Джейн Фийдър
Бившият годеник (14)

13

Стигнаха Блек Гъл в Потърс Бар в ранния следобед. Сам отведе конете да ги назоби, а Ема влезе в странноприемницата да поръча обеда, та да е готов, когато Мария пристигне с каретата. Според пресмятанията на Аласдеър трябваше да са тук малко след един часът. Пътуването от Потърс Бар до Стивънейг, където щяха да прекарат нощта, щеше да продължи с каретата още два часа.

Нищо и никакъв път, който нямаше да умори излишно Мария.

Ема даде разпорежданията си в странноприемницата и се върна в конюшнята. Аласдеър беше застанал под арката на портата към двора и се взираше внимателно надолу по пътя.

— Виждаш ли ги вече? — пристъпи тя до него.

— Още не.

— Хайде да се поразходим, с удоволствие ще се разтъпча.

Той кимна и я хвана под ръка.

— Аз размислих — подхвана Ема.

Аласдеър простена.

— Не почвай пак. Както те гледам, по този начин непрекъснато си докарваш неприятности.

— Бъди сериозен.

— Повярвай, сериозен съм.

Ема го наказа с пренебрежителния поглед, който си беше заслужил.

— Не мислиш ли като мен, че за онези мъже миналата нощ щеше да е много по-просто, ако не се бях събудила?

Аласдеър забави крачка.

— Какво искаш да кажеш?

Тя сви рамене.

— Не съм сигурна, но на мен обикновено не ми се доспива посред някой бал. Помислих си… — тя се поколеба, но все пак продължи. — Отначало реших, че ми е призляло след онова, което чух. Но всъщност не ми призля, аз просто заспах.

Аласдеър спря до нисък зид край селската улица. Облегна се на него и се загледа в хълмистия пейзаж.

— Какво яде и пи при Алмак?

— Нищо. Те не предлагат нищо апетитно. — Тя се обърна и седна до него на зида. После взе да клати крака.

— Така е. — Той се намръщи. — С теб пихме на вечеря едно и също вино. Ядохме от същите ястия, от същите съдове.

— Да. — Тя поклати глава. — Хайде, остави. Просто ми мина една мисъл през главата… но ако бяха истински крадци, сигурно щяха да се погрижат аз да продължа да спя.

— Не разбирам как можах да не се досетя. — Той се загледа пред себе си. — Само че просто не си представям как са го направили.

Той се обърна към нея и я прегърна през кръста.

— Държиш се направо неприлично, седнала си като малко момиченце на зида! Цяло чудо е, че днес не си си скъсала фустата. Той я вдигна от зида и поклати глава. — Зидът е целият в мъх. Я се обърни.

Той я обърна, изтупа оранжевата й дреха, но пръстите му се забавиха, погалиха я по дупето и ръцете му намачкаха коравата плът.

— Аласдеър, застанали сме насред селото! — изсъска тя и се дръпна. — Не прави така!

— Ама много ми се иска.

— Сладострастнико! — сопна му се Ема. Но в същия миг вниманието й беше привлечено от шума на приближаваща се карета. — Ето я каретата! Дръж се прилично, за бога

Аласдеър само се усмихна.

Мария слезе от каретата и задъхано се разбъбри.

— Чудесна кола, много меко вози, само това мога да кажа. Не бях правила толкова приятно пътуване. И никакви неприятности, докато прекосявахме Финчли Комън, въпреки че ме беше ужасно страх от разбойници. И на теб ли ти хареса пътуването, миличка? — попита тя и погледна със сияещи очи и двамата.

— Да, да, чудесно беше — излъга Ема. — Беше едно от най-приятните пътувания в живота ми. А конете ми са толкова послушни.

Мария кимна с разбиране, сякаш беше експерт в тази област, въпреки че през живота си не беше държала юзда.

— Следобед ще потеглим за Стивънейг — продължи весело Ема. — За да могат жребците да си починат. А сега елате в странноприемницата. Обедът ви чака. Има и спалня, в която можеш да се пооправиш.

