Джейн Фийдър
Бившият годеник (12)

11

Пол Дьони се върна в балната зала, когато Ема и придружаващите я вече бяха слезли по стълбата към улицата. На устните му играеше зловеща усмивка. Сега тя ще спи поне дванайсет часа. А той ще изчака до ранните утринни часове, преди да успеят заедно с Луис да се вмъкнат в дома й. По това време и слугите щяха да спят, а улиците да са пусти.

До утре по обяд ще разполага с информацията, която търси — по един или друг начин.

Когато удари единайсет, той излезе от Алмак и побърза към Хафмуун стрийт. Улиците бяха влажни и блестяха на лунната светлина, а където калдъръмът свършваше, почваше гъста кал.

Луис вече го чакаше.

— Доста се забави, Паоло. Взел съм въже и парцал, да й запушим устата. Ако не успеем да разбием ключалката на външната врата, ще трябва да счупим стъклото. Взел съм и сироп, и хартия. — Той посочи малкото куфарче на масата.

— Добре. Дадох на дамата голяма доза опиум. Достатъчна да повали кон. Съмнявам се дали ще се събуди преди утре по обяд. — Пол почна да се съблича.

— Тя изпи ли достатъчно?

Пол се засмя пренебрежително, докато обуваше тъмен панталон.

— Спеше още преди да напусне онази абсурдна къща. Що за безсмислено забавление. Нищо за пиене, никакви карти и куп сковани матрони, които налагат смехотворни правила. Казвам ти, Луис, ще се радвам, когато ще мога да напусна тази проклета страна. Нейните жители са или луди, или абсолютни нехранимайковци.

Той пъхна ръце в тъмна връхна дреха и я закопча до шията, за да не се вижда бялата му риза. После сложи тънки черни ръкавици и ги опъна над дългите си пръсти.

Имаше нещо неизказано зловещо в начина, по който движеше пръсти. Луис усети как му минават тръпки по гърба. Беше станал свидетел как Паоло удуши един мъж с ръце в тези ръкавици. Беше наблюдавал тогава лицето му. Съвсем безизразно, без сянка на някакво чувство, натискаше все по-силно, докато жертвата му не предаде богу дух.

Умен човек никога не би имал нещо общо с Паоло. И за двете жени щеше да е добре, ако те двамата открият бързо документа, който търсят.

Излязоха от къщата и тръгнаха бързо по тъмните улици, като се сливаха със сенките. Пол носеше шпага. В колана на панталона, под връхната дреха беше затъкнал пистолети. В джоба си беше пъхнал желязна примка за душене.

Мъж от нощната стража, понесъл на висок прът фенер, излезе от една тъмна пряка, ботушите му бяха целите в кал. Той зърна двамата мъже и хвана по-здраво пръта. Богобоязливи граждани, които не замислят нищо лошо, не се разхождат в тъмна нощ по улиците. Виж, каляските са друго нещо, съвсем различно от хора тръгнали пеш.

— Господа, накъде сте се запътили по това никое време? — попита ги грубо той.

Пол беше в лошо настроение. Този ден го бяха унизили на два пъти. Първо с нападението предишната вечер, после го стори още веднъж Ема Бомон. Но дори ако това, че тя го отблъсна, не промени плановете му, гордостта му се оказа все пак дълбоко наранена.

Стражът направи крачка към тях. Беше грешка. Краят на кожената примка изсвистя във въздуха и обгърна шията на мъжа. В същия миг Пол вече беше зад него, хванал свободния край на ремъка, и го задърпа.

Само за секунди всичко беше приключило. Мъжът се строполи на земята, фенерът му се строши, а изтеклата газ се запали.

— Хайде да изчезваме, Луис — Пол сочеше пренебрежително тъмната пресечка, от която беше дошъл нощният пазач. Той стъпка пламъците, после ритна съскащия фенер в калната канавка.

Луис извлече мъртвото тяло до пресечката, облегна го на една стена и то се сля с калта под него. Щяха да го открият в някой от близките дни и щеше да е само едно убийство в повече сред многото неразкрити престъпления в крайните улички на града. Щеше да предизвика само свиване на рамене по адрес на некадърната градска стража.

