Джейн Фийдър
Бившият годеник (9)

8

Ема затвори вратата на спалнята си и въздъхна с облекчение. Слава богу, Тилда вече си беше легнала. Огънят в камината още тлееше, на подноса имаше мляко и ореховки до малък спиртник, на който можеше да претопли млякото.

Имаше нещо толкова прекрасно нормално в това топло мляко. То излъчваше цялата сигурност на детските години.

Ема захвърли дрехите си върху канапето под прозореца, после наля вода в легена. Още беше гореща, което значеше, че Тилда си легнала едва преди малко. Изми се грижливо и усети лека болка — толкова отдавна никой не я беше любил, че тялото й явно се беше стегнало, станало беше почти като девствено.

Дали Аласдеър го е забелязал?

Ема нахлузи нощницата презглава и запали спиртничето. Сложи млякото на него и се загледа замечтано как то почна да ври. Наля го в чашата, сложи на чинията една ореховка и се покатери в леглото. Когато се отпусна на възглавниците, изпита чудесно чувство на истинско блаженство. Облегна се назад, чашата с мляко стоеше на корема й и тя едва сега си разреши да се замисли над онова, което се бе случило.

Но никакви размисли на този свят не можеха да придадат смисъл на станалото. Аласдеър я беше издебнал. Беше заел мястото на Пол, беше облякъл доминото на Пол. Не беше произнесъл нито дума, дори не я погледна право в лицето. Въпреки това едва ли можеше да си въобрази, че тя не го е познала. Та нали изобщо не е могъл да повярва, че може да я излъже с тялото си. Или е решил, че тя ще изпълни обещанието да си намери любовник и затова й се е предложил?

Дали пък не е било своеобразно отмъщение? Начин да й докаже, че тя не може да стори нищо, ако той не е съгласен.

Не, Ема беше сигурна, че Аласдеър не мислил за отмъщение. Беше я любил, не беше я обладал с желание за мъст или с лоши намерения. А тя? Тя просто му го позволи. И се наслади. Беше постъпила правилно. Абсолютно правилно.

Потопи ореховката в млякото и сложи меката хапка в уста. Наслади се на млечния вкус на сладки бадеми. Сякаш всяко усещане бе станало по-силно. Топлината и мекотата на леглото, докосването на чаршафите до кожата, сладкият вкус в устата.

Какво ли бе станало с Пол Дьони? Дали Аласдеър го е помолил да му даде доминото и маската си? Глупости! Защо трябваше да го прави? Тя беше неговата награда. В тази мисъл нямаше суетност. Той искаше парите й и ако компанията й му харесва, ако тя наистина го привлича, беше само нещо като компенсация. Ема изобщо не си правеше илюзии. Но той не би отстъпил все пак на друг мъж позициите си на неин обожател. Не и Пол Дьони. Беше твърде силен, решителен и самоуверен, за да го направи.

Но тогава какво е направил Аласдеър с Пол Дьони?

Въпросът беше интересен, но все пак далеч не толкова важен като онова, което се случи между нея и Аласдеър. Ще си признае ли той този изблик на страст? Може ли чисто и просто да го отрече? И ако го стори, как трябва да реагира тя?

За кой ли път вече се питаше какво, по дяволите, го беше тласнало към такава постъпка? Ако е искал да й покаже, че ги свързва нещо неразривно, тогава… тогава беше успял.

Нямаше смисъл да го отрича. Но това не означаваше, че непременно много й харесва. Не й се налага покорно да го приеме. Променило ли се е изобщо нещо?

Всичко.

Ема се отметна назад, загледа се в тавана, в трепкащите сенки, които хвърляше свещта на нощната масичка. Беше си дала дума до празника на свети Валентин да си намери любовник. Аласдеър се бе погрижил тя да изпълни клетвата си.

Да, но по този начин беше разрушил напълно нейните планове. Вместо да се освободи от Аласдеър, оказа се, че той я е вързал за себе си с гордиев възел.

