Джейн Фийдър
Бившият годеник (4)

3

— Ема, миличка, лорд Аласдеър е долу. — Мария беше влязла на другата сутрин в спалнята на Ема и гласът й беше тих, стъпките предпазливи.

Ема измърмори нещо неразбрано и се зарови още по-дълбоко във възглавниците. Беше нощна птица и не изпитваше особена възхита от сутрешните часове преди десет.

— Ето я и Матилда с горещия ти шоколад — каза ласкаво Мария и отиде до прозореца да дръпне пердетата. Зимното слънце озари стаята, шумовете от улицата проникнаха глухо в нея.

— Заповядайте, лейди Ема — Матилда сложи таблата на нощната масичка, а когато Ема седна и я изгледа сънено, бързо й оправи възглавниците. Момичето сложи таблата на коленете й, поклони се учтиво и излезе от стаята.

— Какво каза, Мария? — Ема пое сребърната кана и наля от тъмния, ароматен шоколад в ниска, широка чаша от севърски порцелан.

— Аласдеър е дошъл да ни посети — каза Мария.

— По такова безбожно време! — възкликна Ема. — Можеш да му кажеш да…

— Можеш и сама да му го кажеш. — Гласът на Аласдеър прозвуча весело откъм вратата. Беше я отворил така тихо, че двете дами не го бяха чули. — Та какво трябва да направя?

— Да вървиш по дяволите! — каза Ема, сложи чашата на подноса и хвърли на нежелания гост отровен поглед. Той изглеждаше невероятно елегантен за толкова ранен час, кремавият му панталон отиваше чудесно на смарагденозеленото сако от подчертано фин плат. Цветът на сакото подчертаваше цвета на очите му. Яката от колосан муселин беше изкусно нагъната на тъй наречения водопад, а лъскавите му къдрици бяха сресани по последна мода — с привидна небрежност. Шапката си, палтото, ръкавиците и бастуна навярно беше оставил долу.

Мария изписка уплашено.

— Господи божичко, лорд Аласдеър, та вие не бива да влизате тук… в спалнята на Ема… тя още е в леглото.

— Вече го забелязах — заяви хладно Аласдеър и направи още няколко крачки навътре в стаята. — Всъщност трябваше да го очаквам. Никога не си била ранобудница, Ема.

— Но, лорд Аласдеър… не… не… така наистина не може. — Мария се разхождаше нервно из стаята и яростно жестикулираше, сякаш искаше да пропъди стадо гъски.

— Няма причина толкова да се вълнувате, Мария — заяви спокойно Аласдеър. — Влизал съм в спалнята на Ема още когато тя беше на осем годинки. — Той хвърли поглед към леглото и в очите му просветнаха иронични пламъчета, на устните му играеше леко подигравателна усмивка. — Имах всички привилегии на брат, нали, Ема?

И дори много, много повече — помисли си с горчивина Ема. Но сега нямаше да му достави удоволствието да види, че тя реагира на намека му за всичко, което някога ги бе свързвало. Тя сви рамене и доля шоколад в чашата си.

— Зная, че имате ужасно много работа, Мария — усмихна й се обезоръжаващо Аласдеър. — Аз пък трябва да си поприказвам с Ема за разни неща… Въпроси, свързани с управлението на имуществото й, сигурен съм, разбирате, че такива теми… — Той млъкна и вдигна многозначително вежди.

Мария разбираше, че такива неща са поверителни. Ако Ема реши да й довери подробностите, друга работа. Но управителят на нейното имущество не биваше да поставя под съмнение доверителния характер на поста си. Впрочем тя направи още един напразен опит да утвърди собственото си положение на компаньонка.

— Не бихте ли изчакали, Аласдеър, Ема да стане и се облече?

Аласдеър хвърли поглед към позлатеното часовниче на камината. То показваше девет и половина.

— За съжаление трябва веднага да потегля за Линкълншир — отвърна той със същата обезоръжаваща усмивка. — Не мога да тръгна преди да съм сигурен, че в мое отсъствие Ема ще разполага с достатъчно средства.

— Защо си се забързал толкова за Линкълншир? — попита Ема и не можа да сдържи любопитството си. Вчера Аласдеър изобщо не беше споменавал подобно нещо.

Лицето на Аласдеър загуби приветливия си израз. Ироничните искрици отново припламнаха в очите му.

— Уважаемият ми брат е сметнал за необходимо да уреди семейна среща — каза той. — А както знаеш, когато Франсис ни вика, налага се всички веднага да побързаме.

— Откога си почнал да се вслушваш в призивите на брат си? — попита недоверчиво Ема. От секундата, в която стана пълнолетен, Аласдеър положил всички усилия да се откъсне от семейството си и най-вече от брат си, сега първенстващия граф Чейс.

— Изглежда мама се е разболяла. — обясни меко Аласдеър. — Едва ли мога да откажа на молба да побързам към болничното й легло.