— Ей, Паоло, това необходимо ли беше? — измърмори Луис, когато се върна.

Паоло сви кожената примка и я пъхна пак в джоба.

— Ядоса ме. Просто реших да го направя — заяви той и сви рамене. После продължи да върви и Луис побърза да го настигне.

Не, умен човек, не би се захванал с Паоло. Наистина.

Не срещнаха друга пречка и свиха в Маунт стрийт тъкмо когато облаците скриха много навреме месечината.

— Боговете са благосклонни към малката ни авантюра — отбеляза Пол. Усещаше облекчение, сякаш тежък товар му се беше смъкнал от гърба.

— Оттук — Луис го заведе в уличката между къщата на Ема и съседната. Голите клони на брезата се бяха надвесили над оградата. Луис остави куфарчето на земята, покатери се с учудваща ловкост на стената и изчезна сред клоните на дървото.

— Някъде да свети? — извика тихичко Пол.

— Не, къщата е тъмна като гроб — отговори Луис, после си помисли, че сравнението му е неподходящо в светлината на онова, което бяха замислили. — Хвърли ми куфара.

Пол го хвърли високо, Луис го хвана, после го пусна от другата страна на зида. След това скочи от дървото върху меката пръст.

Пол беше прескочил стената, още преди Луис да успее да се изправи. Загледан в тъмната къща, той се остави тя да му въздейства.

— Стаята на жената е отпред. Но тя сигурно има и будоар или гардеробна. Ще търсим най-напред там.

Той изтича приведен през ливадата до стъклената врата на музикалния салон, после отстъпи встрани, за да може Луис да си върши работата. Ставаше ли дума да се влезе в някоя къща с взлом, Луис беше експерт.

— Сложили са резе — обясни Луис и неволно се ухили. — Трябва да счупя най-горното стъкло и оттам да дръпна резето.

— Ами хайде, побързай. — Пол погледна нетърпеливо към горните прозорци. Наближаваше три часът сутринта. По това време никой нямаше да е буден.

Луис намаза сиропа на хартията и я залепи за стъклото. Вдигна лома и удари с него покритото с хартия стъкло. То се счупи почти безшумно, а натрошените парчета останаха залепени със сиропа. Луис дръпна внимателно хартията и я пусна на земята. После посегна през отвора и дръпна резето. Трябваше му само минута, за да се справи със слабата ключалка и вратата на музикалния салон се отвори.

Сега Пол пое ръководството. Той се промъкна през салона до отворената врата към коридора, а от там в антрето. В един аплик гореше свещ и пръскаше достатъчно светлина, за да се види извитата стълба.

Той кимна на Луис, застанал точно зад него и продължи. Промъкваше се покрай стената и напредваше безшумно. В къщата цареше тишина. Той изкачи бързо стълбата, като внимаваше някое стъпало да не изскърца, после се изкачи на пръсти, все покрай парапета чак догоре. Луис внимаваше много да стъпва на същите места като него.

Вече горе на площадката Пол спря, за да се ориентира, като се ослушваше за най-слабия шум. Коридорът се разклоняваше надясно и наляво. Трети коридор водеше към стаите в задната част на къщата. Но те не го интересуваха.

Горе, до самата стълба, имаше голяма двукрила врата. Той си представи прозорците, които Ема му показа от улицата и бързо съобрази, че тя спи зад тази врата.

Веднъж да се озове зад нея и ще има предостатъчно време да претърси основно стаята. Тя ще спи дълбоко, а слугите ще се събудят най-рано в пет и половина сутринта.

Отиде до вратата и сложи ръка на позлатената дръжка. Луис го следваше отблизо, можеше да чуе дишането му. Успя да натисне дръжката безшумно и вратата се отвори.

Стаята беше осветена от слаб огън. Пол се вмъкна вътре, притисна се към стената, Луис го последва и затвори безшумно вратата. И двамата стояха неподвижно, докато течението, предизвикано от влизането им, не се уталожи. Сега до тях долиташе и равномерното дишане откъм леглото, дървото поскърцваше, когато жената се движеше насън.

Пердетата на балдахина бяха дръпнати встрани, но това нямаше значение, реши Пол. Нямаше опасност тя да отвори очи.

