Каси Едуардс
Диви мъгли (1)

ПЪРВА ГЛАВА

Форт Калхуун, Небраска… 1871.

На фона на бавно спускащата се от сивото небе мъгла канцеларията на правителствения наместник за индианците изглеждаше по-мрачна от обикновено. Независимо че вече бе юни, времето на безкрайните слънчеви дни, сивата изкорубена печка стоеше самотна в един от ъглите на стаята. Газената лампа хвърляше мъждукаща светлина върху бюрото, отрупано със счетоводни книги и документи.

Пред него стоеше вождът Железния облак — изправен, широкоплещест. Ръцете му бяха свити в юмруци, а огненочерните му очи стрелкаха заплашително Джонатан Джейкъбс, наместника за индианците, който бе седнал зад писалището с арогантна, самодоволна усмивка на тясното си, белязано от едра шарка лице.

Железния облак бе облечен в индиански кожен костюм с ресни. Черната му коса, дълга до раменете, бе пригладена назад с меча мас и откриваше красивото му, с цвят на мед, лице с мънистена превръзка на челото. Той бе дошъл да говори от името на своите хора, които получаваха евтино облекло и развалени храни от правителството на Съединените щати. Краят на Гражданската война не бе донесъл подобрение в условията за живот на индианците.

Под немарливото управление на администрацията на президента Грант Бюрото за работа с индианците бе попаднало в ръцете на шайка безсърдечни разбойници, чийто единствен бог бе златото и които безскрупулно ограбваха и правителството, и поверените им индианци.

За Железния облак Джонатан Джейкъбс бе един от най-лошите посредници между правителството и индианците. Той извличаше невероятна полза за сметка на племето омаха, като вземаше подкупи от доставчиците, за да купи техните долнокачествени стоки.

— Трябва ли да разбирам, че без да ви поднеса даровете от коне, облекло и скъпо бродирани вещи, вие няма да ни дадете полагаемите ни се годишно стоки? — каза Железния облак с пресипнал глас и погледна втренчено Джейкъбс.

— Маха, накратко казано, това е — отвърна му Джонатан и с привичен жест прокара пръсти през пепелявокестенявите си гъсти коси с подвити краища. След това оправи стегнатата яка на ризата си — явно беше, че става все по-неспокоен под гневния поглед на Железния облак.

— Ти обиждаш народа ми, като наричаш Железния облак „маха“, и показваш мързела си, като не произнасяш точно името омаха. Още веднъж искам да ти припомня, че не разговаряш с баща ми, когото ти постоянно прилъгваше и изнудваше — каза Железния облак със спокоен тон. — Докато яздех редом с кавалерията на Съединените щати по време на Гражданската война като доверен разузнавач, ти се възползва от болнавостта на главатаря — моя баща — Железния облак остана с ръце, опрени на бюрото, и леко се наклони към Джонатан. — Даваше на хората ми болни и измършавели животни за храна, както и най-евтиното облекло — просъска той. — Дори и сега най-доброто, което получаваш от правителството за моето племе, разпродаваш на търговците. Чух, че си спечелил три хиляди долара за по-малко от три години, като си мамил племето омаха! Тези пари принадлежат на моите хора!

Джонатан отмести стола си и бавно се изправи. Дясната му ръка хвана кобура на пистолета, който висеше на кръста му. В гласа му прозвуча раздразнение:

— Това, че си бил кавалерист разузнавач в армията на Съединените щати, не ти дава правото да идваш и да разговаряш с мен по такъв начин. Маха, ако си знаеш интереса, ще излезеш бързо оттук и ще се пръждосаш навън. Когато се успокоиш, върни се и ще поговорим сериозно. Ясно ли ти е?

Железния облак не се помръдна от мястото си, само изправи рамене и сянката на високия му метър и деветдесет стан падна върху фигурата на Джонатан, който по чорапи бе висок не повече от метър и петдесет. Агентът преглътна мъчително и бързо се отдръпна от вожда на омахите.

— Махай се оттук, Железен облак! — повиши глас Джонатан, а ръката му нервно хващаше и пускаше дръжката на пистолета. — Нито един индианец, дори и силен вожд като тебе, не може да се перчи тук със силата си.

— Баща ми умря в унижение — отвърна Железния облак със свито от болка сърце при спомена за стареца, който лежеше на смъртния си одър, лишен от достойнство. — Неговото племе сега е мое племе. Никога повече хората ми няма да разменят кожени дрехи за стари дрипи и огризки от храната ви!

Джонатан саркастично се изсмя и потъна обратно в креслото си. Той допря краищата на пръстите на двете си ръце, преди да погледне отново нагоре към Железния облак.

