Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Необикновени пътешествия (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Vingt mille lieues sous les mers, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 89 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Victor

Източник: http://bezmonitor.com (през http://sfbg.us)

 

Издание:

Жул Верн КАПИТАН НЕМО

Преведе от френски Константин Константинов

Коректор Мая Халачева

Редактор Лъчезар Мишев

Технически редактор Иван Андреев

ФРЕНСКА. ЧЕТВЪРТО ИЗДАНИЕ

ИЗЛЯЗЛА ОТ ПЕЧАТ НА 31. VIII. 1977

ЦЕНА НА КНИЖНОТО ТЯЛО 1.90 ЛЕВА ЦЕНА 2.35 ЛЕВА

ИНДЕКС N11

95376 72631

6256 — 9 — 77

ИЗДАТЕЛСТВО „ОТЕЧЕСТВО“, СОФИЯ, БУЛ. „Г. ТРАЙКОВ“ 2А ДПК „ДИМИТЪР БЛАГОЕВ“, УЛ. „РАКИТИН“ 2

 

Jule Verne

20 000 LIEUS SOUS LES MERS

Librairs Hachette

Paris — 1928

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

XXI
НЯКОЛКО ДНИ НА СУША

Стъпвайки на земята, аз бях много развълнуван. Нед Ланд опитваше почвата с крак, сякаш ставаше неин собственик. Всъщност ние само два месеца бяхме според израза на капитан Немо "пътници на „Наутилус“, т.е. в действителност пленници на неговия капитан.

За няколко минути бяхме на разстояние един изстрел от брега. Почвата беше почти изцяло от полипи, но някои корита на пресъхнали потоци, осеяни с гранитни късове, показваха, че тоя остров е от първичен произход. Целият кръгозор бе затулен от великолепни гори. Грамадни дървета, височината на които стигаше понякога до двеста стъпки, бяха свързани едно с друго чрез гирлянди от лиани, истински природни люлки, поклащани от лек ветрец. Тук растяха изобилно и размесени помежду си мимози, фикуси, казуарини, теки, хибискуси, пандануси и палми, а под техните зелени сводове в подножието на гигантските им стволове растяха орхидеи, зеленчуци и папрати. Но без да забелязва всички тия хубави образци на папуазийската флора, канадецът остави приятното заради полезното. Той видя една кокосова палма, събори няколко плода, разчупи ги и ние пихме от тяхното мляко и изядохме средината с голямо доволство, което беше протест срещу обикновената храна в „Наутилус“.

— Великолепно. — каза Нед Ланд. — Прелестно. — отговори Консей.

— Аз мисля — каза канадецът, — че вашият Немо не би възразил нищо, ако занесем от тия плодове на кораба му.

— Не вярвам — отговорих аз. — той няма да иска да хапне от тях!

— Толкоз по зле за него. — каза Консей.

— И толкова по-добре за нас! — отвърна Нед Ланд. — Ще ни останат повече.

— Една думичка, майстор Ланд — казах аз на китоловеца, който се канеше да опустоши втора кокосова палма. — Кокосовият орех е хубаво нещо, но преди да напълним лодката с орехи, мисля, че е по-разумно да видим дали островът не произвежда нещо по-полезно. Пресните зеленчуци например биха били добре дошли в кухнята на „Наутилус“.

— Господарят е прав — отговори Консей. — И аз предлагам да запазим място за три неща в нашата лодка: едно за плодове, друго за зеленчуци и трето за месо от дивеч, макар че досега не съм видял никаква диря от дивеч.

— Не бива да се отчайвате, Консей. — отговори канадецът.

— Да продължим нашия излет — казах аз. — но да бъдем нащрек. Макар че островът изглежда необитаем, в него все пак може да има хора, които няма да бъдат придирчиви като нас от какъв дивеч е месото!

— Хе-хе! — рече Нед Ланд. като затрака челюсти многозначително.

— Какво има, Нед? — извика Консей.

