Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Необикновени пътешествия (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Vingt mille lieues sous les mers, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 89 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Victor

Източник: http://bezmonitor.com (през http://sfbg.us)

 

Издание:

Жул Верн КАПИТАН НЕМО

Преведе от френски Константин Константинов

Коректор Мая Халачева

Редактор Лъчезар Мишев

Технически редактор Иван Андреев

ФРЕНСКА. ЧЕТВЪРТО ИЗДАНИЕ

ИЗЛЯЗЛА ОТ ПЕЧАТ НА 31. VIII. 1977

ЦЕНА НА КНИЖНОТО ТЯЛО 1.90 ЛЕВА ЦЕНА 2.35 ЛЕВА

ИНДЕКС N11

95376 72631

6256 — 9 — 77

ИЗДАТЕЛСТВО „ОТЕЧЕСТВО“, СОФИЯ, БУЛ. „Г. ТРАЙКОВ“ 2А ДПК „ДИМИТЪР БЛАГОЕВ“, УЛ. „РАКИТИН“ 2

 

Jule Verne

20 000 LIEUS SOUS LES MERS

Librairs Hachette

Paris — 1928

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

XVI
ВЪЗДУХ ЛИПСВА

И така около „Наутилус“, над него и под него, имаше непроницаема ледена стена. Бяхме пленници на ледовете! Канадецът удари масата със своя страхотен юмрук. Консей мълчеше. Погледнах капитана. Лицето му отново бе добило своя обикновен безстрастен израз. Той бе кръстосал ръце. Размисляше. „Наутилус“ не помръдваше. Тогава капитанът заговори:

— Господа — каза той със спокоен глас, — при положението, в което се намираме, може да умрем по два начина.

Тоя загадъчен човек приличаше сега на учител по математика, който обяснява нещо на учениците си по нагледен начин.

— Първият е — поде той — да умрем смазани. Вторият — да умрем задушени. Не споменавам, че можем да умрем от глад, тъй като хранителните запаси на „Наутилус“ бездруго ще ни преживеят. Затова нека обсъдим вероятността да бъдем смазани или задушени.

— Колкото до задушаване, капитане — отговорих аз, — няма защо да се страхуваме от това, тъй като резервоарите ни са пълни.

— Вярно е — поде капитан Немо, — но те ще ни стигнат само за два дни. А ние сме под водата от тридесет и шест часа и натежалият въздух в „Наутилус“ трябваше вече да бъде пречистен. Запасите ни ще се свършат за четиридесет и осем часа.

— Добре, капитане, тогава ще трябва да се освободим, преди да изминат четиридесет и осем часа.

— Ще се опитаме поне, като пробием стената, която ни загражда.

— От коя страна? — попитах аз.

— Сондата ще покаже. Ще спра „Наутилус“ на долната ледена повърхност, а моите моряци във водолазни облекла ще атакуват леда в най-тънката му стена.

— Може ли да се отворят капаците в салона?

— Няма пречка за това. Не се движим вече. Капитан Немо излезе. Скоро разбрах от свистенията, че водата навлизаше в резервоарите. „Наутилус“ заслиза бавно и се отпусна върху дъното на леда на дълбочина триста и петдесет метра — дълбочината, на която бе потънал долният лед.

— Приятели — казах аз, — положението е тежко, но аз разчитам на вашата смелост и на вашата енергия.

— Господин Аронакс — отговори канадецът, — няма да ви досаждам сега с моите укори. Готов съм да сторя всичко за общото ни спасение.

— Добре, Нед — казах аз и му стиснах ръката.

— Ще добавя — продължи той, — че умея да въртя кирката като харпуна и че капитанът може да разполага с мене, ако мога да му бъда полезен.

— Той няма да се откаже от вашата помощ. Елате, Нед.

Заведох канадеца в стаята, дето матросите на „Наутилус“ обличаха водолазните си костюми. Съобщих на капитана предложението на Нед и то бе прието. Канадецът облече подводния си костюм и заедно с другарите си веднага бе готов за работа. Всеки носеше на гърба си рукейролов апарат. пълен с достатъчен запас чист въздух от резервоарите. Доста въздух бе взет от тях, но това бе необходимо. Колкото за румкорфовите лампи, те не бяха нужни сред тия лъчисти и наситени с електрически блясък води.