На стената вдясно откри врата. Сигурно водеше към будоара или към гардеробната. Мина на пръсти по дебелия килим и хвърли още един бърз поглед към леглото. Ема лежеше по гръб, с ръце вдигнати над главата, одеялото беше смачкано.

Пол усети първите признаци на възбуда. Въпреки цялото си актьорско майсторство досега не бе изпитвал ни най-слабо желание да притежава тази жена. Тя беше само средство към целта. Но сега, когато я видя да лежи там, толкова безпомощна, толкова достъпна, сега, когато будното й съзнание беше изключено, а движенията й забавени, когато мъдрият й език мълчеше, кръвта му взе да кипва и той усети как тялото му реагира.

Но сега не беше време да се оставя нещо да го отвлече. Може би по-късно ще може да я притежава. След като си свърши работата. Тя му дължи компенсация. Той пристъпи бързо към вратата, отвори я и влезе в малка гардеробна.

Луис затвори вратата зад себе си и двамата се озоваха в тъмното помещение. Тук нямаше огън, който да им помогне да се ориентират.

— Дай свещ! — заповяда тихо Пол.

Луис откри кремък и прахан върху камината и запали восъчната свещ на скрина. Пламъчето отначало затрептя, но после продължи да гори право нагоре, хвърляйки върху стените огромни дрипави сенки.

Тук вече не си казаха нито дума. Пол нави рулетката на бюрото и прерови съдържанието му. Имаше дванайсет преградки за ежемесечните сметки и две по-големи в средната част на бюрото.

Върху плота имаше кожена кутия за писмени принадлежности. Ключалката й беше доста солидна. Не можаха да открият веднага ключа. Пол претърси преградките. Бяха претъпкани с документи. Зад него Луис преравяше из основи гардероба.

В съседната стая Ема седна в леглото. Виеше й се свят и я болеше глава, гърлото й беше пресъхнало, а в устата си усещаше отвратителен вкус. Но почти не забеляза всичко това.

Какво я бе събудило?

Тя се огледа в слабо осветената от огъня стая. Изобщо не можеше да си спомни как си е легнала. Последното, което помнеше, бе, че на Кинг стрийт, пред Алмак се качи в някаква каляска. Но дори този спомен беше много неясен.

Все пак нещо я бе събудило. И тогава тя го видя. Слабото потрепване на свещ изпод вратата на гардеробната. Седеше неподвижно, затаила дъх. Никой слуга не би влязъл посред нощ в гардеробната й. Можеше ли да е Мария? Не, разбира се, че не. Какво ще търси Мария там?

Вслуша се напрегнато и чу лек шум. Лекото драскане на чекмедже, което изваждат, скърцането на вратата на гардероба.

Сърцето й заби лудо. Във въздуха явно витаеше някаква заплаха. Който и да беше там в стаята, той нямаше добри намерения. Сигурно е така. Трябваше ли да се изправи срещу тези хора?

Не.

На Ема не й липсваше кураж, но не беше и глупава. Сама, невъоръжена жена, която се излага на неизвестна опасност, е глупачка. Тя посегна към шнура на звънеца до леглото, пое дълбоко въздух и силно го дръпна… отново и отново, и отново. Долу в стаите на слугите щеше да се чуе звън, а настойчивият сигнал щеше веднага да доведе тук Тилда.

После тя се плъзна безшумно от леглото и отиде до вратата към коридора. Отвори я широко и извика колкото й глас държеше за помощ.

Пол изтърва с грозна псувня кожената кутия с писмените принадлежности. Луис застана за миг като вцепенен. Двамата се втренчиха във вратата към спалнята. После Луис изтича към прозореца на гардеробната и го отвори. Погледна надолу към пряката. Меден улук се спускаше успоредно с тесния перваз. Луис се оттласна от прозореца и се хвана с ловкостта на маймуна за улука.

На стълбата се чуха стъпки, гласове. Пол се наведе да вдигне кутията, после изтича до прозореца, тъкмо в мига, в който някой широко отвори вратата към спалнята.

Харис стоеше, въоръжен с пушка, по нощница, на вратата. Той стреля по облечения в тъмно мъж до прозореца, докато той се прекачваше през перваза.

