Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Необикновени пътешествия (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Vingt mille lieues sous les mers, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 89 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Victor

Източник: http://bezmonitor.com (през http://sfbg.us)

 

Издание:

Жул Верн КАПИТАН НЕМО

Преведе от френски Константин Константинов

Коректор Мая Халачева

Редактор Лъчезар Мишев

Технически редактор Иван Андреев

ФРЕНСКА. ЧЕТВЪРТО ИЗДАНИЕ

ИЗЛЯЗЛА ОТ ПЕЧАТ НА 31. VIII. 1977

ЦЕНА НА КНИЖНОТО ТЯЛО 1.90 ЛЕВА ЦЕНА 2.35 ЛЕВА

ИНДЕКС N11

95376 72631

6256 — 9 — 77

ИЗДАТЕЛСТВО „ОТЕЧЕСТВО“, СОФИЯ, БУЛ. „Г. ТРАЙКОВ“ 2А ДПК „ДИМИТЪР БЛАГОЕВ“, УЛ. „РАКИТИН“ 2

 

Jule Verne

20 000 LIEUS SOUS LES MERS

Librairs Hachette

Paris — 1928

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

X
ПОДВОДНИТЕ КАМЕННИ ВЪГЛИЩА

На следния ден, 20 февруари, се събудих много късно. Поради умората през нощта спах до единадесет часа. Облякох се бързо. Исках по-скоро да узная посоката на „Наутилус“. Уредите показваха, че той продължава пътя си на юг със скорост двадесет мили в час на дълбочина сто метра.

Влезе Консей. Разправих му за нашия нощен излет и тъй като капаците бяха разтворени, той можа да види част от потъналия континент.

Наистина „Наутилус“ плаваше само десет метра над подводната равнина на Атлантида. Той бързо се плъзгаше като балон, носен от вятъра над земните ливади; но по-право би било да кажа, че в тоя салон ние приличахме на пътници във вагон на бърз влак. Най-близките предмети, които минаваха пред очите ми, бяха фантастично начупени скали, гори — преминали от растителното в минералното царство, неподвижните очертания на които се гърчеха под водата; каменни маси, заровени под килим от морски растения, настръхнали от дълги отвесни хидрофити; блокове от лава със странни очертания, които свидетелствуваха за яростта на подземните изригвания.

През това време, когато тия чудновати местности блестяха под нашето електрическо осветление, аз разправях на Консей историята на атлантите, които от гледище на чистото въображение бяха вдъхновили Баии да напише много прелестни страници. Разказвах му за войните на тия героични народи. Обсъждах въпроса за Атлантида като човек, който вече не се съмнява, че е съществувала. Ала Консей беше разсеян, почти не ме слушаше и много скоро си обясних защо беше толкова равнодушен към тоя исторически въпрос.

Действително многобройни риби привличаха неговия поглед, а когато минаваха риби, Консей, унесен в бездната на класифицирането, не беше вече в реалния свят. В случая аз трябваше да го последвам и да започна с него нашите ихтиологически проучвания.

Всъщност рибите на Атлантическия океан не се различаваха много от другите, които бяхме видели дотогава. Тук имаше скатове с гигантски размери, дълги до пет метра и надарени с голяма мускулна сила, която им позволява да се хвърлят над вълните; акули от различни видове, между другите една синьозеленикава, дълга петнадесет стъпки, с триъгълни остри зъби, почти невидима поради прозрачността си; тъмнокафяви сагри, акули във форма на призма, с броня от пъпчива кожа; есетри, подобни на есетрите от Средиземно море; сингнати, тръби дълги стъпка и половина, жълтокафяви, с малки сиви перки, без зъби и без език, които минаваха като тънки, гъвкави змии.

Между костните риби Консей отбеляза черникавите макаираси — дълги до три метра и въоръжени в горната си челюст с тънка сабя; риби-усойници с ярки багри, известни още от времето на Аристотел под името морски дракони, на които бодлите по гръбните перки са много опасни, когато човек иска да ги хване; после — корифеми с тъмен гръб, набразден от сини ивици и със златна рязка по края; хубави доради, кризостози-луни, един вид дискове с лазурни отблясъци, които, осветени отгоре от слънчевите лъчи, изглеждат като сребърни петна; и най-сетне — риби-мечове, дълги осем метра, движещи се на ята, с жълтеникави перки, които имат форма на коса, и с дълги до шест метра мечове, смели животни, по-скоро тревопасни, отколкото рибоядни, които се подчиняват и на най-малкия знак на женските като послушни съпрузи.

