Жул Верн
Капитан Немо (11)

XI
„НАУТИЛУС“

Капитан Немо стана. Аз го последвах. В дъното на трапезарията се отвори една двойна врата и аз влязох в стая, голяма колкото тая, от която бяхме излезли.

Това беше библиотеката. Върху широките лавици на високи шкафове от черен палисандър, инкрустирани с мед, бяха наредени много книги, еднакво подвързани. Шкафовете заемаха целите стени на стаята, в долната им част завършваше с широки дивани, облечени в кафява кожа и най-удобна форма. Леки, подвижни пюпитри можеха да се нагласяват по-далеч или по-близо, за да се сложи книгата за четене. В средата имаше голяма маса, отрупана с брошури, между които се виждаха и няколко стари вестници. Електрическата светлина, обливаше целия тоя хармоничен кът и струеше от четири матови глобуси, взидани наполовина в потона. Аз гледах с истински възторг тая зала, толкова изкусно устроена, и не можех да повярвам на очите си.

— Капитан Немо — казах аз на домакина, който току-що се бе обтегнал на един диван, — тая библиотека би правила чест на много земни дворци и аз наистина съм поразен, като си помисля, че тя ви придружава и в най-големите морски дълбочини.

— Къде бихте намерили повече самота и по-голяма тишина, господин професоре? — отговори капитан Немо. — Вашият кабинет в музея дава ли ви такъв пълен покой?

— Не, господин капитан, и трябва да ви призная, че е твърде беден в сравнение с вашия. Вие имате тук шест-седем хиляди тома…

— Дванадесет хиляди, господин Аронакс. Това е единственото, което ме свързва със земята. Но за мене светът изчезна в деня, когато моят „Наутилус“ се гмурна за пръв път във водата. През тоя ден аз купих последните си томове, последните си брошури, последните си вестници и искам да вярвам, че оттогава човечеството вече нито е мислило, нито е писало нещо. Тия книги, господин професоре, са на ваше разположение и вие можете да ги ползувате свободно.

Аз благодарих на капитан Немо и се приближих до лавиците на библиотеката. Изобилствуваха книги по научни, философски и литературни въпроси на всички езици; но не видях ни една книга по политическа икономия, сякаш тия книги бяха строго забранени на кораба. Интересна подробност — всички книги бяха подредени безразборно, т.е. безразлично на какъв език бяха написани, и тая смесица показваше, че капитанът на „Наутилус“ можеше да чете свободно всяка книга, която му попаднеше под ръка.

Между тия произведения видях шедьоврите на древните и на съвременните знаменити автори, с други думи, всичко най-хубаво, което човечеството е създало в историята, в поезията, в романа и в науката, от Омир до Виктор Юго, от Ксенофон до Мишле и от Рабле до Жорж Санд. Но в библиотеката преобладаваше науката: книги по механика, по балистика, по хидрография, по метеорология, по география, по геология и прочее заемаха толкова място, колкото и съчиненията по естествена история, и аз разбрах, че капитанът се занимаваше най-много с тях. Тук видях целия Хумболд, целия Араго, трудовете на Фуко, на Анри Сен Клер Дьовил, на Шаал, на Милн Едуардс, на Катрьофаж, на Тиндел, на Фарадей, на Бертело, на абат Секки, на Петерман, на майор Мори, на Агасис и др., записки на Академията на науките, бюлетини на различни географски дружества и т. н. и на лично място двата тома, които може би ми бяха спечелили сравнително милостив прием от капитан Немо. Между произведенията на Жозеф Бертран книгата му, озаглавена „Основатели на астрономията“, ми даваше и една положителна дата: тъй като знаех, че тя бе отпечатана през 1865 година, можах да заключа, че построяването на „Наутилус“ не е било преди тая година. Значи капитан Немо бе почнал своето подводно съществуване преди три години. От друга страна, надявах се, че по-скорошни съчинения ще ми помогнат да установя точно годината; но за това издирване имах време и не исках да забавям повече нашата разходка из чудесата на „Наутилус“.

