Каси Едуардс
Диви мъгли (27)

ДВАДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА

Докато зората хвърляше меката си светлина през пролуката над огнището, Дамита се обърна в съня си. Тя бавно се пробуждаше и си припомняше всичко, което се случи предишната вечер — и тъжното и красивото.

Нощта бе дълга, но сладко-горчива за Дамита. Тя бе прилегнала, плътно притисната до Железния облак, в прегръдката на силните му ръце. Усещаше топлия му дъх до лицето си — той и в съня си се мъчеше да я успокои.

Бе й помогнал да превъзмогне всичките си съмнения и страхове относно спонтанния аборт, като й нашепваше, че най-важното за него е това тя да е жива, неговата Бяла върба да диша и живее редом с него.

Бе я убедил, че много още техни деца ще бъдат заченати в нея, за да дойдат при тях и да станат част от живота им.

Неговият Уакода ще стори това за тях!

Когато се събуди през нощта, тя също безмълвно се молеше на своя бог думите на Железния облак да се сбъднат. Младата жена съзнаваше колко важно бе за вожда на омахите да има деца, още повече да има син!

Дамита отвори изведнъж очи, когато разбра неочаквано, че не чувства нито дъха на Железния облак до себе си, нито силните му ръце, които я прегръщаха тъй нежно. Тя рязко се извърна и тихичко въздъхна, като разбра, че е станал. Присви очи в полумрака, търсейки го във вигвама, и страх сви сърцето й при мисълта, че си е отишъл.

Това не бе типично за него! Означава ли това, че именно в този момент се е проявило неговото разочарование? Сега, когато бе имал на разположение цяла нощ, за да размисли, и възможно е да е сънувал кошмари за това, че никога не ще има син от нея, може би най-накрая това го е накарало да промени решението си и да се откаже да я направи своя съпруга.

Дали бе отишъл в гората на разговор с Великия дух, за да го пита как да съобщи решението си на Дамита, без напълно да я съкруши?

Сълзи потекоха по бузите на младата жена. Сгуши се в леглото, загледана в догарящата жарава на огъня. Тя ридаеше, потокът от сълзи по бузите й не спираше. Дамита се чудеше дали ще има някога късмет в тоя живот. Бе загубила любимите си родители толкова трагично. А сега бе на път да загуби и мъжа, когото обожаваше с цялото си същество.

— Не мога! — простена тя на глас. — О, Господи, моля те, не позволявай това! Моля те!

— Сестричке?

Гласът на Тимоти накара Дамита да спре.

Тя моментално изтри сълзите от очите си и се обърна към него, когато момчето се свря в постелята до нея.

— Защо си се събудил толкова рано, скъпи! — попита тя, отмахвайки кичур непокорна коса челото му.

— Сестричке, тревожа се за тебе — каза Тимоти и луничавото му лице издаваше безпокойство — Как си? Аз… аз никога няма да забравя тази кръв.

Дамита едва преглътна. Разбираше, че е дошло време да му обясни някои истини за живота. Но едва ли щеше да й е лесно да го стори в състоянието, в което се намираше мозъкът й сега, когато самата тя не бе сигурна в своето бъдеще.

Но брат й бе на първо място, преди всички останали нейни желания и мечти. Трябваше да помни това. Сега тя изцяло бе отговорна за него.

— Чувствам се добре тази сутрин — помъчи се тя да му вдъхне увереност. — Много съм уморена, но съм добре.

Помълча известно време, като гладеше с ръка бузата му.

— А за тази кръв, скъпи, тя не беше толкова много. Тялото ми скоро ще си я възвърне — отново настъпи пауза. Дамита леко се закашля, след това продължи тихо да му говори, обяснявани му за бебетата, за любовта, която ги сътворява в утробата на жената, както и за взаимната любов между нея и Железния облак.

Тя твърде боязливо се опита да обясни как се бе случило така, че бе забременяла, преди да са дали сватбения обет. Не искаше брат й да загуби необходимото чувство на уважение към нея.

— Нещата в пустошта са напълно различни от тези в града — промърмори тя. — В града сватбите се уговарят предварително и има много шум и подготовки, които съпровождат церемонията. В нецивилизования свят дори едва ще се намери пастор, отдалечен на мили оттук, за да извърши церемонията и да събере по този начин двамата влюбени. Освен това, Тимоти, като имаме предвид обстоятелствата, при които Железния облак и аз се срещнахме, нямаше никаква възможност, както няма да има и занапред, да се оженим със свещеник по обичайния за нашата църква начин, тук няма такива неща. Няма и следа от пастор. А ние нямаме намерение да ходим в града, за да търсим свещеник.

