Джейн Фийдър
Бившият годеник (17)

16

Мария направо хукна по стълбището на къщата на Маунт стрийт. Харис й отвори вратата и тя се втурна, като се препъваше, в хола и побърза да развърже панделките на шапката си.

— Къде е лейди Ема? Пратихте ли да извикат доктор Бейли? Божичко, какъв ужас! Готвачката трябва веднага да свари телешка пача и овесена каша… ох, сърцето ми. Сърцето ми! Това сърцебиене! — Тя изтича нагоре по стълбата, захвърли както й падна шала, шапката, чантата и ръкавиците, като не преставаше да обсипва с въпроси безмълвния Харис, който бавно я следваше и вдигаше всичко, което тя захвърляше.

— Доктор Бейли е в момента при лейди Ема, госпожо. Готвачката вече е приготвила телешката пача — увери я той малко ядосан, — но, както всички знаем, лейди Ема не обича телешка пача.

— Да, но сега трябва… трябва. Кажете веднага на готвачката. — И Мария се понесе като вятър по коридора към стаята на Ема.

— О, милото ми, милото ми момиче! — втурна се тя в стаята. — Вестта от Аласдеър… просто не знаех какво да мисля. Нещастен случай, каза той. О, сърцето ми! — Тя се удари с трепереща ръка в гърдите. — Нещастен случай посред нощ! Но какво е могло да те сполети, миличка? О, докторе, случаят не е безнадежден, нали?

Тя изтича към леглото и се наведе да целуне Ема, после се строполи в шезлонга и взе да си вее с ръка.

— Не, в никакъв случай не е безнадежден, госпожо Уидърспун, увери я докторът. — Лейди Ема има изгаряния по краката. Намазах ги с мехлем.

— Изгаряния! — Кръглите очи на Мария станаха големи колкото чинийки. — На краката! Но миличка, скъпа, как е могло да се случи подобно нещо?

— Заспала съм с крака върху решетката на камината — каза Ема. — Наистина ужасно глупаво от моя страна. — Тя седеше в леглото, напълно облечена, дори с чорапи и обувки. — Но моля те, успокой се, Мария. Наистина няма нищо страшно.

— О, но защо не си си легнала? Трябва веднага да се съблечеш и да се пъхнеш под одеялото. Нали, докторе? — Мария скочи. — Веднага ще извикам Тилда. Освен това трябва да хапнеш от телешката пача.

— Мария, мразя телешка пача — протестира Ема. Това беше рецептата на Мария за всички болести. — Освен това няма нужда и да си лягам. Сега е едва обед.

Но говореше сякаш на стената. Мария вече беше изтичала от стаята и вече викаше Тилда.

— Не бива ден или два да тичате с тези крака — посъветва я доктор Бейли, който тъкмо я превързваше. — Та заспала сте, значи, с крака върху решетката на камината? — И той повдигна недоверчиво вежда.

— Да — заяви категорично Ема. — Много глупаво от моя страна, нали?

— Спите, изглежда, много дълбоко — забеляза Бейли. — След като не сте се събудила от болката.

— Винаги спя много дълбоко, докторе.

— О-о, така ли? — Той се залови да си прибира нещата. — Трябва да посетя и друг пациент. Днес денят ми е наистина много натоварен. Както разбирам, и лорд Аласдеър е имал малка злополука.

— Наистина ли? — учуди се Ема и се опита да прояви уплаха и любопитство. — Какво му се е случило? Трябва да е станало след завръщането ни в града. Да не е паднал от кон?

— Някаква катастрофа, докато е карал двуколката си, поне така чух. Преобърнал се е с нея и колелата са минали през него. Доста сериозно е пострадал, каза слугата му.

— Какъв ужас! — Ема поклати глава и изцъка с език. — Та лорд Аласдеър кара така изкусно.

— Бих казал, че дори толкова талантлив човек може да прецени погрешно конете си — каза докторът. — Но ако искате да последвате съвета ми, лейди Ема, глътнете си сега дозата опиум и си починете. — Той й хвърли хитър, проницателен поглед. — Бих казал, че сте преживели нещо като шок. Освен изгарянията. И не ми се вижда да сте си отспала добре.