— Не го улучих! — извика ядосано и изтича към прозореца. Пушката му можеше да стреля само веднъж и той гледаше с безпомощен гняв пъргавия мъж, който се спускаше по улука.

Ема застана до него.

— Харис, извикайте хора, нека го преследват! Опитайте се да го хванете в уличката.

Харис излезе тичешком от стаята и взе да реве заповеди на слугите, които се тълпяха в коридора.

Ема се наведе колкото можеше по-ниско от прозореца и се опита да разпознае бягащия човек. Но той скоро се сля със сенките. Страничната врата се отвори и лъч светлина проряза тъмнината и сянката. Човекът се наведе пъргаво, за да се изплъзне от лъча. Но в същия кратък миг тя откри още един човек, хукнал надолу по уличката. Сигурно съучастник.

— Миличка… о, мила моя, какво се е случило? — Мария се появи на вратата на гардеробната, нощната й шапчица се беше килнала над редица книжни ролки, беше боса, наметалото висеше, отворено, над нощницата. — Пожар ли има? — попита тя със широко отворени от ужас очи.

— Не, крадци — обясни й Ема и се учуди, че е толкова спокойна. Тя продължаваше да стои наведена над перваза, вперила очи в уличката. — Изтичаха към конюшните — извика тя на хората долу.

— Господи, божичко! Могли са да те убият в леглото. — Мария се строполи в шезлонга и сложи ръка на гърдите. — Мисля, че ще припадна.

— Изчезнаха — каза разочаровано Ема и се дръпна от прозореца. — Ако успеят да стигнат до конюшните, нашите хора няма да ги настигнат.

Тя се огледа в гардеробната.

— Питам се дали са взели нещо.

— Трябва да пратим да извикат лорд Аласдеър — заяви Мария с необичайна за нея решителност. — Той ще знае какво трябва да правим.

— Едва ли можем вече да направим нещо — възрази малко разсеяно Ема. Тя преглеждаше отворените преградки на бюрото си.

— О, госпожо, откраднали ли са ви бижутата? — дотича при тях Тилда.

— Мисля, че не са — отговори Ема. Ковчежето й с бижутата си стоеше отворено на скрина. — Не ми прилича изобщо да са се приближавали към него.

Тя се взря в плота на бюрото, присви чело и се запита какво всъщност не си беше на мястото.

— Взели са кутията ми с писмените принадлежности! — възкликна тя смаяна. — Но защо ли? За какво ли им е изтрябвала? Та тя е много стара и неугледна.

— Ще кажа на Харис да прати някого да извика лорд Аласдеър. — Мария стана и се уви по-плътно в наметалото.

— Недей, не ставай смешна, Мария! — викна й гневно Ема. — Излишно е да го вдигат от леглото. Сега и без туй нищо не можем да направим, можем само да затворим вратата на конюшнята, след като конят е избягал.

— Влезли са през музикалния салон, лейди Ема — докладва Тилда. — Господин Харис смята, че са се прекачили през зида откъм къщата.

— Все ми е едно какво ще кажеш, Ема, но в това положение ни трябва мъж, който знае какво се прави в такива случаи — заяви Мария. — Веднага ще пратя някого при Аласдеър. Той е твой управител. Към кого другиго можеш да се обърнеш? — И с тези думи тя измарширува от стаята.

Имаше времена, когато доверието на Мария в по-големите способности на мъжете изобщо не я веселеше, помисли си ядосано Ема. Тя не желаеше за нищо на света Аласдеър да се появи сега в дома й.

Спомни си какво чу в будоара у Алмак и гневът и болката й се оказаха и сега не по-слаби. Въпреки че изобщо не можеше да проумее защо всичко това й се бе отразило толкова зле.

Тя прокара ръка по челото си, разтри си слепоочията. Все още се усещаше като замаяна, мислите й идваха сякаш отдалеч, а устата й беше съвсем пресъхнала. Тя поразтри шията си и свъси силно чело. Нещо не беше наред… впрочем нищо не беше наред. Да бъдеш посетен посред нощ от крадци, не е, разбира се, много весела случка. Но в цялото произшествие имаше нещо, което някак не се връзваше.