Тя сложи празната чаша на нощната масичка и се наведе да духне свещта. После дълго лежа будна, заслушана в пращенето и припукването на огъня, загледана очарована в златните му отблясъци.

Трябваше да поизчака да види какво ще направи Аласдеър от тук нататък. И да се съобрази с това.

Този мъж можеше да я подлуди от гняв, толкова дяволски непредсказуем е и толкова властен! Така беше нагласил цялата ситуация, че тя се оказа безнадеждно оплетена и трябваше да играе по свирката му. А проклетата му свирка свиреше музика, на която тя не можеше да устои.

Очите й се затвориха и тя заспа.

 

 

Аласдеър препусна на другата сутрин до Маунт стрийт и беше там точно на часа, определен за посещения. Приповдигнатостта, последвала любовната му игра с Ема, още не го беше напуснала. Почти не очакваше да я види отново. Да види как е. Тя е знаела, разбира се, че е той. С игричката си на непознат любовник не беше се опитал да я измами, това трябваше да е само нов, чудесен опит и за двамата. Познаваше толкова добре Ема, знаеше, че рискът да бъде разкрита, екзотичната ситуация, ореолът на тайнственост, мълчанието, всичко само ще разпали още повече страстта й, ще й подари възбудата, за която копнее. Той самият нямаше намерение да слага край на тази игра.

Той слезе от коня и подаде юздите на Джеми, който яздеше хубавата кобилка, която Аласдеър купи за Ема. Изкачи без да бърза стълбището до пътната врата и поздрави приятелски иконома, който му я отвори.

— Добро утро, Харис. Дамите в къщи ли са?

— Лейди Ема и госпожа Уидърспун са в салона, сър. Тази заран са си у дома, за да посрещат посетители. — Той пое шапката и камшика на Аласдеър.

— Някой вече да е дошъл? — попита Аласдеър, докато си сваляше ръкавиците.

— Херцог Кларънс, госпожите Джордън, лейди Далримпъл, лорд Ивърард и господин Дарси, сър — изреди Харис със задоволство имената на хора от каймака на обществото.

Аласдеър кимна. Беше доволен да свари Ема сред гости. Щеше да е по-малко изкушен да се преструва. След първата среща ще го прави по-лесно.

— Ще съобщя сам за идването си, Харис.

Ема стоеше в отдалечения край на салона и разговаряше с херцог Кларънс. Беше с гръб към Аласдеър, но щом той влезе в салона, усети как косъмчетата на тила й настръхват, а също и кожата на ръцете — като от електрически ток. Тя вдигна глава, погледна в огледалото над камината и очите й срещнаха тези на Аласдеър. Веднага се извърна, сякаш той не е видял, че го е забелязала как тръгва към Мария, за да я поздрави.

Значи е решил да продължи игричките си, каза си мрачно Ема. Сякаш нищо не било. Само че и нея я бива в тази игра. Престори се, че цялото й внимание е привлечено от херцога, който така се обърка, че загуби за миг нишката на разговора, втренчи се объркан в нея и задиша учестено под скърцащия си корсет.

— Нюмаркет, херцоже — подсети го учтиво Ема.

— А да… наистина. Конят ми, Нийдълпойнт. Вие разбирате от коне, милейди, и би ви доставило удоволствие да го погледате. Той летеше… летеше сякаш с криле. Като… като… — На леко почервенялото му чело се вряза дълбока бръчка. — Като онзи гръцки кон… не мога да си спомня как се казваше.

— Пегас — отново му помогна Ема.

— Да, точно така! — потвърди той. — Никога не бих повярвал, че сте стара мома, милейди — изтърси той, на всичкото отгоре очарован от собственото си остроумие и успя дори да направи нещо като лек поклон. Корсетът му изпращя още по-силно.

— Ема да е стара мома, сър! — възкликна Аласдеър, пристъпил към двамата. — Уверявам ви, че тя всъщност никога не е обичала особено книгите си. — Той се поклони на херцога с кралска кръв и подари на Ема приятелска усмивка. — Не съм ли прав, Ема?

— Може би — отговори Ема и му се усмихна хладно.