Ема наистина не си беше отспала. Възможността да бъде известно време в безсъзнание й се стори твърде примамлива. Но се страхуваше за Аласдеър и знаеше, че ще може да си почине едва когато Джеми й съобщи какво е казал докторът.

Мария влезе със сребърен супник.

— Малко ечемична супа за теб, скъпа. Придава много сили. А понеже не обичаш телешка пача, казах на готвачката да ти приготви лечебна отвара по моя собствена рецепта.

Тя сложи супника на нощното шкафче и продължи да приказва без прекъсване.

— Доктор Бейли, ще пратя да ви извикат и при най-малкия повод за тревога.

— Няма да се наложи — възрази Ема и се запита какво ли щеше да каже Мария, ако знаеше, че и Аласдеър е имал премеждие… премеждие, което няма, разбира се, нищо общо с нейното. И все пак съвпадението щеше да събуди любопитството на всичко живо.

— Доктор Бейли трябва да се погрижи и за друг пациент, Мария — заяви тя твърдо. — А пък аз скоро ще съм вече по-добре.

Мария изпрати доктора до вратата.

— Трябва да ми дадете указания, докторе. Аз съм опитна болногледачка, да знаете.

Ема направи физиономия и се заслуша в бъбренето на Мария, която се отдалечаваше по коридора. Тя помириса съдържанието на супника и поклати глава. Мария беше истинско съкровище, но и ужасно обстоятелствена. Тя ще иска от нея много повече обяснения, отколкото бе получила досега.

— Доктор Бейли каза да глътнеш опиума и да се наспиш, скъпа — заяви Мария, доплувала отново в стаята. — А сега ще ти дам да хапнеш от супата. Тя ще ти помогне да си възвърнеш силите.

Ема отказа да се остави да я хранят, но хапна малко супа, за да успокои Мария.

— Но как е могло да стане? — попита Мария и остана грижовно край Ема, докато тя си ядеше супата. — Защо замина, без дума да кажеш? И то посред нощ? — Тя беше наистина съвсем объркана.

— Заспах и си изгорих краката. Аласдеър реши, че трябва да се върнем незабавно в Лондон и да се обърнем към доктор Бейли… болеше ме, трябва да ме разбереш. — Ема се учуди, че изрича така лесно толкова лъжи, въпреки че те не звучаха особено убедително. — Аласдеър ужасно се разтревожи. Толкова се разтревожи, че не беше в състояние да мисли за друго освен за това, как да стигнем по-бързо в Лондон. Но когато сменихме конете в Барнет, се сети за теб и ти прати вест. Тя трябваше да стигне до теб всъщност още преди да си се събудила. — И тя хвърли на Мария разкаян поглед.

Мария поклати глава.

— Да, да, наистина я получих, слава богу. Наистина не зная какво щях да правя, ако бях разбрала, че си изчезнала ей така, без дума да ми кажеш. Щеше да е такъв шок, че се съмнявам дали щях да се възстановя от него.

— Много те моля да ми простиш, Мария — помоли я Ема и посегна към ръката й. — Беше наистина безотговорно да направим подобно нещо, но болките ми бяха толкова силни, че просто не бяхме в състояние да мислим за нещо друго.

— Ех, сега разбирам как трябва да е било — съгласи се Мария, но в гласа й още звучеше леко съмнение. — Такова нещо, разбира се, бързо се забравя.

Тя седна на ръба на леглото.

— Е, бих предпочела да ме беше събудила. Щях да се облека само за миг.

— Изглежда Аласдеър е мислил, че изгарянията са много по-опасни отколкото са в действителност — каза Ема. Беше в края на краищата все едно дали Мария ще повярва на тази безсмислена история или не. Важна беше готовността й да я приеме.

— Всъщност не зная какво да кажа — Мария поклати нерешително глава. — А, ето я и Тилда, тя ще ти помогне да си легнеш.

Ема реши, че сигурно ще е мъдро да приеме ролята на инвалид. На Мария ще й хареса, а тя й го дължи. За Мария ще е огромно удоволствие да се грижи за нея, а получи ли каквото иска, сигурно ще престане да задава въпроси. Като чуе за злополуката на Аласдеър, любопитството й, разбира се, отново ще се пробуди. Но този мост тепърва предстоеше да се премине.

