбър кораб се бори с неуморно упорство. Мисля, че през тоя злополучен ден, шести ноември, той измина не по-малко от петстотин километра разстояние! Ала нощта се спусна и обгърна с мрака си кипналия океан.

В тоя миг помислих, че нашата експедиция е завършена и че никога вече няма да видим загадъчното животно. Лъгал съм се.

Към десет часа и петдесет минути вечерта електрическата светлина отново се появи на три мили от фрегатата, пак тъй бистра и толкова силна, както и предната нощ.

Нарвалът изглеждаше неподвижен. Може би уморен от деня, той спеше, отпуснат и люлян от вълните. Сега имаше една възможност за сполука, която капитан Фарагут реши да използува.

Той даде заповедите си, „Абрахам Линколн“ се задвижи с малка скорост и приближи предпазливо, за да не събуди противника си. Нерядко сред океана се срещат дълбоко заспали китове и тогава ги нападат успешно: Нед Ланд бе пронизвал с харпуна си не един кит през време на съня му. Канадецът отиде да заеме поста си под предната мачта.

Фрегатата приближи безшумно, спря на два кабелта от животното и продължи да се движи по инерция. На палубата никой не дишаше. На мостика цареше дълбока тишина. Нямаше и сто стъпки между нас и светналия източник, блясъкът на който растеше и заслепяваше очите.

В тоя миг, приведен над перилата на носа, видях под себе си Нед Ланд, вкопчен с една ръка за въжето под носа, а с другата размахващ страшния си харпун. От неподвижното животно го отделяха само двадесет стъпки.

Изведнъж ръката му силно замахна и харпунът бе хвърлен. Чух звънливия удар от оръжие, което изглежда беше срещнало твърдо тяло.

Неочаквано електрическата светлина изгасна и две грамадни струи вода се изляха върху палубата на фрегатата и потекоха като порой от носа към кърмата, събаряйки хората и късайки въжетата, с които бяха вързани мачтите.

Усетих страхотен удар и без да успея да се хвана за нещо, бях метнат над перилата на носа и хвърлен в морето.