Жул Верн
Капитан Немо (18)

XVIII
ЧЕТИРИ ХИЛЯДИ ЛЕВГИ ПОД ТИХИЯ ОКЕАН

Заранта на 18 ноември аз си бях вече отпочинал напълно от умората през миналия ден и се качих на палубата тъкмо когато помощник-капитанът на „Наутилус“ произнасяше всекидневното си изречение. Мина ми тогава през ум, че това изречение се отнася за състоянието на морето или че по-скоро означава: „Нищо не се вижда“.

И наистина, океанът беше пустинен. Не се виждаше ни едно платно на хоризонта. Височините на остров Креспо бяха изчезнали през нощта. Морето, което поглъщаше всички цветове на дъгата освен синия, отразяваше тоя цвят по всички посоки и се обагряше с великолепна синя боя. Сякаш копринен плат на широки черти покриваше къдравите вълни.

Аз се възхищавах от тоя великолепен изглед на океана, когато дойде капитан Немо. Той сякаш не ме забеляза и започна редица астрономически наблюдения. После, като свърши работата си, той се облакъти върху клетката на прожектора и погледът му се насочи към повърхността на океана.

През това време двадесетина матроси от „Наутилус“, все силни и снажни мъже, се бяха изкачили на палубата. Те идеха да измъкнат мрежите, които бяха спуснали през нощта. Очевидно тия матроси бяха от различни народности, макар че всички приличаха на европейци. Познах между тях безпогрешно ирландци, французи, неколцина славяни, един грък или критянин. Тия хора бяха съвсем неразговорчиви и употребяваха помежду си само оня странен език, който аз никак не можех да разбера какъв е. Затова трябваше да се откажа да ги заговоря.

Изтеглиха мрежите на борда. Те бяха подобни на мрежите, които се употребяват по нормандските крайбрежия, широки сакове, които една плаваща греда и една верига, прокарана през долните бримки, ги държат отворени. Така, влачени от желязното въже, те метат дъното на океана и събират всички морски произведения по пътя си. През тоя ден те бяха уловили интересни образци от тия изобилни с риба области — лофий, които поради смешните им движения са наричани комедианти, черни комерсони с рогове, вълнообразни рогоноси, заобиколени с червени панделки, тетродони-полумесеци, отровата на които е извънредно силна, маслинени по цвят миноги, риби, наречени дългоноси, покрити със сребристи люспи, трихиури, електрическата мощ на които се равнява на мощта на електрическата ягула и на електрическото торпедо, люспести нотоптери с тънки напречни ивици, зеленикави трески и разни други и най-сетне — няколко по-едри риби, един каранкс с издадена глава, дълъг един метър, множество хубави, изпъстрени със сини и сребърни багри скумрии и три великолепни тона, които, макар че плуват бързо, не бяха успели да се спасят от мрежата.

Пресметнах, че само тая уловена риба беше около петстотин килограма. Хубав, но не извънреден лов. В същност мрежите се влекат много часове и пленяват цял един морски свят. И ние нямаше да бъдем лишени от най-хубавата храна, тъй като бързината на „Наутилус“ и привличането на неговата електрическа светлина непрестанно щяха да подновяват запасите.

Тия различни морски произведения веднага бяха свалени през люка в складовете едни — определени да се ядат пресни, а други — за консерви.

Когато риболовът свърши и запасът от чист въздух беше подновен, аз помислих, че „Наутилус“ ще продължи своя подводен излет и се канех да отида в стаята си, когато капитан Немо се обърна към мен и без никакво предисловие ми каза:

— Вижте тоя океан, господин професоре, не е ли досущ като живо същество? Не го ли обхваща понякога гняв, както и нежност? Вчера той заспа като нас, а ето че сега се събужда след една спокойна нощ.

Ни в клин, ни в ръкав тоя странен човек сякаш продължаваше с мене някакъв започнат от по-рано разговор.

— Вижте — поде той, — събужда се от слънчевите милувки! Той ще започне своето дневно съществувание! Много интересно е да се проследи дейността на неговия организъм. Той има пулс, артерии, гърчения и аз мисля, че ученият Мори имаше право, когато казваше, че е открил в него едно толкова реално кръвообращение, колкото е кръвообращението у животните.

