Джейн Фийдър
Бившият годеник (2)

1

Имението Грантли, Англия, Декември 1810 г.

— Това е нечувано! НЕПОНОСИМО! За нищо на света няма да го допусна. — Ема Бомон мачкаше в ръка дантелената кърпичка и се разхождаше нервно напред-назад из елегантния салон. При всяко нейно движение воланите на гълъбовосивата й рокля от фин креп се развяваха на всички страни.

— О, Ема, миличка, не бива да говориш така — спря я дама на средна възраст в рокля от тъмна коприна. Крилцата на бонето й потрепваха край бузите й, докато тя енергично поклащаше глава.

— О, наистина ли не бива, Мария? — възкликна разгневената лейди Ема. — Господин Кричли, трябва да попречим по някакъв начин на всичко това. Настоявам. Просто не проумявам как си го е представял Нед.

Смутено мълчание последва заявлението й. Кричли се изкашля в шепа, после зашумоля с документите пред себе си. Дамата на средна възраст си вееше енергично с ветрилото. Двама по-възрастни мъж и жена, седнали редом на канапето с позлатени облегалки, се бяха втренчили пред себе си.

Мъжът потропваше равномерно с бастуна си по обюсонския килим, а съпругата му беше присвила устни и кимаше с кисел израз, сякаш удовлетворена поне донякъде.

— Ема… Ема! — чу се натъртено откъм другия край на стаята. — Объркваш всички. — Аласдеър Чейс се беше облегнал на стената с книжни лавици, пъхнал дълбоко ръце в джобовете на велурения панталон. Опръсканите му с кал ботуши с ревери подсказваха, че целия ден е ловувал. В зелените му очи проблясваха хитри искри, устните му бяха саркастично присвити.

Ема се обърна рязко към него.

— Бих казала всички освен теб, Аласдеър — хвърли му тя със същата горчива ярост в лицето. — Какви аргументи си използвал пред Нед, та се е съгласил на толкова… толкова непоносима ОБИДА?

Почукването на бастуна стана по-силно; сложил ръка пред устата, възрастният джентълмен силно се изкашля.

— Ема! — изпъшка зад ветрилото си Мария. — Позамисли се, моля те, над това, което казваш.

— Да, наистина, лейди Ема… позамислете се, моля ви — измърмори загрижено адвокатът.

Лицето на Ема пламна, тя притисна длани към бузите си.

— Не исках да кажа…

— Ако искаш да се караш с мен, Ема, трябва да го направиш, когато останем насаме — Аласдеър се дръпна от стената, прекоси стаята и застана пред нея. Пристъпваше с меки стъпки, източеното му тяло беше гъвкаво като рапира и внушаваше впечатление за сила и пъргавина, но не и за грубо превъзходство на мускулите. Той сложи ръка на лакътя й. — Ела — заповяда й меко и я поведе към вратата на противоположната страна на стаята.

Ема го последва покорно. Бузите й пламтяха, пръстите й стискаха вече скъсаната кърпичка, но тя вече се владееше, съзнаваше добре кой я е чул и колко непристойно беше онова, което изрече.

Аласдеър затвори вратата зад тях. Бяха се озовали в малък музикален салон с изящно пиано и позлатена арфа. Той се приближи към пианото, вдигна капака и изсвири една гама, жизнерадостна поредица от ноти, които изпълниха малкото помещение.

Ема отиде до прозореца. Зимният следобед вече се топеше, голите дървета се огъваха под силен, долитащ откъм Солънт североизточен вятър.

Нотите отзвучаха и тя чу лекия шум, когато той затвори капака на пианото. Обърна се към него. Аласдеър стоеше с гръб към инструмента, ръцете му лежаха върху капака от полирано черешово дърво.

— И тъй… — подхвана той и вдигна вежда. — Сега сме сами и можеш да кажеш какво искаш. Няма да се обидя.

— Пък и нищо не би спечелил — отвърна Ема. — Ти стоиш зад цялата тази работа, Аласдеър. Мислиш ли, че не си давам сметка, колко те биваше да манипулираш Нед както си пожелаеш?

На слабото лице на Аласдеър трепна мускул, очите му незабележимо се присвиха.

