Каси Едуардс
Диви мъгли (34)

ТРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

След девет месеца. Небраска.

Дамита току-що бе приключила с бабуването на момченце, родено от Засмяното момиче. Майката и сина си почиваха, а Брайън гордо седеше до тях. Дамита реши да прескочи до дома си, за да си отдъхне малко.

Железния облак и Тимоти бяха отишли на лов с много от бойците — но не и със Стройния лос. След завръщането им в Небраска той събра група момчета, недостигнали все още нивото на бойци по една или друга причина, оттегли се с тях в планината и сега те действаха като негодници. Нарушаваха не само законите на белите хора, но обираха и хора от своето племе.

Дамита се надвеси над люлката, загледана в своето малко земно божество. Когато Бог й даде да износи докрай бременността си, той забоде една прекрасна лилия в сърцето й — тя роди най-красивото момиче на света, което имаше нейните златисти къдри и медната кожа на баща си. Дъщеря им наистина беше прекрасна.

Младата жена извади Сузана от люлката и я притисна в обятията си. Усмихна се, като се сети, че навремето мислеше, че ще роди близнаци. Това не стана.

Беше момиченце, тежко девет фунта^[7]. Самото раждане мина бързо и лесно. Не останаха дори белези от него.

Спомни си как Железния облак й разказа за възможността да се предскаже какво ще роди — момче или момиче — като отнесе лък и торба с предмети при индианка с малко дете, което още не е проговорило.

Ако детето посегне към лъка, очакваното бебе ще е момче, ако вземе торбата — значи ще е момиче.

От суеверие Дамита не отнесе нито лък, нито торба. Не искаше някой кутсузлия да повлияе на бременността й, която толкова добре се развиваше този път.

Сега се радваше, че не стори тази глупост. Бог я дари с дъщеря, светлина не само за нейния живот, но и за Железния облак.

— Как си тази сутрин, съкровище мое? — нежно изчурулика Дамита и загърна Сузана в одеялце от кожа на кошута, което сама бе избродирала с котенца, кученца и един самотен рис.

Загледа се продължително, влюбено в личицето на своята рожба, която се роди преди няколко месеца с пукването на зората. Всички жени от селото се бяха насъбрали около Дамита, горди с любимия си вожд, неговата жена и първородната им рожба. Нищо, че тя не беше момче. Всички приемаха Тимоти като син на своя вожд, като вожд наследник.

Дамита целуна Сузана по бузката.

— Имаш си ново другарче за игри — прошепна й весело. — Засмяното момиче току-що роди момче. Името му е Ланс. Както и твоето, неговото име също не е съвсем индианско, но след време той ще приеме такова име, което най-много би му прилягало. Но ти, сладка моя, ще си останеш завинаги Сузана.

Дамита залюля бебето в ръце и му запя приспивна песен, която бе научила от жените омаха:

Кой си ти?

Кой си ти?

Който хвърляш светлина от очите си

върху покрива на моята къщичка.

Това съм аз, малкият бухал.

Ида, ида.

Това съм аз, малкият бухал.

Ида, ида!

Долу! Долу!

Дамита запя друга песен, гласът й беше изпълнен с топлота и нежност:

Най-ранната зимна луна

не е толкова кръгла и ярка,

както ореолът на славата

над главата на безпомощното бебче.

Младата жена целуна Сузана още веднъж и я прикрепи към малката дървена люлчица, която надяна на гърба си. После излезе от сянката на вигвама в ярката слънчева утрин.

Напусна селото и тръгна покрай реката, където слънцето бе оставило пътека от жарава във водата. Но тук имаше и тъмни, влажни места, където лъчите му никога не можеха да проникнат.

От жегата земята, покрита с влажна трева, изпускаше пара. Всичко наоколо плуваше в сивкава светлина, върху която тъмните стебла на лавровите дървета образуваха странни фигури. Мухи мързеливо кръжаха във влажния въздух под дърветата, а пролетните скакалци режеха меката тъкан на слънчевата топлина.

Дамита повървя още, докато стигна горичка от млади дръвчета. Пред нея се откри малка полянка, обрамчена от високи дървета. Оттук като някаква синя магия се спускаше равнината — открита, широка земя с море от разлюляна трева и тръстики.