Когато Нед се облече, аз се върнах в салона, дето капаците бяха разтворени, настаних се до Консей и почнах да разглеждам околните пластове, върху които „Наутилус“ се бе отпуснал. След няколко минути видяхме дванадесет мъже от екипажа да слизат върху леда и между тях — Нед Ланд, който личеше по високия ръст. Капитан Немо ги придружаваше.

Преди да почне копането на леда, той нареди да се направят пробни пробиви със сондите, за да се види в коя посока трябва да се копае. Забиха дълги сонди в страничните стени: но и след петнадесет метра плътната стена все още не се свършваше. Безполезно беше да се опитва потонът, тъй като там бе самата ледена планина, висока повече от четиристотин метра. Тогава капитан Немо заповяда да опитат долната стена. В тая посока ни деляха десет метра от водата. Такава беше дебелината на тоя плаващ лед. Значи трябваше да се направи отвор, по-голям от очертанията на „Наутилус“. Трябваше следователно да се изрежат около шест хиляди и петстотин кубически метра, за да се пробие тунел, през който да слезем под леденото поле.

Работата започна веднага и продължи с неуморна упоритост. Вместо да се копае около „Наутилус“ — което щеше да е придружено с по-големи трудности — капитан Немо нареди да очертаят грамадната яма на осем метра от левия борд. След това хората му почнаха да пробиват леда едновременно на няколко места по периферията й. Скоро кирките задълбаха яростно плътната материя и от масата бяха откъртени големи блокове. По силата на относителното тегло блоковете, по-леки от водата, веднага отлитаха, тъй да се каже, към свода на тунела, който сега ставаше толкова по-дебел, колкото изтъняваше отдолу. Но това нямаше никакво значение, щом долната стена ставаше по-тънка.

След два часа усилена работа Нед Ланд се върна капнал. Другарите му и той бяха сменени с нови работници, към които се присъединихме и ние — Консей и аз. Командуваше ни помощникът на капитан Немо. Водата ми се стори извънредно студена, но като поработих с кирката, бързо се стоплих. Движенията ми бяха много леки, макар че се намирах под налягане от тридесет атмосфери.

Когато след два часа работа се върнах на кораба, за да хапна нещо и да си почина, усетих, че има значителна разлика между чистата струя, която дишах от рукейроловия апарат, и въздуха в „Наутилус“. наситен вече с въгледвуокис. От четиридесет и осем часа въздухът не бе подновяван и неговите животворни свойства бяха значително отслабнали. А през дванадесетте часа работа ние бяхме откъртили от цялата очертана повърхност пласт лед, дебел само един метър, или — около шестстотин кубически метра. Ако се приемеше, че същата работа ще се извършва по-нататък за същото време, щяха да са необходими още пет нощи и четири дни, за да доизкараме благополучно работата.

— Пет нощи и четири дни! — казах аз на моите другари. — А в резервоарите имаме въздух само за два дни.

— Без да смятаме — поде Нед, — че като се измъкнем от тоя пъклен затвор, ще останем все още затворени под ледената планина без връзка с въздуха!

Много вярна бележка. Кой може да предвиди тогава минимума от време, необходимо за нашето освобождение? Нямаше ли да се задушим, преди „Наутилус“ да излезе на повърхността на водата? Дали не му бе съдено да загине в тоя леден гроб заедно с всички, които бяха в него? Положението изглеждаше страшно. Но всеки от нас го знаеше и всички бяха решени да изпълнят дълга си докрай.

Както бях предвидил, през нощта бе откъртен още един пласт с дебелина един метър. Но на следната заран, когато облякох водолазния костюм и тръгнах из студената (до 6–7 градуса под нулата) вода, забелязах, че малко по малко страничните стени се приближаваха една към друга. Пластовете вода, отдалечени от мястото, дето се копаеше, които не се стопляха като нас нито от работата, нито от сечивата, бяха на път да замръзнат. Пред тая нова и непосредствена опасност какво оставаше от вероятността за нашето спасение и как можехме да попречим на замръзването на течната маса, което би пръснало като стъкла стените на „Наутилус“.

Не споменах нищо за новата опасност на двамата си другари. Защо да сломявам енергията, която те влагаха в тежката работа по спасяването? Но когато се върнах в кораба, казах на капитан Немо за това сериозно усложнение.

