Каси Едуардс
Диви мъгли (11)

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Спаха непробудно през цялата нощ. После отново тръгнаха на път, без да спират. Докато яздеха в ранните утринни часове през гористата местност, долавяха пробуждането на птичките.

Сянката на птица с дълги крила се плъзна тихо над тревата. След миг късоух бухал кацна в клонака и двойка кукувици се обадиха от дървото над тях. После ранобудна чучулига изпя първата си утринна сладка песен.

Зазоряваше се. Светът сякаш бе обвит в сива пелена. Небето неясно се очертаваше и не можеше да се определи дали денят ще е облачен или слънчев.

Най-сетне видяха лагера на омахите. Аромат на вкусни ястия се носеше във въздуха от големия огън на открито.

Железния облак доближи жребеца си до коня на Дамита:

— Ето, това са моите хора — каза й, като нежно я докосна по лицето. — А вече и твои, Бяла върба.

Развълнувано от непрестанното внимание на Железния облак, сърцето на момичето се сви от радост и силно заби. Вече бе започнала да свиква с новото си име, в действителност го намираше особено красиво. Дамита беше престанала да прикрива от Тимоти чувствата си към Железния облак. Нямаше сила, която да я накара да скрие любовта си към прекрасния вожд на омахите. Брат й не можеше да не забележи това от начина, по който тя гледаше индианеца или произнасяше името му.

Изведнъж се изплаши и миглите й трепнаха:

— Но ти гледаш на мен и на брат ми различно от хората ти — каза момичето. — Какво ще стане, ако те не ни приемат, ще направят ли живота ни непоносим?

— Думата ми тук е закон — твърдо каза вождът на омахите и стисна зъби.

— Но, Железен облак, твоето племе напусна земята на дедите си заради злините, причинени им от белите хора — разтревожено каза Дамита. — Дали ще ни отбягват заради цвета на кожата ни?

— Да, някои от тях ще се държат така — каза Железния облак. — Но след време ще свикнат с вас и ще ви приемат. Ще трябва да го сторят, тъй като аз ще им заповядам! Ако не го сторят, ще им заповядам да го направят.

Вождът гледаше оживлението, царящо в лагера. Беше горд да види, че хората му вече са разбрали, че животът тук е далеч по-добър без правителствения агент от форт Калхуун. В новите земи имаше много дивеч, затова бе убеден, че омахите са доволни. Те се смееха и се закачаха помежду си. Дори и децата, докато играеха и се въртяха около огъня с кучетата, бяха по-радостни и изпълнени с очакване.

Дамита проследи погледа му и страхът й намаля, тъй като всички изглеждаха доволни от напускането на Небраска. Тя разгледа едно по едно лицата на индианците, но не можа да открие никой с угрижено изражение. Вероятно бяха живели толкова зле под управлението на агентството, че сега всичко друго бе по-добро за тях.

Мислите й я отведоха към Джонатан. Мъчеше се да си представи как е реагирал, когато е разбрал за тяхното отсъствие. Дали е изпратил отряд разузнавачи да ги търсят? Или просто е приел факта, че са си отишли и е останал доволен, че може да се отърве от отговорността за тях.

Би трябвало да знае, че те не са избягали сами. Той добре познаваше Дамита, за да допусне, че тя ще изостави сандъците с дрехи, освен ако не е принудена да го стори. Всички спомени за родителите й бяха в тези куфари.

Обзе я странното чувство на празнота, като си помисли какво ще стане сега с тези реликви. Те нямаха никаква стойност за Джонатан. Той щеше да ги продаде или просто да ги изгори.

Във всеки случай, беше ги загубила завинаги и нямаше да има повече възможност да се теши с тях, когато изпитваше тъга по родителите си.

— А сега нека отидем при хората ми — каза Железния облак и дръпна поводите на жребеца си, който потегли в бърз тръс през гората. — Хубаво е, че съм пак при племето си. Страхувах се, че съм ги напуснал за твърде дълго време. Мисля, че разубедих хората, които не бяха съгласни с моя план, но може и да имам още противници. Именно тези, които бяха против мен, биха могли да разубедят хората ми, като ги обезверят точно сега, когато трябва да продължим пътя си към Илинойс. Омахите искат нормален живот и аз им го обещах. Надявам се да не загубят вярата си, преди да сме пристигнали в земята на нашите мечти и упования.

— Струва ми се, че твърде много очаквате от Илинойс — каза младата жена, страхувайки се, че е права. — Как можеш да си сигурен, че ще намерите земя и самостоятелност там?