— Бога ми — отвърна канадецът. — почвам да разбирам прелестите на човекоядството!

— Нед, Нед! Какво приказвате? — отвърна Консей. — Вие — човекоядец! Значи аз вече не ще съм сигурен, когато спя в една каюта с вас! Дали някой ден няма да се събудя наполовина изяден?

— Приятелю Консей, много ви обичам, но не чак толкоз, че да ви изям без нужда.

— Не ви вярвам аз! — отговори Консей. — Да вървим! Трябва непременно да убием някой дивеч, за да наситим тоя човекоядец, иначе някоя сутрин господарят ще намери само останки от своя прислужник.

Докато Нед и Консей си разменяха тия закачки, навлязохме под тъмните сводове на гората и за два часа я обиколихме надлъж и шир.

Случаят ни помогна в търсенето на растителна храна и едно от най-полезните произведения на тропическите зони ни даде скъпоценната храна, която липсваше на кораба.

Говоря за хлебното дърво, което расте в изобилие на остров Гвебороар, и най-вече оная негова разновидност, която няма семки и която на малайски се нарича „рима“.

Това дърво се отличаваше от другите с правото си стъбло, високо около четиридесет стъпки. По грациозно закръгления му връх от големи назъбени листа естественик лесно разпознаваше дървото „артокарпус“, което много добре се бе аклиматизирало на Маскаренските острови. Сред гъстата му зеленина личаха едри кръгли плодове, големи до десет сантиметра, покрити с грапава кора, във форма на шестоъгълници. Едно полезно растение, с което природата бе надарила областите, на които липсва жито. и което без да има нужда от някакво обработване, дава плодове в продължение на осем месеца от годината.

Нед Ланд познаваше добре тия плодове. През многобройните си пътешествия той беше вече ял от тях и умееше да приготвя сърцевината им. Затова щом ги видя, у него веднага се събуди желанието да ги опита и той не можа по-дълго да се сдържа.

— Господин професоре — ми каза той, — ще умра, но ще си хапна от тоя хлебен плод!

— Хапнете си, драги Нед, хапнете си колкото искате. Дошли сме, за да направим опити — да ги направим! — Много скоро ще стане — отговори канадецът. И с помощта на една лупа той запали огън от сухи съчки, който запращя весело. През това време Консей и аз избирахме най-хубавите плодове на артокарпуса. Някои от тях не бяха още напълно узрели и плътната им кожа покриваше някаква бяла, не много влакнеста сърцевина. Но други, и то доста много, жълтеникави и прилични на желе, бяха готови за ядене.

Тия плодове нямаха никаква костилка. Консей донесе десетина на Нед Ланд, който ги сложи върху жаравата, след като ги наряза на дебели резени, повтаряйки непрекъснато:

— Ще видите колко е хубав тоя хляб, господине.

— Особено когато отдавна не си ял хляб — каза Консей.

— Това дори не е вече хляб, а чудесен сладкиш — добави канадецът. — Никога ли не сте яли, господин професоре?

— Не, Нед.

— Тогава пригответе се да хапнете нещо сочно и хранително. Да не съм цар на китоловците, ако не повторите пак!

След няколко минути оная част на плодовете, която бе към огъня, стана цялата на въглен. Вътре се показа някакво бяло тесто, подобно на мека хлебна средина, която по вкус приличаше на ангинари.

Трябва да призная, че хлябът беше великолепен и аз ядох с голямо удоволствие.

— За съжаление — казах аз — това тесто не може да се запази прясно и затова мисля, че е безполезно да вземаме запас за кораба.

— Хайде де, господин професоре! — възкликна Нед Ланд. — Вие говорите като естественик, а аз ще постъпя като хлебар. Консей, съберете доста плодове, които ще вземем на връщане.

— А как ще ги запазите? — попитах аз канадеца.

