Жул Верн
Капитан Немо (17)

XVII
ЕДНА ПОДВОДНА ГОРА

Най-сетне бяхме стигнали до покрайнината на тая гора, която несъмнено беше една от най-хубавите в безпределното имение на капитан Немо. Той я смяташе като своя и мислеше, че има над нея същите права, които имаха първите хора в първите дни от сътворението на света. А кой би му оспорил притежаването на тоя подводен имот? Кой друг пионер, по-смел от него, би дошъл със секира в ръка да си проправя път през тия тъмни гъсталаци?

Гората се състоеше от големи дървовидни растения и още щом влязохме под нейните просторни сводове, погледът ни веднага бе привлечен от едно особено разположение на техните разклонения — разположение, което дотогава аз не бях още виждал.

Никоя от тревите, които застилаха земята, никое от клончетата, които излизаха от тия дървовидни растения, не пълзеше, нито се извиваше, нито пък се простираше хоризонтално. Всички бяха насочени нагоре към повърхността на океана. Всяка нишка, всяка лентичка, колкото и тънка да беше, се опъваше нагоре като железен шиш. Водораслите и лианите растяха по една строга, отвесна линия, определена от плътността на средата, която ги беше създала. Те бяха не-подвижни, но когато ги отмахнах с ръка, те наново заемаха първото си положение. Тук беше царството на отвесните неща.

Скоро свикнах със странната обстановка, както и с относителната тъмнина, която ни обгръщаше. Почвата на тая гора беше осеяна с остри камъни, които мъчно можеше да се избягнат. Тук подводното растително царство ми се стори твърде богато, дори по-богато, отколкото в арктическите или тропическите зони, където неговите произведения са по-малко на брой. Ала за няколко минути, без да ща, смесвах двете царства, вземах зоофитите за хидрофити, животните за растения. Но кой не би се излъгал? В тоя подводен свят фауната и флората са толкова близо една до друга!

— Забелязах, че всички произведения на растителното царство се държаха за почвата само с една лека връзка. Лишени от корени, нямащи нужда от твърда почва, от пясък, раковини, черупки или камъни, които да ги поддържат, те искат от нея само опорна точка, а не жизнени сокове. Най-важното за съществуванието на тези растения е водата, която ги поддържа и храни. Повечето от тях пускаха вместо листи люспици с причудливи форми и обагрени в ограничена гама цветове — само розово, карминово, зелено, маслинено, жълточервеникаво и кафяво. Тук видях отново, но вече не изсушени, както бяха образците в „Наутилус“ — падин-пауни, разперени като ветрила, които сякаш молеха за морски ветрец, червени церамии, ламинарии с източени стръкчета, които се ядат, нишкообразни нереоцистеи, които разцъфтяват, след като са се издигнали на петнадесет метра, китки ацетабули, стеблата на които стават по-дебели към върха, и много други морски растения, все без цветове. „Странна аномалия, чудновата среда — бе казал един духовит естественик, — дето животинското царство цъфти, а растителното не цъфти.“

Между тия различни храсти, големи колкото дървета от умерените пояси, под тяхната влажна сянка се трупаха истински храсталаци с ярки цветове, цели плетища от зоофити, по които цъфтяха меандрини, изпъстрени с лъкатушни ивици, жълтеникави кариофили с прозрачни пипалца, цепи лехи от зоантери — и за да бъде илюзията по-пълна, — риби-мушици хвърчаха от клон на клон подобно на рой колибри, а жълти леписаканти с озъбени челюсти, с остри черупки, дактилоптери и моноцентри се дигаха изпод краката ни като ято бекасини.

Към един часа капитан Немо даде знак за почивка. Колкото се отнася до мене, аз бях доволен и ние се опънахме под един свод от аларии, дългите и тънки стебла на които се изправяха нагоре като стрели.

Тая кратка почивка ми се стори извънредно сладостна. Липсваше ни само удоволствието да се разговаряме. Но невъзможно беше нито да се говори, нито да се отговаря. Аз само приближих голямата си медна глава до главата на Консей. Видях как очите на тоя славен момък блестят от задоволство и за да покаже това, той се размърда по най-смешен начин в черупката си.

Много ми беше чудно, че след тая четиричасова разходка още не чувствувах силен глад. Не зная защо, моят стомах не се обаждаше. Ала вместо това усещах непреодолимо желание за сън, така както става с всички водолази. Очите ми скоро се затвориха зад своята стъклена преграда и аз потънах в непобедима сънливост, която дотогава само вървежът ни напред успяваше да надвие. Капитан Немо и неговият снажен другар, опънати в тая кристално бистра вода, ни подканяха с примера си да спим.

