Джейн Фийдър
Бившият годеник (19)

ЕПИЛОГ

— Мислех, че отиваме във Воксхол. — Ема се огледа разочаровано, когато двамата лодкари отминаха входа за градините на Воксхол. Безброй светлини осветяваха реката, а музиката от ротондата се носеше в хладния нощен въздух над водата.

— Промених плановете си — измърмори Аласдеър и се усмихна загадъчно. Той седеше в лодката срещу нея, кръстосал ръце на гърдите, сияещият му поглед беше сякаш прикован от нея. Беше особено привлекателна тази вечер в наметалото от бяло кадифе, поръбено със сребърна лисица. Високата яка на тила обрамчваше лицето й под короната вчесана високо коса. Очите й сияеха сякаш чисто злато на светлината на фенера на кърмата, пълните й устни подканваха за целувки.

— Аз пък не съм си променила намеренията — отвърна, все още озадачена, Ема. — Освен това ти каза, че ни очакват на някакво голямо празненство.

— Май малко попреувеличих.

— Какво става всъщност тук, Аласдеър?

— Изненада — отговори той. — Но нямам намерение да я развалям, затова можеш да си спестиш въпросите.

Ема се облегна назад. Беше й направило вече впечатление, че Аласдеър се държеше малко странно, още когато дойде на Маунт стрийт да я отведе на някакво парти в градините на Воксхол — държеше се някак съзаклятнически и сякаш едва сдържаше възбуда. Странно, защото Аласдеър по начало не се вълнуваше от нищо.

Тя го гледаше, присвила очи, готова да се остави да бъде изненадана. Леки тръпки на предчувствие за радост преминаха по гърба й. Тя загърна още по-плътно колене с коженото одеяло и се загледа в брега, който минаваше покрай тях. Скоро оставиха зад себе си светлините на Лондон и единственият шум остана ритмичният плисък на веслата, които се потапяха в тъмната вода.

Преминаваха част от реката, където тя беше особено широка. Пред тях, на южния бряг се виждаше светлина. Веслата насочиха лодката натам и тя се удари меко в стъпала, които извеждаха от водата.

— Къде сме? — попита Ема и се озърна. По клоните на дъб с окапали листа висяха газени лампи, олюляваха се и осветяваха стъпалата, водещи към реката, но какво се криеше зад тях, не можеше да се види.

На въпроса си не получи отговор, затова изкачи стъпалата и се озова на брега. От там водеше покрита с чакъл пътека сред дървета, и тя беше осветена от фенери, окачени на стълбове на известно разстояние един от друг. В края на пътеката тя различи бяла варосана сграда с нисък покрив. От всички прозорци струеше топла светлина и хвърляше златните си отблясъци върху добре поддържана зелена ливада.

— Господи, колко е красиво! — възкликна тя неволно. — Какво приказно място!

Аласдеър плати на лодкарите и тръгна до нея.

— Радвам се, че ти харесва, скъпа. — Той й се усмихна и я погали с върха на пръста по бузата. — Ела да влезем. Навън става хладно.

Той я хвана за ръката, преплете пръсти с нейните и двамата продължиха по пътеката.

Една слугиня стоеше пред отворената врата. Тя се поклони и се усмихна.

— Всичко е както го поръчахте, сър. Ако ви потрябва още нещо, само да позвънете.

— Благодаря. — Аласдеър отново хвана Ема за ръката я поведе към стълбата в задния край на входното антре. Качиха се на първия етаж и Аласдеър я поведе по един коридор.

Ема беше смаяна. Бе решила, че сигурно са в село Челси. Влезе в голяма ъглова стая. Тежки кадифени завеси закриваха прозорците. В камината пламтеше огън, плетени килими покриваха лъснатия до блясък под. В средата на стаята имаше огромно легло с балдахин.

Тя погледна Аласдеър и вдигна въпросително вежди.