 

 

Аласдеър остави със здраво стиснати устни докторът да прави с него каквото пожелае. Не позволи само да му пуснат кръв и твърдеше, че има достатъчно рани, за да му отворят още една.

Доктор Бейли се понавъси, но не настоя.

— Вашият слуга каза, че сте се обърнали с двуколката. — Той превърза с ивици нов плат счупените ребра.

— Да — процеди Аласдеър през стиснати зъби. — Толкова да нямах късмет. Явно съм надценил силите си.

— Навярно сте участвал в надбягвания, сър?

— Може и така да се нарече — отговори Аласдеър. — Оох! За бога, по-предпазливо, човече.

— Превръзката трябва да е много стегната, сър, иначе ребрата няма да зараснат — обясни Бейли и изобщо не се впечатли от ругатните, които се лееха от устата на неговия пациент. — Има опасност белият дроб да бъде пронизан от някое ребро, ако през следващите няколко дена се движите прекалено много. Трябва да лежите неподвижно, за да дадете на ребрата си време да се оправят.

Аласдеър изруга още по-яко, но съзнаваше, че човекът е прав. Пронизващата болка, която усещаше при всяко поемане на въздух, беше достатъчно доказателство.

— Идвам направо от лейди Ема — каза приятелски Бейли. — Бил сте, предполагам, с нея, когато си е изгорила краката, нали?

— Ако бях с нея, тя нямаше да си изгори краката — изръмжа Аласдеър и този път каза истината.

— Много вярно, сър. На решетката на камината — изрече на висок глас Бейли. — Заспала е с крака върху решетката на камината. — Той поклати глава. — Наистина много странен случай… почти невъзможен, бих казал.

Аласдеър не отговори. Бейли беше известен клюкар. Щеше да му достави огромно удоволствие да разкаже на многобройните си пациенти от обществото за тези две изключително странни злополуки. Само за седмица историята щеше да обиколи целия град. Достойно мълчание му се струваше единственият възможен отговор. Старите му приятели безмилостно ще го подиграят, като чуят, че тъкмо той се е преобърнал с двуколката. Но ще се наложи да го понесе.

— Получи се писмо за вас, лорд Аласдеър. — Кранам влезе в спалнята със сребърна табличка в ръка. — Приносителят каза, че няма да чака отговор.

Гербът на Конната гвардия украсяваше вестта. Чарлз Лестър го осведомяваше, че четирите пакета са били получени непокътнати и в следващите няколко часа ще бъдат разтворени.

Аласдеър кимна навъсено. Не се съмняваше, че мъжете от Конната гвардия могат да проведат разпит не по-малко умело и безпристрастно, отколкото Пол Дьони и съучастниците му имаха намерение да го сторят с Ема. Беше много радващ случай на измамен измамник.

Изглежда историята, започнала със смъртта на Нед, най-сетне бе приключила. Сега можеше да насочи изцяло вниманието си към Ема. Или поне си мислеше, че ще може да го стори, когато най-сетне се окаже що-годе закърпен.

 

 

Минаха още три дена, преди да може да стане отново от леглото. Беше слаб като дете и дори без строгите предписания на Бейли да лежи неподвижно, за да даде на ребрата си възможност да зараснат, щеше да му е невъзможно да стане и да хукне нанякъде.

Чукчето на вратата му не бе престанало да чука откакто новината за злополуката стигна най-напред до приятелите му. Само свиваше рамене и признаваше, че е проявил невнимание, а яките подигравки понасяше колкото може по-стоически.

През тези три дена научаваше малко за Ема. Една от вестите беше, че е вече много по-добре, но още трудно ходи и затова си стои вкъщи. Двете с Мария не приемаха никакви посетители. Той изпрати цветя, купища рози и дъхави теменужки, за което получи учтива благодарност. Беше загрижен и се питаше защо е така хладно дистанцирана. Изглежда всеки път, когато той реши, че са стигнали до някакво разбирателство, тя пак се отдръпва от него.

Питаше се дали не го държи отговорен за случилото се. Бог й беше свидетел, че имаше право. Той се упрекваше всеки миг от деня. Питаше се дали онова, което тя бе преживяла не я е уплашило така, че още не се е съвзела, че толкова весела по природа, още не си е възвърнала жизнената енергия и чувството аз хумор — все неща, които й бяха толкова присъщи.