— О, колко приятно. Какво хубаво село — Мария влезе в странноприемницата, готова, както винаги, да се радва. — С удоволствие ще си измия ръцете и ще се среша. Хайде, качи се с мен, мила.

Аласдеър остана на двора пред конюшнята.

— Всичко наред ли е, Джеми?

— О, да! — Джеми слезе от Феникс. — Впрочем движението е доста оживено, с триста зора минах през Барнет, беше страхотна бъркотия.

— Той би трябвало да се поуспокои, след като вече не сме в Лондон. Като отведеш Феникс и Лястовица в конюшнята, ще намериш Сам в кухнята. Погрижи се да ни дадат добър впряг за каретата, та да продължим.

— Няма да посмеят да не ми дадат най-добрите коне — заяви Джеми и се изплю в сламата под краката си.

— Сигурен съм — съгласи се Аласдеър с весела усмивка.

 

 

По същото време четирима конници минаха покрай бесилката във Фелоу Корнър.

— Паоло, сигурен ли си, че наистина са потеглили на север? — Луис се олюляваше в седлото като чувал с картофи. Беше ужасен ездач и мразеше да яха кон.

— Проследих ги до поста в Айлингтън. Купиха билети за следващите три поста. — Гласът на Паоло прозвуча ядосано. Беше се надявал цялата тази история отдавна да е приключила, вместо това преследваше сега през равнината една процесия, която му се стори дълга като римско триумфално шествие.

Луис измърмори още нещо и потъна още по-дълбоко в седлото.

— Ние сме по-бързи от каретата — каза той. — Освен това те трябва да спрат за почивка и да сменят конете.

— Навярно в Барнът — измърмори Пол повече на себе си. — От там ще им хванем дирите.

Той хвърли бърз кос поглед към другите двама мъже, които яздеха мълчаливо с безизразни лица. Английският им беше лош и бяха получили строгата заповед да мълчат, освен когато са сами. Иначе в секундата, в която отворят уста, ще издадат всички. Но на Пол тези двамата му харесваха. Познаваше този тип хора, бяха добри слуги за подобен случай. Видът им беше на яки, брутални типове, лишени както от въображение, така и от скрупули. Ако им се заповяда да убият, те ще го направят. Ако им заповядат да причинят някому болка, ще го сторят, без да се замислят.

В Барнът беше оживено като в пчелен кошер. Причината беше, че се намираше на кръстопътя, където се пресичаха шосето за Холоуей и Големият северен път и там отново се плащаше пътна такса. Пол влезе в двора на конюшните на Грийн Мен, за да събере сведения.

Коняр с хитро лице го изгледа съчувствено.

— Не, тук не сменяме конете на коли, потеглящи на север. — Той задъвка една сламка и се позамисли. — Ами да, не очакваме такива коли, понеже Грийн Мен не печели от колите, потеглящи на север. Ние сменяме конете само на коли, които тръгват на юг. — Мъжът отлепи късче слама от езика си, после заяви пренебрежително. — Мислех, че това всеки го знае.

Пол си обеща да накаже с камшика този безсрамник. Той обърна коня и излезе от двора.

— Ей, господине… — чу той пискливо гласче. Погледна надолу и зърна едно хлапе, което подскачаше редом е него.

— Аз мога да ви кажа къде спират колите, тръгващи на север. — И детето протегна към него мръсната си ръчица.

Пол извади от джоба си едно пени.

— Е?

— В „Червения лъв“, господине. — Детето подскочи високо и протегна ръка към пенито.

Пол го хвърли на земята и се върна на пътя.

В „Червения лъв“ го очакваше успех. Слугите в странноприемницата не си спомняха за карета с две дами, но бяха видели кола с два коня, управлявана от придружена от джентълмен дама с оранжева рокля. Двамата останали половин час в странноприемницата и хапнали по нещо, преди да продължат към Потърс Бар.

— Какво ще правим сега? — попита Луис, разкършвайки болния си гръб. — Ще си починем ли и ние тук?