Несъмнено капитан Немо не очакваше от мене никакъв отговор и аз помислих, че е безполезно да му изреждам „очевидно“, „сигурно“, и „имате право“. По-точно той говореше сам на себе си с големи паузи след всяко изречение. Това беше размисъл — изказан гласно.

— Да — каза той, — океанът има истинско кръвообращение и за да предизвика това, природата трябваше само да увеличи в него топлинните промени, солта и микроживотинките. И наистина топлинните промени създават различна гъстота на водата, която предизвиква течения и противотечения. Изпаряването, което не съществува в крайните северни области, а е много силно в екваториалните зони, предизвиква непрекъсната смяна между водите на тропиците и полярните води. Освен това аз открих ония течения отгоре надолу и отдолу нагоре, които образуват истинското дишане на океана. Видях как една молекула морска вода, стоплена на повърхността, слиза в дълбочините, достига своята максимална гъстота при два градуса под нулата и как после, след като изстива още повече, става по-лека и отново се изкачва нагоре. На полюса ще видите последиците от това необикновено явление и ще разберете защо поради тоя закон на предвидливата природа замръзването става само по повърхността на водата.

Докато капитан Немо говореше, аз си казвах: „Полюсът ли? Нима тоя дързък човек смята да ни води чак дотам!“ Но капитанът бе млъкнал и гледаше тая стихия, така напълно и така непрекъснато проучвана от него. После той продължи:

— В морето, господин професоре — каза той, — има значително количество соли и ако извадите от него всички разтворени соли, ще натрупате една маса от четири милиона и половина кубически левги, която, разстлана върху земното кълбо, би образувала пласт, по-дебел от десет метра. Но недейте мисли, че присъствието на тия соли в морето се дължи само на някаква прищявка на природата! Не. Те правят морската вода по-малко изпаряема и пречат на ветровете да й отнемат голямо количество пара, която, превърната в дъжд, би потопила областите с умерен климат. Огромна роля на уравновесител в общата икономика на земното кълбо!

Капитан Немо млъкна, дори стана, направи няколко крачки по палубата и дойде пак при мене.

— Колкото за инфузориите — продължи той, — за тия милиарди микроживотинки, които са по няколко милиона в една капчица и от които осемстотин хиляди тежат един милиграм, тяхната роля е също така важна. Те поглъщат морските соли, те асимилират твърдите вещества във водата и като истински творци на варовити континенти произвеждат коралите и полиците! И тогава капката вода, лишена от своето минерално съдържание, става по-лека, възлиза на повърхността, поглъща солите, останали след изпаряването, натежава, отново слиза долу и занася на животинките нови вещества за поглъщане. Оттам е това двойно течение, възлизащо и слизащо, това непрекъснато движение, тоя непрестанен живот. Живот, по-трескав, отколкото върху континентите, по-изобилен, по-безкраен, който цъфти във всичките части на тоя океан, смъртоносна стихия за човека, както бе казал някой, жизнена стихия за милиарди животни — и за мене!

Когато говореше така, капитан Немо се преобразяваше и предизвикваше в мене необикновено вълнение.

— И затова — добави той — тук е истинският живот! И аз мога да допусна създаването на морски градове, селища от подводни къщи, които като „Наутилус“ ще възлизат всяка сутрин на повърхността на морето, за да дишат, свободни градове, ако е имало някога такива, големи, независими градове. И кой знае дали някой деспот…

Капитан Немо довърши изречението си с рязко движение. После, обръщайки се направо към мене, сякаш искаше да пропъди някаква злокобна мисъл, ме запита:

— Господин Аронакс, знаете ли колко е дълбок океанът?

— Знам поне онова, капитане, което най-важните проучвания със сонди са ни дали.

— Можете ли да ми ги кажете, та при нужда да ги проверя!