Той лежа три дена проснат по гръб, угрижен и кипящ от гняв. Лека полека стана вече не толкова болезнено да поема въздух, бодежите поотслабнаха и на четвъртия ден той стана. Успя да се замъкне до фотьойла в салона, но там се строполи в него, целият в пот и почна да ругае и кълне мъчителната си слабост.

— Проявете търпение, сър — заобиколи го с грижи Кранам.

— Нямам време — нахока го Аласдеър. Не знаеше защо има чувството, че през всички тези дни, които прекара неподвижен в леглото, е загубил безценно време. Че нещо става с Ема, а той не е в състояние да го предотврати.

 

 

Ема беше не по-малко объркана от Аласдеър. Не разбираше какво става с нея. Сякаш всичко беше обвито в сива пелена. Казваше си, че е от времето, вечното мрачно английско време, равномерния дъжд от оловното небе. Казваше си, че е само реакция на изживените ужаси.

Но не беше това. Разбираше, че е стигнала до кръстопът. От седмици се приближаваше към него, а спречкването им в „Червения лъв“ в Барнет беше докарало нещата до връхната им точка. На единствения истински важен въпрос още не беше отговорено. Ужасът на нощта в ръцете на Пол Дьони беше прояснил и отхвърлил всички странични дреболии, свързани с чувствата й, и сега ясно виждаше единствената истина. Или ще се съгласи да се омъжи за Аласдеър, или никога вече няма да го види. Живот, който ще прекарва само в страстни наслади, не й беше достатъчен.

Тя го обичаше. Беше му го казала и това беше истината. Когато беше с него, усещаше, че истински живее, наслаждава се на живота, на всеки миг изживяване и чувство. Дали го обичаше или го мразеше — нямаше разлика. Бяха само двете страни на една и съща монета.

Но можеше ли да живее с мъж, който има толкова тайни от нея? С мъж, за когото е толкова естествено да има тайни? Мъж, който мрази въпроси и отговаря с безмилостен сарказъм на всичко, в което долавя и най-слабото недоверие.

От една страна, го познаваше. Познаваше го много добре. Но той държеше и не малко кътчета от душата си заключени за нея. Винаги беше проявявал независимост. Дори още като юноша при някои обстоятелства се затваряше в себе си, предпочиташе да не говори с никого, дори с Нед. В такива мигове потъваше в музиката, разхождаше се дълго и отблъскваше с едва ли не злобна радост всеки, който се опитваше да проникне в него.

Нед винаги твърдеше, че виновно за това е семейството на Аласдеър. Никога не е имал чувството, че му принадлежи. Беше се отказал от семейството си и беше избрал друго семейство. Но раните от детството заздравяваха много бавно, кой знае дали изобщо бяха заздравели. Ема го разбра още като малко момиченце. Тя и Нед бяха приели Аласдеър, бяха му позволили да се затваря в себе си, случваше се да бъдат и наранявани от него, когато се опитваха да го доближат в самотата му.

Но би ли могла да живее с него… да бъде негова съпруга… та нали знаеше, че ще се обърне срещу нея, ако случайно или нарочно прекрачи границата? Можеше ли да понесе да живее с човек, който има свой личен живот и няма да го сподели с никого? Беше казал, че я обича и тя му вярваше. Но дали я обича достатъчно, за да сподели с нея най-интимните си мисли? Беше ли Аласдеър изобщо способен да сподели с някого живота си?

Тя гледаше в тавана, където пламъците хвърляха трепкащи сенки, докато нощта бавно отминаваше. Беше й обещал, че сега е единствената жена в неговия живот. Искаше и това да му повярва, защото Аласдеър не лъжеше. Ако имаше нещо, за което не желаеше да говори, просто не го правеше.

А той не желаеше да говори с нея за майката на своето дете.

Луси. Не беше чувала дори името й, преди той да го спомене в странноприемницата в Барнет. Не знаеше дори дали има син или дъщеря. Как може да се омъжи за него, щом не знае всичко това и не се осмеляваше да го попита? Той щеше да твърди, че това не я засяга. Но това, разбира се, не беше вярно.