Пол погледна към слънцето. То вече бавно залязваше.

— Не — заяви той. — Трябва да ги настигнем, тъй че ще продължим.

Луис измърмори недоволно и пое халбата бира, която едно момче му протягаше. Изпи я до дъно на огромна глътка.

— Още колко време ще трябва да тичаме подир тези кретени, как мислиш?

— Ще ги причакаме след Потърс Бар. — Пол нямаше търпение, но Луис заповяда да му напълнят халбата още веднъж, а двамата им спътници последваха примера му. Пол също беше жаден, но с присъщата си перверзност се отказа да утоли жаждата си. Беше насочил всяка своя мисъл към предстоящата мисия и гордостта не му позволяваше да се занимава с толкова незначителни неща като глад, жажда и умора.

— Ей, Паоло, какво си се вкиснал — нахока го Луис. — Не се тревожи, ще спипаме жената. В която и странноприемница да пренощува днес, ще я измъкнем от там.

Паоло изду ноздри, сви устни. Знаеше, че Луис е прав. Заедно бяха успявали и в по-трудни задачи. Освен това жертвата им и нейният пазител изобщо не допускаха, че ги преследват.

 

 

— Лимонадата! — изтърси изведнъж Ема. Тя дръпна юздите на Лястовица и се обърна към Аласдеър, който яздеше до нея. — Лимонадата.

— Лимонада ли? — попита той. — Какво искаш да кажеш?

— Снощи при Алмак… пих лимонада — обясни тя припряно. — Докато херцог Кларънс ми правеше предложение за женитба… или поне вярвам, че вършеше точно това. Не се изрази съвсем ясно. Тъй или иначе предложи нещо в тази насока.

— Надявам се, че си го сложила на мястото му — изрече сухо Аласдеър.

— Естествено. Аз просто го зарязах… но ти не ме слушаш.

— Напротив, тъкмо това правя. Лимонада, значи. — Той вдигна въпросително вежда. — Разкажи ми.

— Пол Дьони ми донесе чаша лимонада… малко преди да му заявя, че няма да се омъжа за него… че няма да се омъжа за никого — казах му го, за да не го засегна, нали разбираш?

— Разбирам — отговори той с неприятно чувство. — Както виждам, била си твърде заета със задачата да отблъскваш обожателите си. Е, сломи ли и неговото сърце?

— Не — погледна го злобно Ема. — И мога ли да те помоля да не сменяш темата?

— Моля за извинение — поклони се той леко. — Дьони ти е донесъл чаша лимонада и ти си я изпила?

Ема свъси чело.

— Тъкмо пиех лимонадата, когато дойде принцеса Естерхази и го отмъкна, а в същия миг се появи херцогът. Струва ми се, че в този миг загубих интерес към лимонадата. После избягах в будоара, за да се отърва от херцога и… е, знаеш какво се случи по-нататък.

— Хм. За моя сметка.

— Е? — попита тя.

— Е какво?

— Аласдеър, как можеш така да ме дразниш! — възкликна тя нетърпеливо. — Банда отчаяни разбойници са по петите ми, имат намерение да ме подложат на мъчения, та да не може Уелингтън да спечели пролетния си поход, а единственото, което ти правиш, е да ми се подиграваш.

Тя заби шпори в Лястовица, червената кобилка препусна в бърз галоп.

Аласдеър сдържа Феникс. Подигравките му бяха само фасада. Парченцата на пъзела съвпадаха така идеално, че просто не проумяваше как не се е сетил по-рано. Чарлз Лестър го предупреди, че врагът е научил — документът е у Ема. Пол Дьони беше влязъл в живота й, беше се навъртал край нея. У Аласдеър се бе събудила само чисто мъжката ревност и той просто бе изпуснал вероятността този мним френски благородник да има много повече на ум, отколкото зестрата на Ема.

Беше готов да се линчува за глупостта си. За слепотата си. Беше така погълнат от Ема, че не беше видял по-далеч от носа си.

