Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Диви тайни (10)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Savage Mists, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 30 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?

Издание:

Каси Едуардс. Диви мъгли

ИК „Калпазанов“, 1994

Редактор: Гита Драгиева

Технически редактор: Стефка Димитрова

Коректор: Марияна Авдеева

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация

СЕДМА ГЛАВА

Дамита не на шега се стресна в мига, в който осъзна, че нещо все повече и повече я привлича към красивия вожд на омахите. Въпреки удоволствието, което бе изпитала от целувката, тя знаеше, че всичко това повече не може да продължава.

Не биваше да забравя, че е само негова пленница. Трябваше да го мрази, а не безнадеждно да се влюбва в младия мъж.

— А Тимоти, какво ще стане с него? — безпокоеше се момичето.

Тя се прислони нежно към гърдите на Железния облак. Отлепи устни от неговите и се извърна настрани.

— Моля те — промълви младата жена, пулсът й биеше ускорено, знаеше, че говори не онова, което чувства и мисли.

Никога мъж не бе я впечатлявал толкова силно. Никога целувка не беше я смущавала, превръщайки цялото й същество в нещо чувствено и красиво.

Но сега нито времето, нито мястото бяха подходящи за това, а и той със сигурност не беше този, който й трябваше. Независимо че нямаше отрицателно отношение към индианците, прекрасно знаеше, че другите не споделят вижданията й и взаимоотношения между индианец и бяла жена са забранени!

На преден план трябваше да стои мисълта за брат й. Железния облак се бе съгласил с предложението й и младата жена внимаваше да не стори нещо, което да промени решението му.

Индианецът я погледна за миг, разбра отказа й по-добре, отколкото собственото си неутолимо желание да я притежава. Той имаше избор за жена от племето на омахите. И не една гласно бе изразявала желанието си да му стане съпруга! Досега беше вземал жена в леглото си единствено за да утоли жаждата на плътта си, защото поставяше добруването на племето пред собствените си нужди и желания… Но след тази нощ и начина, по който Бялата върба отвърна на целувката му, разбра, че това ще бъде жената в постелята му, докато е жив!

Знаеше, че не бива да прибързва с нея. Познаваше отношението към белите жени, омъжили се за индианци. Както и това, че не би могъл да промени мнението на света по този въпрос.

Беше нужно да убеди само един човек — Бялата върба. И процесът на обучение едва сега започваше…

Железния облак се изправи и подаде ръка на младата жена. Тя се поколеба, очите й бяха вперени в неговите, той я подхвана и внимателно я вдигна.

— Ако ще се връщам за брат ти, трябва да го сторя сега, и то веднага — хвана я през кръста, но не можа да се сдържи да я притегли към себе си. — Бяла върба, не бих направил това за никой друг. Само за теб, чийто глас е сладък като гласа на дрозд. Разбираш ли ме?

Силните му ръце я притискаха, а близостта на устните му прекъсна потока от мисли у Дамита и волята й отново бе прекършена. Тя се освободи и се обърна с гръб към него, като дишаше тежко. Закри с ръка устните си, цялата разлюляна от страстта на тази целувка. Чувстваше се замаяна от обзелото я желание и с мъка върна мислите си обратно към Тимоти и неговата безопасност. Извърна се и погледна Железния облак, прогонвайки чувствените си желания насочени към него. До този момент никога не бе изпитвала влечение към някого. Това беше разликата.

— Много е любезно от твоя страна да се върнеш обратно за брат ми — бе решила, че за Тимоти ще е по-сигурно да бъде с нея, независимо къде и с кого е тя. — Ще бъде по-щастлив с мен. За Джонатан той твърде скоро ще се превърне в излишен товар или ще бъде използван като работна ръка. И още нещо, Железен облак, ужасно се боя да не заболее от морбили!

— Ще се върна за младежа, но в случай, че се разболее, и двамата ще трябва да се отделите от хората ми. Ще бъдете част от нас, но изолирани до оздравяването си.

— Разбирам — отвърна Дамита, поклащайки утвърдително глава. — Не бих искала да донеса болест на племето ти. И ще се постарая това да не се случи.

Без да се замисля повече, тя разтвори ръце и го прегърна.