Тя си пое дълбоко дъх — усилието да говори бе я уморило.

След това продължи, радостна, че Тимоти е от децата, които внимателно слушат и се поддават на обучение.

— Също така, Тимоти, положението, в което аз се намирам, е напълно различно, отколкото, ако бях се влюбила в бял мъж — каза Дамита. — Знаеш, че повечето от хората считат брака между бяла жена и индианец за немислим. Церемонията на бракосъчетанието ни, определена за днес, щеше да е индианска. Зная, че бих приела това. Както и ти трябва да го приемеш.

Тя изтри сълзите, появили се в очите й, и силно притегли Тимоти до себе си.

— Твърде много обстоятелства попречиха на по-ранната ни женитба с Железния облак — тихо каза младата жена. — Но, Тимоти, в очите на Бог ние вече бяхме венчани. Бог знаеше всички пречки. Той не разделя хората по цвета на кожата им както и той самият не принадлежи на определена раса. Той вижда любовта ми към Железния облак — така искрена и красива. Точно такава той я е благословил, аз… чувствам това със сърцето си, Тимоти. Аз се чувствам съпруга на Железния облак във всяко едно отношение. Липсва ми само къс хартия, с който да докажа това.

Тимоти обгърна с ръце врата на сестра си:

— Разбирам всичко — каза момчето и нежно се притисна до нея. — Не се притеснявай, сестричке. Разбрах те.

Той се отскубна от обятията й и я погледна в очите.

— Сестричке, съжалявам за бебето — меко каза той. После очите му се проясниха от нова мисъл и той се усмихна: — Когато имаш дете, аз ще се чувствам повече негов брат, отколкото негов чичо. Сестричке, ти стана моя майка, знаеш ли? И аз толкова много те обичам!

Той отново се хвърли в обятията й и силно се притисна до младата жена.

— Както и аз те обичам — прошепна Дамита, галейки нежно голия му гръб. — И ти благодаря за комплимента — ние имахме чудесна, необикновена майка. Горда съм, че ме сравняваш с нея.

Тя погледна през рамото на момчето към входа на вигвама, отново обзета от страхове за Железния облак.

Къде бе той?

Какво толкова е натежало на сърцето му, че я е напуснал толкова рано тази сутрин, без да провери как се чувства тя?

Ако наистина я обичаше, не би отишъл никъде, докато не се увери с очите си, че вече се е оправила.

Тя не бе в състояние да потиска чувството на обида, което я обземаше, давайки си сметка, че той никога не е държал на нея толкова, колкото тя бе предполагала! Не бе в състояние да потисне яростта, надигаща се вътре в нея — яростта към този, за когото тя с радост би дала живота си!

Сега вече не знаеше какво да мисли за него!

Процепът на вигвама се разтвори и Железния облак влезе неочаквано, с блеснали очи, с усмивка на устните си, загледан в Дамита, после премести поглед върху брат й.

— Тимоти, дошъл съм за сестра ти — каза той. — Днес ние ще излезем заедно.

Железния облак коленичи до постелята на брата и сестрата.

— Тимоти, по време на моето отсъствие ще поемеш ли задълженията ми на вожд? — подразни той малкия със смях, като видя широката усмивка и ококорените му очи върху луничавото момчешко лице.

Сърцето на младата жена затупка силно и вълна на облекчение се разля по цялото й тяло. Само минути преди това тя бе се усъмнила в Железния облак, бе стигнала почти до пълно отрицание, докато междувременно той бе имал някакви специални планове за нея.

Дамита бе обзета от чувство на срам и се надяваше, че любимият й никога няма да узнае за съмненията й.

— Да бъда вожд през деня? — гордо попита Тимоти, скачайки на крака. — Какви са задълженията ми, Железен облак? Кажи ми. Стриктно ще ги спазвам.

— Твоите задължения? — отвърна Железния облак, замислено потривайки брадата си и все още дразнейки момчето. — Нека видим сега. Какво би могъл да правиш като вожд? — той вдигна Тимоти и отново игриво го постави на земята. — Играй с другите момчета, Тимоти. Нищо не учи. Просто, наслаждавай се на деня, както и ние с Дамита ще сторим.