Тя добре знаеше, че едва ли има останали земи в която и да е част на страната, които да не са под властта на белите хора. Не можеше да си представи, че нещата стоят по-различно в Илинойс.

— Моите воини отидоха и с очите си се убедиха, че в южната част на тази огромна земя — Илинойс — няма фортове или агенти наблизо, които да ни създават проблеми, каквито имахме в Небраска — каза Железния облак. — Няма отново да ни затворят в резерват. А и надзорникът на индианските племена, пред когото се отчитат подчинените му чиновници, агентите, е в Сейнт Луис, достатъчно далеч от Илинойс, за да сме спокойни. Той е назначил братовчед ти във форт Калхуун. Това не го прави по-добър в никакъв случай. Не бих искал да имам работа с този човек или с когото и да било като него. В Илинойс, струва ми се, няма да нося на плещите си подобен товар.

— Надявам се нещата да потръгнат така, както си ги намислил — тихо прошепна Дамита. — Аз напълно поддържам идеята ти, Железен облак.

Когато се приближиха до бивака на омахите, кучешкият лай стана по-силен. Изведнъж Дамита усети, че нещо става от лявата й страна, където яздеше Тимоти. Той носеше дивото коте в провесена през рамото му кожена торба, специално направена за тази цел от Железния облак.

Тя се огледа бързо наоколо и отвори уста в почуда, като видя как Бейби успя да се измъкне от торбата, скочи на земята и тромаво се отправи към разлаяните кучета.

— Не! — извика Тимоти, като размаха ръка във въздуха. — Не, Бейби! Върни се! Кучетата ще те разкъсат на парчета!

Дамита хвърли бързо поглед към Железния облак.

— Железен облак, направи нещо! — отчаяно изпищя момичето. Толкова силно се бе привързала към котенцето.

Вождът смръщи вежди, пришпори коня си и препусна към котето, което бе привлякло вниманието на кучетата от лагера, които се спуснаха вкупом към него.

Когато настигна Бейби, индианецът се приведе ниско от едната страна на коня си и го грабна в момента, в който кучетата се нахвърлиха с бесен лай срещу тях.

Тимоти и Дамита яздеха редом с него. Железния облак пъхна котето в ръцете на момчето, след това извади пистолета от кобура на седлото си и гръмна няколко пъти във въздуха. Кучетата заотстъпваха, като виеха от страх.

Железния облак прибра пистолета, погледна първо Дамита, след това и Тимоти:

— Ето от това идват неприятностите, когато държиш Бейби като домашно животно — прегракнало каза той. — Тя обича игрите, но не и кучетата!

После се отдели от тях, за да пресрещне воините, които бяха чули изстрелите и възбудения лай на уплашените кучета и бяха тръгнали с оръжието си, с лъкове и стрели, за да открият причината за тази суматоха. Когато индианците видяха Железния облак, те се спуснаха към него, а той спря коня си.

— Пътешествието ти е било спокойно! — каза един от тях, като докосна ръката на вожда, сякаш той бе божество. — Ще изразим благодарността си на Уакода за неговото благоволение!

Железния облак слезе от коня, прегърна и разцелува много от хората си, а после изведнъж усети настъпилото мълчание и забеляза, че хората му се отдръпнаха назад от него.

Той се обърна и видя как Дамита и Тимоти се приближиха и слязоха от конете. Вождът застана между двамата и сложи ръце на кръста си. Тимоти здраво държеше Бейби, защото виждаше отново приближаващите се ръмжащи и душещи кучета.

Железния облак поведе и двамата към омахите, които ги наблюдаваха безмълвно и недоверчиво.

— Хора мои, отсега нататък тези двама души, чиято кожа не е като нашата, ще живеят с нас — високо каза той с поглед, зареян над смръщените лица на индианците. — Но сърцата им са добри като вашите. Приемете ги без колебание, сякаш са родени на земята, принадлежала на племето омаха!

Чуха се възгласи на недоверие, по лицата на много от тях личеше обзелият ги смут, но скоро, когато Железния облак се смеси с тълпата тъй, че отблизо те можеха да докоснат и видят Дамита и Тимоти, вълната на негодувание отмина.

Железния облак гордо ги наблюдаваше, убеден, че усмивката на младата жена може да размекне всяко сърце — дори и на онези от неговите хора, които бяха израсли с омразата към белите.

Той съучастнически я погледна, когато Дамита се обърна към него. Погледите им се срещнаха и това, което почувства, го накара да си помисли, че бъдещето им ще се гради върху взаимно доверие и уважение.