— Знаех, че няма да ми откажеш — каза момичето, като се притисна до него. — Ти си добър, състрадателен човек. Как е могъл братовчед ми да се отнесе толкова несправедливо с теб?

Индианецът се откопчи от прегръдката й, поведе я към коня и я качи върху седлото.

— Много неща в живота ни остават загадка — каза той. — Но нищо, свързано с този човек, не е тайнствено. Той е жесток, алчен и нечестен — сложи ръка на лицето й. — Мъже като него не живеят дълго. Мога да се обзаложа, че Джонатан едва ли ще изкара още две зими. С безсърдечното си и непочтено отношение към другите той предизвиква собствената си съдба.

— Докато бях в Бостън, не съм познавала хора като него — меко каза Дамита. — Майка ми и баща ми бяха изключително добросърдечни хора, както и техните приятели. Ние с брат ми също израснахме в такава среда. Бяхме с братовчед ми само за един ден, но разбрахме от какво са ни предпазвали до този момент. Никога не бяхме се докосвали до алчни и лоши хора. Трудно ни бе да повярваме, че точно Джонатан е такъв. Аз… аз дори бях решила да търся възможност да го напуснем — младата жена с неудобство се усмихна. — Но, като че ли нещата се подреждат не според моите намерения.

— Тогава ще приемеш постъпката ми към теб като услуга — Железния облак се засмя и възседна коня. — Ако сега приемеш новия си начин на живот, ще бъдеш далеч по-добре.

Дамита го изгледа през рамо:

— Може би, ако не бях похитена през нощта, като нещо, с което може да се търгува, щях да видя бъдещето си по-привлекателно, отколкото с братовчед ни — внимателно произнесе тя. — Истината обаче е, че съм заложница — очите й срещнаха неговите. — Ще бъда пленница до момента, в който насила съм принудена да остана тук. Как бих могла да се съглася, че съм по-щастлива с теб, ако ми е отнета свободата?

— Тя ще ти бъде върната, когато приемеш живота си като човек от моето племе и своето ново име — Бяла върба — каза индианецът и поведе коня си отново към форт Калхуун.

Момичето се намръщи.

— Ако ми отнемеш името, ще загубя не само свободата, но и самоличността си — каза Дамита с треперещ глас. — Колко още трябва да понеса? Не е ли достатъчно, че съм заложница!

Той хвана здраво юздите на коя и го спря.

— Когато ме целуна, ти не бе в ролята на пленница — хрипливо каза Железния облак. — Беше жена, на която й е приятно да бъде с мъж! Нека отново видим как ще отвърнеш на моята целувка. И после ще ми кажеш дали си лишена от толкова много неща. Предлагам ти повече, отколкото можеш да си представиш!

Преди да успее да отреагира, Дамита се намери в прегръдките му и устните им се сляха в огнена целувка. Той така здраво я държеше в обятията си, че тя не можеше да мръдне. Чувството на замаяност все повече намаляваше борбеността й. Устните му имаха магическа сила! Не бе в състояние да не отвърне отново. Сърцето й туптеше силно, готово да изхвръкне всеки момент.

После ръцете му се отпуснаха, давайки й възможност да се откопчи, но тя не искаше целувката им да спре. Обгърна с ръце врата му и още по-силно се притисна към него, сляпа за последствията, до които подобна страст можеше да я доведе. Това, че са заедно, ласките му и начинът, по който ръцете му галеха нежно гърба й, я караха да забрави всичко останало. Но когато се опита да хване гръдта й през роклята, едно шокиращо, неочаквано чувство, я накара мълниеносно да се освободи от прегръдките му и с разтуптяно сърце да се вгледа в индианеца.

— Кажи ми сега, че не желаеш да останеш — дрезгаво произнесе Железния облак и прокара нежно ръка по края на устните й. — Ако искаш да те освободя, ще те пусна да си вървиш. Можеш да се върнеш при братовчед си и да живееш там в страх. Каза, че ще търсиш начин да се освободиш от него, но в този мъжки свят една жена трудно стига много далеч. Малкият ти брат не е кой знае каква защита от хора като Джонатан, които са навсякъде и търсят жертви като теб, за да ги използват. Иди си, ако желаеш. Но това не е разумно решение. Ще се отнасям с теб като с принцеса на омахите. Тимоти ще стане един от нашите млади бойци и ще се научи да живее като хората ми. Някога ще лети на коня си редом с останалите и ще бъде велик войн като тях.