Но наблюдавайки различните образци от морската фауна, едновременно с това аз разглеждах и дългите равнини на Атлантида. От време на време произволните стръмнини по дъното караха „Наутилус“ да забавя скоростта си и той се промъкваше тогава с ловкостта на кит из теснините между хълмовете. Ако лабиринтът станеше непроходим, корабът се дигаше нагоре като балон и след като минеше препятствието, поемаше отново бързия си ход няколко метра над дъното.

Великолепно и прелестно морско пътешествие, което приличаше на различните движения при въздушна разходка, с тая разлика само, че „Наутилус“ се подчиняваше сляпо на ръката на кормчията.

Към четири часа следобед дъното, което бе съставено изобщо от гъста и примесена с вкаменени клонки тиня, постепенно се промени; стана по-скалисто и като че осеяно с конгломерати, с шуплести базалтови камъни, с лава и серни обсидиани. Предполагах, че планинската област скоро ще се промени в равнина и наистина при някои положения на „Наутилус“ видях, че южният хоризонт бе преграден с висока стена, която сякаш затваряше всякакъв изход. Върхът на стената очевидно бе над повърхността на океана. Това бе навярно някой континент или най-малкото остров — някой от Канарските острови или от островите на Зелени нос. Тъй като през тоя ден не бе определяна точката, дето се намирахме — може би нарочно — не знаех къде бяхме сега.

Във всеки случай струваше ми се, че тая стена е краят на Атлантида, от която бяхме изминали само мъничка част.

Нощта не прекъсна моите наблюдения. Бях останал сам. Консей си бе отишъл в каютата. „Наутилус“, забавяйки хода си, прескачаше неясните места на почвата, като или почти се допираше до тях, сякаш искаше да спре там, или пък се изкачваше капризно на повърхността на водата. Тогава през кристалната вода виждах няколко ярки съзвездия и по-точно — пет или шест от зодиакалните звезди в опашката на Орион.

Щях да седя дълго до стъклото и да се възхищавам от красотите на морето и на небето, ако капаците не бяха се затворили. В тоя миг „Наутилус“ бе стигнал до отвесна висока стена. Не можех да отгатна какво щеше да прави той. Върнах се в стаята си. „Наутилус“ вече не помръдваше. Заспах, твърдо решен да се събудя след няколко часа. Но когато на следния ден отидох в салона, часът беше осем. Погледнах манометъра. Той показваше, че „Наутилус“ плава по повърхността на океана. При това чух шум от стъпки по палубата.

Но никакво клатушкане не показваше, че на повърхността има вълнение. Изкачих се до люка. Той беше отворен. Но вМесто светъл ден, както очаквах, наоколо ми беше дълбок мрак. Къде бяхме? Още ли не бе съмнало? Не! Нямаше ни една звезда, а и нощта никога не е толкова тъмна.

Не знаех какво да мисля, когато нечий глас ми каза:

— Вие ли сте, господин професоре?

— А! Капитан Немо — отговорих аз, — къде сме?

— Под земята, господин професоре.

— Под земята ли?! — възкликнах аз. — А „Наутилус“ плава ли?

— Той винаги плава.

— Но не разбирам…

— Почакайте няколко мига. Прожекторът ще се запали и ако желаете да сте наясно, ще бъдете задоволен.

Изкачих се на палубата и зачаках. Мракът бе толкова гъст, че не виждах дори капитан Немо. Все пак, като погледнах в зенита точно над главата си, стори ми се, че съзирам слаб неясен светлик, нещо като полумрак, с който бе изпълнена някаква кръгла дупка. В тоя миг прожекторът неочаквано се запали и неговият силен блясък погълна смътната светлина.

Затворих за миг очи от бликналия блясък и след това погледнах. „Наутилус“ бе спрял. Той беше на повърхността близо до един стръмен бряг, който приличаше на кей. Това море, в което се намираше той сега, беше всъщност езеро, затворено в кръг от стени, с диаметър около две мили или с обиколка от шест мили. Неговото равнище — това личеше от манометъра — беше бездруго външното равнище, защото не можеше да няма връзка между езерото и морето. Високите стени, наведени над основите си, се извиваха като свод и приличаха на огромна обърната фуния, височината на която беше около пет-шестстотин метра. На върха имаше кръгъл отвор, отдето бях съзрял слабия светлик, който очевидно бе от дневната светлина.