— Да, да, естествено, вие сигурно сте най-добре осведомен, Чейс, голям късметлия сте, познавате лейди Ема още от ученичка… — ухили се херцогът. — А сега, както чувам, сте неин управител. Повтарям, голям сте късметлия!

— Ролята ми на управител ми дава известни привилегии, сър — отвърна искрено Аласдеър. Той хвърли бърз поглед на Ема, в зелените му очи проблеснаха хитри искрици, на устните му се появи лека усмивка. — Прав съм, нали милейди?

— Понеже не зная какви всъщност би трябвало да са привилегиите на един управител, не мога да отговоря на въпроса ви — парира Ема и се обърна отново към херцога. — Моля да ме извините, но виждам, че госпожа Досън тъкмо влиза, трябва да я посрещна.

— Да, да, естествено… изпълнете задълженията си на домакиня… разбира се — насърчи я искрено херцогът. — Погрижете се за гостите си… не се тревожете за мен. Излишно е да спазвате формалностите.

Ема се поклони, засмя се и се оттегли. Имаше чувството, че херцогът скоро ще й направи предложение за женитба, както го правеше всеки път, когато богата наследничка се появеше в обществото. Помисли си, че не е било честно от нейна страна, когато сравни Аласдеър и връзката му с балерината със случая на Кларънс и госпожа Джордън. Но той наистина така силно я беше предизвикал. Нищо чудно, че беше изприказвала какво ли не, само и само да го уязви.

Лицето на лейди Мелроуз изплува пред нея. Беше ли се озовал на поканата й да го посети вечерта след съвместното им посещение при Талтърсалс? О, беше направо лудост да се измъчва така. Онова, което се случи между тях миналата вечер, беше сън… ненормален сън. Тя ще го забрави и ще продължи да постъпва както е решила. Аласдеър Чейс не беше любовникът, когото си пожелаваше за празника на свети Валентин.

Прозвуча сякаш като парола, когато Харис съобщи за Пол Дьони. Ема се вцепени. Ами сега? Предишната вечер между Пол и Аласдеър се беше случило нещо. Тя погледна бързо към Аласдеър, който разговаряше с херцога и поне се правеше, че изобщо не е забелязал идването на Пол.

Тя тръгна бързо към вратата да поздрави новодошлия и в това време й хрумна нещо. Вчерашната вечер изобщо не е съществувала. Никой от присъстващите не си го пожелаваше, следователно и Пол не беше задължен да обяснява участието си в една ситуация, нагласена от този проклетник Аласдеър.

Тя му заговори тихо, още преди той да има възможност да каже нещо.

— О, господин Дьони, можете ли да ме извините за лошите ми маниери? Моля да ми простите, че снощи не се върнах в зимната градина, но клетата Мария толкова страдаше, че не можех да я оставя сама. — Тя му се усмихна мило. — Хайде, кажете, че сте ми простил.

Пол се наведе над ръката й.

— Госпожо, та вие просто не сте способна да направите нещо погрешно — измърмори той. — Естествено, че е трябвало да се погрижите за компаньонката си. При това положение моите желания просто не са имали никакво значение.

— Надявам се да не сте ме чакал прекалено дълго. — Тя зачака любопитна отговора му. Беше ли разбрал какво е станало? Вярваше ли, че не се е върнала, след като той самият е бил принуден да изчезне?

Пол й вярваше. Но не можеше да повярва в щастието си. Вече не беше необходимо да търси извинение за внезапното си изчезване. — Цяла вечност, госпожо — заяви шеговито той. — Всеки миг, когато не ви виждам, е за мен цяла вечност.

— Отново тези абсурдни приказки — упрекна го Ема. — О, както виждам, херцогът се кани да си тръгне. Трябва да се сбогувам с него.

— Господин Дьони, от няколко дена не съм ви виждал — посрещна го с усмивка Аласдеър. — От срещата ни при Талтърсалс. Надявам се, че сте намерил кон, който ви е харесал.

