Джейн Фийдър
Бившият годеник (1)

ПРОЛОГ

Торес Ведрас, Португалия 18 юли 1810 г.

— Все по-близо са, Нед. — Човекът, който го каза, се обърна на седлото и сложи ръка върху гърба на коня, вперил очи в бързо здрачаващата се местност зад него. Можеше да различи на известно разстояние облака прах, който вдигаше група конници. Погледна отчаяно спътника си. Едуард Бомон, петият граф Грантли, се беше отпуснал тежко върху гривата на коня, гърбът му беше подгизнал от кръв.

— Зная — думите му бяха само шепот и преминаха в мъчителен стон, когато Нед се опита да поеме въздух в дробовете си. От устните му потече кръв. — Не да им избягам, Хю. Ти трябва да продължиш и да ме оставиш тук.

— Не, няма да го направя. — Хю Мелтън се наведе, пое юздите на коня на спътника си и го поведе. — Няма да те оставя на тези португалски диваци. Призори ще сме в Лисабон. Хайде, давай, Нед.

— Не — Тази дума беше изречена с повече сила от всичко, което Нед бе казал откакто преди около час португалският куршум го улучи в гърба. Той дръпна с последни сили юздата. Конят му пръхтеше и се въртеше, объркан от противоречивите заповеди, които му даваха. — По дяволите, Хю, трябва да продължиш сам… спаси себе си. — Нед събра за миг сили и пъхна пръсти в жакета си. — От това тук зависи много повече, отколкото предполагаш.

Хю мълчеше. Вече му беше минало през ума… предвиждаше го от месеци. По време на португалския поход под командата на Уелингтън вече бе предположил, че приятелят му играе много по-тайнствена роля от тази, която се криеше зад скромната му длъжност на адютант на херцога. Подозираше също, че този уж весел излет от позициите до Торес Ведрас край Лисабон е нещо повече от няколко дена заслужен отпуск.

— Вземи — Нед извади от джоба си две продълговати пакетчета. Обвивката от пергамент, скриваща съдържанието, беше изцапана с кръв. Той се олюля на седлото, докато се навеждаше да подаде двете пакетчета на Хю. — Постарай се всичко това да отпътува още с първия кораб, напускащ Лисабон.

— Какво е това? — Но още докато задаваше въпроса, Хю разбираше, че Нед няма да му даде ясен отговор.

— Изпрати това тук до Конната гвардия… До Чарлз Лестър. — Нед пое мъчително въздух, за да каже още нещо, сочейки едното пакетче. — Още не бях надписал адреса… твърде рисковано беше. Направи го, щом пристигнеш в Лисабон и се погрижи двете съобщения да се озоват на първия боен кораб, който ще напусне пристанището.

Хю пое пакетчето и го пъхна във вътрешния джоб на туниката.

— А това тук е за сестра ми, лейди Ема Бомон в имението Грантли в Хемпшир — изхриптя Нед и му подаде второто пакетче. — За бога, Хю, сега препусни. Пакетчето за конните гвардейци не бива за нищо на света да попадне в ръцете на португалците.

Раненият мъж се олюля върху седлото на една страна, юздите се изплъзнаха от ръцете му. Само краката му в стремената още го държаха на коня.

— О, мили боже! — Хю спря двата коня, преди Нед да падне на земята.

— Помогни ми да сляза — простена Нед. — Не мога да се задържа по-дълго в седлото… За бога, човече, побързай. Те ще се забавят с мен и това ще ти даде няколко минути преднина. Можеш да им избягаш. — Израз на отчаяние изпълни за миг златисто кафявите му очи, но светликът им вече гаснеше.

Хю скочи от коня. Подхвана приятеля си в мига, в който той се плъзна от седлото ръцете му. Хю го сложи върху коравата, изгорена от слънцето земя, която все още излъчваше дневна топлина. Погледна безпомощно мъжа пред себе си, чиято кръв непрестанно попиваше в земята. После чу в тихия вечерен въздух шума на конски подкови, видя прахта, която те вдигаха.

Клепачите на Нед трепнаха.

— Заради всичко свято, Хю. Не ме оставяй да умра напразно.

Хю вече не се колебаеше. Той се метна с бързо движение на коня и го пришпори. Не искаше, не можеше да мисли за приятеля, който лежеше в прахта и чакаше хората, които ги преследваха от ранния следобед, да се нахвърлят върху него. Ако търсеха онова, което Хю Мелтън носеше сега със себе си, те никога нямаше да го намерят. Призори ще е в Лисабон, на първия кораб за Англия.

Четиримата ездачи спряха конете, когато стигнаха до безжизненото тяло на земята и търпеливия кон, който пасеше нисък храст. Един от тях, с дебели сребърни галони и еполети, издаващи ранга му, скочи с мръсна псувня от коня. Наведе се над Нед.

— Още е жив — изръмжа той и чевръсто го запретърсва. Разкъса окървавените му дрехи и преобърна мъжа, въпреки раните му, по корем. После изпсува още по-яко, защото търсенето му се оказа напразно. — Не носи нищо. Двама от вас ще препуснат подир другия. Педро и аз ще се занимаем с този тук. Докато е жив, още има език.

Нед чу думите му сякаш от огромно разстояние. Странна усмивчица играеше на устните му, когато отново го претърколиха по гръб. Сега виждаше тъмното лице над себе си. Зли черни очи, коравосърдечна уста над гъсти, дълги мустаци.

— Моля за извинение, полковник — измърмори той на португалски. — Може и да имам език, но той не е на ваше разположение. — Той затвори очи, на устните му още играеше усмивка. Сега виждаше пред себе си съвсем друго лице. Очи, златни като неговите, широка, усмихната уста. — Ем — прошепна той и умря.