— Господин капитан — казах аз, — благодаря ви, че оставяте библиотеката на мое разположение. В нея има цели научни съкровища и аз ще се възползувам от това.

— Тая зала не е само библиотека — каза капитан Немо. — Тя е и пушалня.

— Пушалня ли! — възкликнах аз. — Значи на кораба се пуши?

— Разбира се.

— Тогава принуден съм да мисля, че вие поддържате връзки с Хавана.

— Никакви връзки — отговори капитан Немо. — Вземете тая пура, господин Аронакс, и макар че не е от Хавана, ако разбирате от тютюн, тя ще ви хареса.

Аз взех предложената ми пура, която приличаше по форма на хаванските, но сякаш бе направена от златни листа. Запалих я от едно мангалче, сложено върху изискана бронзова поставка, и смукнах няколко пъти с насладата на пушач, който не е пушил два дена.

— Великолепно — казах аз, — но това не е тютюн.

— Да — отговори капитанът. — Това не е тютюн. Нито от Хавана, нито от Ориента, а един вид водорасли, богати на никотин, които морето ми дава не особено щедро. Съжалявате ли за хаванските пури, господин Аронакс?

— Капитане, от днес вече ги презирам.

— Тогава пушете колкото искате и без да разпитвате отде идат те. Никакъв държавен монопол не ги контролира и все пак, струва ми се, че съвсем не са лоши.

— Напротив.

В тоя миг капитан Немо отвори една врата срещу оная, през която бях влязъл в библиотеката и аз се намерих в грамаден, бляскаво осветен салон.

Това беше обширен четириъгълник с пресечени стени, дълъг десет, широк шест и висок пет метра. Лъчист потон, украсен с леки арабески, разливаше ярка и мека светлина върху всички чудеса, отрупани в тоя музей, в който една просветена и щедра ръка бе съчетала всички съкровища на природата и на изкуството с онова артистично безредие, което е присъщо на художническите ателиета.

Тридесетина картини от големи художници в еднакви рамки, отделени с лъскави сбирки от старинни оръжия, украсяваха стените, покрити с тапети, които имаха строги рисунки. Тук имаше най-скъпи платна, на повечето от които се бях наслаждавал в частните европейски колекции и в художествените изложби. Различните школи на старите майстори бяха представени с една „Мадона“ от Рафаел, една „Девица“ от Леонардо да Винчи, една „Нимфа“ от Кореджо, една „Жена“ от Тициан, едно „Поклонение на влъхвите“ от Веронезе, едно „Възнесение“ от Мурильо, един „Портрет“ от Холбайн, един „Монах“ от Веласкес, един „Мъченик“ от Ривейра, един „Панаир“ от Рубенс, два фламандски пейзажа от Тенис, три малки битови картини от Жерар Доу, от Местю и от Пол Потер, две платна от Жерико и от Прюдон и няколко морски картини от Бейкюизен и от Верне. Между произведенията на съвременната живопис личаха картини, подписани от Делакруа, Енгър, Дьокан, Трайон, Мейсоние и други, а няколко възхитителни малки копия от мраморни и бронзови статуи, от най-хубавите антични образци, се издигаха на пиедестали в ъглите на тоя великолепен музей. Смайването, което ми бе предсказал капитанът на „Наутилус“, почваше да запленява духа ми.

— Господин професоре — рече тогава тоя странен човек, — извинете за безцеремонността, с която ви приемам, и за безредието, което цари в тоя салон.

— Господин капитан, без да искам да узная кой сте вие, струва ми се, че сте художник.

— Не, само любител и нищо повече, господине. Някога аз обичах да събирам тия прекрасни произведения, създадени от човешка ръка. Търсех жадно, бях неуморим ловец на подобни неща и можах да събера няколко скъпоценни вещи. Това са последните ми спомени от земята, която е мъртва за мене. Дори вашите съвременни художници са вече древни за мене; те съществуват от две-три хиляди години вече и в моето съзнание аз ги смесвам. Гениите нямат възраст.