— Лейди Ема, долу изглежда нищо не е пипнато. — Харис влезе в стаята, навлякъл халат върху нощницата. — Като се изключи строшеното стъкло на музикалния салон. Но среброто изобщо не е докосвано. — Той сви объркан рамене. — Има куп неща, които крадци биха могли да отнесат, но не виждам нещо да липсва.

— Защо са влезли тук? — Ема поклати глава. — И защо са отнесли кутията ми с писмените принадлежности?

— Изпратих един лакей при лорд Аласдеър — каза Харис, явно убеден, както и Мария, че всичко ще се изясни и ще си дойде на мястото, стига Аласдеър да се появи.

— Не разбирам какво общо има лорд Аласдеър с всичко това. Или какво би могъл да предприеме сега — сопна му се Ема. — крадците отдавна избягаха и най-добре ще е да се върнем в леглата си, а утре заран да извикаме детективите от Боу стрийт.

— Да ви донеса ли чай, лейди Ема? — предложи угрижена Тилда.

— Бих предложил капка уиски — обади се Харис. — Заради шока.

— Не съм в шок — отсече Ема, после дълбоко въздъхна. Разбирам, че всички се опитвате да ми помогнете. — Да, Тилда, моля те, с удоволствие бих изпила чаша чай.

 

 

Когато Кранам го събуди с новината, че е дошъл лакей от Маунт стрийт, първата мисъл на Аласдеър беше, че неразположението на Ема се е развило в сериозно заболяване. Вече беше скочил от леглото и още полусънен изтича в салона, където го чакаше вестоносецът.

— Какво се е случило? Как е лейди Ема? — попита той припряно и съблече нощницата. — Кранам, къде ми е ризата? По-бързо, човече!

— Мисля, че е добре, сър. — Лакеят пристъпваше нервно от крак на крак.

Аласдеър пое ризата от Кранам. Държа я, още гол, един миг в ръка, вперил очи във вестоносеца, сякаш онзи си беше изгубил ума.

— Ами тогава ми обяснете, моля, какво правите тук? — попита той и навлече ризата презглава.

— Господин Харис ме прати, сър. Госпожа Уидърспун му нареди да го направи — обясни лакеят подробностите до последните дреболии.

Аласдеър подаде глава от яката на ризата, косата му беше разрошена, зелените му очи сърдити. С онази търпелива учтивост, от която на Кранам му полазваха мравки по гърба, попита:

— Дали няма да искам прекалено много от вас, ако ви замоля да ми обясните съвсем точно, защо ме измъквате от леглото ми… той погледна към стенния часовник — в четири часът сутринта.

— Имаше обир, сър.

— Какво? — Аласдеър, който тъкмо се канеше да нахлузи панталона, остана да стои на един крак. Изразът на иронично снизхождение изчезна от лицето му. Сега будните му, искрящи очи бяха вперени в лакея.

— Това трябваше да ви съобщя, сър — заекна лакеят. — Крадци… влезли са в къщата с взлом, през музикалния салон.

— Какво са отмъкнали… не, няма нужда, откъде ще знаете… Кранам, Джеми да ми доведе коня… не, много ще ме забави. Тръгвам пеш. — Той седна, за да си обуе чорапите и ботушите. — Някой друг да е видял крадците?

— Харис и лейди Ема, сър. Ние хукнахме подире им, но те ни избягаха, през конюшните.

— Раниха ли някого? — Аласдеър навлече връхната дреха и си каза, че Ема не може да е болна, щом преследва крадци.

— Не, сър. Харис стреля по единия от тях, ама той избяга.

— Улукът, значи?… Добре, добре стига. Ще науча подробностите на Маунт стрийт. — Аласдеър вече беше излязъл от стаята, но успя да каже през рамо: — Кранам, пратете Джеми на Маунт стрийт и му кажете, да доведе и Сам, новият коняр на лейди Ема.

Десет минути по-късно вече беше на Маунт стрийт и тичаше по стъпалата към къщната врата, която веднага му отвориха.

Харис, който беше облякъл междувременно черната си униформа, го поздрави със сериозно достойнство.