— Това е за по-късно — каза той и посегна към раменете й да развърже наметалото. — Първо ще хапнем. — И той посочи масата и двете скулптирани кресла, сложени пред камината.

Масата беше сервирана със сребърни прибори и чинии, кристални чаши и два калаени свещника. Топлият въздух дъхтеше на лавандула, листа от рози и ябълков цвят. Ема се озърна да разбере откъде иде ароматът и видя в малка съдинка най-различни листа, които къкреха върху триножник над огъня.

В тази стая всичко говореше за чувственост. Беше уютно, елегантно помещение, което съществуваше сякаш в други времена. От съседните сгради не долиташе никакъв шум, нищо не подсказваше на този свят да има някой друг освен тях.

Ема се обърна и погледна Аласдеър, който я наблюдаваше усмихнат, все още с наметалото в ръка. Той го хвърли най-сетне на перваза, свали си палтото и отиде до скрина в другия край на стаята.

Ема го следеше с поглед. На скрина бяха сложени ястия. Голям сребърен поднос със стриди, които просветваха, сякаш прозрачни в яките си черупки, защото бяха сложени върху лед, напръскан с лимонов сок. Имаше и желирани пъдпъдъци, светлорозови омари в шафранов сос, към тях леко пюре от зелен грах. Беше празненство колкото за очите, толкова и за вкуса.

Аласдеър отвори бутилка шампанско. Катапултира с палец тапата от бутилката. Изля кехлибарената течност в една купа.

Ема не се беше вгледала по-внимателно купата, но когато той й я поднесе, възкликна от радост. Купата с две дръжки беше от гравирано сребро, украсена със смарагди и сапфири.

— Купата на любовта — обясни той и се засмя от удоволствие, като видя реакцията й.

— Но откъде е?

— Мисля, че от Норвегия, от дванайсети век. От много генерации принадлежи на семейството ми. — И той я доближи до устните й.

Тя пи от шампанското и усети мехурчетата му на езика си, те се пукаха на небцето като зрели ягоди. Не беше обикновено шампанско. Аласдеър пи от другата страна, над ръба на купата погледът му държеше нейния в плен.

— Купата на любовта се изважда само за специални случаи — обясни сериозно той и я поднесе още веднъж към устните й. — Трябва да я изпием до дъно.

Ема пи още веднъж. Двамата се редуваха, докато Аласдеър не каза тихо:

— Дръж сега ти купата. Виж колко прекрасна е и отвътре.

Ема погледна в съда. От вътрешната страна скъпоценните камъни блестяха като прозорец от пъстроцветно стъкло в облачен ден. На дъното имаше още малко шампанско, а през прозрачната течност просветваше нещо. Тя наклони леко купата и предметът тихо издрънча.

Тя потопи внимателно пръсти в шампанското и извади пръстен от чисто злато. В него бяха инкрустирани сапфири, прекрасни тъмносини сапфири.

Тя погледна безмълвно Аласдеър. Беше загубила дар слово.

Той й взе пръстена.

— Знаеш ли какъв ден е днес, Ема?

— Вторник — отговори тя, объркана от въпроса му. Той пое лявата й ръка и я задържа за миг здраво стисната. После поклати с престорен укор глава.

— Днес е денят на Свети Валентин. Ти реши в мое присъствие и то неотдавна, че това ще е важен ден в твоя живот. Толкова бързо ли го забрави?

— Мисля, че постигнах всичко, което си бях намислила тогава — отговори Ема.

Аласдеър й сложи пръстена.

— Любовник и бъдещ съпруг. Така ли беше?

— Нали знаеш. — Тя вдигна ръка срещу светлината. Сапфирите бяха любимите й скъпоценни камъни, а тези бяха толкова съвършени, че можеха да накарат сърцето ти да спре. — Този път не очаквах годеж — каза тя с крива усмивка. — След като захвърлих последния в краката ти.

— Е, ще се погрижа да не получиш още веднъж такава възможност. — Той извади от джоба на жилетката някакъв документ и малко, увито в плат пакетче.