Дамита спря до малко поточе, пред което се бе образувало езерце. Окачи люлчицата на един кленов клон и пи от кристално чистата вода. Вдигна поглед към бухлатите облаци и видя тежката мъгла, която се стелеше, и ярката слънчева светлина, която се процеждаше през тях.

Лек полъх на вятъра залюля лекото й вързопче, а птичките весело чуруликаха над главата й.

Изведнъж гласовете им секнаха. Гърбът на Дамита се вдърви, кожата по врата и гърба й настръхна. Тя се спусна към люлката, като се питаше дали Сузи не хленчи от топлото.

Или беше нещо друго?

Докато стигна люлката, Дамита отново чу проплакването, но съвсем очевидно бе, че то не идва откъм Сузана. Носеше се от далечината на гората, където дърветата бяха най-гъсти!

Хленченето се превърна в болезнен стон, после до ушите й достигнаха странни звуци, напомнящи грухтене.

Уплашена, младата жена се чудеше какво да предприеме. Беше постъпила съвсем лекомислено, като не взе със себе си пушка.

Погледна към люлката, а после в посоката, откъдето идваха звуците. Те се усилваха и младата жена реши, че независимо от опасността, в която поставяше детето и себе си, трябва да види кой плаче.

Може би някой е ранен. Можеше да му окаже помощ. Тя си спомни много от уроците на баща си. Нима не се бе справила чудесно, като помогна на Засмяното момиче при раждането?

Откачи люлката от клона, привърза я към гърдите си вместо на гърба и запълзя по посока на усилващите се звуци. Като наближи един малък просвет в гората, видя дребна жена, просната на земята, с фуста, задигната високо, и с разтворени крака. Жената здраво се бе вкопчила в коренищата на ниските храсти и се мъчеше да роди. Дамита пребледня, защото разпозна младата индианка.

Беше Звездна светлина! Тя е била бременна и сега сама раждаше в гората!

Едва сега Дамита си даде сметка защо момичето бе изчезнало от селището преди няколко седмици. Когато бременността й е проличала, тя е избягала далеч, за да не разберат за състоянието й.

Дамита почувства как й се завива свят, тъй като още преди месеци бе разбрала за любовта между Тимоти и Звездна светлина. Повдигна й се при мисълта, че детето може да е от брат й!

Не можа да се въздържи да не почувства как й прилошава от тази догадка. Брат й бе едва шестнадесетгодишен — повече дете, отколкото мъж. Разбира се, Звездна светлина знаеше това и си даваше сметка, че той не може да се ожени за нея. Изглежда, единственият изход беше да избяга и да роди тайно…

— А после? — тихо прошепна Дамита, поразена от откритието си.

Дали Звездна светлина ще остави детето да умре самичко в гората?

— Не, няма да позволя това! — каза си младата жена, като си даде сметка, че нейната намеса в този момент ще предизвика много усложнения за семейството й и особено за брат й.

Стисна зъби — обвиняваше колкото брат си, толкова и тази малка, хитра лисица. Той не е бил насилен да има връзка с нея. Отишъл е доброволно в гората с момичето. Ако детето бе негово, той трябваше да поеме отговорността за него!

Дамита отправи поглед към небето:

— О, Боже! — помоли се горещо тя. — Помогни ми да сторя каквото трябва.

Помоли се детето да носи чертите на индианец. Тогава можеше да се докаже, че не е от Тимоти. Всички знаеха, че Звездна светлина е прелъстителка. Естествено, спала е и с други, освен с невръстния й брат.

Твърдо решена на всичко, Дамита се затича към Звездна светлина и като се надвеси над нея, видя ужаса в очите й.

— Ти? — ахна Звездна светлина. — Махай се! Не ми трябваш тук!

— Ако мислиш, че искам да бъда тук, много се лъжеш — изсумтя Дамита и окачи люлката с бебето си на най-близкия клон. — Не съм дошла тук, за те търся. Открих те случайно.

Звездна светлина се помъчи да се отмести от Дамита, но дървото, на което се бе опряла, й попречи.

— Никой, освен родителите ми, не знае за детето — изплака момичето. — Живеех сама и се пазех никой да не разбере. Мога и сама да го родя. Върви си. Това не те засяга!