— Като направя от средината им ферментирало тесто, което ще се запази за дълго време, без да се развали. Когато поискам, мога да дам да го опекат в кухнята на кораба и макар че вкусът му ще бъде малко възкисел, ще видите, че е чудесно.

— Тогава, майстор Нед, на тоя хляб вече нищо няма да му липсва, нали?

— Не, господин професоре — отговори канадецът. — Липсват му плодове или поне зеленчуци!

— Тогава да търсим плодове и зеленчуци!

Когато нашето бране свърши, ние тръгнахме, за да допълним продуктите за тая „земна“ вечеря.

Нашите търсения не отидоха напразно и към обяд бяхме събрали богат запас банани. Тия прекрасни плодове на тропическите области зреят през цялата година и малайците, които ги наричат „пизан“. ги ядат, без да ги пекат. Освен банани набрахме и грамадни плодове жакс, които са много вкусни, сладки плодове от мангово дърво и невероятно големи ананаси. Това бране ни зае голяма част от времето, за което впрочем не съжалявахме.

Консей непрекъснато наблюдаваше Нед. Китоловецът вървеше напред и разхождайки се из гората, береше уверено великолепните плодове, които трябваше да попълнят запасите ни.

— Е — попита Консей. — надявам се, че не ни липсва вече нищо, драги Нед?

— Хм — рече канадецът.

— Какво! Оплаквате ли се?

— Всички тия растителни неща не са достатъчни за едно ядене — отговори Нед. — Това е само за завършека, десертът. А супата? Ами печеното?

— Наистина — казах аз. — Нед ни беше обещал котлети, каквито май няма да намерим.

— Господин професоре — отговори канадецът, — ловът не само че не е свършил, но не е още и започнал. Търпение! В края на краищата ще срещнем някое животно, покрито с пера или с козина, и ако не тук, на друго място.

— И ако не днес — утре — добави Консей. — защото не бива да се отдалечаваме много. Аз дори предлагам да се върнем на лодката.

— Какво? Да се връщаме вече? — извика Нед.

— Трябва да се върнем, преди да се е мръкнало — казах аз.

— Но колко е часът? — попита канадецът.

— Най-малко два — отговори Консей.

— Колко бързо минава времето, когато човек е на суша! — извика Нед Ланд, като въздъхна съжалително.

— Да вървим! — отговори Консей.

Връщахме се през гората и попълнихме запасите си, като набрахме палмово зеле, което трябваше да откъсваме от върховете на дърветата, дребен боб, който малайците наричат „абру“, и най-отлично качество ямсове.

Стигнахме до лодката, претоварени от плодове. Но Нед Ланд не смяташе, че запасите са достатъчни. И съдбата бе благосклонна към него. Тъкмо когато щяхме да се качваме в лодката, той забеляза няколко дървета от вида на палмите, високи около двадесет и пет-тридесет стъпки. Толкова ценни, колкото и артокарпусът, тия дървета справедливо се смятат за едни от най-полезните в Меланезия.

Те бяха сагови палми, дървета, които растат без каквото и да е обработване и се развъждат както черниците — с издънки и със семки.

Нед Ланд знаеше какво да прави с тях. Той улови брадвата и като почна да сече силно, скоро повали на земята две-три дървета, зрелостта на които се познаваше по белия прах, посипал листата им.

Аз наблюдавах какво правеше той, но повече с очите на естественик, отколкото като гладен човек. От всяко стебло той изряза по една ивица от кората, широка един пръст; под нея имаше мрежа от дълги нишки, които образуваха оплетени възли, залепени с брашно, което приличаше на гума. Това брашно беше именно сагу, хранително вещество, което е главната храна на меланезийското население.

Засега Нед Ланд се задоволи само да насече дърветата на парчета, както се секат дърва за горене, и остави за по-късно да им извади брашното, да го стрие в някакъв плат, та да се отделят нишките, да го изсуши после на слънце и да го остави да се втвърди на калъпчета.