— Това тук е специално разрешение за брак, а това брачна халка. Местният свещеник ще ни отдели време утре заран, а дотогава…

Той вдигна брадичката й, лицето му беше и сериозно, и весело.

— Дотогава, сладка моя, ще останем в тази стая. Ще се погрижа утре заран да си толкова капнала, че едва да ти стигнат сили да се довлечеш до олтара и да прошепнеш отговора си. Този път няма да ми избягаш за Италия.

— Няма и да се наложи — каза тя и го погледна дълбоко в очите.

Аласдеър кимна бавно.

— Празникът на Свети Валентин — каза той високо. — Мисълта, че ще прекараме нощта преди брака в обятията на покровителя на онези влюбени, към които звездите не са били благосклонни, ми се струва малко странна.

— Благословията на светеца може да стори щото звездите да престанат да бъдат неблагосклонни и към нас, нали?

— Малко допълнителна помощ идва понякога много навреме. — Той посегна към скрина зад гърба си и взе от подноса една стрида. — Отвори си устата.

Ема отвори уста и той почна да я храни със стриди. Студената хапка с чудесен вкус на риба и море се плъзна по езика й, тя затвори неволно очи.

— Не знам дали ми е необходим афродизиак — прошепна тя.

Аласдеър пое любовната купа от ръцете й.

— Мисля, че вечерята ще трябва да почака. — Той я хвана за ръцете и я привлече към себе си. Задържа я здраво в прегръдката си, после се отпусна заедно с нея на леглото. — Божичко, толкова си хубава, Ема. Толкова силно те желая.

— Вземи ме тогава — каза тя и му се усмихна лукаво. — Аз ти принадлежа, сър. — Тя разпери широко ръце върху леглото със жест на престорена покорност. — Но да не ми скъсаш роклята, иначе ще трябва да застана пред олтара по риза.

— Каква привлекателна възможност! — измърмори той, а в очите му се четеше страст. Целуваше я, изпълнен от диво желание, ухапа долната й устна и тя усети на езика си соления вкус на капчица кръв. Ръцете му се плъзнаха към деколтето на роклята й от тънък воал. Той я разкъса от шията до подгъва и Ема се разсмя тържествуващо.

Тя посегна нетърпеливо към ризата му, дръпна силно и копчетата се разхвърчаха на всички страни. После се надигна от дюшека, за да може той да освободи бедрата и краката й от фустата от синя коприна, която носеше под роклята. Копринените й чорапи станаха на парцали под пръстите му, когато ги задърпа. Тя разкопчаваше трескаво копчетата на панталона му, за да освободи коравия му член.

Той вдигна бедрата й на раменете си и в същия миг проникна дълбоко в нея. Погледът му, изпълнен със същата страст, която се четеше и в очите на Ема, сякаш никога нямаше да я изпусне. Той я погали нежно по лицето, после почна да се движи в нея. Проникваше все по-дълбоко и по-дълбоко, а тя чувстваше, че му се отдава както никога досега. Обърна лице и го ухапа по ръката, защото я бе обзела дива, безмерно нарастваща радост, примесена с необуздана, неудържима чувствена наслада. А после, в мига, когато осъзна, че е загубена, той се оттегли почти докрай от нея. Очите й издаваха безмерно желание.

Той се усмихна колебливо, много колебливо, а после се плъзна отново в нея.

И двамата извикаха едновременно в див триумф, когато достигнаха едновременно върховния миг, изпитаха удовлетворението и се вкопчиха, достигнали екстаза и останали без дъх, един в друг.

Когато Ема се притисна, задоволена, в прегръдката на Аласдеър, призна, че Нед е бил много мъдър човек. Тя целуваше влажните рамене на Аласдеър, усещаше устните му на гърдите си. Знаеше, че и той мисли за приятеля, който бе настоял, че те двамата, въпреки всичко привидно, въпреки всякакви очаквания, си принадлежат.