Докато изпращаше херцога до вратата, Ема се напрягаше да чуе какво си говорят тези двамата. Държаха се съвсем нормално. Бъбреха си сякаш се познаваха от цяла вечност и просто известно време не на се виждали. Между тях явно нямаше вражда. Но не беше възможно снощи да не са се срещнали. И нима е възможно срещата да е била приятна? Беше толкова объркана, че я заболя главата. Двамата бяха изглежда великолепни актьори, които играят безпогрешно ролите си. Но защо? Дали пък двамата не са нещо като партньори? Беше ли тя част от това партньорство?

О, би предпочела високо да изкрещи, толкова унизена се почувства.

Вместо това се заприказва с лейди Далримпъл и изслуша точен отчет за последните й болести и наистина революционното лечение на новия й доктор.

— Само си помисли, Ема — намеси се възхитена и Мария, — само допреди два дена лейди Далримпъл е била на легло и не е могла дори да надигне глава. А виж сега колко е добре вече. И всичко това само благодарение на кръв от овца и оцет. Не е ли изумително?

— Наистина изумително — потвърди тихо Ема.

— Надявам се, че и вие сте по-добре, Мария — прозвуча ненадейно гласът на Аласдеър, който се беше приближил зад гърба на Ема.

— О, да, благодаря, Аласдеър. Само това главоболие, нали знаете. Но и то мина бързо. — Мария изглеждаше, кой знае защо, леко смутена.

Аласдеър кимна, размени няколко думи с лейди Далримпъл, а после се обърна към Ема.

— Чух, че си купила впряг за надбягвания, Ема.

Тя го погледна смаяно.

— Ти пък откъде знаеш?

— Получих сметката — обясни той скромно. — Мисля, че ще направиш с тези коне огромно впечатление.

— Такова беше и намерението ми — отвърна тя кратко.

Аласдеър възприе нейния тон.

— Конете ти бяха доставени тази заран. Джеми ги настани в конюшня на една пряка на Парк стрийт. Предполагам, че ще искаш да видиш кобилката, нали при Талтърсалс дори не я зърна.

— Тя тука ли е? — Ема вече беше забравила за хладната си фасада.

— На улицата е, с Джеми. — Очите му се засмяха, като я видя толкова оживена. Допреди три години всичко я възхищаваше по този начин, а реакциите й бяха толкова откровени. Беше му приятно да види, че предпазливостта, която уж бе заместила тези черти на характера й, изчезваше от време на време. — Искаш ли да слезеш и да се запознаеш с нея?

— О, да, веднага! — Ема беше почти до вратата, още преди да го беше изрекла докрай.

Аласдеър я последва, а загадъчната усмивка още проблясваше в погледа му. Тя забърза по стълбата пред него, хванала с ръка полите на муселинената си рокля, направо прескочи последните няколко стъпала и изтича през хола. Един лакей, който наблюдаваше объркан това неелегантно бързане, скочи, за да успее да й отвори вратата.

Ема прелетя през стълбите до улицата.

— Добро утро, Джеми. О, колко е хубава! — Тя хвана с две ръце главата на кобилата и я загали по кадифения нос, после я обиколи от всички страни. — Красиви форми — измърмори тя като познавач.

— Ами да, лейди Ема. Погледнете само тези ниски рамене — Джеми го каза с такава гордост, сякаш кобилата беше негова. — Бас държа, че ще е много бърза.

— Ммм — Ема сложи ръка върху задницата на кобилката, за да й даде знак, че е застанала зад нея, после прокара ръка по хълбоците на животното. — Прекрасна е, Аласдеър.

— Да не би да очакваше да ти купя някоя кранта? — протестира той със смях.

Тя го погледна. Той се усмихваше и тази усмивка беше наистина топла, но дори ако си позволи най-голямата самоизмама и при най-най-добро желание изразът на лицето му не подсказваше абсолютно нищо. Затова и Ема му отвърна с бегла усмивка.

Откъм ъгъла на Одли стрийт изведнъж изсвири студен североизточен вятър и кобилата наведе глава.