Щом забеляза, че Аласдеър не я следва, Ема дръпна юздите на Лястовица и се върна. По израза на лицето му веднага разбра, че той размисля над нещо.

— Бесен си на самия себе си, нали? — попита тя.

— Повече от бесен — съгласи се той.

— Но сега вече няма значение, нали? Миналата нощ той не успя, а сега от нас няма и следа.

— Съмнявам се — каза Аласдеър тихо. — Много, много се съмнявам.

— Мислиш ли, че ще ни преследват?

— Мисля, че мосьо Дьони или както там му е истинското име, е толкова хитър и толкова решителен, че няма да се предаде без бой. Твърде много е заложил в играта.

— Но нали успяхме все пак да напуснем Лондон уж без определена цел… — подхвана тя несигурно.

Лицето на Аласдеър беше мрачно.

— Е, можем все още да се надяваме.

Беше ясно, че не храни особени надежди. Продължиха да препускат мълчаливо още няколко минути, после Ема заяви с престорена веселост:

— Е, няма как, ще ти се наложи да се погрижиш тази вечер в странноприемницата стаите ни да са една до друга. Моят телохранител ще трябва да е съвсем плътно до мен.

— Наистина имах предвид да спите с Мария в едно легло, а Тилда на походното — заяви той очевидно съвсем сериозно.

Ема го изгледа ужасена.

— Но каква защита могат да са ми те? Пък и няма да е забавно — добави тя закачливо.

Аласдеър не се усмихна.

— Помниш ли още как се стреля с пистолет?

— На времето стрелях не по-зле от тебе и Нед — отговори тя и бойният й дух се събуди.

— Аз не съм чак толкова сигурен. Интересува ме колко добре стреляш сега.

— Мина наистина доста време — призна си Ема, разбрала, че не може да се надява да подобри настроението му.

Аласдеър отклони Феникс от пътя към една нива. Той слезе от коня, посегна зад седлото и извади чифт пистолети.

— Добре, сега ще видим какво можеш.

Ема скочи от седлото.

— Дори да съм превъзходен стрелец, аз нямам пистолет.

— Това не е проблем. — Той извади от джоба бяла носна кърпа и я завърза за долния клон на един клен. Кърпата затрептя весело на вятъра.

— Опитай се да я улучиш от десет крачки. — И той й подаде единия пистолет.

Ема наблюдаваше замислено развяващата се кърпа.

— Но това е подвижна мишена — протестира тя.

— Съмнявам се дали Дьони ще те очаква неподвижен — обясни хладнокръвно Аласдеър. — Подвижната мишена е по-малко приятна от картонените мишени на стрелбището.

Ема трябваше да признае, че е прав. Огледа бързо пистолета. Отдавна не беше държала оръжие в ръка. Още чуваше гласа на Нед и съветите му да усети тежестта на оръжието и да обърне внимание на това, как го чувства в ръката си.

— Краката малко по-разкрачени — заповяда, застанал зад нея, Аласдеър. Той сложи ръце на бедрата й и сега я държеше здраво. — Хайде, опитай.

Ема вдигна пистолета и свъси напрегнато чело. Бялата кърпа трептеше около клона. Тя нагласи бавно спусъка. Изстрелът прозвуча като експлозия. Тя се сви от ужас. Пистолетът в ръката й подскочи от тласъка.

Кърпата беше невредима и се вееше весело на вятъра.

— Можеш ли да ми обясниш защо се сви цялата? — попита строго Аласдеър и дръпна пушещия пистолет от ръката й. — Мислех, че това много отдавна сме го преодолели.

— Не съм се упражнявала, нали ти казах — отговори тя ядосано. — Освен това целта не престава да се вее насам-натам. Любопитна съм да видя ти дали ще я улучиш.

— Така ли? — И той вдигна скептично вежда. — С удоволствие ще изпълня желанието ти.

— Не се и съмнявам — измърмори Ема. — Хайде, нека опитам още веднъж с другия пистолет.