— Лорд Аласдеър, страхотен театър се разигра тук.

— Това вече го чух. — Аласдеър влезе в хола. — Какво са откраднали?

— Доколкото успях на установя, нищо, сър. Тъкмо това е гатанката.

— О, Аласдеър, толкова се радвам, че сте тук. Ема не искаше да ви безпокоим… според нея и вие нищо няма да можете да направите. — Мария слезе бързо по стълбата и намести бонето, което още прикриваше навитата й коса. — Но мен толкова ме е страх. Сърцето ми бие като барабан. Къща без мъже, е, да знаете, толкова уязвима.

— За бога, Мария, тази къща е пълна с мъже — долетя отгоре нетърпеливият глас на Ема. — Нали си имаме Харис и дузина кадърни лакеи.

Тя слезе до средата на стълбата, погледът й обгърна Аласдеър и тя заяви хладно:

— Изобщо не беше необходимо да пращат да те викат, сър. Можеш веднага да се прибереш вкъщи и да се върнеш в леглото.

Какво беше пък това сега? Бяха изминали няколко дена, откакто чу за последен път този тон, размишляваше Аласдеър. И този поглед на хладно равнодушие отдавна не беше му отправяла. Но за всичко това в момента нямаше време.

— Къде бяха крадците? — попита спокойно.

— В гардеробната на Ема — осведоми го Мария. — Представете си само. Ема спеше в съседната стая. Можело е всичко да се случи.

— Но не се случи — изръмжа Ема. — Аз се събудих, вдигнах всичко живо на крак, онези избягаха и единственото, което липсва, е старата ми кутия с принадлежностите за писане. — Тя се обърна, готова да изкачи отново стълбата.

— Казваш, че са взели кутията ти с принадлежностите за писане, така ли?

— Да. Виж какво, капнала съм, та ако благоволите да ме извините… — повтори тя.

— Прощавай, Ема, но за съжаление всичко това не е толкова просто — каза Аласдеър и бързо изкачи стълбата. — Ела, искам да поогледам гардеробната ти. — Той я прегърна през кръста и почти я изнесе през последните три стъпала.

Ема долови веднага потиснатото му раздразнение. В погледа му се четеше решителност, каквато досега не беше виждала, а устните му бяха здраво стиснати. Това заглуши тутакси възраженията й и тя му позволи да я върне в гардеробната.

Мария изтича подир Аласдеър, но когато стигна три крачки зад него, установи, че вратата е здраво затворена. Отвори я малко колебливо.

— Скъпа…

— Мария, не сега — отпрати я Аласдеър. Толкова непреклонно и рязко никога не беше разговарял с нея. Стана й ясно, че през последните няколко минути сигурно е станало нещо, пропъдило обичайната му учтивост.

— Добре де — каза тя търпеливо, излезе и пак затвори вратата. — Питаш ме какво е станало? — В този миг Ема забрави дори случилото се в будоара на Алмак.

Аласдеър не й отговори веднага. Разхождаше се напред-назад из гардеробната.

— Всичко ли си е така, както са го оставили?

— Да, не вярвам Тилда вече да е имала време да оправи. — Тя си наля чай, отпи и го загледа с любопитство.

Аласдеър се озова с един скок до прозореца.

— Значи през този прозорец избягаха, така ли?

— Ахмм. — Тя чакаше.

— Кутията е била на бюрото, така ли? — Той прокара ръка по лъскавата повърхност на бюрото. Там беше видял кутията с принадлежностите за писане, докато търсеше наскоро в тази стая.

— Ахмм.

— Какво имаше в нея? — Той се обърна към Ема и я погледна, дланите му бяха опрени на бюрото зад гърба му. Стройното му тяло беше напрегнато, погледът изпод полуспуснатите клепачи беше остър като връх на кинжал.

Ема сви рамене.

— Ами каквото се слага обикновено в такава кутия. Необходимото за писане. Пера. Хартия. Восък за печати.

— А също и писма? — Въпросът бе сякаш изстрелян от пистолет.

Ема го зяпна учудено.

— Откъде да зная.

— Помисли! — Думите му прозвучаха остри като нож. Ема го гледаше ужасно ядосана.