Беше невероятен любовник. Беше явно и превъзходен управител. Но Аласдеър никога няма да е добър съпруг. Не и за жена като нея, която обича всичко коректно, прозрачно и открито. Тя не понасяше тайни. Непоносимо й беше да мисли, че някой я мами. Може да беше неин недостатък, но Ема се познаваше. Знаеше, че ще й донесе само мъка, ако се свърже с мъж, който не смята за необходимо да е напълно коректен в отношенията си. Тогава по-добре още сега окончателно да скъса с него.

И все пак, минеше ли й през ума да вземе такова решение, веднага се отказваше. Всяка нощ, докато лежеше будна и гледаше отблясъците на огъня по тавана, прокарваше всичко отново и отново през ума си. Търсеше начин да промени мнението си.

След като пет нощи минаха така, положението стана непоносимо. На заранта стана и изкуцука до трапезарията, където Мария закусваше. Тя вдигна, загрижена и изненадана, очи от чая.

— Скъпа, защо не закусиш в леглото?

— Омръзна ми да лежа — нацупи се Ема и седна до масата. — Щом се облека, ще изляза.

— Но ти не бива да излизаш! — възкликна Мария. — Наистина, не бива! Как са клетите ти крака, миличка?

— Краката ми са вече много добре. — Ема си намаза масло върху препечената филийка. — Ще обуя копринени обувки. С тях краката няма да ме болят.

— Хм, да, добре, щом имаш желание да глътнеш малко чист въздух, ще го направим — съгласи се мило Мария. — Бих казала, че малка разходка с ландото няма да ти навреди.

— Тази заран ми предстои нещо, което трябва да свърша сама — заяви Ема. — Но следобед в пет ще се разходим с колата из парка и ще покажем на света, че отново съм тук.

— Сама? — Мария беше явно засегната. — Но какво трябва да свършиш сама, скъпа моя?

Ема се понавъси. Ако каже на Мария, че иска да извърши нещо толкова ужасно като да посети Аласдеър в жилището му, клетата жена ще получи истеричен припадък. Млади дами не посещават джентълмени в квартирите им, дори ако въпросният джентълмен е стар приятел и твой управител.

— Това не мога да ти кажа — заяви Ема. — Впрочем ти и не би искала да го знаеш — усмихна се тя. — Имай ми доверие, Мария. Наистина не би желала да го знаеш.

— Аха! Нещо скандализиращо ли е? — попита отчаяна Мария.

— Ще направя всичко възможно, за да съм сигурна, че никой няма да ме види — опита се Ема да я успокои.

— Боже мили! — въздъхна Мария още по-разтревожена от преди. Когато Ема помоли Харис да извика наемна карета, тя закърши отчаяно ръце, но после се оттегли в покоите си.

Ема помоли кочияша да я закара до Албърмарл стрийт. Анонимна наемна карета беше най-добрата възможност да остане незабелязана. Когато свиха в Албърмарл стрийт, тя се наведе през прозорчето и се опита да различи номера. Търсеше номер шестнайсети.

— Следващата къща вдясно — извика тя на кочияша и той спря до тротоара. Щом слезе, Ема вдигна поглед към полукръглите прозорци от двете страни на външната врата. Но после се вцепени с единия крак на улицата, а другия все още на стъпалото на каретата.

Гледаше право в стаята, която очевидно беше дневната на Аласдеър. Гледаше право в Аласдеър. Той държеше жена в прегръдките си. Дребничка жена, чиято глава едва достигаше средата на гърдите му. Беше я прегърнал и държеше с една ръка главата й.

На Ема й призля. Тя се качи обратно в каляската.

— Кочияш, карайте до края на улицата. Спрете на ъгъла.

Кочияшът сви рамене и се подчини. Спря на ъгъла със Стафорд стрийт. Пътничката му беше вперила през прозорчето поглед в къщата номер шестнайсет.

Наистина ли видя това? Как Аласдеър прегръща в стаята си някаква жена? Мислите кръжаха в главата й и един въпрос следваше другия. Кълнеше се, че е единствената жена в неговия живот. Беше й се заклел.