Аласдеър й го подаде и отстъпи крачка назад. Скръстил ръце на гърдите, той я наблюдаваше критично как заема позиция. Този път тя не се сви, въпреки това пак не улучи целта.

— Е, да се надяваме, че ако се наложи да застреляш някого, ще е много отблизо, а човекът ще е за тебе достатъчно едра цел, та да успееш да я улучиш. — Аласдеър й взе пистолета и го презареди.

— Остава да се надяваме също, че няма да проявя слабост и ще се накарам да стрелям по човек — съгласи се Ема с лек сарказъм в гласа.

— В случая се надявам повече на безпогрешното ти чувство за самозащита — каза той. — Донеси кърпата. — Той се обърна и скри пистолета зад седлото.

Ема свали кърпата от клона и я огледа внимателно.

— Ей, ама аз все пак съм я улучила — възкликна тя. — Я виж това обгоряло петънце в ъгълчето на дантелата. — Тя размаха триумфално вещественото доказателство. — Виждаш ли!

— Изглежда вятърът я е довял на пътя на куршума — отсече с абсолютно неподвижно лице Аласдеър.

— Ей, ти… ти… ти си отвратителен, дребнав… слушай, не ми се подигравай! — Строгото му лице не я бе измамило нито за миг. Тя го изгледа сърдито и с мъка се сдържа да не тропне с крак. — Има минути, Аласдеър Чейс, когато съм готова да те убия и то без да изпитам ни най-малко съжаление.

— Колко грубо! — измърмори той и се отдалечи от Феникс. В зелените му очи танцуваха пламъчета, а на Ема й секна дъхът. Атмосферата сякаш изведнъж се наелектризира, както бе ставало толкова пъти между тях и обикновено в най-неподходящо време.

— Стой далеч от мен — каза тя, отстъпи и вдигна ръце, за да го отблъсне. — Намираме се сред полето и посред зима.

— Желая те — призна й той тихо.

— Сега? — Тя го погледна безпомощно, но знаеше, че никога няма да може да устои на напора на неговата страст, след като тя вече го е обладала.

— Сега. Тук — натърти той.

— Но как? — Тя се огледа пак така безпомощно. — Веднага те предупреждавам, Аласдеър, нямам никакво намерение да лягам на замръзналата земя.

— Кълна ти се, че изобщо няма да докоснеш земята. — Той хвана ръцете й, устните му бяха присвити решително, очите му пламтяха от желание.

Ема имаше чувството, че се разтапя като масло на слънце. Вече нямаше воля. Някак неусетно сложи ръце в неговата. Пръстите му се сключиха топло над тях, той я привлече към себе си, съвсем бавно, докато тя се облегна на него и очите й се оказаха почти наравно с неговите.

Той продължаваше да държи ръцете й, сега ги раздалечи встрани от тялото й, тъй че телата им да се докосват от гърдите до коленете. После я целуна.

Ема усети докосването на телата им по гърдите си, по връхчетата им, по корема, бедрата и коленете си. Ароматът й го обгръщаше, този мъжки мирис на мускус. Усещаше и собствената си възбуда, беше главозамайваща и от нея й спираше дъхът. Тя се притисна още по-плътно към него, усети коравата му възбуда, напираща към корема й. Тих стон се изплъзна от устните й.

Без да се откъсва от устните й и да пуска ръцете й, Аласдеър я накара да отстъпва все по-назад. Движеха се в синхрон, телата им продължаваха да се докосват, сякаш слети в изкусен танц. Ема усети дънера на клена в гърба си и спря.

Аласдеър вдигна за миг глава. Лицето му беше необичайно сериозно. Той пусна ръцете й.

— Желая те — повтори той. — Трябва да те имам.

Гласът на Ема трепереше от страст, когато заговори, въпреки че се опитваше да се засмее.

— Всичко това е чудесно, но нали няма да ме обладаеш тук, до дървото, като някоя проститутка от пристанището?

Лека усмивка пропъди сериозния израз от лицето му.