После от погледа на Железния облак не убягна как няколко младежи се скупчиха около Тимоти, всеки желаеше да докосне и погали котенцето.

Той забеляза облекчението в очите на Дамита, когато видя колко лесно връстниците му приемат Тимоти, а дивото коте само улесняваше запознанството им.

След малко напрежението от присъствието на белите хора изчезна, жените се върнаха край огъня, за да приготвят закуската, преди да потеглят отново по дългия път към Илинойс.

След малко Дамита се настани седнала на одеялата пред общия огън, като се хранеше лакомо от една дървена чиния.

Железния облак бе седнал до нея и също ядеше със завиден апетит, а между тях Тимоти споделяше своя пай с дивото коте.

Много от индианчетата бяха заобиколили белокожото момче и го отрупваха с много въпроси на английски, които бяха научили от Железния облак. Тимоти се чувстваше горд да бъде център на внимание и отговаряше охотно на всеки между две хапки месо и твърдо сварени гъши яйца, намерени на брега на реката.

Изведнъж Бейби се изтръгна от ръцете на момчето и изчезна нанякъде. Децата изоставиха закуската си и хукнаха със смях след нея.

Когато и кучетата започнаха да преследват котето, като лаеха и душеха наоколо, Железния облак стана бързо и се затича след Бейби. Надяваше се, че кучетата ще свикнат с дивото животно по пътя за Илинойс. В противен случай щеше да се наложи да го изоставят някъде далеч от лагера. Главната му грижа бе да заведе невредими хората си в Илинойс, а не едно коте, което ще ядосва кучетата от сутрин до вечер!

Той пропъди кучетата и видя, че те се пръскат в различни посоки. Погледна напред и забеляза младежите и Тимоти да спират, без да имат смелостта да продължат напред. Учуди се, тъй като явно до този момент никой не бе хванал малкото животно. Тимоти бе привързан силно към него и нищо не би го спряло да си го върне обратно.

Независимо от всичко обаче, момчето стоеше, загледано напред.

Железния облак потърка челото си, приближи се до момчетата и видя какво в действителност гледат те: продълговат вързоп, прикачен към едно от седлата на конете, които принадлежаха на войн от племето. С всичка сила котето разкъсваше една меча кожа, увита около нещо дълго и тънко. То съскаше, докато лапичките му бавно късаха вързопа.

Най-сетне мечата кожа падна и разкри какво бе подушила Бейби, което я бе довело до полуда. Железния облак пребледня, той гледаше и не вярваше на очите си.

Той грабна котката и я пъхна в ръцете на Тимоти, после отново погледна предмета на седлото.

— Сакралният стълб! — с усилие продума вождът, обхванат от страшни предчувствия. — Не може да бъде, как е станало? Божественият… стълб!

Нечие присъствие го накара да обърне глава и той се оказа очи в очи с Черния койот, най-опасния му враг.

— Ти? Защо си го направил, Черен койот? — попита той, повишавайки глас. Железния облак стисна голото рамо на индианеца и го разтърси. — Кажи ми защо си сторил това недостойно дело? Откраднал си най-голямата ценност на омахите — на нашия народ. Взел си от Палатката на войната това, което е символът на управляващата власт на омахите. Кажи ми! Защо? Нямаме право да го притежаваме. И как? Нима си убил пазителя на Свещения стълб, за да го вземеш? Уби ли го?

Лицето на Железния облак бе почервеняло от гняв. Той с усилие си поемаше въздух в очакване на обяснението, което бе сигурен, че нямаше да е достатъчно, за да оневини злото, сторено от неговите войни на племето омаха.

Черния койот просъска през зъби:

— Взех Сакралния стълб, за да могат хората ни да му принасят дарове и да разкриват сърцата си пред него. Знаеш, че ако беше останал там, в Небраска, нито един от племето не би получил благословията му отново. Не е правилно хората ни да жертват толкова много неща. Ние оставяме собствената си земя. Защо трябва да се лишим и от подкрепата на Сакралния стълб?

Железния облак гледаше Черния койот и не вярваше на ушите си. Сграбчи силно голото рамо на индианеца пред себе си и доближи лицето си до неговото:

— Всички ние знаехме, че божественият стълб ще остане там, където му е мястото — в Палатката на войната — и всеки един, освен теб, прие това условие — прегракнало каза той. — Как го открадна? Нима си убил пазителя? Направи ли го?

— Откраднах го лесно — отвърна Черния койот, като болезнено скърцаше със зъби и напразно се мъчеше да се освободи от ръката на Железния облак, чиито пръсти още по-силно се впиваха в рамото му. — Но не съм убивал пазача. Откраднах го, докато той спеше.