Най-сетне, в пет часа вечерта, натоварени с всички тия съкровища, ние напуснахме островния бряг и след половин час стигнахме до „Наутилус“. Никой не ни посрещна. Огромният железен цилиндър беше сякаш пуст. Когато прехвърлихме продуктите на кораба, аз слязох в стаята си. Вечерята ми ме чакаше. Нахраних се и след това заспах.

На следния ден, шести януари, на борда нямаше нищо ново. Никакъв шум във вътрешността, никакъв знак на живот. Лодката беше на същото място до „Наутилус“, дето я бяхме оставили. Решихме да се върнем на остров Гвебороар. Нед Ланд се надяваше, че сега ще има по-голям късмет в лова от снощи и искаше да отидем в друга част на гората.

Тръгнахме при изгрев слънце. Лодката ни, понесена от вълните, които се движеха към сушата, стигна след няколко минути до острова.

Слязохме на брега и като смятахме, че ще бъде по-добре да се оставим на усета на канадеца, тръгнахме след Нед Ланд, чиито дълги крака крачеха така, че изоставахме доста назад.

Нед Ланд възлезе откъм запад, след това, като прегази няколко потоци, пое към една равнина, заградена с великолепни гори. Няколко птици-рибари бродеха покрай потоците, но не дочакаха да ги приближим. Тяхната предпазливост показваше, че тия птици знаеха да се пазят от тоя род двукраки и от това заключих, че ако островът не е обитаем, все пак се посещава от хора.

След като минахме през една доста голяма ливада. стигнахме до края на малка горичка, оживена от песните и летежа на голям брой птици.

— Тук има само птици — каза Консей.

— Но има птици, които се ядат! — отговори китоловецът.

— Съвсем не, драги Нед — отвърна Консей. — аз виждам тук само обикновени папагали.

— Драги Консей — отговори сериозно Нед, — за хора, които нямат какво друго да ядат, папагалът замества фазана.

— А аз ще прибавя — казах аз, — че тия птици са доста вкусни, когато са сготвени както трябва.

Наистина в гъстия листак на тая гора безброй папагали прелитаха от клон на клон и очакваха само да бъдат по грижливо обучени, за да заговорят човешкия език. Сега те крякаха заедно с женски папагали от най-различни цветове: важни какаду, които сякаш разсъждаваха върху някоя философска проблема, докато блестящо червени лориси минаваха като късове плат, отнасяни от вятър, калаоси, които прелитаха шумно, папуаси, обагрени с най-нежните лазурни отсенки, и всевъзможни разновидности от очарователни хвъркати същества, които обаче не бяха за ядене.

Една птица, която живее само в тия области и която никога не преминава границата на островите Ару и на Папуазките острови, липсваше в тая колекция. Но съдбата бе отредила да се възхитя в скоро време и от нея.

След като минахме през една рядка горичка, стигнахме до поляна, оградена с храсти. В това време видях, че изхвръкват някакви великолепни птици, дългите пера на които ги принуждаваха да летят срещу вятъра. Техният вълнообразен летеж, плавността на въздушните им движения, преливането на багрите им, всичко това привличаше и очароваше погледа. Аз веднага ги познах.

Райски птици! — извиках аз.

— Разред врабци, отдел клистомори — отвърна Консей.

— Семейство на яребици ли? — попита Нед Ланд.

— Мисля, че не, майстор Ланд. Все пак разчитам, че с вашата сръчност ще хванете някое от тия прелестни създания на тропическите области.

— Ще се опитам, господин професоре, макар че съм по-сръчен, когато боравя с харпуна, отколкото с пуШката-

Малайците, които продават много от тия птици на китайците, ги ловят по различни начини, които ние не можехме да употребим. Така те поставят примки по върховете на високите дървета, дето райските птици предпочитат да кацат. Или ги залавят с някакво жилаво лепило, което сковава движенията им. Понякога те дори пускат отрова в изворите, дето птиците пият обикновено вода. Ние пък можехме само да ги стреляме, когато хвърчаха, и затова вероятността да ги досегнем беше малка. Наистина ние изразходвахме напразно част от нашите припаси.