— Всъщност тъкмо такова беше намерението ми. Но какво, ако смея да запитам, знаеш ти за проститутките на пристанището?

— Само онова, което съм научила от брат си и неговите приятели — отговори тя.

Шегата беше посмекчила напрежението, но само за да го направи още по-силно от преди.

Изпълнените им с очакване тела бяха влажни и преливащи от болезнен копнеж. Ръцете й посегнаха към панталона му и го разкопчаха. Тя посегна към него, загали и притисна пулсиращата плът. Той беше запретнал полата й и сега сваляше кожения й панталон по бедрата.

Тя разтвори бедра и се вдигна на пръсти, за да го поеме с готовност в тялото си.

Аласдеър сложи ръце под дупето й.

— Обгърни кръста ми с крака, сладка моя.

Тя го послуша и обви шията му с ръце, а той я повдигна. Аласдеър проникна дълбоко в нея, а тя се задвижи ритмично. Вътрешните й мускули се свиха, коремът й се напрегна.

Аласдеър издаде сладострастен стон.

— О, да съм в теб е като да съм потопен в мед — прошепна той. — Почти непоносимо сладко е.

Ема притисна устни към неговите, ръцете й обгърнаха още по-здраво врата му. Езикът й проникна жадно във влажната кухина на устата му, сякаш само така можеше да го притежава и тя така пълно, както я притежаваше той. Прилепи се за него като малка тресчица, когато вихрушката на страстта мята силно напред-назад, докато най-сетне се укроти и я захвърли на брега на действителността. Тя шумно си пое дъх.

Аласдеър я остави да се плъзне по тялото му, докато краката й отново докоснаха земята. Той я погали по бузата, когато тя притисна лице към рамото му.

— Боже мили — промълви той — та ти си великолепна.

— Днес явно е ден на комплиментите — каза тя със слаба усмивка. — Първо достойна за обожание, а сега и великолепна. Това ще има ли някога край?

Ема се избърса с носната си кърпа, преди да си оправи дрехите.

— Каретата сигурно ни е настигнала. Вече се питат какво ли ни се е случило. — Тази прозаична забележка ги върна към практическите въпроси на тяхното пътуване.

— Е, тогава да побързаме — каза Аласдеър и изтича с нея към чакащите коне. — В Стивънейг ще ти купя малък пистолет. Да можеш лесно да го скриеш в джоба. — Той сплете пръсти, за да стъпи тя на тях.

— Наистина ли мислиш, че ще ми потрябва? — Ловко движение на ръцете на Аласдеър я метнаха върху Лястовица. Всъщност не беше сигурна колко на сериозно трябва да взема загрижеността на Аласдеър. Струваше й се почти фантастично дори да си представи, че е преследвана само заради някакво слабо стихотворение на Нед. Още по-фантастично й се струваше Нед да е скрил в това непонятно стихотворение нещо толкова важно за страната.

— Нямаше да си направя целия този труд, ако не го вярвах — заяви безизразно Аласдеър. Той се метна на седлото и насочи Феникс обратно към пътя. — Няма да изпитам особено удоволствие да прекарам следващите седмици в една лошо уредена ловна хижа, в скучен ловен район. Освен това, ако искаш да знаеш, трябваше да уредя в града някои важни делови въпроси.

— Какви по-точно бяха тези делови въпроси? — погледна го любопитно Ема.

— Финансови проблеми. Свързани с ръководството на твоите имоти и с някои мои лични неща — обясни й той. — Излязоха някои интересни правителствени разпореждания, които трябва да стигнат тази седмица до борсата. Имах намерение да завъртя малко търговия покрай тях.

— Това ли е начинът, по който си уредил толкова добре живота си? — учуди се тя поразена. — Винаги съм се питала как успяваш без пени в джоба да водиш живота на богат човек. — Тя се засмя тихичко и призна: — Бях решила всъщност, че правиш дългове. Очаквах някой ден да чуя, че са те хвърлили в затвора за длъжници.