— Зная — рече той със спокойния тон, който не се променяше и при най-ужасните обстоятелства. — Това е още една опасност, но не виждам никакво средство срещу нея. Едничката възможност да се спасим е да избързаме, да изпреварим замръзването. Това е.

Да изпреварим! Трябваше да съм свикнал вече с тоя начин на говорене!

Няколко часа през тоя ден упорито работих с кирката. Работата ме подкрепяше. От друга страна, като работех, бях извън „Наутилус“, дишах чрез апарата чистия въздух на резервоарите вместо тежката, задушна атмосфера на кораба.

Привечер ямата стана по-дълбока с още един метър. Когато се върнах на кораба, щях да се задуша от въгледвуокиса, с който бе наситен въздухът. Ах, защо нямахме химически средства, с които да премахнем смъртоносния газ! Кислород не липсваше. Всичката вода наоколо съдържаше доста голямо количество кислород и като я разложехме с нашите мощни батерии, бихме си набавили животворния елемент. Бях помислил за това, но каква полза, когато въгледвуокисът от дишането ни бе проникнал вече във всички кътчета на кораба. За да бъде погълнат, би трябвало да се напълнят съдове със сода каустик и да се разбъркват постоянно. Но на кораба нямаше сода каустик, а и нищо не можеше да я замести.

Тая вечер капитан Немо бе принуден да отвори крановете на резервоарите и да пусне във вътрешността на „Наутилус“ няколко струи въздух. Иначе не бихме се събудили.

На следния ден, 26 март, продължих да копая, като почнах петия метър. Страничните стени и долната повърхност на ледената планина ставаха видимо по-дебели. Ясно беше, че ще се съединят, преди „Наутилус“ да се е освободил. За миг бях обзет от отчаяние. Кирката насмалко щеше да падне от ръцете ми. Защо трябваше да копая, щом щях да умра задушен, премазан от водата, която се вкаменяваше — мъчение, каквото дори жестокостта на диваците не бе измислила? Струваше ми се, че съм между страхотните челюсти на някакво чудовище, които се приближаваха неумолимо една към друга.

В това време капитан Немо, който ръководеше работата и сам работеше, мина край мене. Бутнах го по ръката и му посочих стените на нашия затвор. Стената отдясно се бе приближила към „Наутилус“ най-малко с четири метра.

Капитанът ме разбра и ми направи знак да го последвам. Върнахме се на кораба. Свалих си водолазното облекло и придружих капитана до салона.

— Господин Аронакс — рече той, — трябва да вземем някакви героични мерки, иначе ще бъдем зазидани в тая замръзваща вода като в цимент.

— Да — казах аз, — но какво можем да направим? — О! — възкликна той. — Ако моят „Наутилус“ беше достатъчно як, за да издържи налягането, без да бъде смазан!

— Е, и после? — попитах аз, без да схвана мисълта на капитана.

— Не разбирате ли — продължи той, — че това замръзване на водата ще ни помогне? Не виждате ли, че като замръзне, тя ще разпука ледовете, които ни обграждат, както разпуква и най-твърдите камъни при замръзването си? Не чувствувате ли, че тя ще бъде наш спасител, вместо носител на смърт?

— Да, капитане, може би. Но каквато и да е издръжливостта на „Наутилус“, той не би понесъл това страхотно налягане и би се сплескал като лист ламарина.

— Знам, господин Аронакс. Затова не бива да се осланяме на помощ от природата, а на нас самите. Трябва да не допуснем замръзването. Трябва да го възпрем. Не само че страничните стени се приближават една към друга — но и пред, и зад „Наутилус“ няма вече и до десет стъпки вода. Замръзването ни заплашва от всички страни.

— Колко време — попитах аз — ще можем да изкараме с въздуха от резервоарите?

Капитанът ме погледна право в очите.

— В други ден — каза той — резервоарите ще бъдат празни. Изби ме студена пот. Всъщност защо трябваше да се учудвам от тоя отговор? „Наутилус“ се бе гмурнал в свободните води на полюса на 22 март, А сега бяхме 26. Пет дни вече живеехме със запасите на кораба! А колкото чист въздух оставаше, трябваше да се пази за работниците. Дори сега, когато пиша това, споменът е толкова жив, че неволен ужас изпълва цялото ми същество и ми се струва, че въздухът не ми стига!