Радвайки се на минутата веселие с Железния облак, Тимоти сърдечно се разсмя и стана на крака. Отметна назад косата си и погледна към сестра си, после отново към Железния облак.

— Къде отивате? — тихо попита той. — Дамита не е достатъчно силна, за да пътува. Дори мисля, че не трябва да напуска вигвама.

Очите на сестра му плувнаха в сълзи, толкова силно се трогна тя от проявеното от брат й внимание. Все повече и повече той доказваше любовта си към нея. Това увеличаваше нейната любов към младежа, възхищението й от него — едно момче, което пред очите й ставаше мъж.

— Не е необходимо да се грижиш за здравето на сестра си — каза Железния облак и се наведе над Дамита. Той нежно докосна бузата й, като я гледаше с обожание: — Всичко, което правя, е само в неин интерес. Днешният ден не е изключение. Зная, че е отпаднала и не ще има сили да ме придружи. Приготвил съм специално местенце за двама ни. Там в усамотение ще дадем сватбените си клетви.

Трепетно вълнение завладя младата жена и тя почувства как я обзема неописуемо щастие. Когато Железния облак я взе на ръце и я покри с одеялото, тя обгърна с ръка врата му. Вгледани един в друг, те се чувстваха като единствените двама души на земното кълбо. Тя престана да мисли за Тимоти, забрави да се сбогува дори с него, докато Железния облак я отнасяше навън от вигвама в ранната утринна мъгла. Бе на зазоряване. Студеното, бледо утро бе изпълнено с жабешко крякане и песни на щурци, идващи откъм високите тръстики.

Дамита бе прислонила главата си до силната разголена гръд на любимия си, а той я носеше през селото, далеч от него, в най-притуленото горско кътче. Тя притвори очи — никога не бе изпитвала такова вътрешно спокойствие и доволство, както в този момент. Любимият й също я обичаше. Независимо от това, че в известна степен го бе разочаровала, любовта му бе достатъчно силна, за да не й обърне гръб заради онова, което бъдещето може би нямаше да им донесе. Децата!

Тя стисна здраво очи, мъчейки се да прогони думата, която може би щеше да я тормози до края на дните й.

Деца!

Сега не бе време да се раздира от съмнения. Сега трябваше да е нежна и щастлива. Скоро щеше да стане съпруга на Железния облак. Докато е жива, свободно можеше да го обича и боготвори. Щеше да бъде неин! Изцяло неин!

Железния облак нежно я носеше на ръце. Той вървеше уверено напред и я отнасяше надалеч от селището на омахите. Скоро се заизкачва нагоре, докато стигна върха на скалата.

Дамита погледна с широко отворени очи и въздъхна от изненада, когато погледът й различи меката светлина на огъня, запален на края на отвесната скала, а малко по-встрани видя палатка с натрупани от двете страни на входа й полски цветя.

— Колко е красиво! — тихо каза младата жена, а лицето й бе озарено от усмивка и погледът й не се откъсваше от Железния облак. — Скъпи мой, това е така чудесно, такава изненада за мен! Достойна ли съм за това?

— Моята съпруга заслужава повече от онова, което Железния облак може да й даде! — каза той, целувайки нежно устните й. — Обичам те, Бяла върба. Сърцето ми би било празно без теб. Кажи ми отново, че искаш да си моя до края на жизнения ни път.

Дамита нежно прегърна красивото му лице.

— Искам да бъда твоя навеки! — прошепна тя, като доближи устни до неговите и го целуна нежно и страстно.

Той откъсна устните си от нейните и тържествено я погледна.

— Церемонията, която двамата с теб ще споделим днес, не е типична за омахите — каза той. Гласът му издаваше чувствата му. — Но поради твоето състояние, не мисля, че е необходимо да те натоварваме с цяло тържество. Не би могла да се включиш в танците и в многото други обреди, задължителни за една сватбена церемония. Днес аз, като вожд, и с благословията на Уакода, ще се постарая да се закълнем във вечна вярност и любов пред утринното небе и под бледнеещите на небосклона звезди. Дали това ще ти е достатъчно?

— Да, това ще ме направи щастлива — отвърна Дамита, сподавяйки сълзите на радост. — Обичам те! О, колко те обичам, скъпи мой!