— Всички индианци си приличате — рече със злобен блясък в очите. — Разтягате истината, докато не стане очевидно, че е лъжа. Прекрасно знаеш, че никой не е принуждавал народа ти да яде отпадъци.

— Ти си един жалък лъжец. Истината е, че макар през войната нашето племе да беше лоялно към правителството и дори загубихме няколко от нашите най-смели и обични войни, докато яздехме като водачи и разузнавачи редом с дребните коне на вашите войници, правителството на Съединените щати все още счита племето омаха за недостойно да бъде третирано като равноправно на белите хора. Малко по малко, договор след договор правителството ви купи земята на омахите. С договора от март 1865 година омахите продадоха още земя на твоите хора в замяна на стока, сечива, железарски материали и инвентар за обработване на земята, но те още не са получени!

— Губиш си напразно времето, като ми разправяш за неизпълнени договори — отвърна Джонатан, като вдигна рамене и се подсмихна. — Иди във Вашингтон и сподели проблемите си с президента Грант. Сигурен съм, че той ще вземе следващия влак за Небраска и със собствените си ръце ще раздаде храна и облекло на всеки един от твоите хора.

— Ти си проклет човек с коварно сърце — изръмжа Железния облак, ноздрите му се разшириха, а очите му засвяткаха. — Баща ми някога беше горд вожд. Ти преви духа му, но никога няма да превиеш моя.

Железния облак задържа за момент погледа си върху Джонатан, след това бавно и с достойнство си тръгна. В момента, в който хвана бравата, вратата широко се отвори и той видя най-бархетносините очи, които би могъл да си представи, отправени към него, и за момент се смути. Младата дама бе висока, слаба, с бяла кожа и дълга златиста коса.

Тя не беше красавица, от която дъхът ти секва, но вождът почувства в чертите на лицето й неподправена невинност. Бе по-висока от повечето жени, които Железния облак бе срещал. Първоначалното му впечатление бе като за върбичка и името Бяла върба като че излезе от сърцето му.

— Извинете — каза младата жена и нервно отстъпи, сякаш усетила, че и той като нея не намира какво да каже. Срещата им беше ненадейна, а той, изглежда, бързаше да излезе от офиса!

Когато тя вдигна ръка и прокара пръсти през косата си, Железният облак излезе от вцепенението си и видя колко мокра бе тя. Не можеше да възпре желанието си да я огледа: мокрият от дъжда костюм за път бе прилепнал към тялото на момичето и гръдта и бедрата й ясно се открояваха.

Младежът, който се появи зад нея, заобиколи Железния облак и почти тичешком влезе в канцеларията на агента.

— Тимоти! — извика Джонатан и прекоси стаята, за да прегърне сърдечно петнадесетгодишния си братовчед. След това го отстрани от себе си:

— Господи, вир-вода си — той избърса длани в панталона си. Погледна над Тимоти и видя, че Железния облак все още не е излязъл. Прекалено много се бе задържал при неочакваната поява на Дамита.

Гласът на Джонатан припомни на индианския вожд къде се намира. Той не желаеше да влиза още веднъж в спор с агента, затова само отправи тежък поглед към момичето, след това го заобиколи и забърза навън, където видя приятеля си, лейтенант Брайън Дейвис, който слизаше от коня, и още един войник, застанал под ситния дъжд край висока купчина багаж и пътни принадлежности.

Брайън преметна юздите на коня върху гредата и се приближи до Железния облак, за да го прегърне. Двамата мъже не обръщаха внимание на ситните капчици дъжд. Отделиха се един от друг и размениха тревожни погледи.

— Отново си имал неприятен разговор с Джонатан, нали? — попита Брайън, като гледаше ту към Железния облак, ту към канцеларията на агента. Той изправи широките си рамене и приглади мокрите кичури руса коса, като ги отмахна от челото си, след това застана с ръце изтегнати зад гърба си. — Железен облак, надявах се Джонатан да се отнася към теб по-добре, отколкото към твоя баща, но този мерзавец не може да се промени. Дяволски алчен е и не се интересува от нищо друго, освен от своята лична изгода.

— Нищо вече не е сигурно за племето омаха — каза Железния облак с дълбоко стаена болка. — Единствено познатите земи ни напомнят, че тук са живели нашите прадеди. Струва ми се, че сме предадени от всички, в които някога сме имали доверие. Дори правителството, което винаги сме уважавали, ни измени.