Ема изпита веднага чувството, че я мамят и целта на Аласдеър наистина беше тъкмо такава. Езикът му беше остър като бръснач и малко скрупули можеха да го спрат, ако сметнеше, че някой е прекалено любопитен. Но и тя беше майсторка в отгатване на замислите на Аласдеър Чейс. Затова каза само:

— Съжалявам да го чуя.

Мария все още се колебаеше, но знаеше че съвсем доскоро това свободно държане между Ема и Аласдеър бяха нещо естествено. Нед не бе имал нещо против, а сега и тя нямаше намерение да налага на Ема мнението си, защото девойката беше напълно способна да изпъди сама от стаята си неприятен посетител. Когато Аласдеър тръгна към вратата и я отвори на Мария, тя проточи само едно:

— Ами-и — и не видя как излезе. — Предайте на лейди Чейс поздравите ми — измърмори тя, докато Аласдеър се разминаваше бързо с нея.

— С удоволствие, госпожице. — Аласдеър се поклони и затвори вратата зад нея. — Хайде, Ема, не ме гледай така сърдито. Решил съм днес да не се карам с теб. — Той взе един от столовете с права облегалка, сложени до камината, обърна го и го яхна с ръце на облегалката. Опря брадичка на ръцете си и погледна въпросително Ема.

Разрошена, тя беше прекрасна, косата й се спускаше по раменете, златистите очи бяха още сънени. Кожата й сякаш излъчваше розово сияние, устните й бяха влажни и кадифени, изразът на лицето й открит и раним, сякаш това лице още не беше възприело реалността на новия ден. В съзнанието му неволно изплува спомена за това колко дълбоко спеше тя, колко тихо лежеше цялата нощ в леглото, след като отначало се бе мятала неспокойно, докато намери удобно положение.

Неволно си спомни и за дългите й крака, преплетени с неговите. Нищо не можеше да я събуди. Той често се шегуваше сутрин като я докосваше, галеше дългия й гръб, корема й, разхождаше пръсти по копринено меката кожа от вътрешната страна на бедрата, за да види дали ще реагира. Но тя продължаваше да спи, дишането й беше дълбоко и равномерно, но понякога… в много редки случаи той успяваше да предизвика от нейна страна тих шепот, едва забележимо подканящо движение…

Ема усещаше как кожата й настръхва. Как под погледа му пъпките на гърдите й стават корави. Можеше да чете мислите му, толкова ясно, сякаш ги бе написал. Аласдеър се ухили — смях, който почваше от очите, за да стигне до устните. Беше усмивка, изискваща отговор, усмивка, на която се бе поддавала по-често, отколкото би желала. Ема нарочно откъсна поглед от него, вдигна подноса от коленете и се извърна встрани, за да го сложи на нощното шкафче.

— И така — подхвана Аласдеър, сякаш напрегнатият миг изобщо не бе съществувал. — Допускам, че докато ме няма, ще ходиш да пазаруваш… че общо взето се каниш да превземеш града. — Той стана от стола и влезе в гардеробната на Ема, като продължаваше да говори. — Модата се е променила, откакто си била за последен път в града. Прическите също.

Сега Ема вече не можеше да го вижда, но той продължаваше да говори, гласът му беше леко ироничен, но той прегледа внимателно съдържанието на гардеробната, после отиде до бюрото й, на което лежеше кутията с писмените принадлежности. Пръстите му се плъзнаха по гладката кожа. В бюрото имаше чекмеджета, дванайсет за ежемесечните сметки и равносметки, и две по-големи в долната част.

— Какво правиш?

Той се обърна, но явно не беше впечатлен, въпреки че чу гласа на Ема откъм вратата. Тя стоеше по нощница зад него, косата й се спускаше по гърба, гледаше го ужасена.

— Просто се оглеждам — обясни той преспокойно. — Интересуваше ме да разбера как са разположени стаите.

Ема навъси чело.

— Изобщо ли не огледа предварително къщата?

— Не — поклати глава той. — Не сметнах за необходимо. Описанието на къщата ми се видя точно, тъй че просто подписах договора за наем. — Той вдигна ръка от кутията с писмените принадлежности и отиде до шкафа. — Струва ми се, че ще трябва да подновиш гардероба си изцяло.

Той смени с удоволствие темата, после се залови да преглежда роклите в гардероба.

— Така си и мислех — всички тези деколтета са прекалено дълбоки за през деня. Сега се носят по-затворени деколтета с дантелени яки. И ръкавите са по-дълги. А, да, по начало вече не се носят шлейфове.

Ема се разкъсваше между яда, предизвикан от невъзмутимостта, с която той ровеше в нейния гардероб и интереса към забележките му. Аласдеър беше признат познавач на последната мода, а вкусът му що се отнася и до женско, и до мъжко облекло беше безукорен. Все пак ядът надделя.

— Когато спреш най-сетне да ровиш в моя гардероб, бихме могли може би да поговорим за финансовото ми положение — каза тя хладно.

Аласдеър се обърна към нея.

— Ами да. — Той вдигна монокъла, окачен на копринена лента на шията му и я наблюдава цяла минута. — На теб май ти е студено, миличка. Дали да не сложиш наметало, или да се пъхнеш отново в леглото.