Към единадесет часа сутринта минахме първата верига планини, които съставят центъра на острова, а не бяхме убили още нищо. Гладът вече се обаждаше. Смятахме, че ще се нахраним с дивеч, но се излъгахме. За щастие и за голяма наша изненада Консей стреля два пъти и осигури обяда ни. Той удари един бял гълъб и един гривек, които бяха бързо оскубани, нанизани на ръжен и опечени върху жар от сухи съчки. Докато тия вкусни животни се печаха, Нед приготви плодовете на артокарпуса. После гълъбът и гривекът бяха изгризани до кости и всички заявихме, че са великолепни. Мускатовите орехи, с които те обикновено се хранят, дават особен аромат на месото им и го правят много вкусно.

— Приличат на кокошки, които са хранени с трюфели — каза Консей.

— Е, Нед, какво още не ви достига? — попитах канадеца.

— Четирикрак дивеч, господин Аронакс — отговори Нед Ланд. — Всички тия гълъби са само разядка и залъгалка за устата. И докато не убия някое животно за котлети, няма да бъда доволен.

— Както пък аз, Нед, ако не хвана една райска птица.

— Затова да продължим лова — отговори Консей. — но в същото време ще се връщаме към морето. Стигнахме до първите планински склонове и смятам, че ще бъде по-добре да се върнем към горите.

Това беше разумно и ние послушахме съвета. След един час път стигнахме до една истинска гора от дървета сагу. Под краката ни избягаха няколко безвредни змии. При нашето приближаване райските птици отлитаха и аз наистина се бях отчаял, че ще мога да уловя някоя, когато Консей, който вървеше начело, неочаквано се наведе, извика тържествуващо и се върна към мене, като носеше една великолепна райска птица.

— А! Браво, Консей! — извиках аз.

— Господарят е много снизходителен — отговори Консей.

— Не, драги мой. Ти си бил истински майстор. Да уловиш жива райска птица, и да я уловиш с ръка!

— Ако господарят я види по-отблизо, ще разбере, че моята заслуга не е голяма.

— Защо, Консей?

— Защото тая птица е мъртво пияна.

— Пияна ли?

— Да, господарю. пияна от мускатовите орехи, с които се е нагълтала под дървото, дето я хванах. Вижте, драги Нед, вижте страшните последици на невъздържанието!

— По дяволите! — отвърна канадецът. За джина, който съм изпил от два месеца насам, не си струва трудът да ме укорявате.

През това време аз разглеждах интересното животно. Консей не се лъжеше. Райската птица, замаяна от опияняващия сок, беше съвсем обезсилена. Тя не можеше да лети. Едва вървеше. Но това не ме безпокоеше и аз я оставих да си дреме.

Тая птица беше от най хубавия между осемте вида, които живеят в Папуазия и в съседните острови. Това беше райска птица — „чист изумруд“, една от най-редките. Тя беше дълга около тридесет сантиметра, главата й — сравнително малка. очите — близо до човката и също така малки. Но тя беше едно очарователно съчетание на отсенки: с жълта човка, тъмнокафяви крака и нокти, светлокафяви криле, червени по краищата, бледожълта по главата и отзад по шията. изумруднозелена по гушата и тъмнокестенява по корема и гърдите. Две извити пухкави пера се издигаха над опашката й, удължена с очарователна изисканост от дълги леки пера, и допълваха общия вид на тая чудесна птица, която туземците наричат поетично „слънчева птица“.

Аз имах голямо желание да занеса в Париж тая великолепна райска птица и да я подаря на Зоологическата градина, която не притежава никакъв жив екземпляр.

— Та толкова ли е рядка? — попита канадецът като ловец, който цени твърде малко дивеча от художествено гледище.