Това, което индианският вожд предлагаше на Дамита, бе изкусително. В него тя виждаше честен човек, който се бори упорито за благоденствието на своя народ. Чувстваше, че може да му се довери. Нямаше смисъл да я лъже. Щеше да си върне и свободата, ако докаже, че я заслужава. А и той бе събудил толкова силно желание в нея! Не искаше да го загуби.

— Не — тихо каза тя и отново изпълнена с неочаквано чувство, усети ръката му, която нежно галеше гърба й. — Не искам да се върна при братовчед си. Ще остана при теб. Надявам се, че ще се отнасяш добре с мен. Дано само Тимоти не се изплаши от нашия план.

— Свикне ли веднъж с интересния живот на връстниците си, той ще се чувства добре с тях — каза Железния облак. Взе лицето й между дланите си и доближи устните й. — Направи умен избор, Бяла върба, никога няма да съжаляваш за това. Ще задоволявам всяко твое желание и каприз!

Тя се разтопи от страстната му целувка. Когато той разхлаби прегръдките си и тръгнаха през гората, младата жена отново мислеше за брат си. Започна да се тревожи от опасностите, от това, което бе поискала от Железния облак да направи. Веднъж той бе влязъл в къщата на братовчед й, без да разбуди никого, но щеше ли да успее да го стори още веднъж? Ами ако Джонатан се събудеше?

Не искаше да мисли за подобна възможност, облегна се назад и се прилепи плътно до него, докато яздеха. Когато стигнаха близо до къщата на братовчед й, Железния облак спря коня. Дамита се обърна и го погледна. Сърцето й туптеше от страх за Тимоти и за него. После индианецът скочи на земята и я свали от гърба на тръпнещото животно.

Бе възмутена до дъното на душата си, когато индианецът се приближи с въже в ръка и завърза китките й.

— Защо го правиш? — попита момичето с дрезгав глас. — Не повярва ли на това, което ти казах? Или съм толкова глупава, да си помисля, че наистина се интересуваш от мен? Нима всичко бе игра?

— Чух добре думите ти и съм дълбоко развълнуван — каза Железния облак, като завърза последния възел и се вгледа внимателно в очите й. — Едва те познавам. Не знам дали си искрена? Нямам ли причина да не ти вярвам? Ако ти разреша да яздиш с мен до дома на братовчед си и ти се развикаш, ако си ме излъгала за отношението ти към Джонатан, за да те върна при него?

— Грешиш! — извика младата жена. — Всяка дума, казана от мен, е истина. Не вярвам на братовчед си! Потресена съм от смъртта на жената с детето! Следващата жертва би могъл да бъде брат ми!

— Достатъчно — отвърна Железния облак, прихвана я през кръста и я отведе до най-близкото дърво. — Ще те оставя тук и ще се върна заедно с момчето — измери я с поглед и промълви: — Доверието трябва да се спечели. Постепенно. Надявам се никога да нямам причина за съмнения.

— Но аз не съм ти дала повод за това — каза Дамита и присви очи от болка, когато той допря китките й до грубата кора на дървото и я завърза за него. — Моля те, не прави това. Обещавам ти, няма да гъкна! За мен е важна сигурността на Тимоти! Ако вдигна шум, той може да бъде убит. Моля те! Не ме оставяй тук!

Индианецът се обърна и тръгна към коня си.

— Ще се върна скоро — погледна я бегло през рамо. След това възседна коня си и бързо се отдалечи, преди момичето да е успяло да се защити.

Дамита беше твърде разгневена и унизена, за да плаче. Със стиснати зъби, дишайки тежко, тя се помъчи да се освободи, но скоро въжетата се врязаха дълбоко в китките й и младата жена разбра, че трябва да се подчини на онова, което съдбата й бе отредила.

Взираше се в мрака наоколо. Останала без дъх, очакваше завръщането на Железния облак. Ако го заловят и убият? Никой и никога нямаше да я открие тук!

Цяла вечност момичето прекара в очакване на някакво раздвижване. Трепваше при всеки шум, дори от неочаквания плясък на криле в листака над нея. Знаеше, че е оставена на произвола на съдбата и е подвластна на всяко живо същество, което би могло да се появи тук.