Ема едва сега осъзна, че нощницата й от много фин памук е много тънка, почти прозрачна. Хвърли поглед надолу и установи, че зърната на гърдите й са щръкнали, тъмни под тънкия бял плат. Аласдеър разглеждаше неприкрито тялото й и тя знаеше, че сега си спомня онова, което се крие под тънкия плат. Нехайното му мило обръщение, втренченият му поглед, всичко това я вбесяваше. Имаше чувството, че я гледат, както се гледа проститутка в бардак… сякаш той я беше вписал мислено в списъка на безбройните си любови.

Болката беше все още жива и силна както тогава.

Ема се върна в спалнята, извади кадифено наметало от раклата до леглото. Когато се почувства сигурна под дебелия плат, се обърна отново към него, за да нападне.

— Предполагам, че всички дами, които се радват на твоето благоволение, извличат полза от съветите ти, стане ли дума за облекло и мода — изрече тя със сарказъм. — Дали и не ти плащат? Питам се дали лейди Мелроуз и останалите не са повече от готови да те снабдяват със средства срещу безбройните малки услуги, които им оказваш. — Яд и болка се смесваха сега в думите й и тя продължи с опустошителна лавина от обиди. — Всъщност често съм се питала как успяваш да живееш толкова добре, след като явно не разполагаш с никакви средства. Впрочем май вече ми е ясно как става. Нямаш ли списък на нещата, които включваш в сметката, мили ми Аласдеър?

Аласдеър беше прекосил стаята с широки крачки. Ема установи с мрачно задоволство, че е пробила бронята му на привидно нехайно равнодушие. Къде се дянаха мирните му намерения? Беше пребледнял от ярост, от очите му бяха останали две цепки зелен лед. На устните му лежеше бяла сянка, а слепоочията му пулсираха силно.

— За бога, Ема! Отиваш твърде далеч. — Ръцете му обгърнаха шията й и тя усети собствения си пулс да тупти под пръстите му. Пресрещна с триумфиращо святкащи очи яростния му поглед.

— Защото съм предизвикана — заяви тя. — Но не желаеш ли да задоволиш любопитството ми? От сигурен източник зная, че получаваш от имотите ми заплата от пет хиляди фунта годишно. Но те едва ли са достатъчни за мъж със толкова скъп вкус.

Палецът на Аласдеър се впи в копринената кожа под брадичката й. Не й причиняваше болка, но тя усещаше с какво усилие на волята се сдържа да не го стори.

— Наистина имаш зъл език — изръмжа той.

— От майстор като теб е истински комплимент — парира тя. Много бавно й стана ясно, че сега и двамата са се покорили на гнева и усещането беше почти главозамайващо. Беше сякаш някакво облекчение. Сякаш най-сетне можеше да се освободи от ужасната болка, която й бе причинил. Преди три години го напусна без да каже дума и оттогава почти не бяха говорили. Сега заслепяващият гняв беше като пречистващ огън.

Настъпи миг тишина, после Аласдеър изведнъж направи някакво движение. Обгърна кръста й с ръка и я притегли плътно към себе си. Другата си ръка бе сложил на тила й. После притисна устни към нейните, без изобщо да обръща внимание, че тя се опитва да го отблъсне. В постъпката му имаше страст, но целувката не беше нежна, нито от любов. Беше корава и наказваща, изпълнена с наслада от отмъщението, а когато най-сетне я пусна, тя го удари с опакото на ръката силно по лицето.

— Копеле! — изсъска тя с глас, преливащ от гняв.

— Реших, че ме молиш тъкмо за това — отвърна той с хаплива подигравка и докосна леко бузата си, на която се бяха отпечатали пръстите й. — Беше толкова ясно, че искаш да ме предизвикаш да сторя нещо. От опит зная, че когато една жена предизвиква кавга, тя се надява на друг, противоположен отговор. — Смехът му беше същинска обида. — Толкова дълго ли си била лишена от страст, скъпа, та е трябвало да задоволиш потребностите си по толкова перверзен начин? Достатъчно е да ме попиташ и с удоволствие ще съм ти на разположение. Та ти добре го знаеш.

Този път Ема притисна ръце към бедрата, беше ги свила в юмруци, впити в гънките на наметалото. Нямаше да му позволи да я предизвика още веднъж, без да си отмъсти физически. Но да загуби още веднъж самообладание щеше да е подобно на поражение. Аласдеър беше майстор на словесната престрелка, а сърдит като сега, нямаше да си държи езика зад зъбите. По-късно можеше да съжали за казаното, но в момента щеше да даде простор на гнева си. Впрочем това го умееше и тя.

— Няма да те докосна, та ако ще да си последният мъж на света — изсъска тя тихо. — Повдига ми се от теб. Ти си женкар с всички инстинкти на разгонен жребец.

Дъхът на Аласдеър се изтръгна със съскане от устата му, а гласът му беше студен и убийствен като змийска отрова.