— Но защо? И какво значение има пък това?

— По-голямо отколкото си представяш. Тъй че помисли!

— Не мога да мисля, ако ме навикваш сякаш съм непослушен шпаньол.

Аласдеър прокара ръка през разрошените си къдрици. Той въздъхна, а после изпрати по дяволите Чарлз Лестър и неговите съвети. Чарлз Лестър не познаваше Ема Бомон.

— Имаше ли в кутията писма от Нед? — попита този път малко по-спокойно.

— Не — отсече уверено Ема. — Пазех известно време в нея неговото писмо… но то всъщност не беше истинско писмо. Беше някакво странно стихотворение… много слабо стихотворение. — Тя прехапа устна и млъкна.

— А къде е сега? — попита Аласдеър и дори окото му не мигна.

Ема се навъси.

— За какво всъщност става дума?

— Просто ми кажи къде е стихотворението.

Тя стана и отиде в спалнята. Аласдеър я последва.

— Пазя го в една книга, в Ода за безсмъртието на смъртните — каза тя и гласът й прозвуча дрезгаво. Взе от нощното шкафче тънкото томче стихове от Уордсуърт и го подаде на Аласдеър.

Той го отвори и пое в отворена длан пергамента с розовите петна по него. После се задълбочи мълчаливо в него.

— За бога, Аласдеър, кажи ми какво става? — настоя обидено Ема.

Той вдигна очи.

— Това тук — каза тихо и вдигна високо пергамента. — Това тук е кодиран план на замисления от Уелингтън пролетен поход в Португалия.

Ема го гледаше недоверчиво.

— Но защо е у мен?

— Добър въпрос — вдигна Аласдеър почти весело вежди, докато пъхаше пергамента в джоба на гърдите си. — Нед е поверил това тук заедно с едно писмо до теб на мъжа, който е бил с него, когато са го убили. Изглежда, че Хю Мелтън е разменил двете писма. Писмото на Нед до теб е било получено преди Коледа от конните гвардейци. Те решили естествено, че е чаканото съобщение, докато най-сетне са проумели, че в него няма нищо закодирано. Че не е нищо друго освен невинно писмо на брат до неговата сестра… ни повече, ни по-малко. По това време португалските и испанските съюзници на Наполеон също вече са търсили този документ. Знаели са, че по времето, когато е бил убит, Нед го е носел със себе си. Престанали да го търсят, когато решили, че документът сигурно вече е в Англия. Но сред конните гвардейци очевидно е имало шпионин. Той успял да ги информира, че документът се търси. Не е трябвало да са гении, за да предположат какво се е случило.

Усмивката му стана саркастична, когато продължи.

— И от тогава, нали разбираш, сладка моя, въпросът е само кой ще го намери пръв. Било нещо като търсене на игла в купа сено. А времето, както сама разбираш, е от огромно значение. Информацията вече няма да свърши работа на Наполеон, когато Уелингтън започне през март похода си. Те трябва да знаят какви движения на войските е предвидил, преди да започне.

Ема кимна. Сега всичко придобиваше смисъл.

— Но защо началниците на Нед не ме попитаха направо за документа? — искаше тя, с присъщия си прагматизъм, да разбере.

Аласдеър въздъхна.

— Още един добър въпрос. Имали са чувството, че ако разбереш какво притежаваш, може да се изтървеш за него пред хора, които не бива да го знаят.

— Мога да пазя тайна! — възмути се тя.

— Бе изказано и предположение, че при известни обстоятелства би се оказала неспособна да я запазиш — каза предпазливо Аласдеър и я погледна изпитателно.

Ема го загледа втренчено и почна постепенно да проумява.

— Искаш да кажеш, че някой може да се опита… да ме принуди да кажа какво зная?

— Хм. — Той скръсти ръце на гърдите и продължи да я гледа. — Знаеш ли стихотворението наизуст?

Ема кимна.

— Разбира се, че го зная наизуст. Непрекъснато го препрочитах. Опитах се да открия в него някакъв смисъл, ако много искаш да знаеш.

— Рецитирай ми го — заповяда той.

Ема се намръщи, но после изрецитира, без да се запъва, необичайното и сякаш безсмислено стихотворение на Нед.