— Страхувам се, че ме засяга — каза Дамита и приклекна до Звездна светлина. — Бих желала да не ме засяга, но не мога да те оставя да лежиш тук сама и да раждаш. Изглежда, има усложнения. Откога започнаха болките?

— Отдавна — съкрушено отвърна Звездна светлина. Лицето й бе покрито с едри капки пот, а косата й на мокри букли висеше около прекрасното й лице. То се изкриви в ужасяваща гримаса в мига, в който започнаха новите напъни.

Дамита сложи ръце на корема й и леко я опипа — не намери нищо необичайно в положението на бебето. Седна на колене между краката на родилката и пъхна ръка в родовия канал, докато напипа главата на детето.

— Напъни се отново, Звездна светлина — окуражи я тя. — Аз ще ти помогна.

Детето изскочи след цяла вечност, както се стори на Дамита, и всичко, за което се бе молила преди това, изчезна яко дим. Детето беше точно копие на Тимоти — от цвета на гъстата му коса и очите до тена на кожата му. Вътрешностите й се обърнаха, яд захапа сърцето й, но от този момент тя трябваше да се научи да приема онова, което съдбата й поднасяше — добро или лошо.

— Детенцето ми! — изхълца Звездна светлина. — Не искам да го видя това мое дете. Сложи го в храстите. Остави го да умре!

Дамита пребледня пред коравосърдечието на младата жена, без да вярва в искреността й. Спомни си как жадуваше да прегърне рожбата си.

Дамита набързо отряза пъпната връв, по-чисти детето от родовите остатъци и го тикна в ръцете на майката с надеждата, че мислите за изоставяне тутакси ще се изпарят.

Когато сложи крехкото телце в ръцете на майка му, Дамита забеляза връзката между майка и дете и очите й се премрежиха от сълзи. Тя вече не мразеше никого и за нищо. Детето беше красиво. Любовта на майката към него беше красива. Начинът, по който Звездна светлина разтвори пазвата си и подаде гърдата си към устенцата му, беше прекрасен!

Дамита извърна глава настрани, сълзи окъпаха лицето й. Това дете беше неин племенник и тя нямаше да позволи да му се случи нещо лошо.

Младата жена изчака да премине времето на следродовите мъки и се зае да почисти майката и детето. Изненада се, като видя, че Звездна светлина бе събрала сили да върви и да носи детето си, когато се запътиха към селището.

— Не го исках — тържествено произнесе Звездна светлина. — Обичам Петнистия орел. Затова не исках той да знае за детето. Знам колко млад е още и какво бреме ще бъде това дете за него! Наистина го обичам!

Звездна светлина засрамена отвърна погледа си.

— Родителите ми ме прогониха, за да не разбере никой, че не съм сама — проплака тя. — Те не ме считат повече за своя дъщеря.

Дамита бе поразена от сериозността на Звездна светлина. Звучеше много убедително, когато говореше за чувствата си към Тимоти, и Дамита я съжали за това, че семейството й я е отритнало. Никой нищо не можеше да направи, за да промени решението им.

Що се отнасяше до Тимоти, Дамита бе убедена в искреността на чувствата му. Откакто Звездна светлина изчезна, той се скиташе, апатичен към всичко наоколо. Едва напоследък, след отпразнуването на шестнадесетия му рожден ден, Железния облак успя да го извади от бърлогата му и да го ангажира с някаква работа.

— Нещата ще се уредят — успокои я Дамита, протегна ръка и я прихвана. — Ще видиш, че всичко ще се нареди добре.

Когато наближиха селото, Звездна светлина бе изнемощяла до припадък. Дамита й помогна да се примъкне до вигвама на Тимоти, положи я да легне върху постелята му и сложи бебето в ръцете й. Свали Сузана от люлката и я остави върху няколко натрупани кожи, далеч от огъня.

— Оставила съм гювеч да ври у дома — каза тя и отмести косата, паднала върху лицето на Звездна светлина. — Ще отида да го донеса. Имаш нужда от силна храна, ако искаш да кърмиш сина си.

Звездна светлина й се усмихна с благодарност, после грабна ръката й и я покри с целувки.

— Ще пазя детето ти, докато се върнеш — прошепна тя. — Благодаря ти за всичко! — сълзи се стичаха по страните й. — Но какво ще каже Петнистия орел? Какво ще си помисли? Какво ще направи?