Преди да разгледам по-внимателно вътрешното разположение на огромната пещера, преди да разбера дали тя беше природно или човешко дело, аз отидох при капитан Немо.

— Къде се намираме? — попитах аз.

— В самия център на един угаснал вулкан — отговори капитанът. — Вулкан, вътрешността на който поради разместване на почвата била заляна от морето. Докато спяхте, господин професоре, „Наутилус“ влезе в тоя басейн през един естествен проток, който е десет метра по-ниско от повърхността на океана. Тук е неговото пристанище — удобно, потайно, закътано от всички ветрове. Посочете ми по бреговете на вашите континенти или острови някой залив, който да се равни на това сигурно убежище срещу яростта на ураганите.

— Наистина — отговорих аз, — тук вие сте в безопасност, капитан Немо. Кой може да ви досегне в центъра на вулкан? Но струва ми се, видях отвор на върха му?

Да, неговият кратер, кратер, който някога е бил пълен с лава, с изпарения и пламъци и отдето минава сега животворният въздух, който дишаме.

— Но коя е тая вулканична планина?

— Тя е на едно от многото островчета, с които е осеяна тая област. За корабите тя е обикновен риф, а за нас — огромна пещера. Случаят ми помогна да я открия и добре ми услужи.

— Но дали не би могло да се стигне дотук през отвора, който е бил кратер на вулкана?

— Не, господин професоре. На височина до стотина стъпки вътрешното подножие на планината е достъпно, но нагоре се издигат отвесни стени и те са непроходими.

— Виждам, капитане, че природата ви помага навред и във всичко. В това езеро вие сте в безопасност и никой освен вас не може да влезе тук. Но за какво всъщност ви е това убежище? „Наутилус“ няма нужда от пристанище.

— Да, господин професоре, но той има нужда от електричество, за да се движи; от батерии, за да произвежда електричество; от натрий за подхранване на батериите, от въглен, за да произведе натрия, и от каменни въглища, за да се добие въгленът. А тъкмо тук морето покрива цели гори, потопени още в предисторичните времена; вкаменени и превърнати на каменни въглища, те са за мене сега неизчерпаема мина.

— Значи вашите матроси, капитане, работят тук като миньори?

— Точно така. Тия мини тук се простират в морето, както каменовъглените мини край Нюкясъл. Тук именно, облечени като водолази, с кирки и лопати в ръце моите хора ще копаят тия въглища, които аз не съм искал да получа от мините на сушата. И когато горя въглищата, за да добия натрий, пушекът, който излиза през кратера на вулкана, му дава вид на действуващ вулкан.

— А ще видим ли вашите другари, когато работят?

— Не, поне тоя път не, защото аз бързам да продължа нашата околосветска подводна обиколка. И затова сега ще се задоволя само да взема част от запасите натрий, които имам. Тук ще останем само колкото да ги натоварим, т.е. един ден, и ще продължим пътуването си. И ако искате да видите пещерата и да направите една обиколка на басейна, използувайте тоя ден, господин Аронакс.

Благодарих на капитана и отидох при моите двама другари, които бяха още в каютата си. Поканих ги да дойдат с мене, без да им казвам къде се намираме. Те се изкачиха на палубата. Консей, който не се учудваше от нищо, сметна, че е съвсем естествено да се събуди под планина, след като е заспал под морето. Но Нед Ланд, не помисли за нищо друго освен дали пещерата няма някакъв изход.

След закуската към десет часа слязохме на брега.

— Ето че пак сме на суша — рече Консей.

— Според мене това не е „суша“ — отговори канадецът. — И всъщност ние не сме на сушата, а под нея.

Между подножието на отвесните скали на планината и водата на езерото имаше пясъчен бряг, най-голямата ширина на който беше около петстотин стъпки. По тоя бряг лесно можеше да се обиколи езерото. Ала основата на високите стени образуваше неравна почва, по която лежаха в живописни купчини вулканични блокове и огромни камъни — пемза. Всички тия разпаднали се маси, покрити с емайл, излъскан от действието на подземния огън, сияеха под електрическите струи на прожектора. Нозете ни дигаха слюдестия прах на брега, който се пръскаше като облак от искри.

Колкото по се отдалечаваше от езерото, толкова повече почвата се издигаше и скоро ние стигнахме до дълги лъкатушни стръмнини, истински кози пътеки, по които можеше да се възлиза постепенно, ала трябваше да вървим предпазливо из камънаците, които не бяха споени помежду си, и краката се плъзгаха по стъкловидните скали, образувани от фелдшпатови и кварцови кристали. Вулканичният произход на огромната кухина се потвърждаваше от всичко. Аз обърнах вниманието на моите другари върху това.