— С тази тънка муселинена рокля ще вземеш да си докараш някоя смъртоносна болест — каза Аласдеър. — Прибери се. Ако искаш да я пояздиш, преоблечи се и ще препуснем до Ричмънд.

Той сложи ръка на тила й. Ръката му беше топла и силна, и предизвика лавина от спомени. Беше любимият му начин да я докосва и тя го знаеше от най-ранните години на познанството им. Още когато беше малко момиченце, той често я хващаше по този начин за шията. Понякога я водеше така по пътя, понякога слагаше ръка на тила й, просто защото тя стоеше до него и ръката му сякаш намираше пътя си с желание да я притежава, което тогава беше напълно естествено.

Ема усети как изведнъж устата й пресъхва. Стомахът й сякаш се сви, хълбоците й се напрегнаха, а мускулите на бедрата сякаш несъзнателно се стегнаха. Тя устоя един миг на натиска, но той сложи другата си ръка на гърба й.

— Прибери се, Ема! Тук е ужасно студено, а тази рокля, въпреки че е ушита по последна мода, те пази от студа, не повече от нощница.

Той я побутна към къщата, сложил ръце на тила и на гърба й. Докосването му не беше особено сексуално, но Ема изпита въпреки това чувство на доверие, а едва доловимото му желание да я притежава я възбуди.

Подобна реакция я накара да побеснее от яд заради собствените си чувства. Нямаше признаци и Аласдеър да е изпитал същото. Изглеждаше само нетърпелив да я накара да избяга от студа и се прибере.

Тя отърси ръцете му от себе си и отстъпи на крачка от него, после изтича по стълбата, за да се махне от него.

Аласдеър я последва малко по-бавно. В хола попита сякаш между другото:

— Значи искаш още сега да я изпробваш?

Ема спря. Можеше да каже, че ще язди кобилата в пет часът в Хайд парк, по време когато всичко живо се разхожда. Но можеше и да стори, което желаеше, тоест да отиде до Ричмънд, където може да даде на кобилката пълна свобода, за да разбере на какво всъщност е способна. Но до Ричмънд не можеше да отиде сама.

— Ще ми трябва коняр — каза тя, вместо да отговори пряко на въпроса му. — Може би някой приятел на Джеми?

— Вече имаш коняр — осведоми я Аласдеър. — Един от многобройните познати на Джеми. С доста съмнителен произход, но Джеми се застъпи за него, пък и аз днес го поразпитах. Стори ми се идеален за службата. Не е много наясно с етикета, но съм сигурен, че по този въпрос няма да имаш възражения. Що се отнася до начина му да се оправя с конете, наистина е безукорен. А Джеми ме увери, че е много чевръст в юмручните схватки, ако се наложи, знае да си служи и с пистолет. Тъй че в негово присъствие ще можеш да се чувстваш доста сигурна.

— О! — можа само да възкликне Ема, смаяна от подробностите, които изреди Аласдеър, въпреки предположението, че трябва да очаква тъкмо нещо такова. — А къде ще живее?

— В конюшнята. Ще можеш да изпращаш при него някой лакей със заповедите си, ако пожелаеш да потеглиш с колата или да пояздиш. — Аласдеър вдигна въпросително вежда и зачака нови въпроси, на които щеше да отговори изчерпателно и с готовност.

— Както виждам, вече си уредил всичко — заключи Ема.

— Само защото исках да те видя доволна — отговори учтиво той. — Ще трябва да ми казваш, ако не си съгласна с някое от моите решения.

Ема не можа да се сдържи да не се разсмее.

— Та това е невъзможно и ти добре го знаеш, сър.

— Надявам се да е така — каза той, но после присви изведнъж очи. — Много бих желал да вярвам, че зная какви са нуждите ти, а също и какво те прави щастлива.

Кратко мълчание сякаш увисна над двамата. Мълчание, в което неизречените думи имаха огромна тежест. Ема се бореше с желанието да си каже всичко, да го предизвика да признае истината. Пребори се и спечели. Каквато игра да играеше Аласдеър, беше готова да я играе и тя. Няма да отстъпи първа. Ако това е едно от състезанията му, ще приеме предизвикателството и ще му покаже, че е равностоен противник.