Още докато гледаше замаяна в къщата, вратата се отвори и Аласдеър се появи на стълбището. С една ръка прегръщаше жената, която го гледаше с поглед, в който се четеше, според Ема само безкрайно възхищение. Още докато Ема ги гледаше, Аласдеър прегърна жената през раменете и я целуна, после я притисна към себе си, толкова силно, че краката й вече едва докосваха земята.

Та нали Аласдеър трябваше всъщност да лекува раните си… беше толкова сериозно ранен, че не можеше да напуска дома си и да я посети на Маунт стрийт. Но не беше чак толкова зле, та да не си позволи малка любовна игра! Той се усмихваше и галеше с любов бузата на жената.

Ема усети как я изпълва луд гняв. Как е посмял така да я лъже? Беше си останал все същия нагъл женкар, същият донжуан, какъвто винаги е бил. Кълнеше се на един дъх в любов и чест, а подхващаше следващата любовна авантюра с първата жена, която му хареса.

Видя как жената се отдалечи по улицата, а Аласдеър, застанал на стълбището, й махаше за сбогом. Когато той си влезе в къщата, Ема потърси в чантата си шилинг за кочияша, вдигна поли и се върна тичешком до къщата номер шестнайсет.

Заблъска толкова ядно с чукчето по вратата, че едва можеше да виждаше нещо пред себе си, камо ли да мисли.

Кранам изгледа смаян високата млада жена с очи, блеснали от гняв на побелялото лице.

— Мисля, че лорд Аласдеър си е вкъщи — измърмори тя, профуча покрай слугата и измарширува право към стаята на Аласдеър.

Кранам затвори пътната врата и побърза да й отвори вратата на стаята, но тя го беше преварила. Отвори широко вратата и нахлу в стаята. Затръшна вратата под носа на Кранам.

— Ема! — Аласдеър се обърна смаян към нея от масата, където току-що си беше налял чаша шери. — На какво дължа тази радост, сладка моя? — Той се приближи към нея с прострени ръце, но видя лицето й. Отпусна ръце и радостната му усмивка изчезна. Погледът му стана напрегнат.

— О, само не ми казвай, че не си свикнал да те посещават жени — извика гневно Ема. — И не си въобразявай, че ти вярвам, сър. Представям си, че пристигат на тумби… сигурно се редят на опашка, за да получат привилегията да…

— Ема, за бога, престани! — помоли нервно Аласдеър. — Не разбирам за какво, по дяволите, говориш. А като се замисля, трябва да кажа, че това се случва често, когато ме засипваш с упреци — добави той с горчивина в гласа. — Какво, за бога, съм ти сторил пък сега?

— Ти не знаеш! — Тя го гледаше недоумяващо. — Просто не е за вярване, Аласдеър! — Тя прекоси тичешком стаята, бродираните поли на светлата й рокля от креп се развяваха при всяка нейна крачка.

Аласдеър я наблюдаваше смаян, вече се надигаше и неговият гняв, въпреки че не знаеше причината за нейния.

Ема спря пред него. Заговори много бавно, натъртвайки всяка дума, сякаш преподаваше на трудно схващащ ученик.

— Ти ми каза, че съм единствената жена в твоя живот. Спомняш ли си, че ми го каза, Аласдеър? Спомняш ли си? — Тя го удряше силно с пръст по рамото. — Каза ми го, а после те виждам да прегръщаш някаква…

— Внимавай много в това, което ще кажеш, Ема — прекъсна я той и стисна китката на ръката, с която тя го бе ударила по рамото. — Гласът му беше опасно тих. — Бъди много внимателна.

Ема реши, че не е необходимо да изрече презрителна забележка за жената, която видя с него. Какво значение имаше дали е проститутка, или жена с безукорен произход.

— И тъй, коя е тя? — попита тя със саркастично любопитство. — Жената, която само преди минути прегръщаше в тази стая? Жената, която целуна на стълбището? Не ти беше чужда, бих казала. Напротив, познаваш я много добре, жена, с която си в близки, много интимни отношения.

Тя се обърна с жест на отвращение.

— Не че вече има значение. Защо ли трябва да ме засяга? Никога не съм ти имала доверие. Ти ме излъга. Ти винаги си ме лъгал.