Аласдеър я слушаше мълчаливо. Когато Ема свърши, той каза:

— Нали разбираш за какво става дума. Съобщението на Нед е в главата ти. Ако врагът те залови, пергаментът вече няма да му трябва.

— Какъв ужас! — заяви тя театрално. — Но сега всичко е наред, нали? Сега стихотворението е у теб, ти можеш да го дадеш на когото трябва и така всичко ще е наред.

— Би могло да се предположи.

— Но ти не го вярваш?

— Не — поклати той глава. — И затова, скъпа моя Ема, ще бъда по-близо до теб от собствената ти сянка. Опасността ще е изчезнала едва когато кампанията почне. Ако времето бъде благоприятно, Уелингтън има намерение да потегли в началото на март. Но дотогава ти ще си в опасност… и през това време ще трябва да гледаш на мен като на свой телохранител.

Той прекоси стаята и позвъни.

— Ще заминем още днес. Джеми и Сам ще ни придружат на коне.

— Но къде ще отидем? — попита вяло Ема.

— В Линкълншир. Може би си спомняш, че имам там малка ловна хижа. Чичо ми я завеща. Нуждае се от малко ремонт, но мисля, че ще можем да я направим обитаема.

— Но аз не искам да ходя в Линкълншир. — протестира Ема и се опита да събере всичките си сили, разпилени от случилото се като листа от вятъра. — Имам задължения тук.

Аласдеър я погледна.

— При тези обстоятелства не бива да ми се противопоставяш, Ема. Няма да спечелиш. Освен това собственият ти разум трябва да ти подсказва, че това е единственият възможен изход.

Ема погледна към все още отворения прозорец. Бяха стигнали толкова близко до нея. Ако не се беше — събудила, какво ли щяха да й сторят?

Тя скръсти ръце пред гърдите и потрепери.

Аласдеър кимна навъсено, после се обърна, за да даде разпорежданията си на Тилда, която се бе озовала на позвъняването.

 

 

— Ти каза, че дозата била достатъчна да повали кон. — Луис захвърли шапката и наметалото си върху масата в студената стая на Хаф Муун стрийт. — Но какъв кон? — Поне веднъж и той да почувства превъзходство над спътника си. Паоло беше развалил цялата работа. Подобно нещо досега не се беше случвало и Луис просто не можеше да се сдържи, изпитваше перверзно задоволство да си го повтаря.

Пол изригна поток португалски псувни. Извади от пояса си нож и се нахвърли с него върху ключалката на кутията за писмени принадлежности.

— Изглежда не е изпила чашата докрай. Ако тази глупачка Естерхази не ни беше прекъснала, щях да съм до нея и да внимавам да я изпие до дъно. Сигурно я е оставила веднага щом съм си тръгнал.

Ключалката на кутията се отвори и той се залови да преглежда съдържанието и да го захвърля ядосано встрани. Когато кутията се изпразни, той я вдигна високо и я изтърси. Изпсува още веднъж, дори по-мръсно отпреди.

Луис го наблюдаваше учуден.

— И какво сега? — попита той.

Пол взе гарафата с бренди и я вдигна към устните си. Адамовата му ябълка подскачаше, докато той поглъщаше жадно огнената течност.

— Казвай де! — настоя Луис, когато съучастникът му най-сетне свали гарафата.

Пол си избърса устата с опакото на ръката. Лицето му беше безизразно, гласът му звучеше студено и отсечено.

— Ще отвлечем жената. Ще я отвлечем от улицата, ако се наложи, ще я отвлечем още днес!

Пол се втренчи в камината, където гаснещата жарава едва просветваше. Даде си сметка, че мисията му е придобила други измерения. Станала е лична. Искаше да си отмъсти на тази жена, която го беше водила за носа, беше го отхвърлила и измамила. Винаги е опасно да се смесват лични мотиви с деловите, но в този случай ще го стори.

Той се заразхожда из малката стая.

— Трябват ни още двама мъже… можеш ли да ги намериш?

— Ами да — кимна Луис. — Съотечественици.

— Добре. Тогава доведи ги.

Луис си взе наметалото и шапката и изчезна в утринния здрач.