После сведе очи с думите:

— Но, любими мой, ние няма да можем да споделим най-важното за сватбените ни дни, тъй като аз… аз не се чувствам добре. И едва ли ще се оправя през следващите няколко седмици.

— И ти мислиш, че това има някакво значение за мен? — попита я нежно Железния облак. — Моя Бяла върба, та ние имаме безкрайността, за да наваксаме тази единствена брачна нощ.

Те отново се целунаха, докато вятърът меко галеше лицата им, донасяйки със себе си свежия дъх на елите.

Все още държейки Дамита в обятията си, Железния облак кимна към гледката, която се разкриваше пред очите им.

— Нима това не е прекрасно място за венчавка, моя любов? — попита той, загледан в мъгляво-сините очертания на възвишенията в далечината. — От тази отвесна скала се виждат гори, които са по-диви, по-обширни и с повече дъх на свобода от всичко, което съм виждал някога. Това е приятният мирис на несечени дървета, огромни и покрити с мъх. Това е вековният дъх на необезпокоявания девствен лес, който никога не е опожаряван, никога не е залесяван или докосван по какъвто и да било начин от човешка ръка. Това е краят на девствената земя, началото на нашето бъдеще — индианецът я погледна с обожание: — Нашето бъдеще, Дамита. Всички наши бъдещи дни.

— Да, скъпи мой, цялото ни бъдеше — повтори младата жена, а след това устните им се съединиха в нежна целувка.

Железния облак се отдръпна от годеницата си, но здраво поддържайки я, леко я въведе в палатката. Дъхът й замря, като видя какво е приготвил той за нея в минутите, когато тя лежеше във вигвама с мисълта, че я е изоставил!

Големи, плътни кожи бяха наредени около горящия огън. Навсякъде имаше разпръснати цветя, които изпълваха помещението с прекрасен, сладък мирис. Плодове бяха подредени в подноси. Кана с „табехи“ — чай от листа на билки и алкохол — бе поставена до огъня заедно с чашки от кратунки до нея.

Младата жена обърна овлажнелия си поглед към Железния облак.

— Всичко е толкова прекрасно — тихо каза тя, развълнувана от желанието му да направи всичко за нея в момента, в който тя бе загубила толкова много. Младата жена обсипа устните му с безброй леки целувки: — Благодаря ти, любими мой! Благодаря ти.

Железния облак я накара да седне до него върху меката кожена постелка и зави скута й с една от кожите.

— Сега ще се венчаем по един прекрасен начин — каза младият мъж, застана на колене пред годеницата си и взе ръцете й в своите. — Това ще е сватбена церемония без роднини и гости. Боговете ще ни бракосъчетаят.

Той помълча за миг.

— Моят Бог и твоят, моя любов — допълни той усмихнато. — Ще ти попея, а след това ще изречем думите, които ще запечатат желанието ни да се съберем в семейство като мъж и жена.

Дамита избърса сълзите, които не бе в състояние да сдържи, докато слушаше песента на Железния облак. Гласът му бе дълбок и преизпълнен с чувства:

— Нека видим истина ли е това.

Нека видим истина ли е това.

Животът, който аз живея?

Жената, която вземам?

Вие Богове, които сте навсякъде,

нека видим дали е истина това.

Това ли е животът, който живея?

Това ли е жената, която вземам за съпруга?

Когато песента свърши, Дамита се усмихна през сълзи.

— Беше толкова красиво — каза тя.

Той пусна ръката й и нежно погали лицето й, като изтриваше сълзите от него.

— Жено моя, ти, която изпълваш сърцето ми с радост, вземаш ли този мъж за съпруг? — произнесе Железния облак, безпомощен пред напиращите в очите му сълзи.

— Да, вземам този мъж за съпруг — отвърна Дамита с преливащо от щастие сърце.

Младата жена замълча за миг, след това тихо промълви:

— Любими мой, ти, чието сърце се сля с моето и който изпълни живота ми с такова съдържание, с такава блажена радост, вземаш ли тази жена за съпруга?

— Да, вземам тази жена за своя съпруга — каза Железния облак с лице, озарено от безмерно щастие…

Железния облак сложи ръцете си на кръста й и нежно я сложи на коленете си. Целуна тръпнещите устни, а радостните им сълзи се сляха.