— А капитан Немо продължаваше да мисли, мълчалив и неподвижен. Личеше, че някаква идея минаваше през ума му. Но той като че я отпъждаше. Той отговаряше отрицателно сам на себе си. Най-сетне от устните му се изплъзнаха следните думи.

— Вряла вода!

— Вряла вода ли? — възкликнах аз.

— Да, господин Аронакс. Ние сме затворени в сравнително ограничено пространство. Дали струи вряла вода, изливани непрекъснато с помпите на „Наутилус“, няма да повдигнат температурата на водата наоколо и да забавят замръзването?

— Трябва да се опита — казах решително аз.

— Ще опитаме, господин професоре.

По това време термометърът показваше вън седем градуса под нулата. Капитан Немо ме заведе в готварницата, дето работеха големи дестилационни апарати за добиване вода за пиене чрез изпаряване. Напълниха ги с вода и цялата електрическа топлина от батериите бе пусната по серпантините, които бяха във водата. В няколко минути водата стигна сто градуса. Тя беше отправена към помпите, а през това време нова я заместваше непрекъснато. Топлината, която развиваха батериите, беше толкова силна, че взетата от морето студена вода стигаше до помпите вряла, щом само минеше през апаратите.

Впръскването на врялата вода почна и след три часа термометърът навън показваше шест градуса под нулата. Бяхме спечелили един градус. Два часа по-късно термометърът показваше само четири градуса.

— Ще успеем — казах аз на капитана, след като бях следил и проверявал по много указания хода на работата.

— Надявам се — отговори той. — Няма да бъдем смазани. Можем да се страхуваме само от задушаване.

През нощта температурата на водата се покачи до един градус под нулата. Впръскването на вряла вода не можа да я покачи повече. Но тъй като замръзването на морската вода става при два градуса под нулата, аз се успокоих най-сетне от страха за замръзване.

На следния ден, 27 март, шест кубически метра лед бяха изкъртени от ледената кора. Оставаха за къртене само четири метра още. Това значеше още четиридесет и осем часа работа. Вътре в „Наутилус“ въздухът не можеше вече да бъде пречистван. И през тоя ден всичко вървеше към по-лошо.

Непоносима тегота ме подтискаше. Към три часа следобед това мъчително чувство страшно се изостри. Челюстите ми се разкъсваха от прозявки! Дробовете ми се задъхваха, търсейки необходимия за дишане кислород, който ставаше все по-малко и по-малко. Обзе ме някакво безчувствие. Проснах се безсилен и почти в несвяст. Добрият ми Консей, който имаше същите признаци и се измъчваше от същите страдания, не се отделяше от мене. Хващаше ръката ми, ободряваше ме и аз го чух, като мълвеше:

— О, ако би могло аз да не дишам, за да има въздух за господаря!

Чувайки тия думи, аз се просълзих.

При това състояние, непоносимо за всички ни на кораба, ние бяхме наистина щастливи и обличахме с трескава бързина водолазните костюми, за да отидем на работа! Кирките звънтяха по ледения пласт. Ръцете се уморяваха и ожулваха — но какво значение можеха да имат умората и раните. Животворният въздух влизаше в дробовете ни! Дишахме! Дишахме!

И все пак никой не продължаваше повече, отколкото трябваше, работата си във водата. Щом свършваше, всеки предаваше на задъхания си другар резервоара, който вливаше живот в него. Капитан Немо даваше пример за това и пръв се подчиняваше на тая строга дисциплина. Щом настъпваше времето, той даваше апарата си на друг и все така спокоен, без проява на слабост, без охкане се връщаше в отровната атмосфера на кораба.

През тоя ден обикновената работа се вършеше още по-усилено. Само два метра оставаха да се изкопаят. Само два метра ни разделяха от незамръзналото море! Но, резервоарите бяха почти празни. Малкото въздух, който бе останал, трябваше да се пази за работниците. Ни един атом за „Наутилус“.

Когато се върнах на кораба, почти се задушавах. Каква страшна нощ! Не бих могъл да я опиша. Такива страдания не могат да бъдат разказани. На следния ден дишането ми бе ужасно затруднено. Освен главоболие имах и тежко замайване, като че бях пиян. Другарите ми изпитваха същото. Неколцина матроси от екипажа хъркаха от задушаване.