— Ще ми простиш предположението. Но все трябва да има причина, поради която страстна млада жена се решава да живее целомъдрено цели три години. Не мога да допусна, че през времето, изминало от нашето провалило се малко приключение, не си получавала никакви предложения. Ще ме упрекнеш ли, ако си мисля, че може да ти е било трудно… или ти се е струвало безвкусно… да ме замениш с друг партньор?

— Ти си един арогантен, самовлюбен, високомерен, достоен за омраза… — Ема не намираше достатъчно силни думи. — Изчезвай от тук. Не желая повече да те виждам!

— Съжалявам, но тук ще възникне проблем. — Аласдеър седна на ръба на скрина и сложи крак връз крак. — Скъпа Ема, докато ръководя имуществото ти, ще трябва да понасяш и от време на време да ме виждаш. — На здраво стиснатите му устни се появи мрачна усмивка.

— О, бъди сигурен, че това ръководство няма да продължи дълго! — извика Ема. — Пред перспективата да те понасям, ако ще и минута повече, Аласдеър Чейс, ще приема първото предложение, което получа. До… до средата на февруари вече ще съм сгодена. — И тя разпери широко ръце във всеобхватен жест.

Аласдеър се изсмя пренебрежително.

— Не ставай глупава, Ема. Та ти ще бъдеш обсадена от мъже, преследващи твоята зестра…

— И не за пръв път — прекъсна го тя. — Не за пръв път ще се поддам на някой от тях, нали? — Макар да знаеше, че богатството й никога не е било за Аласдеър мотив да й направи предложение, просто не можеше да не му го натякне и отново установи със задоволство, че думите й са го засегнали.

— Повярвай ми — заяви той жлъчно — всеки мъж, готов да понася заради парите ти и твоя език на същинска Ксантипа, трябва да е истински отчаян… По-добре ще е да се понаучиш да сдържаш темперамента си, Ема, ако наистина имаш намерение да вкараш мъж в леглото си.

— До средата на февруари — повтори Ема — ще имам годеник… и… — Тя млъкна и присви очи. Беше крайно време някой да научи Аласдеър Чейс да не си прави високомерни и арогантни заключения. Затова заяви хладно: — Да, годеник, сър, любовник в моето легло. До четиринайсети февруари, празника на Свети Валентин — заяви тя сякаш в пристъп на вдъхновение. Свети Валентин, патронът покровител на влюбените, чиято любов се е оказала под неблагоприятна звезда! Тя се изсмя злобно. Колко подходящо.

— Имаш предвид един и същи мъж или имаш намерение да направиш своя тайнствен и нещастен годеник рогоносец още преди сватбата? — И той вдигна саркастично вежда.

Ема го изгледа злобно.

— Изобщо не разбирам теб това какво те засяга.

Напрегнатото мълчание се проточи. Огънят в камината пращеше и съскаше. После Аласдеър сви рамене, сякаш темата бе престанала да го интересува. Той бръкна в джоба на жилетката си и извади банков чек.

— Това би трябвало да ти стигне до моето завръщане — подаде й той хартийката. — Можеш и да ми пращаш сметките си за уреждане. Също и тези за домакинството.

Ема пое с треперещи пръсти чека.

— Бих предпочела да плащам сама сметките си — заяви тя. — Може да се уреди, като ми привеждаш всеки три месеца определена сума.

— Мисля, че мога да управлявам състоянието ти най-добре тъкмо по този начин — заяви той и стана от скрина. Сега гласът му беше студен и делови. — Трябва да имам свободата да движа инвестициите ти, за да постигна възможно най-добър прираст, тъй че няма смисъл всеки три месеца от тях да бъде отделяна голяма сума.

Той тръгна към вратата.

— Не бой се, няма да възразявам срещу разходите ти… освен ако не натрупаш големи дългове на хазарт. Желая ти приятна сутрин, госпожице. — Той се поклони от вратата и изчезна.

Ема стоеше, втренчена в затворената врата. Той й отказваше дори малката независимост на едно тримесечно плащане! Беше непоносимо, че ще трябва да му праща всичките си сметки за преглед и одобрение. Дали го бе решил предварително или беше в отговор на грозната им, горчива свада? Това скарване беше по-лошо от всички досегашни и доведе до там тя да изрече това предизвикателство… или тази закана… или каквото и да беше.

Но тя ще го направи. Ще сложи край на позицията на сила, която Нед беше отредил на Аласдеър в нейния живот. Нямаше значение за кого ще се омъжи. Важното беше Аласдеър най-сетне и веднъж завинаги да изчезне от живота й.

Все пак честността изискваше от нея да признае, че още по-важно беше кого ще направи свой любовник. Това трябваше да задоволи както суетата, така и вкуса й. Трябваше да е някой, който да й харесва. Тя се втренчи за няколко минути в огъня и се запита дали не се е побъркала. Наистина ли имаше намерение да си намери любовник само за да досади на Аласдеър?

Да, тъкмо това целеше. Може да беше срамно. Или дори налудничаво. Тъй или иначе той я беше тласнал твърде далече.