— Та как се нарича новото момче? — попита любезно тя.

— Сам — беше отговорът. — И той е бивш жокей, но предполагам, че е донатъкмявал доходите си на жокей и с малко джебчийство. Джеми ме увери, че вече няма да го прави.

— А на Джеми може да му се има доверие — заключи Ема. — Очаквам този следобед да ми докарат двуколката.

— Сам вече я е получил.

Ема не издържаше вече на този абсурден учтив разговор. Разсмя се доволна.

— Аласдеър, ако не беше толкова усърден, можех да те застрелям задето вземаш всичко в свои ръце. Напълно съм в състояние и сама да уреждам всички тези неща.

— Да, но ми доставя удоволствие да правя всичко за теб — обясни той сдържано.

— Следователно грижиш се не само за една жена със средни умствени възможности, която не може да бъде оставена сама да урежда финансовите си проблеми? — попита тя доста остро.

— Почти беше на път да заслужиш да ти отговоря с „да“, да, аз тъкмо това правя — отвърна той. — Та значи сега ще се преоблечеш и ще дойдеш да пояздим заедно, нали? Или предпочиташ да си стоиш тук и до края на сутринта да си приказваш с мен излишни приказки?

— До Ричмънд ли? — попита тя.

— Казах го вече. Ще ти трябват ли повече от двайсет минути, за да се преоблечеш?

— Моля те, извини ме пред Мария. — И Ема хукна нагоре по стълбата.

Аласдеър остана за миг с ръка на перилата и единия крак на първото стъпало, сякаш се канеше да я последва. По дяволите, докога щеше да издържи така? С толкова мъка свали ръце от нея. Разбра, че се е надявал тя да прояви признаци на неутолима страст. Да му даде някакъв знак, който само той би разбрал. Беше дебнал за онзи особен блясък в очите й, за великолепната нежност на кожата й, за мекотата, която проявяваше винаги след като се бяха любили.

Но това ужасно, толкова неподатливо създание беше не по-малко хладно и сдържано от него. С тази разлика, че неговата студенина беше преструвка. Но така ли беше и за Ема?

Той поклати с нетърпелив жест глава и тъкмо се канеше да се качи по стълбата, когато на горната й площадка се появи Пол Дьони. Аласдеър го изчака да слезе.

— Както гледам, проправяте си път в обществото, господин Дьони — поздрави го той с любезна усмивка.

— Да, благодаря. Принцеса Естерхази беше наистина много мила и готова да помогне — отговори Пол. — Даде ми и билети за Алмак. Имам намерение да отида довечера на този специален бал.

Учтивата усмивка си остана на устните на Аласдеър, въпреки че погледът му беше остър и пренебрежителен. Съседът му нямаше вид на съвсем здрав. Имаше тъмни сенки под очите, кожата му беше сякаш посивяла. Аласдеър се питаше дали господин Дьони е извикал пазачите, когато е дошъл на себе си в зимната градина. Ако беше така, значи историята за нападението, на което е станал жертва сред портокаловите дървета на бала с маски, все още не е станала известна. Но да извика за помощ и да потърси възмездие би било всъщност съвсем естествена реакция. Би било всъщност доста странно, ако не го е сторил.

— Надявах се да разбера дали лейди Ема има намерение да отиде на бала и да я помоля да запази един валс и за мен — каза Пол. — Но тя изчезна още преди на имам възможност да поговоря с нея. — Той си наложи една слаба усмивка, но и тя не прикри лошото му настроение.

— Дори да бяхте говорили с нея, това нямаше да ви помогне — заяви Аласдеър като човек, който знае какво казва. — Дори да има желание да танцува валс, в което се съмнявам, правилата на Алмак не биха допуснали тя да танцува с вас, преди да й бъдете представен като неин достоен партньор.

— О, не знаех. — Пол сви отчаяно рамене. — Толкова много правила… толкова неизречени условности. Лондонското общество е нещо много трудно за новодошлия.