Внезапна светлина проблесна в отвора на вигвама и Дамита разбра, че някой отмества тежката меча кожа от вратата. Една сянка, изпълнила входа, накара Звездна светлина да пребледнее. Дамита се извърна и видя брат си да стои като ударен от гръм.

— Не знаех, че си се върнал от лов — каза Дамита и се спусна към него. Хвана ръката му и го въведе вътре. — Имам изненада за теб.

Тимоти срещна погледа на Звездна светлина. Размениха си безмълвни думи, после Тимоти премести погледа си върху детето.

— Наше е — каза Звездна светлина и тихо заплака. Тимоти приклекна и погали малкото личице. — Това е нашият син. Харесва ли ти?

— Наш… син? — изхлипа Тимоти. — Затова ли изчезна? Защото беше бременна?

— Да, не исках да ти създавам ядове с това — отвърна Звездна светлина.

— Намерих я в гората да ражда — намеси се Дамита. — Помогнах й колкото можах, после я доведох тук, където й е мястото — тя сложи ръка върху рамото на Тимоти. — Сега вие сте едно семейство.

Тимоти поседя безмълвен, после се наведе и прегърна Звездна светлина, обсипвайки лицето и с множество горещи целувки.

Дамита взе Сузана и тихичко излезе от вигвама. Спря се отвън и дълбоко пое дъх. Отправи поглед към небето и горещо благодари на Бога за изпратената милост. Денят бе дълъг, изпълнен с емоции. Тя въздъхна и отправи още една молитва към небето.

Пое бавно по пътя към своя вигвам. Нощта бе топла като дъх на живо същество. Дамита видя Железния облак да идва от ограждението за животни с няколко заека, преметнати през рамото му. Затича към него. Тя изравни крачките си с неговите и двамата заедно влязоха в жилището си.

— Виждам, че си имал успешен ден, скъпи — подкачи го шеговито младата жена. — Аз също.

— Нима? — въпросително я погледна индианецът.

— Моите докторски способности ми свършиха добра работа днес — похвали се тя. — В един ден бабувах на две родилки.

Тя подробно разказа всичко на Железния облак. Неговата реакция бе същата като нейната — поколеба се отначало да приеме новото положение на Тимоти, после се зарадва, че това може да увеличи храбростта на младежа и да го направи още по-безстрашен боец.

— Искам да видя детето — каза Железния облак и тръгна да върви, но Дамита го възпря.

— Аз не бих отишла точно сега, скъпи. — тихо каза младата жена. — Петнистия орел току-що е разбрал, че има син и че Звездна светлина се е завърнала, дълбоко влюбена в него. Трябва им време да си поговорят и да останат насаме с рожбата си.

— Добре тогава, ще отида по-късно — каза Железния облак и свали дивеча от рамото си. Изми внимателно ръцете си в легена, който винаги го очакваше, когато се връщаше от лов, и който Дамита слагаше пред вигвама.

Погледна я жадно.

— Цял ден съм си мислил само за теб — прошепна й той.

Изтри ръцете си с кърпа, после ги протегна към любимата си съпруга.

— Моя красива Бяла върба. Колко съм щастлив, че те срещнах. Ти удовлетвори всяко мое желание и нужда в тоя живот.

Целуна я нежно по устните.

— Желая те сега — прошепна той задъхано. — Ловът ме превъзбуди. Нека не изпускаме чувствата, които изпълват душата ми. Да ги използваме, докато се любим!

Кожата й настръхна при мисълта, която събуди у нея неговото предложение. Беше чудесно да споделят тези моменти сега, когато вече бе родила детето. Гордееше се да му покаже стройното си тяло.

— Това звучи чудесно — засмя се младата жена.

Той взе Сузана от ръцете й и я целуна по вратлето.

— Липсвах ли на моята сладка Сузана? — изтананика той, внесе я във вигвама и внимателно я постави в люлката й.

Тя му се усмихна и весело загука.

— Липсваше и на двете си жени днес — каза Дамита.

Железния облак се изненада от това, колко бързо жена му свали дрехата си. Тя бе застанала пред него с блестящата си кожа, русата й коса беше разпиляна по раменете и по красивия й гръб.

Погледът му изгори кожата й. С преливащо от радост сърце той съзерцаваше стройното й тяло, белите й дълги бедра и добре заоблените й гърди.