Не мога да кажа колко време прекарах, потънал в тая дрямка, но когато се събудих, стори ми се, че почвата се снишаваше в далечината. Капитан Немо бе станал вече и аз почвах да се протягам, когато нещо неочаквано ме накара да скоча бързо на нозе.

На няколко крачки от мене един чудовищен морски паяк, висок един метър, ме гледаше със своите кривогледи очи, готов да се хвърли отгоре ми. Макар че моето водолазно облекло беше твърде плътно и би могло да ме запази от ухапванията на това животно, аз все пак трепнах от ужас. В тоя миг Консей и матросът от „Наутилус“ се събудиха. Капитан Немо посочи отвратителното животно на своя другар, който с един удар на приклада веднага го повали и аз видях страшните пипала на чудовището да се гърчат в ужасни спазми.

Тая среща ме накара да помисля, че в тия тъмни дълбочини сигурно има и други, по-опасни животни, и че моето водолазно облекло не би могло да ме защити от тях. Досега не бях помислил за това, а сега реших да бъда нащрек. От друга страна, предполагах, че тая почивка означава края на нашата разходка, но се излъгах: вместо да се върнем на „Наутилус“ капитан Немо продължи своя смел излет.

Почвата непрекъснато се снишаваше и по наклона, който ставаше все по-стръмен, стигнахме до по-голяма дълбочина. Навярно е било към три часа, когато навлязохме в една тясна долина, вдълбана между отвесни стени и разположена на сто и петдесет метра под повърхността на водата. Благодарение на съвършенството на нашите уреди бяхме надминали с деветдесет метра предела, който природата изглежда бе определила дотогава за подводните излети на човека.

Казвам сто и петдесет метра, макар че нямах никакъв уред, с който да измеря тая дълбочина. Но знаех, че и в най-бистрите морета слънчевите лъчи не могат да проникнат по-дълбоко. А точно сега тъмнината стана съвсем дълбока. На десет крачки не се виждаше нищо и аз вървях пипнешком, когато изведнъж пред мене блесна силна бяла светлина. Капитан Немо бе поставил в действие своя електрически апарат. Неговият другар направи същото. Консей и аз последвахме техния пример. Аз завъртях една бурма и свързах електрическата макара със стъклената серпантина и осветена от нашите четири фенерчета, водата се озари в радиус от двадесет и пет метра.

Капитан Немо продължи да навлиза в тъмните дълбочини на гората, дръвчетата на която почваха да стават все по-редки. Забелязах, че растителното царство изчезваше по-бързо от животинското. Морските растения вече липсваха от почвата, която беше станала безплодна, но голям брой животни, зоофити, прешленести, раковини и риби още гъмжаха наоколо. Вървейки, аз мислех, че светлината на нашите апарати Румкорф непременно привлича някои обитатели на тия тъмни водни пластове. Но и да приближаваха, все пак те бяха доста надалеч и не можеха да бъдат засегнати от ловците. Няколко пъти видях как капитан Немо спира и се прицелва; но след като се вглеждаше, смъкваше пушката и тръгваше отново.

Най-сетне, към четири часа, тоя чудесен излет завърши. Пред нас се изправи внушителна стена от величествени скали — грамада от гигантски блокове, огромна гранитна преграда с издълбани в нея тъмни пещери, по която отникъде не можеше да се възлезе.

Това беше покрайнината на остров Кресло. Тук почваше сушата.

Капитан Немо спря изведнъж. По негов знак трябваше да спрем и ние, макар че аз имах голямо желание да прехвърлим тая стена. Тук свършваше имението на капитан Немо. Той не искаше да прекрачи отвъд. Отвъд беше оная част от земното кълбо, където кракът му никога вече не трябваше да стъпи.

Почна връщането. Капитан Немо отново беше начело на малката група и вървеше, без да се колебае. Стори ми се че не се връщаме по същия път към „Наутилус“. Тоя нов път, много стръмен и поради това много мъчен, ни приближи чувствително до повърхността на морето. Но това връщане в горните пластове не стана изведнъж и налягането на водните пластове не настъпи много бързо — нещо, което би могло да предизвика тежки смущения в организма ни и да причини ония вътрешни кръвоизливи, които са толкова съдбоносни за водолазите. Много наскоро светлината отново се появи, нарасна и тъй като слънцето беше вече ниско на хоризонта, пречупването на лъчите му запали отново дългоцветни ивици по краищата на предметите.

На десет метра дълбочина ние вървяхме посред рояк от всевъзможни дребни риби, по-многобройни и по-пъргави от птиците във въздуха, но никакъв воден дивеч, достоен за изстрел, не се беше мярнал още пред очите ни.

В тоя миг видях как капитанът бързо вдигна пушката и я насочи към някакъв подвижен предмет между храсталаците. Даден бе изстрел, чух слабо свистене и на няколко крачки от нас падна някакво животно, поразено като от мълния.