Как Железния облак може да бъде толкова непредвидлив? Сигурно е знаел за опасностите, които я грозят, оставена сама, без възможност да се брани? „Ако има някакви чувства към мен, то начинът, по който ги разкрива, е твърде странен“ — сърдито помисли Дамита.

Скоро през чадъра от листа над главата й небето започна да просветлява. Тя знаеше, че Железния облак би трябвало вече да се е върнал, ако похищението му бе минало успешно. Цялото й същество изтръпваше при мисълта за това, какво би могло да се случи на брат й и на индианския вожд. Възможно бе и двамата да са мъртви!

Конски тропот накара сърцето на Дамита да трепне силно и я обзе истинско блаженство, когато в полумрака различи Железния облак с Тимоти, седнал пред него на седлото. Още два коня препускаха след жребеца на индианеца, навярно откраднати от обора на Джонатан и предназначени за дългото им пътуване до племето на омахите. Сякаш умът на Железния облак не познаваше умора, той постоянно мислеше, планираше.

— Слава богу, живи и здрави сте! — извика Дамита, като се мъчеше да се отскубне и да притисне и двамата в прегръдката си. Но проклетото въже й пречеше.

Видя как по лицето на брат й премина сянка на недоверие и уплаха, когато видя индианския вожд да прехвърля повода близо до мястото, където бе вързана сестра му. Слезе от коня и с неочакван гняв се обърна към него.

— Каза ми, че сестра ми доброволно е тръгнала с теб! — извика Тимоти и сви юмруци. Приближи индианеца и удари гърдите му с все сила. — Излъгал си ме! Вързал си я! Тя е твоя плячка!

Железния облак хвана китките на младежа:

— Това, което ти казах, не бе цялата истина. Да, тя е пленница. Но вече иска да избяга от братовчед ви. Страховете й не са напразни. Именно тя ме изпрати за теб. Иди при нея. Сестра ти ще ти обясни всичко.

Пусна ръцете на Тимоти, извади от пояса си нож и го даде на разгневения младеж.

— Иди! — каза Железния облак и кимна към Дамита. — Освободи я.

Момчето стисна ножа здраво в ръка. Сърцето му биеше силно, защото знаеше, че има възможност да го използва срещу индианеца. Той, като че ли, бе искрен. Тимоти беше развълнуван от бягството си с червенокожия и от това, че вече е при сестра си! Докато яздеха по пътя към Дамита, индианецът му бе разкрил бъдеще, което се запечата в съзнанието на момчето, и то го очакваше с нетърпение. Страхотно би било да е сред войните! Предизвикателството им към него щеше да е интересно! Мечтаеше за възможността да им докаже, че силата и смелостта му са равни на техните!

Тимоти се обърна и се затича към сестра си. Мигновено разряза въжетата и тя вече го държеше в обятията си.

— Толкова се безпокоях! — каза Дамита, заравяйки пръсти в гъстите му медноруси коси. След това го отстрани от себе си с думите: — Как си?

Момчето вдигна вежди :

— Добре съм — отвърна, като сви рамене. После я прегърна отново. — Радвам се, че и ти си добре. Когато Железния облак ме събуди, разбрах, че те няма в къщата… Мисля, че никога през живота си не съм бил толкова уплашен.

— Чувствам се чудесно — каза младата жена, като гледаше през рамото на брат си към Железния облак. Усмихваше му се, без да се сърди повече за това, че я бе вързал за дървото. Беше устоял на думата си. Бе отишъл за Тимоти. А сега бъдещето им беше в негови ръце — за добро или за зло.

Не можеше да си представи нищо друго, освен прекрасно бъдеще.

Тя накара брат си да седне под дървото и му разказа всичко. Обясни му ситуацията — защо е била отвлечена и защо е настояла той също да бъде при нея. Увери го, че всичко е за добро.

— Не се безпокой за нищо — промърмори тя, като гледаше същевременно към индианеца. — Железния облак е мъж на честта.

Тимоти извърна глава и се взря в погледа на червенокожия, след това кимна, обърна се и прегърна сестра си.

Всички се качиха на конете и потеглиха по посока на изгряващото слънце.