Аласдеър се засмя в знак на съгласие и отново се накани да поеме по стълбата нагоре, но трябваше да спре още преди да е направил първата крачка.

— Лорд Аласдеър?

Той тутакси се обърна.

— Господин Дьони?

— Малко ми е неудобно — Пол докосна уста с върха на пръстите си. — Надявам се все пак, че няма да имате възражения, ако се опитам да бъда по-настойчив в ухажването на лейди Ема.

Само през трупа ми.

Аласдеър не го произнесе, разбира се, на глас. Вместо това заяви преспокойно:

— Бих предложил най-напред да се уверите дали Ема няма нещо против, господин Дьони. По закон от две години насам тя е вече напълно независима жена. На практика всъщност много по-отдавна, още от смъртта на баща й. Нейният брат не беше много строг настойник. Ще разберете, ако вече не сте го сторил, че Ема има винаги свое собствено мнение. — Той кимна за сбогом и продължи нагоре по стълбата.

Пол излезе на улицата свъсил чело. Беше му минало през ума, че не е изключено Аласдеър Чейс да има нещо против той да ухажва дамата. Двамата бяха свързани от общо минало, били са сгодени, а сега той беше управител на имотите й, освен това напрежението между тях беше съвсем очевидно. Но наред с това имаше и моменти, когато двамата явно добре се разбираха. Ако сега отношенията им са като на добри приятели… или като на хора, които някога са се обичали.

Беше установил вече, че дамата не е неопитно момиченце. Дали пък тя и лорд Аласдеър не са споделили предварително брачното легло?

Ако отхвърленият любовник продължава да въздиша по своята дама, сигурно можеше да има и нещо против нови ухажори. Нищо чудно той да стига и дотам да удря евентуални бъдещи любовници по главите, за да им попречи да се усамотят с дамата.

Въпреки всичко Пол не можеше да си представи, че спокойният, елегантен лорд Аласдеър може да направи нещо толкова грубо. Не беше проявил и сянка на смущение в присъствието на жертвата си. Окото му не бе мигнало, докато изслушваше въпроса на Пол. Не, невъзможно беше. На въпроса за нападението можеше да се задоволи, разбира се, и с толкова прост отговор като мъжка ревност, но Пол усещаше дълбоко в себе си, че не е така, че някой го преследва.

Ема се върна в салона след двайсет минути. Появата й предизвика нескрито възхищение в очите на мъжете, младите дами я гледаха със завист, а майките им присвиха устни.

— Лейди Ема, това е най-модната рокля за езда, която някога съм виждал — заяви Джорж Дарси с нескрито възхищение.

— Наистина, милейди, ще накарате всички млади дами да пребледнеят от завист — присъедини се и лорд Ивърард. — Това истински еполети ли са?

— Да, да, много е шик, нали? — засмя се весело Ема. — Но най ми харесва тази военна шапка. Влюбих се в нея още щом я зърнах и веднага разбрах, че трябва да я имам.

— Не всяка жена може да носи такова нещо — каза сериозно Джордж. Както и неговият приятел, лорд Аласдеър, и той беше познавач в областта на дамската мода.

— Не всяка жена би искала да носи подобно нещо — чу се как измърмори лейди Далримпъл, докато ставаше, за да се сбогува.

Подигравка проблесна в очите на Мария.

— Много сте права, лейди Далримпъл и се надяваме да е точно така — каза тя. — Трябва да притежаваш усета на Ема, за да можеш да носиш такова нещо.

Ема забеляза развеселения поглед на Аласдеър и се ухили. На Мария можеше да се разчита — макар и много кротка, беше и винаги готова да се застъпи за пиленцето си. Аласдеър отвърна на погледа на Ема със съзаклятническо намигане, което събуди спомена за безброй случаи от миналото. Това конспиративно смигване беше й помагало в многото трудности, съпътствали детството й, а по-късно така споделяше с него злорадството му при определена ситуация или по отношение на определена личност, според него особено смешна.