— Чувствам се поласкан, че си се интересувала толкова за проблемите ми — заяви той с глас, сух като увехнали листа. — Да ме беше попитала, щях да ти обясня. Нед беше наясно относно интересите ми към финансовите пазари.

— Не бъди толкова докачлив, Аласдеър, не е ли разбираемо, че съм се питала… пък и — добави тя — никога не съм вярвала, че искаш да се ожениш за мен заради парите ми. Помня, че го казах веднъж, но ти тогава така ме беше провокирал. Просто ти го върнах с оръжието, което първо ми дойде на ум.

Аласдеър помнеше, разбира се, много добре онова скарване. Впрочем онзи много подчертан упрек изобщо не го беше засегнал. Чудесно бе разбрал, че Ема иска само да го нарани, но оръжието, което използвала, за да утоли гнева си, беше толкова смехотворно, че изобщо не го улучи.

— Добре де, хайде да не разлютяваме стари рани — заключи той. — По-добре да наваксаме загубеното време. — Той пришпори Феникс и конят препусна в галоп.

Ема се поколеба за миг, замислена за онези стари рани. Но после сви рамене и препусна с Лястовица след него.

Двамата стигнаха „Лебеда“ в Стивънейг малко след четири часът. Каретата още я нямаше, но след около половин час тя влезе в двора.

Мария се радваше, че за днес пътуването е приключило.

— Кокалите ми са натъртени — оплака се тя и побърза да добави, за да не се почувства никой засегнат от оплакването й: — С това не искам нищо да кажа — каретата е с наистина чудесни яйове, но ще се радвам, ако мога преди вечеря да полегна за половин час.

„Лебедът“ беше голяма пощенска станция. В двора сновяха забързано коняри и пощенски колари, заети с непрекъснатия поток от коли, на които трябваше да се сменят конете.

— Не зная колко шумно ще е тук през нощта — посочи Ема оживлението наоколо им. — Успяхме да намерим стая откъм задния двор, по-далечко от кръчмата. Ако нямаш нищо против, Тилда ще спи на походното легло в стаята ти.

— О, ама тя би трябвало да спи при тебе — възрази Мария и хвана Ема под ръка, докато влизаха в странноприемницата. — Може да ти потрябва през нощта.

— Не, няма да ми потрябва — заяви твърдо и съвсем искрено Ема. — Пък и изобщо не искам да спя с друг човек в стаята си. Та, ако нямаш нищо против, Мария…

— Не, не, разбира се, че не. Мисля, че ще е много приятно — увери я веднага Мария. — Не обичам да спя в странноприемници, ти го знаеш, скъпа. Чаршафите често са толкова влажни, а и никой не знае кой се разхожда отвън.

— Чаршафите бяха старателно проветрени — увери я Ема. — Говорих със жената на ханджията по този въпрос и тя ме увери, че няма от какво да се боиш. Заповядала е на една слугиня да изглади още веднъж чаршафите с ютия, за да е съвсем сигурна.

— О, та ти мислиш за всичко — каза Мария и изглеждаше вече много по-щастлива.

— А сега защо не се качите с Тилда горе, тя ще ти помогне да се съблечеш, за да можеш да поотпочинеш преди вечеря. Аласдеър е наел едно сепаре и вечерята ще бъде сервирана в шест. Зная, че сме на село, но денят беше дълъг.

— О, божичко, така е… пък и след миналата нощ! — Мария закърши угрижено ръце. — Едва можахме да мигнем. Ранна вечеря и после в леглото — точно от това имаме нужда.

Тя последва, бъбрейки, Ема до приятната стая в задната част на странноприемницата, на третия етаж, където един слуга вече беше занесъл куфара й.

— Да, да, стаята е наистина приятна. — Тя свали с въздишка на облекчение шапчицата си и се строполи на леглото. — А ти къде ще спиш, Ема, наблизо, нали?

— O… ами не съвсем — позапъна се Ема. — Нямаха друга стая на същия етаж. Ще спя на етажа под теб.

— Не, за бога, не! На друг етаж… съвсем сама! Не… не, скъпа, невъзможно е.