— Знаеш колко искрено съжалявам за всичко това — Брайън сложи ръка на рамото му. — Моите оплаквания до Вашингтон бяха пренебрегнати. Мога да опитам отново, но всеки път, когато го правя, рискувам да бъда разкрит от Джонатан. Знаеш, че той няма да се спре пред нищо, за да ме разори, а в това, да остана и да ви помагам, виждам една възможност за твоя народ в бъдеще да постигне справедливостта. Това наистина дълбоко ме засяга, Железен облак — Брайън замълча и отново прокара ръка през косите си. — Е, по дяволите, Джонатан! — изтърва неочаквано той. — Утре тръгвам за Вашингтон и ще стана ваш защитник, ако мислите, че това ще помогне.

— Не, това не е необходимо — отвърна Железния облак, а гласът му не издаваше никакви чувства. Той не искаше да разкрие истинските си планове пред приятеля, с когото редом бяха яздили и пред когото от години се ползваше с доверие, сякаш бе не червенокож, а бял човек.

Двамата мъже нямаха много тайни един от друг, но сега бе настъпил моментът индианският вожд да съхрани най-съкровения си план дори от Брайън. Той съзнаваше, че приятелят му може да предугади настроението му, защото двамата мислеха по един и същи начин, но се надяваше Брайън да не заподозре, че Железния облак е решил той и племето му да скъсат връзките си с белите и да заживеят от земята си, както техните прадеди бяха живели. Това означаваше да забрави и най-верния си приятел.

— Железен облак, от начина, по който говориш и се държиш днес, разбирам, че нещо се е променило — намръщено каза Брайън. — Какво си намислил? Моля те, не върши нищо, за което утре ще съжаляваш.

— Каквото и да сторя, ще бъде в полза за моите хора — отвърна му Железния облак с дълбока въздишка. — Предводителството, в стария смисъл на думата, бързо се омаловажава. Прекалено много права се дават на представителя на американското правителство пред индианците. Аз съм водач на своите хора. Аз съм техният вожд! Трябва да се направи крачка така, че никой никога да не забрави това!

Железния облак се обърна и погледна към кантората на Джонатан, преживявайки отново обидата от предизвикателното и нагло поведение на агента. Той вече знаеше, че е направил грешка, като застана на страната на белите, довери им се, повярва, че това е най-доброто за неговите хора. Сега разбираше, че с малко изключения всички бели са лъжци. Хората му бяха забравили законите на омахите вследствие на договорите и лъжите на белите хора, но той щеше да напомни на племето си как е било и как ще бъде занапред! Ще ги поведе далеч от белите хора, далеч дори от другите племена омаха, които все още желаеха да останат в подчинение на правителството на Съединените щати.

Щяха да заживеят далеч от всички, сами със себе си, в мир, според древните традиции на омахите. Щяха да се научат отново да живеят от земята си.

Няма да искат каквото и да било от никого!

А той щеше да намери начин да се разплати с проклетия индиански представител Джонатан Джейкъбс.

Сърцето му трепна, когато видя младата жена да минава край прозореца в кабинета на Джонатан:

— Кои са жената и младият мъж? — попита той, загледан в колата, пълна с багаж.

— Братовчеди са на Джонатан — отвърна Брайън, доволен, че дъждът бе престанал и облаците над главите им се разсейваха. — Идват отдалеч. Родителите им са загинали при злополука в Бостън. Дамита и Тимоти не са били с тях. Единственият жив роднина, когото имат, е Джонатан. Дамита и Тимоти идват тук, за да живеят при него. Аз ги придружавах от железницата в Небраска.

— Братовчеди? — промълви Железния облак, а устните му се разтеглиха в усмивка: един таен план се оформяше в главата му. — Сега те са „уахо-ти-дже“ — сираци?

— Да, сираци са. Джонатан е техен братовчед — потвърди Брайън и кимна. — Но това е всичко, което бих могъл да ти кажа. Нито Дамита, нито Тимоти бяха в настроение за разговори по време на пътуването ни. Дъждът напълно ги обезсърчи.

— Както би станало с когото и да е — Железния облак замислено потри брадата си.

— Много е мила, не мислиш ли? — попита Брайън усмихнато.

— По своему е невинна, да — каза Железния облак, след което се приближи до сивата си апалуза^[1], отвърза поводите от гредата и бързо я възседна. — За съжаление, ще трябва да живее с представителя, когото всички ненавиждаме.

— Да, жалко за момичето — Брайън потупа коня на Железния облак.

— Трябва да вървя — каза вождът и завъртя коня. — Хората ми ме очакват — той сложи ръка в юмрук до сърцето си, срещна погледа си с този на Брайън, след това погледна напред и потегли.

Индианецът се усмихваше, защото вече знаеше как ще постигне своето отмъщение! Джонатан бе заграбил прекалено много от Железния облак и неговите хора, но сега той щеше да вземе от него нещо, което му беше също толкова ценно. Неговата братовчедка! Тя ще бъде първата заложница на Железния облак.