Тя се заразхожда тревожно из спалнята си, задъвкала счупен нокът. Как можеше да си позволи той да допусне, че откакто са развалили годежа, тя е останала сама и необвързана, защото все още копнее за него! Какъв нафукан, самовлюбен самохвалко!

Но беше ли това истината? Наистина ли беше отхвърлила всички кандидати защото кой от тях можеше да се сравни с Аласдеър, нито като любовник, нито като приятел или партньор в леглото? Единствен Аласдеър ли можеше да пробужда в нея толкова силни страсти? Само Аласдеър ли можеше да я кара едновременно да се смее, да се ядосва и да плаче?

Разбира се, че не е така, каза си тя решително. И ще му го докаже… а също, шепнеше слабичък глас вътре в нея — и на себе си.

 

 

Аласдеър отиде с бързи крачки до жилището си на Албърмарл стрийт. Никой, който го погледнеше, нямаше да предположи колко безмерен е гневът, който бушуваше под спокойната му външност. Някакъв джентълмен с черешово-червена раирана жилетка спря файтона си на ъгъла на Грозвенър скуеър и радостно му махна.

— Не знаех, че си в града, Чейс.

— И тъкмо се каня отново да го напусна, Дарси — отвърна Аласдеър в привидно добро разположение. Той сложи ръка на стъпалото на файтона. — Но след няколко дена ще се върна.

— Чух, че Ема Бомон била в града — отбеляза мимоходом Дарси, загледан в далечината над главата на Аласдеър.

— Да, тя живее на Маунт стрийт. — Аласдеър гледаше приятеля си с остър, пренебрежителен поглед. Не му беше трудно да проследи мисълта на Дарси. — Освен това не малкото й богатство се е увеличило според завещанието на брат й още повече.

— Чух и това — обади се Дарси. — А ти си управител на това богатство, предполагам.

— Новините бързо се разпространяват — отвърна хладно Аласдеър. — Но ако имаш намерение да се завъртиш край Ема, няма нужда да ме молиш за позволение. С изключение на ръководството на имуществото й, във всичко останало тя е напълно самостоятелна жена.

— Аха! — кимна Дарси, а после колебливо попита: — Това не ти ли се струва някак смешно?

— Ни най-малко — отвърна Аласдеър с любезна усмивка. — И защо трябва да е?

— О, без особена причина… никаква по-особена причина — побърза да го увери Дарси. — Но все пак три години. — И той млъкна.

— Три години са много време — съгласи се с него Аласдеър. — Оттогава изтече много вода. Уверявам те, че Ема Бомон и аз сме с абсолютна сигурност в състояние да се движим в едни и същи среди, без да се хващаме за гушите. — Излъга с подчертано безразличие, а после отстъпи крачка от файтона. — Дали не би го разказал на всички, Дарси — предложи той приятелски. — Много мразя обществото да затаява дъх в очакване на новото издание на някой скандал.

— Да… да, разбира се. — Дарси изглеждаше смутен. — Не бих искал да те обидя, нали ме разбираш.

— Естествено. — Аласдеър свали шапка със жест, издаващ задоволство, а приятелят му си продължи по пътя.

Сега лицето на Аласдеър стана сурово. Можеше да очаква две или три седмици старият скандал отново да бъде предъвкван. Новата ситуация щеше да подхрани клюките и в клубовете по Сейнт Джеймс щяха да плъзнат предположения, знаеше, че само след няколко дена ще почнат залагания за това, кой ще отведе богатата лейди Ема до олтара. Щеше да има прикрити намеци относно неговото положение като отблъснат жених. Ако иска да запази гордостта и достойнството си, трябва да се държи така, сякаш миналото вече изобщо не го засяга. За пред хора между него и Ема не биваше да има никакво напрежение, но след краха тази заран това нямаше да е лека задача.

Гневът му отново пламна, и той сви с ускорена крачка в Брук стрийт. Презираше употребата на сила, но тази сутрин едва се сдържа да не я приложи. И досега изпитваше желание да се върне на Маунт стрийт и да й зашие един шамар или просто да й извие врата. Толкова абсурдно беше всичко! Да му се заканва, че ще се омъжи за първия, който й поиска ръката! Ема си беше от дете вироглава и невъздържана по природа, но не беше глупачка. Сигурно не очакваше от него да повярва, че наистина ще направи нещо толкова безсмислено.

Но още докато си го мислеше, Аласдеър виждаше пред себе си как святкат очите й, докато му хвърля това предизвикателство в лицето. Това събуди в него чувството на пълна неувереност. Поколеба се за миг, дали да не се върне и да не оправи нещата помежду им. И двамата казаха думи, които всъщност не би трябвало да бъдат изречени, а той наистина не биваше да я целува така, както го бе сторил, дори въпреки нейната толкова явна провокация. Но съзнаваше, че е все още твърде гневен, за да сключи с нея мир. Ако се върне в това състояние на Маунт стрийт само ще влоши още повече нещата. Няколко дена ще отсъства от града, а това ще предостави и на двамата необходимото разстояние и време да поизстинат.

Умът му трябваше да е хладен, за да се занимае с другите си проблеми. Навъси чело. Беше като пословичното търсене на игла в купа сено. Нед би ли пратил до Ема толкова важен документ?