Докато лейди Далримпъл се сбогуваше с нея, тя й подари една очарователна усмивка. Малко по-късно си тръгнаха и другите гости.

— Ще пояздя с Аласдеър до Ричмънд, Мария. Нали нямаш нищо против да те оставя сама?

— Не, не, разбира се, скъпа. Ако дойдат още гости, мога и сама да ги приема — заяви с готовност Мария и добави с известно задоволство: — Въпреки че всъщност не идват да видят мен. Нямам самочувствието да го повярвам — засмя се тя.

— Глупости говориш, Мария! — протестира Ема. — Много добре знаеш, че лейди Далримпъл и нейните приятелки не идват тук заради мен. Те в повечето случаи не са съгласни с онова, което върша.

— Тия дърти свраки! — изсумтя Мария.

Ема я прегърна.

— Ти си истинска приятелка. Всякога знаеш какво да кажеш, за да ме успокоиш… дори ако не е самата истина.

— За бога, Ема, аз никога не лъжа — възкликна шокирана Мария. — Готова съм да се закълна, че никога не съм казвала съзнателно друго освен истината.

— Вашето пристрастие към Ема, госпожо, ви кара да виждате истина там, където други може би не желаят да я съзрат — обясни Аласдеър със смях, в който имаше едва доловим сарказъм.

— Да, аз наистина не намирам в Ема никакви недостатъци — възрази му решително Мария. — Но в това няма и нищо чудно, нали?

— Хм, Аласдеър много би се усъмнил в това — възрази Ема и му хвърли отровен поглед. — Аласдеър още толкова отдавна разкри всички недостатъци на моя характер. Пък и никога не се е колебал при всяка възможност да ми натяква за тях. Неговото разбиране за приятелство не познава дори приятелско снизхождение. Не съм ли права, сър?

— Не искам да лъжа приятелите си — поклони й се подигравателно Аласдеър. — Истината, дори да е болезнена, може само да помогне, ако е изразена по подходящ начин. А сега дали да не тръгваме, милейди? — И той й отвори вратата.

Ема се съгласи с него, колкото й да не й беше приятно. Тя целуна Мария за довиждане и мина гордо покрай Аласдеър.

— Налага ли се непрекъснато да ме ядосваш? — хвърли му тя през рамо.

— Нямах такова намерение — каза той най-сериозно. Но в същия миг в погледа му заискри смях. — Спри за секунда, ако обичаш, да мога да те погледам — помоли той.

Ема спря на стъпалото и го погледна предизвикателно.

— Е, сър? — попита тя. — Може би ще възразиш нещо срещу роклята ми за езда?

Аласдеър не отговори веднага. Кройката на Емината рокля за езда от тънък вълнен смарагдовозелен плат подчертаваше бедрата и бюста й. Наподобяваше хусарска униформа, с еполети на раменете, златни ширити по тесните ръкави и около петлиците на жакета. Високата шапка беше украсена с перо. Дарси беше прав, каза си с тиха радост Аласдеър. Само жена с такова тяло и непогрешим усет за стил може да носи толкова смела рокля, без да може да бъде обвинена в предизвикателство.

— Е, сър? — повтори Ема. — Няма ли да те е срам да те видят с мен?

— Мога да открия в теб един единствен недостатък — заяви най-сериозно Аласдеър.

Очите на Ема светнаха.

— И какъв, моля?

— Обърни се! — заповяда той.

Ема се подчини, въпреки че не разбираше защо всъщност трябва да се обърне. Аласдеър се ухили доволен.

— Ако намерението ти, мила моя, е било да събуждаш страстта на всеки мъж, когото срещнеш, наистина си успяла. Ако ли намерението ти не е било такова, значи си сбъркала. Човек трябва да е сигурен, че прави желаното впечатление.

Ема се обърна към него, не знаеше дали е получила комплимент или не е. После видя усмивката му.

— Ти си ужасен! — заяви тя и изтича пред него по стъпалата надолу.

Аласдеър я последва, като се наслаждаваше на гледката.