Това беше една великолепна морска видра, една анхидра, единственото четириного животно, което е само морско. Тая видра, дълга около метър и половина, имаше навярно твърде висока цена. Кожата й тъмнокафява отгоре и сребриста по корема, беше една от ония великолепни кожи, които се търсят много по руските и китайските пазари. Поради тънкия й лъскав косъм нейната цена беше най-малко две хиляди франка. С възхищение гледах това интересно млекопитаещо със закръглена глава и къси уши, с кръгли очи, с бели мустачета, подобни на котешките, с крака, които имаха нокти и ципи, и с рунтава опашка. Това скъпоценно месоядно животно, търсено и преследвано от ловците, е вече извънредно рядко и се е оттеглило предимно в северните области на Тихия океан, дето неговият вид навярно скоро ще изчезне.

Другарят на капитан Немо взе животното, метна го на рамото си и отново тръгнахме.

Цял час вървяхме по пясъчната равнина. На места тя възлизаше почти на два метра до повърхността на водата. И аз виждах тогава ясно очертани и отразени наопаки нашите образи, сякаш над нас имаше също такава група, която правеше движения и жестове като нашите, досущ подобна на нашата, но която вървеше с главата надолу.

Заслужава да отбележа и друго едно явление: преминаването на гъсти облаци, които бързо се появяваха и изчезваха: но като поразмислих, разбрах, че тия привидни облаци се дължаха само на различната дебелина на дългите морски вълни и дори забелязах, че пенестите „гриви“ по техните начупени гребени се умножаваха. Виждаха се големи птици, които хвърчаха над нас, а сенките им досягаха набързо повърхността на морето.

Тук бях свидетел на един от най-сполучливите изстрели, които биха накарали всеки ловец да изтръпне. Една голяма птица, която се виждаше ясно, се спущаше с широко разперени крила. Когато птицата беше само на няколко метра над водата, другарят на капитан Немо се прицели и стреля. Птицата падна като ударена от мълния и падна толкова близо до сръчния ловец, че той протегна ръка и я взе. То беше един албатрос от най-хубава порода, великолепен образец на морска птица.

Нашата разходка не се прекъсна от тая случка. Цели два часа ние вървяхме ту по пясъчни равнини, ту по ливади от водорасли, през които мъчно се ходеше. Право да си кажа, бях вече капнал, когато съзрях смътна светлина, която разкъсваше мрака на около половин миля. Това беше прожекторът на „Наутилус“. След по-малко от двадесет минути щяхме да бъдем на кораба и там щях да дишам свободно, защото ми се струваше, че в моя резервоар имаше вече съвсем малко кислород. Ала аз си правех тая сметка, без да предполагам, че една среща ще ни позабави.

Бях останал на около двадесет крачки назад, когато видях, че капитан Немо идва бързо към мен. Със своята силна ръка той ме простря на дъното, а в същото време неговият другар принуди и Консей да легне. Изпърво не знаех какво да мисля затова внезапно нападение, но се успокоих, като видях, че и капитанът легна до мене и остана неподвижен.

Лежах прострян върху морското дъно, точно под един храсталак от водорасли, когато вдигнах глава и видях, че някакви грамадни тела минават шумно над нас, като изпущат фосфоресцираща светлина.

Кръвта в жилите ми се смрази! Познах ужасните и опасни акули. Това беше „една двойка тинтореас, страхотни акули с огромни опашки, с мътен, стъклен поглед, които изхвърлят някаква фосфоресцираща материя през дупката около муцуните си. Чудовищни светулки, които могат да разкъсат цял човек със своите железни челюсти! Не знам дали Консей се занимаваше в това време с класирането им, но що се отнася до мене“ аз разглеждах техните сребристи кореми и техните страхотни уста, пълни със зъби, от известно научно гледище, но по-скоро като жертва, отколкото като естественик.

За щастие тия ненаситни животни не виждат добре. Те минаха, без да ни съзрат, досягайки ни с червеникавите си перки, и ние като по чудо избягнахме тая опасност, която несъмнено беше по-голяма, отколкото срещата с тигър вдън някоя гора.

След половин час, водени от светлата електрическа струя, стигнахме до „Наутилус“. Външната врата беше оставена отворена, но щом влязохме в първата килия, капитан Немо я затвори. След това натисна едно копче. Чух, че помпите във вътрешността на кораба почнаха да действуват, почувствувах, че около мене водата спада и след няколко мига килията беше изцяло изпразнена. Тогава вътрешната врата се отвори и ние минахме в гардеробната.

Там свалиха с известна мъка водолазното ни облекло и съвсем уморен, капнал от изтощение и от нужда за сън, аз се прибрах в стаята си, прехласнат от необикновения излет по морското дъно.