— Аз никога не съм те лъгал — заяви спокойно Аласдеър. — И не ми обръщай гръб! — Той я хвана за раменете и я обърна към себе си. — Говориш за доверие, Ема. А да си се замисляла някога, че аз не мога да ти имам доверие, че ми имаш доверие? Да си се замисляла над това? Защо трябва да предположиш веднага най-лошото? С какво право? Знаеш ли колко изморително е всъщност, когато някой непрекъснато няма доверие в някого? Та мен не ме изоставя чувството, че ме наблюдаваш, че си правиш свои заключения и все чакаш дано ме заловиш в нещо?

— Не, нищо подобно — защити се Ема. — Не съм такава. Ти си толкова тайнствен. Има обширни области от живота ти, за които изобщо не говориш. Как мога да ти имам доверие, ако не зная какво става в живота ти, за какво мислиш през повечето време. Щом не желаеш да споделиш с мен толкова неща, това не може да не ме навежда на мисълта, че имаш какво да криеш. След последния път… след онова, което скри тогава от мен… как мога още да ти вярвам?

Тя прокара ръка пред очите си, пълни със сълзи на гняв.

— Не желаеш да им кажеш коя беше тази жена. Но какво да мисля тогава?

— Не — заяви изведнъж Аласдеър с ледена решителност. — Мислех, че можем за всичко да се разберем, но очевидно не сме в състояние. Няма да стане. Не мога и не искам да живея непрекъснато с това твое недоверие и да виждам как следиш всяка моя стъпка.

— Така е, прав си — изсъска Ема ядно в отговор. — Няма да стане. Тъкмо затова съм тук, за да ти го кажа. — Тя се запъти към вратата. — Довиждане, Аласдеър. — И врата се затвори зад нея.

Той отиде до прозореца, устните му бяха станали на тясна ивичка, очите му блестяха студено. Гледаше я как върви бързо, права като свещ, надолу по улицата, без да се обърне нито веднъж.

— Ама че нахално, недоволно, недоверчиво, кавгаджийско женище! — извика Аласдеър на кадифените завеси. Никой мъж с достойнство няма да го търпи. Или трябва всяка минута от деня, за всеки разговор, който е водил, за всеки познат, който е срещнал, да дава отчет?

Не беше предвиждал посещението на Луси тази заран. Никога не го беше правила. Но Тим беше решил чисто и просто, че повече няма да ходи на училище. Майк се беше въздържал от намеса и Луси, която копнееше синът й да стане джентълмен като баща си, дойде да го помоли да направи нещо.

Аласдеър не знаеше дали щеше да обясни на Ема всичко, ако го беше попитала човешки за гостенката, вместо да си направи веднага смехотворни заключения.

Той се отпусна в едно кресло, ребрата го боляха, раните го боляха, сякаш се нагаждаха към настроението му. Честно казано, не вярваше, че би разказал на Ема за това посещение. Щеше да парира въпросите й по обичайния начин, щеше, както винаги, да им се ядоса.

Тя имаше ли право на обяснение? Той посегна към чашата със шери и заотпива замислен, докато гневът му постепенно се уталожи, а болките понамаляха.

Проклета жена! Да е имало някога такава ревнивка, такава Ксантипа? И какво означаваха думите й, че дошла да му каже, че нищо нямало да излезе? Че е решила в края на краищата, че няма да се омъжи за него?

Той пресуши чашата и я остави на масата. Имаше чувството, че в гръбнака му се е забил леден пръст. Това днес по-сериозно ли беше от обичайните им кавги? Не, не може да е искала да каже това. Нито той искаше да го каже. В разгара на кавгата и двамата изрекоха неща, които никой не биваше да взема на сериозно. Какво да се прави — просто такива си бяха.

Но ако беше дошла с намерението да му го каже, още преди да избухне от гняв, значи този път беше съвсем различно. Познаваше силната й воля. Ако Ема реши нещо, не е лесна работа да я спреш.

Да, но той трябва да го стори. Защото не може да живее без нея. Въпреки че е недоверчива, въпреки че е невъзможна.

Той стана от стола и отиде до пианото. Седна и взе няколко акорда. После подхвана една мелодия от Хайдн.

Ако е вярно, че музиката притежава силата да укроти дори диво животно, сега му трябва точно такова успокоително средство, каза си Аласдеър с иронична усмивка. Разбираше, че е готов да скъса с навици, създавани цял живот.