Дамита му се усмихна изкусително и посегна към панталона му.

— Обичам те — прошепна тя и погали с ръка възбудената му плът. — Миришеш толкова хубаво. На бор и на вятър — тя разтвори устни и прокара езика си по гърлото му.

— И ти ухаеш прекрасно, скъпа — отвърна й той.

Без да може да удържи страстната енергия, която се надигаше в него, Железния облак прегърна Дамита и я положи върху постелята им. Тялото й тръпнеше в обятията му. Стройното му тяло ритмично се движеше, жената следваше неговото движение, а еуфорията разцъфваше в нея. Пулсът й лудо биеше; той пое гръдта й в ръце и нежно притисна устни до нея. Младата жена извика от удоволствие. Железния облак не можеше повече да задържи огъня на страстта си. С един последен тласък проникна дълбоко в нея и достигна кулминацията си. Дамита плътно допря бедра в него и го последва във върховния миг на удоволствие.

После дълго лежаха, преплели ръцете си.

— Физически усещам колко си щастлива — каза Железния облак и я целуна по носа. — Аз съм също безмерно щастлив, Бяла върба.

— Любовта ни е силна и ще устои на всички трудности — каза Дамита, галейки с пръсти лицето му. — Радваш ли се, че се върна в Небраска? Доволен ли си, че живееш в резерват?

— Нито един вожд не би желал да види племето си да живее в резерват — глухо пророни Железния облак. — И ако не беше Брайън и фактът, че дължа всичко на народа на омаха и че Свещеният стълб е вече при него, и досега бих си стоял в Илинойс — той погали тялото й, сякаш я докосваше за първи път. — Където си ти, моя Бяла върба, там е и моето щастие. Щом си в Небраска, аз съм щастлив. Когато беше в Илинойс — с мен бе и щастието. Скъпа, ти си моето пълно щастие!

— Всичко изглежда чудесно, но има толкова много неща, които ме натъжават — каза Дамита, плътно сгушила се в него. — Какво стана със Стройния лос? Избяга в планините. Засмяното момиче нито го е виждала, нито е чувала нещо за него. А какво ще стане с Петнистия орел? Той и Стройния лос бяха най-добрите приятели. А сега жената, която стана причина за това да се разделят, се върна с дете — детето на Петнистия орел. Стройния лос вече никога няма да бъде приятел на Петнистия орел. Той завинаги ще остане враг на моя брат!

— Тези проблеми не са твои — тихо произнесе Железния облак и повдигна брадичката на Дамита, заставяйки я да го погледне в очите. — Остави тези двама млади сами да се оправят помежду си. Може би в бъдеще те ще се срещнат и ще уредят отношенията си. Колкото до жената, тя сега има по-силна връзка с твоя брат, отколкото е могла да има със Стройния лос. Тя има дете от него. Това не бива никога да се забравя, Бяла върба. Това дете сега е много по-важно от приятелството между двама младежи, които са се разделили.

Той още по-упорито се вгледа в очите на жена си.

— Що се отнася до детето, ако е необходима намеса, ще се намесим, защото този млад боец, който се роди на Петнистия орел, е бъдещият вожд на нашите хора — каза той. — След баща си той ще бъде следващият вожд!

Дамита отмести поглед от люлката:

— Нали не ме мразиш за това, че не ти родих син? — продума тя, а после бавно вдигна очи към него. — Ти наистина прие Тимоти като свой син. Това ти е достатъчно, нали?

— Ти го нарече Тимоти, а не Петнист орел — обади се Железния облак.

— Скъпи, за мен той цял живот беше Тимоти, не мога да забравя името, което родителите ни му дадоха — оправда се Дамита и го погали по бузата. — Но ще внимавам и няма да забравям колко важно е пред другите да го наричам с името, дадено му от омахите.

— Добре — кимна утвърдително Железния облак и обхвана лицето й с ръце. — Да, Тимоти стана мой син изцяло. И как бих могъл да те мразя за нещо? Та ти си всичко хубаво на тази земя за мен!

Чудно спокойствие се разля в душата на Дамита, когато Железния облак нежно я целуна. Той бе обещанието на боговете за всички нейни бъдни дни! В яростните мъгли на времето тяхната любов устоя! И тъй щеше да бъде, докато свят светува!