— Ами тия музиканти? — казах аз, като посочих партитури от Вебер, Росини, Моцарт, Бетховен, Хайдн, Майербер, Херолд, Вагнер, Гуно, Масне и от мнозина други, сложени върху едно голямо пиано-хармониум, което заемаше една от стените.

— Тия музиканти — отговори ми капитан Немо — са съвременници на Орфей, защото разликите по време се заличават в паметта на мъртвите. А аз съм мъртвец, господин професоре, мъртъв като ония ваши приятели, които почиват шест стъпки дълбоко в земята.

Капитанът млъкна и сякаш потъна в дълбок размисъл. Аз го гледах силно развълнуван, проучвайки мълчаливо особеностите на лицето му. Облакътен върху ъгъла на една скъпа маса от мозайка, той не ме виждаше, сякаш бе забравил, че съм там.

Аз се отнасях с почит към неговото съсредоточаване и продължих да разглеждам чудните неща, които обогатяваха тоя салон.

До произведенията на изкуството важно място заемаха природните рядкости. Повечето от тях бяха растения, раковини и други произведения на океана, и навярно бяха намерени лично от капитан Немо. Насред салона водата на един водоскок, осветен с електричество, падаше в корито, направено от раковината на една само тридакна. Тая раковина от най-големите безглави мекотели с нежно изрязани краища имаше около шест метра обиколка; и значи надминаваше по големина ония прекрасни тридакни, подарени от Венецианската република на Франсоа I, от които по-късно бяха направени два грамадни съда за светена вода на църквата Сен Сюлпис в Париж.

Около раковината в изискани, обковани с мед витрини бяха подредени и надписани най-скъпоценни морски произведения, които са били виждани някога от очите на естественика. Можеше да се разбере сега моята радост на професор.

Разделът зоофити имаше твърде интересни образци от двете групи на полипите и на иглокожите. В първата група — тобифорите, горгоните, наредени като ветрила, меки сюнгери от Сирия, изиси от Молукския архипелаг, морски пера, една чудесна вирполера от Норвежките морета, различни чадърести екземпляри, алционери, цяла серия корали, които моят учител Милн Едуардс беше тъй вещо класирал по секции и между които видях чудесни ветрилообразни окулини от остров Бурбон, „колесницата на Нептун“ от Антилските острови, великолепни разновидности на корали и най-сетне всички видове от ония интересни полипи, които, събрани на едно място, образуват цели острови, а един ден ще станат континенти. Между иглокожите, забележителни с бодливата си обвивка — астериите, морските звезди, пентокрините, коматулите, астерофаните, морските таралежи, холотуриите и други съставяха пълна колекция от екземплярите на тая група.

Някой конхиолог^[1] със слаби нерви положително би замрял пред другите, по-многобройни витрини, дето бяха подредени образци от раздела на мекотелите. Видях там една сбирка от извънредно голяма стойност, но нямам време да я опиша цялата.

Между тия морски творения ще спомена само за сведение елегантната „кралска наметка“ от Индийския океан с правилни бели петна, изпъкващи ярко върху червен и тъмен фон; един „императорски спондил“ с ярки бои, целият настръхнал от бодли, рядък екземпляр в европейските музеи, който според мене струваше двадесет хиляди франка; една обикновена акула-чук от моретата на Нова Холандия, която мъчно се намира; екзотични букарди от Сенегал; бели раковини с двойни черупки, които само едно духване може да пръсне като сапунен мехур; няколко разновидности от Явански лейки, нещо като варовити тръбички, с листообразни гънки по краищата, много търсени от любителите; цяла серия коремоноги, някои — жълтозеленикави, уловени в американските морета, други — тъмни, и червеникави, които обичат водите на Нова Холандия, трети — от Мексиканския залив, забележителни с керемидообразната си черупка, четвърти — намерени в Южните морета, и най-сетне — най-редкият от всички — великолепният Новозеландски шип; сетне очарователните сернителини; скъпоценни видове цитери и венери; решетовидният кръг от бреговете на Транкбар, мраморният пумпал с блестящ седеф; зелените морски папагали от китайските води; почти непознатата раковина конус от рода Coonobulli с всички разновидности на „венерини раковини“, които служат за монети в Индия и Африка „славата на морето“ — н ай-скъпоценната раковина на Източна Индия; най-сетне — литорини, дофинули, тюрители, жаитини, овули, маслини, митри, каски, пурпури, бюсини, арфи, скали, тритони, серити, вретена, стромби, птероцери, патели, ияли, клеодори — нежни и крехки раковини, означени от науката с н ай-очарователни имена.