През шестия ден от пленяването ни в ледовете капитан Немо сметна, че кирката и лопатата работят твърде бавно и реши да продъни ледения пласт, който ни делеше от водата. Тоя човек бе запазил хладнокръвието и енергията си. С духовната си сила, той превъзмогваше телесните си страдания. Той мислеше, съобразяваше и действуваше.

По негова заповед корабът бе облекчен — т.е. издигнат от ледения пласт, като бе намален водният му баласт. Когато почна да плава, подкараха го така, че да дойде над широката яма, която бе начертана според неговата водолиния. След това напълниха резервоарите, той слезе надолу и се настани в изкопаното място.

В това време целият екипаж се прибра в кораба и двойната врата за навън бе затворена. „Наутилус“ лежеше върху ледения пласт, който нямаше дори един метър дебелина, и бе вече пробит от сондите на хиляди места.

Крановете на резервоарите бяха отворени докрай и в тях нахлуха сто кубически метра вода, които увеличиха със сто хиляди килограма тежестта на „Наутилус“. Зачакахме, вслушани, забравили страданията си, и все още изпълнени с надежда. Играехме последната карта за нашето спасение. Макар че главата ми бучеше, скоро чух пращене под корпуса на „Наутилус“. Смъкнахме се малко. Ледът изтрещя с особен шум, приличен на шума, когато се дере хартия, и „Наутилус“ слезе надолу. — Преминаваме! — промълви Консей до ухото ми.

Не можах да му отговоря. Хванах ръката му. И без да ща, я стиснах трескаво.

Изведнъж, повлечен от страшната си тежест, „Наутилус“ се устреми като гюлле във водата, т.е. падна така, като че падаше в празно пространство. Тогава всичката електрическа енергия бе насочена към помпите, които почнаха тутакси да изпразват резервоарите. След няколко минути спряхме да падаме. Скоро манометърът показа дори известно издигане. Витлото заработи толкова бързо, че целият корпус тръпнеше и ние се понесохме на север. Но колко щеше да трае това плаване под ледовете, докато стигнем открито море? Още един ден? Но аз щях да умра дотогава! Полулегнал върху един диван в библиотеката, аз се задушавах. Лицето ми беше станало мораво, устните — сини, съзнанието — затъпяло. Не виждах нищо, не чувах нищо.

Мускулите ми не можеха да се свият. Колко часа минаха така — не зная. Но имах чувството, че агонията ми почва. Разбрах, че ще умра…

Изведнъж дойдох на себе си. Малко въздух бе влязъл в дробовете ми. Бяхме ли излезли на повърхността? Бяхме ли минали през ледената стена?

Не! Нед и Консей, моите двама верни приятели, се жертвуваха, за да ме спасят. На дъното на един апарат бе останал съвсем мъничко въздух. Вместо да го вдишат, те го бяха запазили за мене и докато те се задушаваха, преливаха в мене живот глътка по глътка. Понечих да отстраня апарата, но те ми хванаха ръцете и няколко минути аз дишах с наслада.

Погледнах часовника. Беше единадесет заранта. Трябваше да е 28 март. „Наутилус“ плаваше със страшна скорост — четиридесет мили в час.

Къде ли беше капитан Немо? Не беше ли загинал? Дали и другарите му бяха умрели заедно с него? В това време манометърът показа, че бяхме само на двадесетина стъпки от повърхността. Обикновено ледено поле ни разделяше от открития въздух. Не можеше ли да се строши ледът. Във всеки случай „Наутилус“ щеше да се опита. И аз действително почувствувах, че той заемаше полегато положение, като навеждаше кърмата и издигаше носа си. Малко вода в резервоарите бе достатъчна да постигне това нарушение на равновесието му. След това, тласкан от мощното си витло, той се хвърли отдолу срещу леда като страхотна стеноломна машина. Той го разтрошаваше постепенно, дръпваше се назад, удряше с все сила леденото поле, което се начупваше. и най-сетне с последен устрем изхвръкна на ледената повърхност, която премаза с тежестта си.

Люкът бе отворен и струи чист въздух нахлуха във всички кътчета на „Наутилус“.