— Представяте ли си — казах им аз — каква ли ще да е била тая фуния, когато е била изпълнена с кипяща лава и нажежената течност се е издигала до отвора на планината, както разтопен метал между стените на пещ?

— Много добре си го представям — отговори Консей. — Но дали господарят може да ми каже защо великият леяр е спрял работата си и как силният огън е бил заместен от спокойните води на едно езеро?

— Твърде вероятно, Консей, поради това, че някакво сътресение е отворило под повърхността на океана тая дупка, през която минава „Наутилус“. Тогава водите на Атлантическия океан веднага са проникнали във вътрешността на планината. Станала е страшна битка между двете стихии, битка, която е свършила с победа на Нептун. Но оттогава са изтекли много столетия и потопеният вулкан се е превърнал в тиха пещера.

— Много добре — отвърна Нед Ланд. — Приемам това обяснение, но съжалявам, че отворът, за който говори господин професорът, не е над морето. Щеше да бъде по-добре за нас.

— Но, драги Нед — отвърна Консей, — ако тоя проход не беше подземен, „Наутилус“ не би могъл да влезе тук.

— А аз ще добавя, майстор Ланд, че тогава водата не би влязла под планината и че вулканът щеше да си остане вулкан. Тъй че напразно съжалявате.

Продължихме да се изкачваме. Стъпалата ставаха все по-стръмни и тесни. От време на време ги пресичаха дълбоки пукнатини, които трябваше да прескачаме. Надвиснали канари запречваха пътя и трябваше да ги заобикаляме. Пълзяхме по колене, тътрехме се по корем. Но сръчността на Консей и силата на канадеца помогнаха да се преодолеят всички пречки.

На височина тридесетина метра характерът на почвата се промени, но без да стане по-достъпна. След канарите и стъкловидните камъни се появиха черни базалтови скали — ту на широки площи, целите с вулканични мехури, ту на правилни призми, наредени като колонада, която поддържаше краищата на огромния свод — чуден образец на природна архитектура. По-нататък между базалтовите скали лъкатушеха дълги потоци застинала лава с примесени в нея ивици смола, а на места се разстилаха цели килими от сяра. По-силна светлина, която влизаше през горния кратер, озаряваше неясно всички тия вулканични извержения, погребани завинаги в недрата на угасналата планина.

Но на височина около двеста и петдесет стъпки непреодолими пречки скоро спряха нашето изкачване. Тук стените бяха надвиснали и възлизането трябваше да се превърне в една обиколна разходка. Сега растителното царство почваше да се бори с минералното. Няколко храсти и дори дървета се извишаваха от пукнатините на скалите. Видях млечок, който изпускаше своята парлива мъзга. Хелиотропи[1], които не можеха да оправдаят името си, тъй като слънчевите лъчи никога не стигаха до тях, навеждаха тъжно кичури цветове почти без багра и дъх. Тук-там, в подножието на хилави алоеви дръвчета с дълги посърнали листа, се виждаха, поникнали плахо, хризантеми. Но между потоците застинала лава аз съзрях теменужки, напоени с леко ухание, и признавам, че с наслада вдъхвах мириса им. Мирисът е душата на цветето, а морските цветя, тия великолепни фидрофити, нямат душа!

Бяхме стигнали до една китка едри драконови дървета, когато Нед Ланд, извика:

— Ах, господин професоре, кошер!

— Кошер ли? — отвърнах аз с пълно недоверие.

— Да, кошер — повтори канадецът — и пчели, които бръмчат около него.

Аз се приближих и трябваше да призная факта. До дупката в дънера на едно драконово дърво имаше няколко хиляди от тия трудолюбиви насекоми, които се срещат често из всичките Канарски острови и медът и восъкът на които се ценят извънредно много. Разбира се, канадецът пожела да вземе мед и аз не трябваше да се противя. Малко сухи листа, смесени със сяра, пламнаха, запалени от огнивото му, и той почна да опушва пчелите. Бръмченето затихна постепенно и от изпразнения кошер се събраха няколко килограма ароматен мед. Нед Ланд напълни с него раницата си.

— Когато смеся тестото от хлебното дърво с тоя мед — каза ни той, — ще видите какви вкусни сладкиши ще ви приготвя.

— Хайде де! — рече Консей, — То ще бъде меден хляб.