— Стаята на Аласдеър е на същия етаж — успокои я Ема. — Точно до моята.

— О! — Мария се позамисли, докато си разкопчаваше палтото. — И все пак, на мнение съм, че трябва да оставиш Тилда да спи при теб, миличка.

— Не — отряза решително Ема. — Няма да оставя Тилда да спи при мен.

Мария я изгледа мълчаливо за миг, после очите й заблестяха хитро и тя най-сетне отстъпи.

— Предполагам, че ти сигурно знаеш кое е най-доброто.

— Да, Мария, зная — ухили се Ема.

— Откровено казано, не намирам, че е много благопристойно — натърти Мария. — Ти и лорд Аласдеър сами, в съседни стаи…

— Никой няма да разбере — успокои я Ема. И аз няма да направя нещо, което ти не би одобрила. — Пък и кого ли можем да срещнем тук, в Стивънейг?

— Така е. — Мария кимна, после продължи колебливо. — Сърцето ми ще се радва, ако ти и лорд Аласдеър… тъй де, ако вие двамата отново се разберете. От самото начало имах чувството, че двамата сте създадени един за друг. Никога не разбрах какво именно се е случило.

Ема се засмя притеснено.

— Та ние непрекъснато се караме. Как може тогава да сме създадени един за друг?

— Не зная — Мария поклати глава. — Истинска загадка, съгласна съм с теб. Но съм убедена, че въпреки всичко е точно така.

В този миг Тилда влезе в стаята и Ема, която не знаеше дали да се зарадва на това прекъсване или да се натъжи, остави двете жени сами.

 

 

Малко след шест четиримата ездачи минаха покрай „Лебеда“. Не спряха, а продължиха до една малка странноприемница на Дейнстрийт.

— Знаеш какво да правиш, Луис. — Пол се спеши в двора на „Заек и хрътки“.

Луис измърмори някакво съгласие. Той само дето не падна от коня и тихо ругаеше, докато си разтриваше схванатия гръб и раздвижваше крака.

— Ще останем тук и ще чакаме — заяви Пол и не прие никакви възражения. — Ще ги отвлечем след полунощ. Тъй че можеш вече да се позамислиш откъде да минеш, за да стигнеш безшумно до тях. Ще се справиш, нали?

— Ще зная едва след като разбера какво е станало — отговори Луис. Той нахлупи шапка над очи, вдигна високо яката на палтото си и се измъкна от двора, на път за „Лебеда“.

Пол повика с ръка двамата придружители.

— Изчезнете… някъде в града, но внимавайте никой да не ви забележи. Върнете се тук в полунощ.

Двамата изчезнаха безмълвно и Пол се залови за собствената си работа. Той нае от странноприемницата „Заек и хрътки“ карета със шест бързи коня и даде указания тя да го чака в полунощ на площада пред църквата. Имал си свой колар, тъй че нямало да му трябва слуга от странноприемницата. Каретата и конете ще бъдат върнати още преди седмица. Заплати много щедро за тях. После отиде да вечеря.

Луис се промъкна в кръчмата на „Лебеда“ и се насочи към отдалечен ъгъл. Поръча си бира, а после направи онова, което умееше най-добре — да наблюдава и подслушва.

Забеляза подготовката на вечеря за аристократична компания в сепаре на горния етаж. Чу разговорите относно членовете на тази компания и че те настояли чаршафите да бъдат изгладени още веднъж. Приказваха и за качеството на виното, поръчано от джентълмена за вечерята.

Луис вечеря на маса в кръчмата, заета от бъбрива група пътници, които го оставиха на мира с неговата бира и агнешкото печено, когато установиха, че не е от приказливите.

След вечеря той се поразходи, за да обиколи целия двор — една облечена в тъмно фигура, която, скрита от сянката и смесена със суетнята на слугите и гостите, нямаше да привлече ничие внимание. В края на вечерта едва ли някой би могъл да даде описанието на този безличен и мълчалив мъж.