Той изкачи стълбите към къщата, в която живееше, и вратата се отвори още преди да почука.

— Куфарът ви е готов, лорд Аласдеър. Пощенската кола трябва да пристигне всеки момент. — Слугата му отстъпи встрани и пусна господаря си да влезе в антрето.

— Добре, благодаря ти, Кранам. Ще потегля до половин час. — Жилището на Аласдеър беше на долния етаж и той тъкмо беше стигнал до вратата, когато чу стъпки по стълбата. Погледна през рамо и кимна на мъжа, който слизаше по стълбата. Не го познаваше, но предположи, че този човек е наел апартамента над неговия, който от доста седмици беше празен.

— Добро утро. С лорд Аласдеър Чейс ли говоря? — Мъжът имаше приятен глас и се приближаваше към него с широка усмивка и прострени ръце. — Чух, че сме съседи. Наех апартамента над вашия. — Той му стисна ръка. — Позволете да ви се представя. Пол Дьони, на вашите услуги. — Каза името си с френското му произношение, без буквата „с“ в края.

— Господин Дьони — Аласдеър наведе учтиво глава. — Бъдете добре дошъл. Нов ли сте в града?

— Да, досега живеех в провинцията. Семейството ми се е преселило през седемдесет и първа година от Франция. Тогава бях още малко момче. — Той махна примирено с ръка. — Не можахме да донесем нищо от Франция и родителите ми се установиха в Кент, в имението на стар приятел на моя баща.

— Разбирам. — Беше обичайната история. Революцията беше изтласкала в Англия огромна вълна обеднели френски емигранти. Не малко емигранти-аристократи живееха с оскъдни средства в провинцията, но мнозина се бяха озовали и в Лондон, някои почти декласирани, но други приети в най-отбраното общество. Мосьо Дьони приличаше на човек, който има достъп във висшето общество.

— За съжаление трябва да напусна града за няколко дена — каза Аласдеър. — Но щом се върна, ще се надявам да вечеряте някой път с мен.

— Ще е чест за мен. — французинът се поклони, а Аласдеър влезе, любезно усмихнат, в апартамента си. Беше готов да въведе мосьо Дьони в приятелския си кръг, стига да се окажеше приятен човек. Ако се съди по безукорната кройка на сакото му и елегантно падащата вратовръзка, съседът му вече беше преодолял някои от препятствията, за да се представи в Лондон като човек със замах. С положителност можеше да се каже, че не правеше впечатление на провинциален дръвник.

Още следващия половин час Аласдеър вече седеше в пощенската кола, която го извеждаше по Сгейнис Роуд от Лондон. Ема би проявила огромно любопитство, защото това шосе водеше в посока точно противоположна на тази, в която се намираше родителската му къща в Линкълншир.

След като сменя на три пъти конете, той стигна целта на пътуването си тъкмо когато лорд и лейди Грантли се канеха, по време отдавна смятано за демоде, иначе казано в пет часа, да седнат да обядват. Лейди Грантли не беше очарована, когато й съобщиха за посетителя.

— Каква работа може да има Аласдеър в господарската къща на семейство Грантли? — отправи тя веднага въпрос към съпруга си, който вече се радваше със светнали очи на възможността един мъж да му прави компания след обеда на чаша портвайн.

— Приятелска визита предполагам — отвърна графът.

Думите му бяха посрещнати с пренебрежително сумтене.

— Не ставай глупав, Грантли. Какво общо имаме с него?

— Тъй или иначе не можем да го оставим да стои в антрето, мила — забеляза шокиран съпругът й.

Нейно превъзходителство въздъхна.

— Въведете лорд Аласдеър в библиотеката, Госет. И кажете на готвача, че обядът ни ще закъснее с половин час.

— Слушам, милейди. — Икономът се поклони и безшумно излезе.

— Иди виж какво иска. — Графинята махна ядосано с ръка на съпруга си и добави с дълбока въздишка: — Предполагам, че ще се наложи да го поканим на обяд.

— Би било най-обикновена любезност, мила моя — отговори графът, надигна се с мъка и тръгна покорно към вратата.

Когато домакинът влезе в библиотеката, Аласдеър се дръпна от високия френски прозорец, през който се беше загледал в зимната, оголяла градина.

— Милорд — поклони се той. — Моля да ме извините за непредизвестеното посещение, но идвам по молба на Ема. Няма да ви забавя, бързо ще изпълня поръчението й.

— Добре, но ще трябва да хапнете с нас, мило момче — каза графът и думите му прозвучаха по-скоро като молба, а не като покана. — Тъкмо щяхме да сядаме на масата и моята лейди ви моли да се присъедините към нас.

Аласдеър имаше твърде точна представа за това как пристигането му е било посрещнато от респектиращата всичко живо лейди Грантли и на устните му заигра саркастична усмивка.