— Ако го вярваш, значи не си познавала брат си толкова добре, колкото винаги съм предполагал — заяви той спокойно.

— Но ако това не е твоят почерк, тогава чий е? — извика тя. — Не мога да повярвам Нед по собствено желание да ми е изиграл такава лоша шега.

Аласдеър сви рамене.

— Защо мислиш, че е лоша шега, Ема? Не допускаш ли Нед да е вярвал, че такова решение ще е само за твое добро?

— Как не! — възкликна Ема, но в същия миг се ядоса на себе си, задето й се бе изтръгнал толкова детински възглас. Отново се заразхожда напред-назад. Аласдеър само я гледаше. Очите му пак весело заблестяха, докато я наблюдаваше как прекосява стаята от единия до другия край.

Лейди Ема Бомон беше висока метър и седемдесет и два, с щедро телосложение. Аласдеър Чейс знаеше от опит, че тази височина прикрива великолепна закръгленост и както толкова често умът му се зарея в представата за тялото й под елегантната рокля — великолепно закръглени гърди, източен гръб, чудесно оформени бедра и кораво дупе.

Той се обърна изведнъж пак рязко към пианото и вдигна капака. Изсвири още няколко ноти.

Ема застана като вцепенена.

Докато пръстите му се плъзгаха по клавишите, Аласдеър заговори небрежно през рамо.

— Чуй, скъпа, по-добре ще е да приемеш всичко тихо и кротко. В противен случай само ще станеш за смях.

Той видя как широката й уста се напрегна, как очите й, по-скоро златисти отколкото кафяви, заблестяха от гняв. Порив на вятъра си проправи път между стъклото и рамката на прозореца, засили огъня в камината и един пламък лумна високо, а восъчните свещи в свещника под прозореца затрептяха. Отблясъци от светлината заиграха в косата й. Имаше великолепна коса, Аласдеър винаги го беше твърдял. В някои кичури ониксът се смесваше с кафявото на костенурка, други бяха като бледо злато, като лятно жито. Той помнеше, че докато тя беше дете бледите тонове преобладаваха, но с възрастта тъмните кичури ставаха все повече.

— Не ме наричай така — каза тя тихо и настойчиво.

Аласдеър се отдалечи още веднъж от пианото и сви рамене.

— Както обичаш.

Ема се поколеба, после тръгна към вратата за съседната стая. Беше изправила несъзнателно рамене, преди да отвори вратата и се да се върне в салона.

Сцената не се беше променила, откакто бе излязла преди десет минути. Четиримата седяха в същото положение, сякаш някой ги беше омагьосал с вълшебна пръчица. Завъртяха се неспокойно върху възглавниците, когато тя се върна в стаята с Аласдеър по петите й.

— Господин Кричли, бихте ли прочели още веднъж завещанието на брат ми — помоли тя с равен глас, въпреки че цялото й тяло трепереше от вътрешно напрежение. — Почнете от самото начало, моля.

Адвокатът се изкашля, зашумоля с книжата, а после зачете със сух адвокатски глас, който напомни на Ема по-осезателно за смъртта на Нед, отколкото официалното съобщение от Конната гвардия, личното писмо от херцог Уелингтън и потокът съболезнования от приятели и колеги — по-натрапчиво дори от сърцераздирателното описание на раните на Нед и смъртта му сред пустинния пейзаж между Торес Ведрас и Лисабон, което получи от Хю Мелтън.

— Тъй като вашият брат не беше женен и нямаше преки наследници, неговата титла, имението Грантли и дворецът Грантли в Лондон стават собственост, като неделимо и непродаваемо наследство, на вашия чичо лорд Грантли. — Адвокатът вдигна глава и погледна възрастния мъж, който седеше, изправил гръб, на тапицираното с пъстра дамаска канапе.

Шестият граф кимна сериозно, а неговата графиня приглади черната си копринена рокля.

— Не бързай да напускаш този дом, мила — заяви добронамерено графът. — Наистина няма защо да бързаш.

— Не, не, недей да мислиш, скъпа Ема, че припираме да вземем дома ти — измърмори сега и графинята. — Но толкова е жалко, че още не си намерила съпруг. Впрочем осмелявам се да те уверя, че искаме да направим само малки промени, тъй че можеш да останеш наша гостенка докато се наредиш уютно на друго място.

— Не се тревожете, госпожо, няма да се вкопча в полите ви — възрази Ема. — Моля ви, продължете да четете, господин Кричли.

Адвокатът беше явно притеснен, защото при предишното четене Ема изгуби самообладание тъкмо на това място.

Аласдеър бе застанал отново до лавиците с книги с ръце, пъхнати дълбоко в джобовете. Приличаше на човек, който се забавлява, но не остава равнодушен, все пак погледът му, спрян върху Ема, беше много внимателен изпод полуспуснатите клепачи. Предполагаше, че няма опасност тя да избухне още веднъж пред всички в пристъп на ярост.

— Лейди Ема, вие наследявате брат си и получавате всичко от неговото състояние, което не е подвластно на Комисията за неделими и непродаваеми благороднически имоти — обясни Кричли. — Това значи, че получавате по-голямата част от имуществото му. — И адвокатът хвърли извиняващ се поглед към шестия граф и неговата графиня.

— Трябва да призная, че постъпката на Едуард ми изглежда твърде странна — заяви лейди Грантли. — Да не завещае нищо на чичо си… още повече, че лорд Грантли трябва да носи цялата отговорност по опазване на имението.

— Ако приходите от имението отново се инвестират, те ще покрият всички разходи — възрази натъртено Ема.

— Да, разбира се… разбира се. — Лорд Грантли, който притежаваше много по-уравновесен темперамент от съпругата си, побърза енергично да кимне.

— Лорд Грантли ще установи, че имението ще се управлява от само себе си, ако го остави в способните ръце на Драйздън и неговите управители — заяви Аласдеър, докато чистеше петънце кал от дрехата си.

— Лорд Грантли ще се разпореди лично. Ще назначи и свой управител — заяви високомерно нейно превъзходителство.

— Което ще означава само, че е още по-голям глупак, отколкото предполагах — измърмори Аласдеър толкова тихо, че само Ема можа да го чуе. Погледите им се срещнаха и той й смигна съзаклятнически.

За миг в очите й проблеснаха искрици и пропъдиха напрежението, на широките й устни се появи нещо като усмивка. Но тя си спомни в същия миг за яростта си и побърза да се извърне. Аласдеър притежаваше от край време способността да я накара да забрави, че му е сърдита. Беше една от чертите в характера му, които я вбесяваха. Той правеше същото и с Нед. Като момчета, когато се прибираха от училище за дългата ваканция, Аласдеър сякаш изведнъж го яхваше дяволът и му доставяше удоволствие да предизвиква невъзмутимия Нед, докато го изкара от равновесие. В същия миг променяше държането си, шегуваше се, успокояваше Нед, докато не го накараше да почне да се смее заедно с него.

— Можем ли да продължим, господин Кричли — настоя Ема и сега в гласът и звучеше остро.

— Лейди Ема, покойният граф е определил лорд Аласдеър за изпълнител на неговото завещание и попечител на вашето състояние, докато се омъжите.

Ема с мъка си пое дъх.

— А какви по-точно ще са задълженията на лорд Аласдеър като попечител на състоянието ми?

Кричли извади от джоба на сакото си голяма бяла носна кърпа, тръсна я и силно се изсекна.

— Лейди Ема, брат ви е доверил на лорд Аласдеър грижата да управлява вашите финанси. Единствено на лорд Аласдеър принадлежи правото да ги контролира. — Той скри за миг лице зад кърпата, преди да продължи неуверено. — Вашият брат, госпожице, е предвидил усилията на лорд Аласдеър във ваша полза да бъдат възнаградени. Негово превъзходителство ще получава годишната сума от… той порови в документите — от пет хиляди фунта… да, толкова са. Пет хиляди фунта.

Ема обиколи още веднъж с бързи стъпки салона, лицето й пламтеше.

— Наистина непоносимо — заяви тя, но на присъстващите им беше ясно, че вече се владее.

— Ох, сигурен съм, че не ми се сърдиш заради сумата, нали Ема? — оплака се Аласдеър и вдигна високо вежди. — Изобщо няма да я забележиш, мило момиче. И те уверявам, че ще си я заслужа.

Тя се обърна рязко към него.

— А как смяташ да си спечелиш тези пари?

Той се усмихна.

— Като се грижа състоянието ти добре да нараства. Притежавам в това отношение известен талант и Нед го знаеше много добре.

— Как тъй имаш представа от инвестиции, от борсата, от проценти или както още се нарича всичкото това? — полюбопитства Ема. — Никога не си имал криле, с които да можеш да летиш.

— Така е. — Той я наблюдаваше с едва доловима усмивка. — Както всички знаем, скъпоценният ми създател не е бил пестелив джентълмен.

— Лоша кръв — измърмори лорд Грантли. — От майка му е. Цялото семейство Белингам са белязани. Бяха безумни играчи, всички до един. Бях свидетел, как баба му загуби шест хиляди гвинеи в една единствена игра. Баща му беше същият.

— С което обстоятелствата около моята бедност са изяснени — съгласи се откровено Аласдеър. — Аз съм най-малкият син на безсъвестен комарджия… — Той сви рамене. — Впрочем питам се, дали не се отклоняваме малко нещо от темата.

Ема мълчеше. Бащата на Аласдеър, граф Чейс беше зъл тиранин. Пияница и играч, който една нощ, на връщане от игра на карти, беше паднал от коня и си беше строшил врата. Имението му беше натоварено до последен предел с ипотеки, тъй че остави повече дългове, отколкото царска съкровищница би могла да изплати. Аласдеър, като най-малкият от тримата сина, остана без пукнато пени. Но никой не би си го помислил, като го гледа човек — каза си Ема. Живее като богаташ, но как го постига, тя просто не можеше да проумее.

— Нямаше да имам нищо против, ако Нед ти беше завещал двайсет хиляди фунта — заяви тя нетърпеливо. — Ти беше най-добрият му приятел… беше му по-близък, отколкото можеше да му бъде брат. Но не желая да приема, че ще имаш решаващата дума по отношение на разноските ми. Ще се налага ли да те моля за издръжката си всеки три месеца? Трябва ли да получа разрешението ти, ако искам да имам конюшня? Необходимо ли ми е съгласието ти за разходите по дома ми? — Тя погледна Аласдеър, после адвоката.

— Скъпа Ема, сигурна съм, че лорд Аласдеър ще проявява голямо разбиране — каза Мария и стана от креслото. — Освен това не бива ти да се тревожиш за финансите си. Толкова е… неженствено. По-добре е да предоставиш на мъж всички тези отвратителни подробности. Мъжете са много по-оправни в тези неща. Убедена съм, че скъпият Нед е знаел, че действа за твое добро… докато се омъжиш. — Тя се приближи към Ема и сложи ръка върху нейната. — Защо не полегнеш и не си починеш преди вечеря.

— Кога се е налагало да си почивам пред вечеря, Мария?

— Наистина никога — отговори дамата. — Но този следобед беше много напрегнат за теб.

— Подценяваш ме — заяви сухо Ема, а после се обърна към адвоката. — Е, сър. Имате ли отговори на въпросите ми? Колко широки са пълномощията, предоставени на лорд Аласдеър от брат ми?

Адвокатът потри устни с пръсти.

— Според характера на това попечителство, госпожице, той трябва да контролира всичките ви разходи — обясни колебливо. — Но за всичко останало имате пълна свобода.

— Господи, каква щастливка съм, значи. Следователно не съм задължена да искам съгласието му за брака си например? — попита тя саркастично. — Или за това, къде бих желала да живея?

Адвокатът поклати глава и от гласа му пролича колко е шокиран, когато отговори.

— Не, наистина не, лейди Ема. Пълнолетна сте все пак, нали.

Ема погледна, присвила чело, килима под краката си. С връхчето на синята си копринена обувчица заповтаря контура на шарката.

— Допускам, че няма възможност това завещание да бъде оспорено?

— Не, никаква, лейди Ема.

Ема кимна разсеяно.

— Бихте ли ме извинили, моля — каза тя равнодушно и тръгна към вратата за музикалния салон. Излезе и вратата се тръшна след нея.

— Ех, винаги съм твърдяла, че има доста странни маниери — заяви лейди Грантли, изсумтя и стана. — Ясно е, че при такова богатство предложения за женитба няма да липсват, независимо от маниерите й. Нека се надяваме, че няма да налети на някой авантюрист.

— Богатството й винаги е било голямо, но досега не е налетяла, госпожо — сложи я Аласдеър деликатно на място.

Лейди Грантли му хвърли подчертано пренебрежителен поглед.

— Ако не се лъжа, веднъж вече едва избягна сериозната опасност да стори тъкмо това. — И тя се понесе към вратата. — Ще се оттегля в покоите си. Мария, би ли ми пратила икономката. Искам да прегледам с нея менюто за седмицата.

— Мисля, че Ема вече го стори, лейди Грантли — отговори Мария.

— Ема вече не е господарка в този дом — изрече лейди Грантли и излезе величествено от стаята. Съпругът й се извини с поглед на Мария, после измърмори нещо за чаша бяло вино и я последва.

— Та така, значи — заключи Мария и на бузите й се появиха две тъмночервени петна. — Тъй, значи!

— Да, Мария, колкото по-скоро се преместите двете с Ема някъде другаде, толкова по-добре ще е за всички, така мисля — каза Аласдеър и се дръпна от библиотеката. — Той се усмихна на жената и доста строгият израз на лицето му изведнъж се смекчи. Саркастичните искрици изчезнаха от очите му и сега те гледаха топло, тънките му устни вече не бяха толкова безмилостно присвити. Той докосна рамото й. — Не ви препоръчвам да изпълнявате заповеди на графинята. Ако иска да говори с икономката, сама да я извика.

— Да… да, мисля точно така да се държа. — Мария кимна решително. — Господин Кричли, сигурна съм, че преди да си тръгнете, с удоволствие ще пийнете чаша вино. Бихте ли ме последвали… — Тя тръгна към вратата. Адвокатът събра книжата, поклони се на лорд Аласдеър и последва с бързи крачки домакинята.

Аласдеър се отпусна в едно дълбоко кресло, затвори очи и зачака. Предположи, че ще е Бетовен. Не се наложи дълго да чака. Първите тонове на пианото бяха тихи, почти колебливи, докато Ема се опитваше да даде израз на настроението си. После станаха по-силни и високи и той се заслуша в Кройцеровата соната.

Кимна доволен. Все още я познаваше толкова добре. Стана и отиде в музикалния салон. Дори да го беше забелязала, пианистката не се издаде. Аласдеър взе от инкрустирания полиран шкаф една цигулка и застана зад Ема. Сладките звуци на цигулката се сляха с тези на пианото, но Ема не му обърна внимание, докато пиесата не свърши.

Ръцете й още лежаха върху клавишите и последните звуци на сонатата бавно отзвучаха.

— Господи, как искам да не свирехме толкова добре заедно — изтръгна се сякаш вик от дълбините на сърцето й.

Аласдеър се замисли какво да й отговори, но после се отказа. Сложи цигулката на мраморната маса с позлатени крака.

— Знаеш ли изобщо с какво разполагаш, Ема?

Тя се обърна на въртящата се тънкокрака табуретка.

— Не точно, но съм сигурна, че е много. Наистина ли е важно да го зная с точност?

— Мисля, че да — отвърна той спокойно. — Но ако смяташ, че не е важно, трябва да потвърдя, че наистина не си най-подходящият човек за ръководството на такова богатство.

Ема се изчерви, но трябваше да признае, че е прав.

— Все пак не това е причината Нед да вземе такова решение и ти добре го знаеш — възрази тя все пак.

— Понастоящем струваш повече от двеста хиляди фунта — заяви спокойно Аласдеър, пренебрегвайки забележката й. — Ти си изключително богата жена.

— А ти ще ме направиш дори още по-богата, предполагам. Но и това не е причината Нед да се разпореди така, нали? — добави тя и стана от табуретката.

— Не зная защо Нед е взел това решение — възрази той. — Всичко, което зная е, че е факт. Затова най-добре ще е да навлезем в подробностите, нали? Къде би желала да живееш?

— По време на сезона в Лондон. Къде другаде?