— Сторил си нещо нередно — каза ядосано Железния облак. — Трябва да бъдеш наказан. Но преди това ще трябва да върнеш Сакралния стълб на неговото място — вождът свали ръка от рамото на индианеца и поклати глава. — Поставяш ме в тежко положение. Глупостта ти ще ме принуди да отсъствам отново от хората си, когато съм им най-необходим — той отново погледна към Черния койот. — За да съм сигурен, че ще върнеш Сакралния стълб на мястото му, ще се наложи да те придружа до там, а после ще получиш заслуженото си наказание.

Дамита внимателно разгледа Сакралния стълб. Разбра, че той бе направен от памуково дърво, кората бе обелена, а стълбът бе одялан и загладен така, че горният му край имаше конусовидна форма, докато долната част бе подкастрена и притъпена. На върха на стълба беше прикрепен огромен скалп. На един инч^[3] имаше кожена превръзка, захваната към ствола с тъмна кожа. Тази обвивка покриваше кошница от пръчки, изгнила от времето, пълна с пера и пух от жерав.

Младата жена погледна към Железния облак и пристъпи към него:

— Какво е Сакрален стълб? — тихо попита тя. — Защо е цялата тази суматоха около него?

Той я хвана за ръка, за да я отведе настрани от тълпата хора, и взе нежно ръцете й:

— Не бих могъл да ти обясня сега, но когато се върна, ще ти разкажа историята на Сакралния стълб и защо той е толкова важен за моя народ.

— Когато се върнеш? — погледна го въпросително тя.

— Няма друга възможност, освен да тръгна с Черния койот към резервата — отговори той с дрезгав глас. — Трябва да се погрижа откраднатото да се върне.

— Но това е много опасно — прошепна Дамита, без да му казва, че се тревожи не само за него, но и за себе си. Изплаши се, че трябва да остане сама сред неговите хора. Освен брат си, тя нямаше никой друг, на когото да се довери или с когото да се чувства спокойно.

— Да, опасно е наистина — съгласи се Железния облак. — Кражбата на Сакралния стълб е страшно престъпление и вестта за това се е разпространила сред всички омахи. Затова заповедта ще е да се намери човекът, който го е извършил, и да се убие. Тъй като ще придружавам този, когото обвиняват, аз също мога да бъда заподозрян в кражба. Това, на което се надявам, е, че ще успеем да се промъкнем незабелязано и да върнем Сакралния стълб. После бързо ще се оттеглим, а когато се върнем, Черния койот ще получи заслуженото си наказание!

— Но, Железен облак, ти тайно напусна резервата — каза Дамита. — Всяко твое връщане там увеличава възможността да те заловят и убият!

— Същото се отнася и за хората ми — продължи мисълта й Железния облак. — Нямам друг избор. Божественият стълб трябва да бъде върнат на мястото му на всяка цена. Така и ще бъде. Ако Уакода иска да се прибера жив и невредим при теб и племето си, това ще стане. Ако ли не, на мое място ще бъде избран нов вожд и хората ми ще изпълнят неговите желания и заповеди.

Дамита пребледня:

— Но какво ще стане с мен и с Тимоти, ако ти не се завърнеш? — попита с треперещ глас момичето. — Ние сме тук само заради теб, Железен облак. Как ще живеем тук?

— Ще можете свободно да се върнете в Небраска — каза загрижено Железния облак.

После за миг я погледна с копнеж, хвана я в прегръдките си и страстно и размекващо я целуна. Нещо й подсказа, че няма от какво да се бои. Той ще се върне. Тя едва бе открила щастието, което съдбата им бе отредила, за да бъдат завинаги заедно.

Завръщайки се в лагера, Железния облак даде наставления на хората си какво да правят по време на неговото отсъствие.

После той и Черния койот се качиха на конете си. Индианецът бе с вързани отзад ръце, а божественият стълб бе здраво привързан за седлото на Железния облак.

Преди да тръгне, вождът погледна Дамита в очите. Сърцето й замря в сладостна тръпка, когато той се наведе и погали лицето й.

— Бяла върба, аз ще се върна — прошепна той и подкара коня си в лек тръс, с изправени рамене и гордо вдигната глава.

Младата жена прикри с ръка риданието си, после се обърна и тръгна с останалите към големия огън на открито. Приседна до Тимоти, който държеше Бейби в ръцете си. Братът и сестрата се прегърнаха и се огледаха наоколо, осъзнавайки своята самота.