— Много мило от ваша страна, сър — отговори той. — Но вече съм си запазил стая в хотел „Шип“ в Лимингтън, поръчал съм си и обяда. Трябва да надникна само за няколко минути в спалнята и в гардеробната на Ема. Тя е сигурна, че си е забравила томче стихове, без което просто не може да живее. Мисля, че й е подарък от Нед и тя е ужасно нещастна, че го е забутала някъде.

— О, не, в никакъв случай не можем да допуснем да обядвате в странноприемницата — заяви с необичайна решителност графът. — Готвачите им са ужасни… не… не… Ще сторите много по-добре, ако хапнете с нас, мило момче. Готвачът на лейди Грантли наистина, ама наистина си го бива. Можете да хапнете, а после да вземете книгата на Ема. Елате, сър. Елате с мен. — И той подтикна госта си към вратата.

Аласдеър се подчини и вече се подготвяше да поздрави домакинята, на която беше нежелан гост.

— Ето, виж, скъпа, убедих лорд Аласдеър да обядва с нас — заяви възторжено графът, когато двамата влязоха в салона, където съпругата му седнеше и бродираше. — Дошъл е по молба на Ема. Забутала е някъде книга, която й е подарил Нед… решила, че може да е тук, в спалнята й… Шери, Аласдеър?

— Благодаря, сър. — Аласдеър се поклони на лейди Грантли. — Тръгнал съм при приятели в Дорсет, госпожо, и Ема ме помоли да се отбия пътьом тук. Надявам се да не ви създам някакво неудобство.

— О, едва ли — беше отговорът на лейди Грантли. — И аз бих пила едно малко шери, Грантли. — Тя удостои Аласдеър с пронизващ поглед. — Боя се, че ще останете разочарован, лорд Аласдеър. Икономката почисти основно спалнята на Ема и много се съмнявам да е открила там още от Емините вещи.

— Ема е спала в тази стая, откакто е напуснала детската, госпожо и сигурно е имала тайни местенца, за които икономката може да не знае. — Аласдеър пое чашата, която му подаваше домакинът. — Даде ми много точни указания къде да надникна. Както в спалнята, така и в гардеробната й. — Той отпи от шерито и подари на графинята мила усмивка.

Лейди Грантли се почувства леко обидена, но не намери причина да откаже на молбата му.

— Надявам се, че Ема се е настанила добре в Лондон — каза лорд Грантли.

— Предполагам, че има намерение да си намери мъж — заяви хапливо лейди Грантли. — Момиче на двайсет и две години! Та тя е вече почти стара мома.

Появата на иконома, който обяви, че обядът е сервиран, спаси Аласдеър от необходимостта да отговори на забележката. Той подаде ръка на домакинята и я заведе в трапезарията.

По време на безкрайния и не особено вкусен обяд Аласдеър се стараеше да бъде очарователен, въпреки че го обземаха спомените за толкова други обеди, на които бе имал удоволствието да присъства на тази маса, след като близо дванайсет години този дом беше не по-малко негов, отколкото на Нед и Ема. Обеди и вечери, придружени с много смях и остроумни забележки, обеди и вечери, на които Ема бе седяла на мястото срещу него. Спомняше си как блестяха очите й, как на светлината на полилеите косата й придобиваше толкова много и различни оттенъци. А Нед… Нед седеше вдясно от баща си, а после зае неговото място начело на масата. Нед винаги имаше история, която да разкаже, беше всякога готов за весела шега. Тримата непрекъснато се закачаха, подиграваха се един на друг… и много се обичаха.

Дванайсетте години криеха толкова много спомени… Сега те бяха засенчени от мъката от загубата, от горчивината на гнева и измамата.

Той вдигна чаша и отпи голяма глътка. Въпреки обещанието на лорд Грантли яденето не беше нищо особено, но бургундското бе отлично. Бащата на Нед поддържаше великолепна винарска изба и Нед продължи традицията. Търговците на вина, които обикаляха начесто бреговете на Хампшир и Дорсетшир, рядко пропускаха да посетят някоя господарска къща. Като гледаше зачервеното лице на лорд Грантли, Аласдеър се убеди, че сегашният граф ще върви по стъпките на своите предшественици, поне що се отнася до винарската изба.

С огромно облекчение видя, че лейди Грантли се кани да стане. Той също стана и се поклони, а после тя се оттегли и остави господата на техния портвайн след подчертано напомняне, че Грантли трябва да мисли за жлъчката си и да не изпива повече от две чаши.

Аласдеър прекара още половин час с графа, после се извини, защото трябваше да изпълни обещанието си. Графът беше много разочарован, че не останаха по-дълго на чаша портвайн, но гостът му бързаше, тъй че негово превъзходителство затвори с дълбока въздишка гарафата и стана.

— Е, вие се оправяте добре тук, мило момче. — И той посочи стълбата, която започваше от хола. — Ще кажа на Госет да ви запали лампите в спалнята на Ема.

— Няма да е необходимо, сър. Ще взема свещ. — Аласдеър взе малка свещ от масата в хола, запали я от восъчната свещ в тежкия сребърен свещник. Вдигна длан да опази пламъчето и пое по стълбата.

