Жул Верн
Капитан Немо (7)

VII
КИТ ОТ НЕИЗВЕСТЕН ВИД

Макар че бях изненадан от това неочаквано падане, все пак аз много ясно съзнавах какво става с мене.

Изпърво потънах на около двадесет стъпки. Аз съм добър плувец, без да искам да се сравнявам с лорд Байрон и Едгар По, които бяха майстори, и от това гмурване не си загубих ума.

С два удара на петата отново се намерих на повърхността на морето.

Първата ми грижа бе да потърся с поглед фрегатата. Дали екипажът бе забелязал изчезването ми? Спуснал ли е капитан Фарагут лодка в морето? Да се надявам ли, че ще бъда спасен?

Мракът бе много гъст. Съзрях някаква черна грамада, която изчезваше към изток, сигналните светлини на която угаснаха в далечината. Беше фрегатата. Разбрах, че съм изгубен.

— Помощ! Помощ! — извиках аз, като плувах отчаяно към „Абрахам Линколн“.

Дрехите ми пречеха. Водата ги залепяше о тялото. Те спъваха движенията ми. Потъвах! Задавях се!…

— Помощ!

Това бе последният ми вик. Устата ми се напълни с вода. Аз се задавях, потъвайки в бездната.

Неочаквано дрехите ми бяха хванати от силна ръка. Усетих се издигнат здраво на повърхността и чух, да, чух тия думи, произнесени на ухото ми:

— Ако господарят благоволи да се облегне на рамото ми, ще може да плува много по-леко.

С едната си ръка хванах ръката на моя верен Консей.

— Ти ли си — казах аз, — ти?

— Аз съм, аз — отговори Консей. — И чакам заповедите на господаря.

— От сблъскването ли падна в морето заедно с мене?

— Съвсем не. Но тъй като служа на господаря, последвах го.

— Ами фрегатата? — попитах аз.

— Фрегатата ли? — отговори Консей, като се обърна по гръб. — Мисля, че господарят ще направи добре да не разчита много на нея.

— Но защо?

— Защото, когато се хвърлих в морето чух, че кормчиите извикаха: „Витлото и кормилото са счупени!…“

— Счупени ли?

— Да, счупени от зъба на чудовището. Мисля, че „Абрахам Линколн“ претърпя само тая повреда. Но лошото за нас е, че корабът не може да бъде вече управляван.

— Но тогава сме загубени!

— Може би — отговори спокойно Консей. — Все пак имаме още няколко часа, а за няколко часа много неща стават.

Непоколебимото хладнокръвие на Консей ме ободри. Почнах да плувам по-живо; ала дрехите ме стягаха, като куршумена обвивка и само с извънредни усилия можех да се държа на повърхността. Консей забеляза това.

И като мушна един нож под дрехите ми, той ги сряза от горе до долу. След това ме освободи сръчно от тях, а през това време аз го поддържах да не потъне.

На свой ред аз направих същата услуга на Консей и ние продължихме да „пътуваме“ един до друг.

Ала това не облекчи положението. Може би не бяха видели, че сме изчезнали, а и да бяха видели, фрегатата не можеше да се върне към нас, срещу вятъра, тъй като кормилото бе повредено. Можехме да се надяваме само, че ще изпратят лодки.

Консей обсъди хладнокръвно това предположение и състави плана си. Изумително същество! Тоя отпуснат момък се чувствуваше тук като у дома си!

И тъй като решихме, че единствената вероятност за спасение можеха да бъдат изпратените от „Абрахам Линколн“ лодки, трябваше да постъпим така, че да можем да ги чакаме колкото е възможно по-дълго. Тогава аз реших, че трябва да разпределим силите си, та да не се изтощим едновременно, и се установихме на следното: докато единият от нас лежи неподвижно на гръб, с изпънати нозе и скръстени ръце, другият ще плува и ще го бута напред. Тая роля на влекач не биваше да продължава повече от десет минути. И като се сменяме така, бихме могли да се държим на повърхността няколко часа, а може би и до съмване.

Почти невероятно! Но надеждата е толкова здраво вкоренена в човешкото сърце! Освен това ние бяхме двамина. И друго още — твърдя това, колкото и невероятно да изглежда, дори и да исках да убия у себе си всяка надежда, дори да исках да се „отчая“, не можех!

Сблъскването на фрегатата с кита бе станало към единадесет часа вечерта. Пресметнах, че ще трябва да плуваме осем часа до изгряването на слънцето. Нещо, което бе напълно възможно, ако се сменяваме. Морето, което беше доста тихо, не ни изморяваше много. От време на време аз се опитвах да пробия с поглед гъстите мрачини, разкъсвани само от фосфоресцирането, което предизвикваха нашите движения. Гледах тия лъчисти вълни, които се разбиваха в ръката ми, и начупената им огледална повърхност. Би казал човек, че бяхме потопени във вана с живак.

Към един часа след полунощ бях обзет от крайна умора. Ръцете и краката ми се схванаха от силни гърчове. Консей трябваше да ме крепи и цялата грижа за двама ни легна само върху него. Скоро чух как клетият момък се задъхва; дишането му стана късо и бързо. Разбрах, че не можеше да удържи повече.

— Остави ме! Остави ме! — казах му аз.

— Да изоставя господаря? Никога? — отговори той. — По-скоро бих се удавил преди него!

В тоя миг луната се показа през разкъсан голям облак, движен от вятъра към изток. От нейните лъчи повърхността на морето се разискри. Тая благодатна светлина съживи силите ни. Главата ми се изправи. Очите ми огледаха целия кръгозор. Съзрях фрегатата. Тя беше на пет мили от нас и се очертаваше само като тъмна, едва забележима грамада. Ала нямаше никакви лодки!

Понечих да викам, но каква полза — при такова разстояние! Подутите ми устни не позволяваха да излезе никакъв звук. Консей можа да промълви няколко думи и чух, че няколко пъти повтори:

— Помощ! Помощ!

За миг спряхме да се движим и се вслушвахме. Може би това бе някакво бучене на кръвта в ушите ми, но стори ми се, че в отговор на Консей чух някакъв вик.

— Ти чу ли? — промълвих аз.

— Да! Да!

И Консей отправи в пространството нов, безнадежден зов. Тоя път не се лъжехме! Човешки глас отговаряше на нашия. Дали не бе гласът на някой клетник, захвърлен сред океана, някоя друга жертва на сблъскването на кораба? Или може би някоя изпратена от фрегатата лодка ни зовеше сред мрака?

Консей направи крайни усилия и като се опря на рамото ми, докато в последна спазма аз се държах да не потъна, излезе наполовина над водата и отново падна изтощен.

— Какво видя?

— Видях… — промълви той — видях… но по-добре да не приказваме… да пазим всичките си сили!…

Какво ли бе видял той? И не зная защо, тогава за пръв път ми хрумна мисълта за чудовището!… Но в такъв случай — тоя глас?… Не са вече ония времена, когато хората се криеха като пророк Йон в утробите на китовете!

А през това време Консей продължаваше да ме тласка напред. Понякога той дигаше глава, поглеждаше пред себе си и надаваше вик, на който отвръщаше глас, все по-близък и по-близък. Аз едва го чувах. Силите ми се изчерпваха; пръстите ми се разтваряха; ръката ми не бе вече опорна точка; устата ми, отворена от спазма, се изпълваше със солена вода. Студът ме пронизваше. За последен път вдигнах глава и след това потънах…

В тоя миг някакво твърдо тяло ме блъсна. Аз се вкопчих в него. След това почувствувах, че ме измъкват, че ме издигат на повърхността, че гърдите ми се отпускат и загубих съзнание… но скоро дойдох на себе си благодарение на силни разтривки по цялото ми тяло. Полуотворих очи…

— Консей! — прошепнах аз.

— Вика ли ме господарят? — отговори Консей. И сега при последните зари на луната, която слизаше към хоризонта, съзрях едно лице, което не бе лицето на Консей и което веднага познах.

— Нед! — извиках аз.

— Същият, господин професоре, хукнал подир наградата си! — отговори канадецът.

— Да не сте били изхвърлен в морето при сблъскването на фрегатата?

— Да, господин професоре, но бях по-облагодетелствуван от вас, защото почти веднага можах да кацна на едно плаващо островче.

— Островче ли?

— Или по-точно — на вашия гигантски нарвал.

— Обяснете, Нед.

— Само че скоро разбрах защо моят харпун не можа да го засегне, а се плъзна по кожата му.

— Защо, Нед? Защо?

— Защото това животно, господин професоре, е направено от стоманена ламарина!

Сега трябваше да избистря мислите си, да съживя спомените си и да проверя твърденията си.

Последните думи на канадеца произведоха внезапен обрат в мислите ми. Аз се изправих бързо върху полупотопеното във водата живо същество или предмет, на който бяхме намерили убежище. Потупах го с крак. Очевидно то беше твърдо, неподатливо тяло, а не меко като телата на грамадните морски млекопитаещи.

Но това твърдо тяло можеше да бъде костена черупка на допотопните животни и просто щях да го класирам като земноводно влечуго, каквито са костенурките и алигаторите.

Но не. Тъмният гръб, върху който стоях, бе гладък и лъскав, а не люспест. При удар той кънтеше с метален звън и колкото и невероятно да беше, изглежда — какво казвам? — беше направено от скрепени с винтове плочки.

Не можеше вече да има съмнение! Животното, чудовището, „необикновеното“ природно явление, което бе заинтригувало целия учен свят, смутило и заблудило въображението на моряците от двете полукълба — трябваше вече да се признае — беше още по-необикновен феномен, феномен — плод на човешка ръка.