— Ето няколко — отговорих аз, — които си спомням. Ако не се лъжа, в северната част на Атлантическия океан измериха средна дълбочина осем хиляди и двеста метра и две хиляди и петстотин метра — в Средиземно море. Най-бележитите проучвания със сонди бяха направени в южната част на Атлантическия океан, близо до тридесет и петия градус, и те дадоха дванадесет хиляди метра, четиринадесет хиляди деветдесет и един метър и петнадесет хиляди и сто и четиридесет и девет метра. Изобщо смята се, че ако морското дъно би било изравнено, средната му дълбочина ще бъде около седем километра.

— Добре, господин професоре — отговори ми капитан Немо.

— Надявам се, че ще ви покажем нещо по-добро. Колкото за средната дълбочина на тая част от Тихия океан, ще ви кажа, че тя е само четири хиляди метра.

Като каза това, капитан Немо тръгна към люка и изчезна по стълбичката. Аз го последвах и се върнах в големия салон. Витлото веднага заработи и лагът посочи скорост от двадесет мили в час.

Много дни и много седмици изтекоха, през които капитан Немо ме посещаваше твърде рядко. Виждах го през големи промеждутъци от време. Неговият помощник определяше редовно точката, дето бивахме, която аз намирах нанесена на картата, така че можех да следя точно пътя на „Наутилус“.

Консей и Ланд прекарваха по цели часове с мене. Консей бе разправил на приятеля си чудесата на нашата разходка и канадецът съжаляваше, че не ни е придружил. Но аз се надявах, че пак ще имаме случай да посетим океанските гори. Почти всеки ден капаците на салона се отваряха за няколко часа и нашите очи не се уморяваха да проникват в потайностите на подводния свят.

Общата посока на „Наутилус“ беше югоизток и той поддържаше дълбочина между сто и сто и петдесет метра. Но един ден, не зная по каква прищявка, тръгнал диагонално с помощта на своите наклонени плоскости, той стигна до водни пластове, които бяха дълбоки до две хиляди метра. Термометърът сочеше температура четири градуса и двадесет и пет стотни, температура, която при тая дълбочина като че беше обща за всички ширини.

На 26 ноември, в три часа сутринта, „Наутилус“ премина Тропика на Рака при 172 градуса дължина. На двадесет и седми той мина близо до Сандвичевите острови, дето знаменитият Кук бе намерил смъртта си на 14 февруари 1779 година. По това време бяхме изминали вече четири хиляди осемстотин и шестдесет левги от мястото на тръгването ни. Сутринта, когато излязох на палубата, съзрях на разстояние две мили Хавай, най-големия от седемте острова, които образуват тоя архипелаг. Виждах ясно обработеното му крайбрежие, различните планински вериги, които вървят успоредно на брега, и техните вулкани, най-висок от които е Муна Реа — пет хиляди метра над морското равнище. Между другите образци от тия места мрежите бяха уловили витлообразни флабелери, плоски полипи с изящна форма, които се намират специално в тая част на океана.

„Наутилус“ продължаваше да държи курс на югоизток. На първи декември при 142 градуса дължина той пресече Екватора, а на четвърти същия месец след един бърз преход, през който нямаше никакъв инцидент, стигнахме до групата Маркизки острови. На разстояние три мили, при 8 градуса 57’ южна ширина и 139 градуса 32’западна дължина, аз съзрях нос Мартин на Нука Хива, главния остров на тая група, която принадлежи на Франция. Видях само гористите планини, очертани на хоризонта, защото капитан Немо не обичаше да се приближава до сушата. Тук мрежите измъкнаха хубави риби, хорифени със синкави перки и златиста опашка, месото на които няма съперник в цял свят; холожимнози почти без люспи, но извънредно вкусни; осторенки с костни челюсти, жълтеникави тасарди, които струваха колкото скумрии, всички достойни за готварницата на кораба.

След като напуснахме тия очарователни острови, покровителствувани от френското знаме, „Наутилус“ от четвърти до единадесети декември измина още около две хиляди мили. През време на това плаване срещнахме едно грамадно стадо калмари, интересни мекотели, много подобни на сепията. Френските риболовци ги наричат „рогоносци“; те принадлежат към класа на главоногите и на семейство на двухрилите, в което влизат и сепиите, и аргонавтите. Тия животни са били особено проучвани от древните естествоизпитатели и са давали многобройни метафори на ораторите от Агора и чудесни блюда по трапезите на богатите граждани, ако може да се вярва на Атеней, гръцки лекар, живял преди Галиен.