Коридорите, които се разклоняваха горе от централния, бяха осветени от аплици, но когато влезе в някогашната Емина спалня, там беше тъмно, студено и празно. Той вдигна високо свещта и тя освети с трепкаща светлина стаята, която така добре познаваше и която изглеждаше сега толкова безутешно и странно изоставена от духа на предишната си обитателка. Мебелите си бяха същите, той разпозна петното върху скрина, където Ема остави веднъж непредпазливо горещата маша, различи и старото петно на килима, върху който тя разля чаша шоколад, изненадана от Нед, подранил със завръщането си от Оксфорд за лятната ваканция.

Той сложи свещта на камината, откъдето тя осветяваше най-добре, и тръгна веднага към гардероба. Беше празен и той лесно откри малкото замаскирано отделение на задната му стена. Когато го докосна, подскочи доволен и прокара пръсти през тясното отворче. Но в него имаше само прах.

Всъщност не се беше и надявал да намери нещо, но преди да се посвети на много по-обемната задача да претършува Емините неща в новото й жилище, трябваше да изключи вероятността да е оставила някои лични документи на скрити места в предишния си дом. Надникна зад картините, спомни си как при едно търсене на съкровище тя скри доказателство на гърба на портрета на майка си. Но и там не намери нищо. Претърси всички празни чекмеджета на нейния скрин, надникна под леглото и дори надигна килима. Но нямаше нищо. Не откри дори късче хартия.

Търсенето трябваше да е написано върху къс хартия. Щеше да му е от помощ да знае какво по-точно търси, но инструкциите, с които разполагаше, бяха твърде неопределени. Чарлз Лестър всъщност нямаше представа какво средство е използвал Нед, за да предаде сведенията си. Когато в Конната гвардия отвориха съобщението на Нед, което той бе пратил по Хю Мелтън, намериха само едно писмо до сестрата на Нед. Спецовете по дешифриране на кодове изследваха писмото, но безрезултатно. Единственото заключение, до което можаха да стигнат, беше, че преди да умре, в бързината е допуснал някаква размяна и съобщението, предназначено за Конната гвардия, е било изпратено на лейди Ема.

За Аласдеър тайнствеността, с която обгърнаха търсенето му, беше смешна. Той заяви на Лестър, че най-простото ще е да попитат Ема, дали и запазила последното послание от брат си — онова, което й бе пратил Хю Мелтън. Но предложението му не бе прието. Заради собствената си безопасност лейди Ема не бивало да знае, че притежава нещо толкова опасно, толкова важно за изхода на войната с Бонапарт. Ако осъзнаеше значението на това съобщение, можеше да насочи към него опасно внимание, ако е запомнила например съдържанието му, това би я превърнало в цел за други хора, които също го търсят.

Методите, използвани от тези хора, за да получат информация, са колкото сериозни, толкова и безскрупулни, бе заявил Лестър с вдигнат пръст и като едва ли не се извиняваше. Не спомена впрочем факта, че тя тъй или иначе е изложена на опасността от техните неприятни методи на разпит, независимо от това, дали си спомня, или не за съдържанието на документа. Врагът, ако тя се озове в негови ръце, сигурно няма да й повярва, ако почне да твърди, че не знае нищо. За Аласдеър беше ясно, че Чарлз Лестър не се интересува особено от това, дали Ема ще е добре, или зле. Колкото по-малко хора знаят за важността на този документ, толкова по-добре. Интересуваше го единствено и само това.

Но Ема наистина ли притежаваше този документ? Аласдеър си задаваше отново и отново този въпрос докато преминаваше със свещта в гардеробната й, съседна със спалнята, за да продължи да търси и там. Дали пък не го е изхвърлила, впрочем нещо малко вероятно. Ема не би изхвърлила нищо, дошло от Нед, още повече след неговата смърт. Знаеше, че тя пази всичките му писма. Ема обичаше да събира, тайничко да събира. Открай време пазеше всичко, всяко писмо, което той и Нед й бяха писали от училището или от Оксфорд… всичко с лично значение за нея, затова имаше и толкова много тайници.

Претърсването на гардеробната се оказа също тъй безрезултатно. Дори книжните лавици бяха празни. А тя обичаше да крие едно друго и между страниците на книгите. Но всичките й книги бяха опаковани и изпратени на Маунт стрийт. Доста потиснат, Аласдеър реши, че ще трябва да ги прегледа до една. Книгите й, кутията й за писмени принадлежности и всички чекмеджета в бюрото й.

Беше ужасна перспектива. При сегашните им толкова напрегнати отношения щеше да е почти невъзможно. Щеше да се наложи да намери повод, за да получи достъп в дома й на Маунт стрийт и възможност да се движи свободно там. Наистина положението му на неин управител му даваше възможност да се вижда с Ема, но не и правото да претърсва дома й.

Все пак нещо трябваше да се направи. Кралят и отечеството го изискваха. Или, за да е по-точен, Нед го искаше. Щом Нед беше умрял заради тези сведения, неговият приятел трябваше да направи всичко, което му е по силите, за да се увери, че тази смърт не е била напразна.