Ако бях открил съществуването на най-легендарното, най-митологичното животно, това не би ме изненадало толкова много. Няма нищо чудно, че природата твори чудеса. Но да видиш внезапно с очите си невъзможното, осъществено по загадъчен начин, и то от човека, това наистина можеше да обърка ума!

Но нямаше какво да се съмнявам. Бяхме върху гърба на нещо като подводен кораб, който имаше, доколкото можех да съдя тогава, формата на необикновено голяма стоманена риба. Нед Ланд имаше вече установено мнение за това. Консей и аз можехме само да се съгласим с него.

— Но тогава — казах аз — в тоя апарат трябва да има двигателен механизъм и екипаж да го управлява?

— Очевидно — отговори китоловецът, — макар че през тия три часа, откак съм на тоя плаващ остров, той не даде никакъв признак на живот.

— Тоя кораб не се движи?

— Не, господин Аронакс. Той се оставя да го люлеят вълните, но не помръдва.

— А ние знаем много добре, че той може да се движи с голяма скорост. Но тъй като за такава скорост е потребна машина и механик, за да управлява тая машина, аз мисля, че сме спасени.

— Хм — рече въздържано Нед Ланд.

В тоя миг, сякаш за да потвърди моите доводи, към задната част на тоя странен апарат почна някакво кипене, което очевидно се причиняваше от витло, и апаратът почна да се движи. Ние успяхме само да се вкопчим на горната му част, която стърчеше около осемдесет сантиметра над водата. За щастие скоростта не бе много голяма.

— Докато се движи хоризонтално — измърмори Нед Ланд, — няма какво да кажа. Но ако му хрумне да се гмурне, не бих дал вече и два долара за кожата си!

Канадецът можеше да предложи и още по-ниска цена. Очевидно трябваше, колкото може по-скоро, да влезем във връзка с хората, които бяха вътре в тая машина. Потърсих върху нейната повърхност някакъв отвор, някакъв люк, някоя „дупка за хора“ — както казват техниците, но редовете на винтовете, скрепени здраво по краищата на стоманената ламарина, бяха равни и еднакви.

От друга страна, сега луната се скри и ни остави в дълбок мрак. Трябваше да чакаме да съмне и тогава да помислим как да проникнем във вътрешността на тоя подводен кораб.

Така че нашето спасение зависеше единствено от прищявката на загадъчните кормчии, които управляваха тоя апарат, и ако те се гмурнеха, бяхме загубени. Ако това не станеше, не се съмнявах, че ще можем да влезем във връзка с тях. Ако те сами не си произвеждаха кислород щеше да им се наложи да излизат от време на време върху повърхността на океана, за да възобновят запаса си от въздух, А за това бе необходимо отвор, който да свързва вътрешността на кораба с въздуха.

Трябваше окончателно да се откажем и от надеждата да бъдем спасени от капитан Фарагут. Бяхме понесени към запад и аз пресметнах, че се движим със сравнително умерена скорост, достигаща до дванадесет мили в час. Витлото цепеше вълните с математическа отмереност, по някой път излизаше над водата и отхвърляше фосфоресциращи струи на голяма височина.

Към четири часа сутринта бързината на апарата се увеличи. Шибани от вълните като с камшик, ние едва устоявахме на това шеметно движение.

За щастие Нед напипа някаква широка халка, скрепена към горната част на стоманения гръб, и ние успяхме да се заловим здраво за нея.

Най-сетне тая дълбока нощ се свърши. Не мога да си спомня всички тогавашни впечатления. Спомням си само една подробност. В някои моменти, когато морето и вятърът затихваха, струваше ми се, че чувах на няколко пъти неясни шумове, нещо като бегло съзвучие на далечни акорди. Каква тайна криеше тоя подводен кораб, разгадката на която напразно търсеше цял свят? Какви същества живееха в тоя странен кораб? Какъв механичен двигател му даваше възможност да се носи от място на място с такава необикновена бързина?

Съмна се, утринната мъгла ни обви, но скоро почна да се разкъсва. Канех се да изследвам внимателно горната част на корпуса, която образуваше нещо като хоризонтална площадка, когато усетих, че тя почна постепенно да потъва.

— Дявол да го вземе! — извика Нед Ланд и заудря с крак звънтящата стоманена обвивка. — Отворете, негостоприемни моряци!

Ала сред заглушаващите удари на витлото гласът му мъчно можеше да се чуе. За щастие потъването спря.

Изведнъж от вътрешността на кораба се чу шум от силно раздвижени железа. Един капак се издигна, един човек се показа, издаде някакъв странен вик и веднага изчезна.

След няколко мига се появиха мълчаливо осем яки мъжаги със забулени лица и ни вмъкнаха в тяхната страшна машина.