„Наутилус“ срещна тая армия мекотели, които са изключително нощни животни, през нощта на девети срещу десети декември. Те наброяваха милиони. Преселваха се от умерените към по-топлите области, като следваха пътя на херингите и на сардините. През дебелите кристални стъкла ние ги гледахме как плуваха заднишком, необикновено бързо… движейки се с помощта на двигателната си тръбичка, как преследваха рибите и мекотелите, като изяждаха малките и биваха изяждани от големите, раздвижили в неописуема бъркотия десетте си крачета, които природата бе поставила на главата им като коси от пневматически змии. Въпреки скоростта си „Наутилус“ плава няколко часа сред това животинско стадо и мрежите измъкваха безброй животни, между които видях деветте вида от Тихия океан, класиран от Дорбини.

Личеше, че през това пътуване морето непрестанно разточителствуваше със своите чудни зрелища. То ги разнообразяваше до безкрайност. Променяше декора и постановката за удоволствие на нашите очи и ние можехме не само да съзерцаваме творенията на природата в тая водна стихия, но и да проникнем в най-страшните потайности на океана.

През деня на единадесети декември аз четях в големия салон. Нед Ланд и Консей наблюдаваха осветената вода през полуотворените капаци. „Наутилус“ беше неподвижен. Резервоарите му бяха пълни. Той беше на дълбочина хиляда метра, дето няма много животни и дето само от време на време отиват едри риби.

Четях една прекрасна книга от Жан Масе „Служителите на стомаха“ и се наслаждавах на нейните остроумни уроци, когато Консей прекъсна четенето ми.

— Може ли господарят да дойде за една минута? — каза той със странен глас.

— Какво има, Консей?

— Нека господарят погледне. Аз станах, облакътих се на стъклото и погледнах. Една огромна тъмна маса, осветена напълно от електричеството, бе увиснала неподвижно сред водата. Вгледах се внимателно да разбера рода на тоя гигантски кит. Но една мисъл мина като мълния през ума ми.

— Кораб! — извиках аз.

— Да — отговори канадецът. — Кораб без мачти и без кормило, потънал неочаквано!

Нед Ланд не се бе излъгал. Пред нас беше един кораб, на който изпокъсаните въжета висяха още по халките си. Корпусът му изглеждаше здрав и потъването му бе станало най-много преди няколко часа. Три мачти, пречупени на две стъпки над палубата, показваха, че тоя кораб, повален от вятъра, е трябвало да пожертвува мачтите си. Но полегнал настрана, той се бе напълнил с вода и още лежеше наведен наляво. Тъжно зрелище беше тоя корабен корпус под водата. но още по-тъжна бе гледката на палубата, дето още лежаха няколко тела, вързани с въжета. Преброих четири — четворица мъже, от които единият стоеше изправен до кормилото, след това една жена, полуизлязла от люка на юта, която държеше в ръцете си едно дете. Жената беше млада. Благодарение на силната светлина на „Наутилус“ можах да видя нейните черти, още неизменени от водата. С последно усилие тя бе вдигнала над главата си своето дете, клето малко създание. ръчичките на което се бяха сплели около шията на майка му.

Положението на четиримата матроси ми се видя страшно: извити от гърчения, те бяха умрели, като са се опитвали с последни усилия да се освободят от въжетата, които ги свързваха с кораба. Единствен по-спокоен, с ясно и сериозно лице, с посивели коси, полепнали на челото, с вкопчена в кормилото ръка, кормчията сякаш още управляваше своя тримачтов потънал кораб из дълбочините на океана!

Какво зрелище! Стояхме занемели, с разтреперано сърце пред това корабокрушение, току-що станало и така да се каже, фотографирано в последната минута! И аз виждах как се приближават вече с пламтящи очи огромни акули, привлечени от примамката на човешкото месо!

Но „Наутилус“ се раздвижи, изви край потъналия кораб и изведнъж можах да прочета надписа на кърмата му: Флорида. Съндерланд