Отделно, в други специални витрини, се редуваха бисерни броеници с невиждана красота, в които електрическата светлина запалваше огнени точки — розови бисери, извадени от големите морски миди от Черно море, зелени бисери — от седефените миди, наричани „морски уши“, жълти, сини, черни бисери, чудновати създания на различни мекотели от всички океани и на някои миди от водните течения на Север; и най-сетне много образци с несравнима цена, които са били утаявани от най-редки бисерни миди. Някои от тия бисери надминаваха по големина гълъбово яйце: те струваха колкото, а може би и повече от бисера, който пътешественикът Таверние продаде на персийския шах за три милиона, и надминаваха по красота бисера на имама на Маскат, който аз смятах за най-хубав в света.

И невъзможно бе да се пресметне колко струва тая сбирка. Капитан Немо трябва да е пръснал милиони, за да придобие тия различни образци, и тъкмо когато се питах отде взема средства, за да задоволява прищевките си на колекционер, той ме прекъсна с думите:

— Вие разглеждате моите раковини, господин професоре. Те наистина могат да интересуват един естественик, ала за мене те имат още по-голяма прелест, защото сам, със собствената си ръка съм събирал всичките и няма море по земното кълбо, което да не съм изследвал.

— Разбирам, капитане, разбирам радостта да се разхождате посред тия съкровища. Вие сте от ония хора, които са създали сами своите съкровища. Никой европейски музей не притежава подобна сбирка от произведения на океана. Но ако моят възторг се изчерпи само със сбирката ви, какво би останало тогава за кораба, който я носи! Не искам да прониквам в тайните, които са ваши тайни. И все пак признавам, че тоя „Наутилус“, движещата сила която той крие в себе си, уредите за управление, мощният двигател, който му дава живот — всичко това възбужда до крайна степен моето любопитство. Виждам, че по стените на тоя салон са окачени уреди, предназначението на които не зная. Мога ли да го зная?

— Господин Аронакс — отговори ми капитан Немо, — казах ви, че ще бъдете свободен на кораба и следователно никоя част от „Наутилус“ не е забранена за вас. Можете да го разгледате подробно и мене ще ми бъде приятно да ви бъда водач.

— Не зная как да ви благодаря, господин капитан, но няма да злоупотребя с вашата любезност. Ще ви попитам само за какво служат тия физически уреди?

— Господин професоре, също такива уреди има в моята стая и там ще имам честта да ви обясня за какво служат. Но преди това елате да видите определената за вас каюта. Трябва да знаете как ще бъдете настанен в „Наутилус“.

Тръгнах след капитан Немо и през една от вратите по пресечените ъгли на салона излязохме в коридорите на кораба. Той ме поведе към носа и там намерих не каюта, а една елегантна стая с легло, тоалетна маса и разни други мебели.

Можех само да благодаря на домакина.

— Вашата стая е до моята — каза ми той, като отвори една врата. — А от моята се отива в салона, дето бяхме преди малко.

Влязох в стаята на капитана. Тя беше твърде скромна, дори монашеска. Желязно легло, работна маса, няколко тоалетни предмети. Всичко в полумрак. Никакви особени удобства. Само крайно необходимото.

Капитан Немо ми посочи столче.

— Моля, седнете — каза той.

Аз седнах и той започна така: