Джейн Фийдър
Бившият годеник (18)

17

Мария се вслушваше в звуците, които идваха откъм музикалния салон. Започна със шумна каскада, но сега мелодията звучеше нежна като хлипане, и това й късаше сърцето. И най-безчувственият човек би забелязал, че откакто се върна от Стивънейг, Ема не беше същата. Беше напрегната и нервна, изразът на лицето й се стори на Мария едновременно тъжен и объркан. Но нищо не беше по-потискащо от тази музика, избликваща сега от нея. Мария не беше надарена с красноречие, но бе сигурна, че чува изблиците на преливаща от страдание душа.

Мария нямаше представа къде е ходила Ема тази сутрин, но я видя да се връща като буреносен облак. Тръшна вратата зад себе си и се затвори в музикалния салон. А сега музиката изпълваше къщата с безнадеждната си тъга. Мария се чувстваше безпомощна.

Музикалният салон беше недостъпен. Само Аласдеър можеше да влезе, докато Ема свири.

Ема свиреше, за да пропъди всички мисли от главата си. Отиде при Аласдеър, за да сложи окончателно край на отношенията им, поне така си мислеше. Отиде да говори с него, да го помоли да разбере страховете й. Отиде с надеждата, че той ще й даде нещо, което ще й позволи безрезервно да го обича.

Сега не й оставаше никаква надежда. Разбираше не само, че между тях всичко е свършено окончателно и завинаги, но и колко е загубила. И първия път беше достатъчно тежко, но сега, при втория, почти непоносимо. Възможността да бъде щастлива я бе измъчвала, но сега тя й бе отнета.

Аласдеър мина същия следобед с двуколката си покрай къщата. Той хвърли юздите на Джеми и изкачи стълбището към пътната врата, стъпките му не бяха пружиниращи както обикновено.

Харис му отвори.

— Надявам се, лорд Аласдеър, че сте се оправил след падането.

Аласдеър направи кисела физиономия. Клюките бяха стигнали и до слугите.

— Да, напълно, благодаря ти, Харис.

Той стоеше в хола и се вслушваше в посланието, долитащо откъм задната част на къщата, от Еминия музикален салон. Беше стиснал устни, погледът му беше строг. Значи тя наистина се е предала. Но само от истинска мъка можеше да блика такава музика и тъкмо от този факт трябваше да почерпи смелостта, която му беше нужна.

Той мина с бързо кимане на глава покрай Харис. Пред вратата на музикалния салон се поколеба за миг. После отвори вратата и влезе. Вратата изскърца, когато я затвори зад себе си.

— Махай се! — заповяда Ема и не спря да свири. Беше бясна, че някой е нарушил неписания закон и я смущава докато свири.

— Не, няма — отвърна Аласдеър.

Ръцете й се отпуснаха в дисхармоничен акорд върху клавишите.

— Облечи си палтото. — Той пристъпи зад нея, сложи ръце под мишниците й и я вдигна от пейката. Заглуши протеста й с едно безизразно: — Не се карай с мен, не ми остана капчица търпение.

Тя се обърна и го изгледа смаяно.

— Какво каза?

— Сега ще ме последваш — отговори той решително. Обърна се и взе палтото, което тя беше носила тази заран и което беше захвърлила небрежно върху един стол. — Облечи това. Пътуването ще е доста дълго, а стъмни ли се, става студено.

Ема поклати глава.

— Никъде няма да ходя с теб. Всичко е свършено, Аласдеър, не го ли разбра?

— Не — отговори той и вече й държеше палтото. — Нито го разбирам, нито го приемам. А сега моля те, облечи се.

Ема не си спомняше да го е виждала такъв. Беше спокоен, гласът му твърд, но в израза на лицето му имаше нещо напрегнато, сериозно. Също и в устните му, и в погледа. Не беше гняв, а по-скоро непоколебима решителност, като тази, която кара потъващия да се вкопчи в къс дърво.

Осъзна, че се подчинява на волята му и облича палтото. Той й подаде ръкавиците и изчака мълчаливо със шапката й в ръка тя да ги сложи. После нагласи тъмносинята шапка на главата й, завърза здраво небесносините панделки под брадичката й.

Ема се опита още веднъж. В гласа й звучеше отчаяние.

— Аласдеър, та това е смешно. Чиста загуба на време. Нищо няма да се промени. Не можеш да ме принуждаваш по този начин да дойда с теб.

— Хайде! — каза той и тръгна към вратата, за да я отвори пред нея.

Той сякаш притежава невидима власт над нея, мислеше си Ема и просто не можеше да повярва, че наистина върви с него, въпреки волята си, но и без най-малката проява на насилие от страна на Аласдеър. Тя го последва в хола.

— О, пак ли излизаш? Аласдеър, видях ви през прозореца. — Мария слизаше тичешком по стълбата, в гласа й ясно звучеше облекчение, че музиката е спряла. — Ще се поразходите с Ема? Вие оправихте ли се? Какво ужасно произшествие! И то точно след това на Ема… какво странно съвпадение.

— Не чакайте Ема за вечеря — каза Аласдеър и изобщо не си направи труда да отговори на въпросите на Мария.

— Господи божичко, но защо? Къде ще ходите? — Мария го гледаше втренчено и чак сега видя колко сериозен е той и колко бледо и напрегнато е лицето на Ема, усети почти осезаемото напрежение между двамата. — Нещо не е наред? — попита тя плахо.

— Не — заяви спокойно Аласдеър. — Всичко е наред. Хайде, Ема. — Той сложи ръка на гърба й и я побутна към външната врата.

С чувството, че се е превърнала в марионетка, Ема се подчини безмълвно на лекото му докосване. Без дума да каже, го остави да я отведе до колата.

Джеми я поздрави радостно, но после и той разбра, че нещата не вървят както трябва. Когато конете потеглиха, той скочи на мястото си и не каза повече нито дума.

— Къде ме водиш? — Ема си беше възвърнала най-сетне дар слово.

— Там, където отдавна трябваше да те заведа — отговори Аласдеър с все същия спокоен, равен тон. — Но ще ми простиш, ако ти кажа, че не съм в настроение да разговарям с теб.

При тези обстоятелства забележката беше безкрайно арогантна, но толкова типична за Аласдеър, че Ема за малко не си запретна полите и не скочи от колата.

Той сякаш прочете мислите й, протегна ръка и я сложи на бедрото й. Стиснала устни, Ема се беше втренчила над главите на конете в пътя пред тях.

Когато препуснаха през заспалото селце Кенсингтън, любопитството й все пак се събуди.

Джеми се надигна рязко и измърмори.

— Брей, виж това се казва новина!

Той кимна многозначително, защото вече знаеше коя е целта на пътуването.

Минаха през Хамърсмит и прекосиха реката при Чизуик. Ема хвърли поглед към Аласдеър. Той сякаш най-сетне се беше поотпуснал, устните му не бяха вече така силно стиснати. Или може би внимава, както винаги, напрежението му да се предаде на конете, спомни си тя. По всяка вероятност съвсем не беше толкова отпуснат, колкото изглеждаше.

Минаха през портата на странноприемница, над която беше изрисуван червен лъв. Аласдеър слезе от колата и подаде на Ема ръка. Тя слезе и се огледа. Една странноприемница „Червеният лъв“ не се различаваше от друга със същото име. Какво търсеха тук?

Джеми пое юздите от Аласдеър.

— Тук ли да чакам, господарю? Както винаги? — попита той.

Аласдеър кимна и хвана Ема под ръка.

— Трябва да минем малко път пеша.

— Какво щастие, че изгарянията вече не ми създават проблеми — каза хапливо Ема.

— Още тази заран беше повече от ясно, че вече не ти създават проблеми — отговори той. — Само като се сетя как хвърчеше надолу по Албермарл стрийт.

От очите на Ема изхвръкнаха искри, а неговото лице за малко се проясни, някогашната игрива светлина проблесна в очите му, но тутакси изчезна и лицето му си възвърна непристъпния израз.

Двамата излязоха от двора на странноприемницата и стигнаха по тясна уличка с малки къщици чак до края й. Последната къща беше по-голяма от другите и Ема разпозна пристройките на малка ферма сред полята, които я заобикаляха.

Аласдеър отвори градинската врата и посочи на Ема да тръгне пред него по пътечката към къщата. Като стигна до вратата, почука. Вратата веднага се отворена и високо, кокалесто момче изгледа любопитно Ема.

— Ема, искам да ти представя сина си — каза спокойно Аласдеър. — Това е Тим. Тим, това е лейди Ема Бомон.

Мислите се объркаха в главата на Ема. Защо не я беше предупредил? Но не, той никога не би го направил. Толкова типично за Аласдеър. Неговият начин да я накаже, задето го принуди да го направи. Добре де, тя ще приеме това предизвикателство. Да, да, но колко й напомняше това момче младия Аласдеър!

Ема протегна ръка на момчето.

— Тим, много се радвам да се запозная с теб — каза с открита усмивка.

Момчето се поклони, но мислите му явно бяха някъде другаде. То погледна уплашено баща си.

— Мама е била при теб.

— Да, тази заран — потвърди Аласдеър. — Тя в къщи ли е?

— В кухнята е със Сали. Пекат сладкиш.

— Тогава би ли я помолил да…

— Аласдеър! — Радостният възглас дойде от вътрешността на къщата. — Чух гласа ти. Толкова мило от твоя страна, че дойде веднага.

Жената, която Ема вече бе видяла тази заран, се появи на вратата. Усмивката й сияеше. Беше вързала престилка над муселинената си рокля, а в ръка държеше голяма дървена лъжица.

— Боже мили — възкликна тя, като зърна Ема. Взе да бърше, ужасно смутена, свободната си ръка в престилката. — Не ми каза, че ще доведеш гостенка, Аласдеър.

— В това отношение е много потаен — каза Ема, пристъпи крачка напред и пое ръководството на срещата. Протегна ръка на жената. — Вие сигурно сте Луси… о, моля да ме извините, много нахално от моя страна, госпожо…?

— Ходжкинс — каза Луси и стисна на Ема ръка. После погледна въпросително Аласдеър.

— Позволи ми да ти представя лейди Ема Бомон — каза Аласдеър. — Имам намерение да се оженя за нея.

При тази безочлива декларация Ема остана със зяпнала уста. Този мъж беше невъзможен. Луси сияеше. Тим пристъпваше плахо от крак на крак.

— Божичко, толкова съм щастлива, ама наистина… та това е чудесна новина — възкликна Луси. Хайде, влезте, влезте. Трябва да се чукнем с по чаша бъзово вино, за да го отпразнуваме. Майк е още из нивите. Тими, иди да го извикаш… веднага. Влезте, лейди Ема. Прощавайте за безпорядъка. Не очаквах гости.

Както повечето хора, и Луси нямаше никакво намерение да поставя под съмнение заявеното от Аласдеър, установи кисело Ема, докато влизаше в малкото антре. Жената не си бе поставила естествено и въпроса дали тя, Ема, има намерение да се омъжи за Аласдеър.

Но щеше да е неучтиво да разваля срещата. Изглежда всички се зарадваха на новината и Ема забеляза с интерес, че сякаш никой не се смути от факта, че той я е довел тук, за да запознае двете жени. Дали хората тук не познаваха един съвсем различен Аласдеър? Гражданинът, саркастичният светски мъж някак не се връзваше с всичко тук.

Майк Ходжкинс, който скоро се върна заедно с Тим, се зарадва очевидно не по-малко от съпругата си на новината. Той стисна ръце и на двамата, поздрави и нея, и Аласдеър, после весело се засмя, целуна жена си и обърна набързо няколко чашки вино.

Ема забеляза, че Тим не се отделя нито на крачка от пастрока си. Вслушваше се във всяка дума на Майк, смееше се, когато Майк се смееше и бързаше да му долее чашата, ако беше празна. Но Тим се чувстваше очевидно добре и в присъствието на Аласдеър. А Аласдеър се държеше с него с така сърдечно, така приятелски, както чужди хора рядко го виждаха да прави. Беше негова черта, която тя обичаше. Която бе обичал и Нед.

Като се изключи произхода, Тим беше очевидно във всичко останало син на Майк Ходжкинс. Това притесняваше ли Аласдеър? Знаеше какво е да си отчужден от родителите си… да нямаш сантиментална връзка със семейството си. Как стояха нещата при неговия син?

Докато гледаше, слушаше и играеше ролята си, Ема си мислеше за това, колко много време бяха загубили тя и Аласдеър, защото той не бе пожелал да й открие тази страна от живота си. Тъкмо на тези въпроси бе искала тя да получи отговор. Тя го обичаше. Как може човек, който обича друг човек, да не иска да разбере, че е невъзможно да не искаш да вникнеш в толкова важни неща от живота на любимия? Как можеше той да не го проумее?

Тя го гледаше с едва ли не гневно нетърпение, недоумяваше, че може да е толкова див. В този миг той обърна глава и я погледна, а онова, което тя прочете в очите му я накара да затаи дъх. Беше въпрос, но и молба. И тогава разбра колко много от себе си е заложил той на този следобед.

Тя се усмихна и му протегна ръка. Той стана и прекоси малката стая, за да дойде при нея. Посегна към ръката й, вдигна я към устните си. В стаята стана тихо, но беше тишина, която сякаш я прегърна.

После Аласдеър пусна ръката й и каза с глас, която прозвуча съвсем нормално:

— Тим, Майк и аз трябва да обсъдим нещо. Ще ме извиниш ли за няколко минути?

Ема кимна в знак на съгласие. Видя уплашения поглед на Тим, когато излезе от стаята с двамата мъже, които бяха негови бащи. Ема си каза, че той сигурно няма никакви основания да се страхува.

Луси седна до Ема на пейката под прозореца.

— Наистина не зная кое е най-добро за него — довери се тя на Ема и сложи бебето в скута й. — Аласдеър искаше да прати Тим в своето училище и това щеше да е чудесно за момчето. Но Тим се колебае.

— В Итън ли? — Ема присви нос. — Брат ми и Аласдеър не са казали добра дума за това училище.

— Но то би направило от Тим истински джентълмен — каза Луси.

— Не и ако той не го желае — възрази Ема. — Само ще се чувства нещастен.

— Но той трябва да ходи на училище — настояваше на своето Луси. — Сега казва, че не иска да ходи дори в основното училище, нито при учителя, който му дава уроци по латински и гръцки. Тази заран ходих при Аласдеър да го питам какво да правя.

Ема кимна. Тази заран й се струваше цяла вечност далеч. Една абсолютно лъжлива, объркана, застанала на главата си вечност.

— Но с какво иска да се занимава Тим?

— Иска да стане селянин като Майк. — Луси си играеше с пръстчетата на бебето. — Майк е добър земеделец… грижи се много добре за семейството си. Не бих могла да си пожелая по-добър съпруг. Но Тим може да постигне много повече. Пред него са открити толкова възможности.

— Аласдеър сигурно ще се погрижи Тим да получи възможности, които повече да му допаднат — каза колебливо Ема. Не искаше да се меси. Тази ситуация беше толкова нова за нея, че й се стори опасно да говори от името на Аласдеър, но от друга страна й се виждаше и съвсем естествено. — Ако иска да стане земеделец, ще е много по-добър, ако знае да чете и пише, така ще разбира от много неща. Напоследък има толкова много ново — сеитбообороти, полезащитни пояси… — Тя млъкна, защото усети, че се е увлякла от собственото си възхищение. Говореше за управлението на голямо имение, а Луси и Майк притежаваха само малка ферма.

Луси не изглеждаше успокоена. Тя само кимаше замислено.

— Майко, вече изобщо няма нужда да ходя при учителя! — Тим се втурна в стаята, лицето му беше пламнало, очите му блестяха. — Щом мина възрастта за основното училище, изобщо няма да напускам селото заради друго училище. Щом Майк каже, че съм достатъчно голям, ще почна да уча как се управлява голяма ферма.

Добро решение, Аласдеър. Ема кимна мълчаливо, за да изрази одобрението си. Мъжете явно се бяха разбрали за решението, взето и от двамата.

Аласдеър се наведе и целуна Луси.

— Радвай се на това решение, Луси. Изглежда така ще е най-добре.

— Да — отговори тя и се усмихна. — И лейди Ема така смята.

Аласдеър погледна учудено Ема.

— Е, мисля, че не бива повече да ви пречим — каза той. — Хайде, Ема — и той й протегна ръка.

Ема го хвана под ръка и се сбогува с новите си приятели. Докато вървяха по пътечката към градинската врата, Аласдеър каза замислено:

— Радвам се, че сме единодушни относно Тим. Но, бъдеща моя съпруго, та ти в повечето случаи си споделяла мнението ми.

— Досега не съм споделяла твоето мнение относно нашата женитба — отвърна сухо Ема.

— Е, тогава сподели го сега, сладка моя.

Ема си пое дълбоко въздух.

— Ти си един арогантен, самомнителен, лъжлив, ехиден пратеник на ада!

Аласдеър се ухили.

— Никога не съм чувал от устата ти по-сладки думи, ангеле мой с меденосладък език.

— О, та аз още не съм почнала — обеща Ема. — Ще пълня ушите ти с обиди всеки божи ден до края на жалкия си живот.

— Любов моя, момиченце мое, ще ме направиш най-щастливия мъж на света — заяви той хитро, а после добави: — Освен това, ако ми писне да ме обиждаш, имам си много прост начин да му сложа край.

— Така ли?

Той спря насред улицата в една сянка. Очите му блестяха ярко като смарагди в здрача, когато докосна нежно устните й със своите.

— Съмняваш ли се в това, моя Ема? — прошепна той и устните му се плъзнаха по бузата й.

— Не — прошепна Ема — изобщо не се съмнявам… — Тя прокара палец по устните му. — Не, нямам никакви съмнения.