— Нека е меден хляб — казах аз, — но сега да продължим интересната разходка.

При някои завои на пътеката, по която вървяхме, се виждаше цялото езеро.

Прожекторът осветяваше напълно неговата спокойна повърхност.

„Наутилус“ бе съвсем неподвижен. По неговата палуба и по брега се движеха хора от екипажа като тъмни сенки, ярко изрязани сред тая лъчиста атмосфера.

В това време заобикаляхме високия гребен от първите скалисти подстъпи, които поддържаха свода. Тогава видях, че пчелите не бяха единствените представители на животинското царство във вътрешността на вулкана. Хищни птици летяха и се виеха на разни места в тъмнината или изхвръкваха от гнездата си, свити по върховете на скалите. Те бяха ястреби с бели кореми и кресливи керкенези. По стръмнините препускаха на тънките си крака хубави, тлъсти дропли. Можете да си представите каква алчност обзе канадеца, щом видя тоя вкусен дивеч, и колко съжаляваше, че нямаше пушка. Той се опита да замени куршумите с камъни и след няколко безплодни опити успя да рани една от тия великолепни дропли. Може да се каже, и това е самата истина, че двадесет пъти той рискува живота си, но най-сетне дроплата се намери в раницата му при бъдещите медени сладки. После, тъй като гребенът ставаше непристъпен, трябваше да слезем на брега. Кратерът зееше над нас като широк отвор на кладенец. Оттук доста ясно се виждаше небето и по него се носеха бързо раздърпани от западния вятър облаци, които оставяха чак до върха на планината парцали мъгла. Това бе сигурно доказателство, че тия облаци са на средна височина, тъй като вулканът не бе по-висок от осемстотин стъпки над повърхността на океана.

Половин час след последния подвиг на канадеца отново излязохме на вътрешния бряг. Тук растителното царство бе представено с широки морави кристмарин, дребно сенникоцветно растение, отлична подправка, наричано още морски копър. Консей набра няколко китки от него. Колкото за животинското царство, то броеше хиляди най-различни раци, омари, крабове, големи скариди, мизиси, паяци, галатеи и многобройни всевъзможни мекотели.

Тук се откриваше една великолепна пещера. Моите другари и аз се изтегнахме с наслада върху нейния ситен пясък. Огънят бе изгладил нейните емайлирани и искрящи стени, посипани със слюдест прах. Нед Ланд опипа стените, за да разбере колко са дебели. Аз не се сдържах и се усмихнах. Отново заговорихме около неговите постоянни планове за бягство и аз реших, че без да се излагам, мога да го обнадеждя, като му кажа, че капитан Немо бе тръгнал на юг само за да попълни запаса си от натрий. Казах му, че сега той навярно ще се приближи към бреговете на Европа и на Америка, а това би позволило на канадеца да поднови с по-голям успех опитите си за бягство.

От един час вече лежахме опънати в тая прелестна пещера. Разговорът, оживен в началото, замираше. Обземаше ни някаква сънливост. Аз не смятах, че трябва да се боря с нея и скоро заспах дълбоко.

Изведнъж се събудих от вика на Консей:

— Ставайте! Ставайте!

— Какво има? — попитах аз, като се привдигнах.

— Вода ни залива!

Аз се изправих. Морето заливаше като потоп нашето убежище и тъй като не бяхме мекотели, трябваше да се спасяваме.

За няколко минути се изкачихме на връх пещерата и бяхме в безопасност.

— Но какво става? — попита Консей. — Някое ново явление ли?

— Не, приятели — отговорих аз, — това е приливът, приливът, който едва не ни застигна, както става с героя на Валтер Скот! Навън океанът се е издигнал и по напълно естествения закон на равновесието водата на езерото се покачва. Ние се отървахме леко, с една полубаня. Да вървим да се преоблечем на „Наутилус“!

След три четвърти час завършихме обиколната си разходка и се прибрахме на кораба. В това време матросите от екипажа привършваха да товарят запаса от натрий и „Наутилус“ можеше да тръгне веднага. Но капитан Немо не даде никаква заповед. Дали не искаше да дочака нощта и да излезе скритом през подводния проход? Може би. Както и да е, но на следния ден „Наутилус“, след като бе излязъл от своето пристанище, плаваше в открито море, няколко метра под повърхността на Атлантическия океан и далеч от всякаква суша.

Бележки

[1] Хелиотроп — на гръцки значи „обърнат към слънцето“ Б.пр.