— Да, къде другаде наистина? — съгласи се той. — Искаш ли да намеря подходяща къща, която да наемеш?

— Предпочитам да си купя къща — избухна Ема.

— Не смятам, че е разумно — заяви той спокойно.

— И защо не, ако мога да зная? — Тя вирна брадичка, погледът й беше предизвикателен.

— Защото ще се омъжиш — заяви той без заобикалки.

— Но не и за теб — стрелна го Ема, още преди да успее да се въздържи.

— Не… ако добре си спомням, ти вече ми даде достатъчно ясно да го разбера — отвърна Аласдеър и кимна хладно. — Пък и нямах намерение да подновявам предложението си.

Ема успя с голяма мъка да се сдържи. Беше типично за Аласдеър така да извърта нещата… за да я унизи. Тя го погледна.

— Мисля, че Нед тъкмо това е имал предвид с това свое дяволско решение.

— Вярно е и ти току що го изрече. Но Нед не ми се беше доверил. — Той посегна към шнура на звънчето. — Шери или мадейра?

Ема се поколеба за миг, после прие, че Аласдеър никога няма да признае онова, което и двамата добре знаеха. То и какво ли значение имаше? Лютивият привкус на гнева беше изчезнал, а разумът й подсказваше, че ще трябва все някак, с помощта на общото им минало, да намерят път през взаимната неприязън, за да овладеят създалото се положение. Независимо от това, какви са били мотивите на Нед.

— Шери — отвърна тя и се наведе към огъня да си постопли ръцете, докато Аласдеър даваше разпорежданията си на лакея, побързал да се озове на позвъняването. Мълчанието в музикалния салон се проточи. Ема остана до огъня. Аласдеър отиде до прозореца. Пердетата още не бяха спуснати и до тях слабо долиташе боботенето на вълните под скалата на брега, на която се издигаше къщата.

Лакеят се върна с поднос в ръка. Сложи го на мраморната маса и се оттегли.

Аласдеър наля вино и донесе чашата на Ема.

— Трябва да спазиш правилата на траура… или имаш намерение да се противопоставиш на установения ред?

— Нед изобщо не държеше на подобни условности.

— Да, така е. — Той отпи от шерито и я изгледа внимателно. — Ще танцуваш ли?

Ема изведнъж се засмя.

— Няма да танцувам валс — заяви тя. — Нед не понасяше валса. — Очите й се напълниха със сълзи и тя ги избърса. — Не понасяше и някой да плаче. — Гласът й беше станал дрезгав и тя остави чашата. — По дяволите, Аласдеър. Защо трябваше той да умре?

Той се приближи към нея, прегърна я, и тя усети дъха му в косата си. За миг всичко беше същото, каквото през продължителното им съвместно минало. Той я утешаваше… ако си беше наранила коляното или паднала от коня, или я бяха наказали в клас. Но и Аласдеър скърбеше, та в този миг и тя утешаваше него.

Двамата се вкопчиха един в друг. Сега беше вече не отдалеченото минало, а съвсем скорошното. Минало, за което се бяха заклели никога вече да не връщат. И все пак сега тя чуваше ударите на сърцето му, усещаше дъха на кожата, на косата му. Гъвкавото му тяло се притискаше към нейното. Ръцете му се плъзнаха по гърба й, привлякоха я към него.

Светът се въртеше около оста си. В главата й бушуваха объркани мисли. Тя се дръпна от прегръдката му, очите й бяха сухи.

— Добре, в такъв случай ми наеми къща. — Гласът й трепереше, тя посегна към чашата и отпи. — Искам за Нова година да съм в града.

— Както заповядате, госпожице. — Аласдеър й се поклони и във всяко движение на тялото му се четеше ирония. — Щом се настаниш в града, ще обсъдим подробностите на финансовите ти права. Уверявам ти, че ще бъда щедър що се отнася до съдържанието на кесията ти — усмихна се той.

Ема продължаваше да стои неподвижно, после се обърна и излезе от стаята. Затвори тихо вратата зад себе си.

Аласдеър седна на пианото, изсвири поредица от акорди, всеки следващ малко по-гръмък и по-дисхармоничен от предишния.