— Много рядка, Нед, и особено трудно е да бъде уловена жива. Но дори и мъртви, тия птици са предмет на голяма търговия. И затова туземците са измислили да ги фабрикуват, както се фабрикуват бисери или диаманти.

— Какво! — извика Консей. — Фабрикуват фалшиви райски птици ли?

— Да, Консей.

— А знае ли господарят как туземците вършат това?

— Знам. През периода на източните мусони великолепните пера от опашките на райските птици, наричани от естествениците „пера срещу вятъра“, се оскубват. Тия именно пера събират фалшификаторите на птици и ги залепват изкусно на някой нещастен, предварително оскубан папагал. След това боядисват залепеното, лустросват птицата и изпращат тия произведения на тяхната своеобразна индустрия на музеите и на европейските любители.

— Че какво от това? — каза Нед Ланд. — Или птицата — или перата. А щом птицата не е за ядене, не виждам голяма беда!

Ала ако моето желание да имам райска птица беше изпълнено, желанието на канадския ловец още не беше задоволено. За щастие към два часа Нед Ланд уби една великолепна дива свиня от рода на ония, които туземците наричат „бариутанг“. Животното идваше навреме, за да ни снабди с истинско месо от четириного, и бе добре посрещнато. Нед Ланд много се гордееше с изстрела си. Свинята, засегната от електрическия куршум, беше убита на място.

Канадецът я одра и изчисти, след като бе вече нарязал половин дузина котлети за вечерята. След това ловът продължи и Нед и Консей се отличиха: двамата приятели, вървейки между храсталаците, подплашиха едно стадо кенгури, които побягнаха, скачайки с еластичните си крака. Но животните не можеха да побягнат толкова бързо, че електрическият куршум да не ги догони.

— Ах, господин професоре — извика Нед Ланд, опиянен от ловна страст. — Какъв чудесен дивеч са те, особено задушени! И като си помисля, че ще изядем всичкото това месо и че ония глупаци на кораба няма да хапнат нито късче от него!

Струва ми се, че ако в изстъплението на радостта си не беше толкова приказвал, канадецът би унищожил цялото стадо! Но той се задоволи с дванадесетина от тия двуутробни, „които образуват първия разред от двуутробните млекопитаещи“ — както каза Консей. Тия животни бяха дребни. Те бяха от вида, „кенгуру зайци“, които обикновено живеят в хралупите на дърветата и са извънредно бързоходни; те не са много едри, но затова пък месото им най-много се цени.

Ние бяхме много доволни от резултатите на нашия лов. Развеселеният Нед се готвеше да дойдем пак на следния ден в тоя приказен остров и искаше да унищожи там всичките четириноги, които можеха да се ядат. Но той си правеше сметката без оглед на събитията.

Стигнахме на брега към шест часа вечерта. Лодката беше на постоянното си място. „Наутилус“ стърчеше като дълъг риф над вълните на две мили от брега.

Без да се бави, Нед Ланд се зае да приготви вечерята. Той прекрасно знаеше как се приготвят всички яденета. Скоро котлетите от „бариутанг“, печени върху жарта, изпълниха въздуха с приятен мирис.

Но аз виждам, че заприличвам на канадеца. Почнах да се възхищавам от пресните свински пържоли! Нека ми бъде простено, както аз простих на майстор Ланд, и то по същите причини!

Вечерята беше превъзходна. Два гривека допълниха тая необикновена вечеря. Тестото от сагу, хлябът от артокарпуса, няколкото мангови плодове, половин дузина ананаси и ферментиралият сок от няколко кокосови ореха, всичко това ни създаде радостно настроение. Струва ми се дори, че моите достойни другари загубиха малко от яснотата на мислите си.

— Ами ако не се върнем тази вечер на „Наутилус“? — каза Консей.

— Ами ако не се върнем никога? — добави Нед Ланд. В тоя миг един камък падна до нозете ни и пресече изведнъж предложението на китоловеца.