Каси Едуардс
Диви мъгли (3)

ТРЕТА ГЛАВА

Лулата на мира бе обиколила вече войните омахи, които седяха покрай огъня в съвещателната шатра. Железния облак беше облечен само с къс кожен панталон, а косата падаше свободно по гърба му. Вождът дълбоко вдъхна голямо количество дим от лулата, след това бавно издиша струйка дим, като преместваше погледа си от войн на войн. Очите им не го изпускаха от момента, в който бе се завърнал след важната си среща.

Железния облак остави лулата върху голото си коляно и изправи рамене. Той знаеше, че повече от присъстващите се досещат защо ги бе събрал. Между хората му се бе разпространила мълвата за неговата непримиримост с условията за живот в резервата. Знаеха, че има планове да промени нещата, но не и това, как ще ги осъществи.

Когато започна речта си, всички се приведоха напред и внимателно го слушаха. По лицата им се появи учудване, а после и смайване, когато разбраха в какво искаше да ги въвлече Железния облак.

— Войни мои, днес отново получих арогантен отговор от белия агент във форт Калхуун — започна Железния облак. — Ние сме били винаги горд и независим народ и не можем повече да се унижаваме пред белите хора. Нима не разбирате, че нашите прадеди са се противопоставили на своите преследвачи и те са направили всичко, за да сломят духа им? Ние живеем в резервата само защото предците ни са се борели да запазят достойнството си. Те успяха да прекършат гордостта на водачите на това племе — моя баща и моя дядо. Сега вожд съм аз! И това никога няма да се случи с мен!

Железния облак остави лулата настрана и застана разкрачен, със скръстени на гърдите ръце, извисявайки се над своите войни.

— Аз, вождът Железен облак, искам промяна за хората си! — черните му очи пламтяха. — Желая да направя нещата такива, каквито са били, преди белите хора да се намесят в живота на племето омаха. Вече нямам доверие в тях! Думите им са лъжовни! Нашето село трябва да напусне резервата, като скъса с всичко и заживее отделно от останалите племена омаха. Нашите хора ще отидат в далечни земи. Ще възприемем отново стария начин на живот далеч от влиянието на белите хора. По този начин нашето племе ще просъществува най-дълго от племената омаха!

Всред кръга от войни се понесе въздишка. Черния койот, един от най-верните войни на Железния облак, се изправи срещу вожда.

— Това, което предлагаш, няма да помогне, а ще навреди на нашето село. — каза той. — Сега получаваме всичко от правителството. Нужно ли е да обръщаме гръб на това добро? Трябва ли да ловуваме за всеки залък храна за себе си и за децата си? Необходимо ли е да се откажем от дрехите, които ни се дават сега? Хората ни ще бъдат принудени да преживяват тежко, докато другите — сиуксите например — ще се радват, ако си отидем, и ще станат господари на всичко, което ни принадлежи по право!

— Ти си позор за нашия народ, щом се признаваш за напълно зависим от белите хора! — смъмри го Железния облак. — С идването на чужденците, омахите престанаха да правят всички необходими им предмети. Времето на индианците вече не е заето с дълги и изморителни задачи. Стимулите за достигане на съвършенство в старите производства изчезнаха.

Железния облак изгледа Черния койот от горе до долу. Войнът беше негов връстник, живял на тази земя вече тридесет зими.

— На тебе ти се привиждат спокойни дни без работа, в пълна зависимост от белите хора, които ще те снабдяват с храна и дрехи! — изсъска разгневен вождът — Ти си един от тези, чиито дух е потиснат от чужденците. Ти именно се нуждаеш от промяна, от ново място, където отново да се научиш да ловуваш и да усвоиш уменията на предците си! Единствено правилното ще бъде да си със своите хора, Черен койоте, и да изпълняваш задълженията си. В противен случай ти няма повече да можеш да се наричаш омаха!

С приведени рамене индианецът поглеждаше посрамено и с ужас откри немалко заплашителни погледи, насочени към него. Той се върна пълзешком на мястото си. Вътрешната борба, която водеше, за да се съгласи с Железния облак, бе очевидна по изражението на лицето му и по погледа, зареян над главите на войните. Мисълта му го отнесе далеч от всички и всичко, което се говореше.

Един по-възрастен войн се приведе напред, гледайки Железния облак право в очите.

— Уакода ни учи, че думите и делата ни трябва да са правдиви, тъй че да живеем в мир и щастие — каза Белия бухал. — Истината в думите и делата е в основата на законите на племето омаха. Уакода непрестанно кара нощта да сменя деня, както и лятото да следва суровата зима. Ние можем да се уповаваме на тези промени и да подредим живота си, като се съобразяваме с тях. Ние сме зависими и от тебе, Железен облак, защото си нашият вожд, и ще сторим това, което ти кажеш. Къде е земята, където искаш да ни отведеш?

— Изпратих разузнавачи да намерят удобно място за нашето ново селище и те откриха земя в гористите местности. Мястото се нарича Илинойс и там няма нито бели, нито индианци — отвърна Железния облак, като се усмихна на стария войн. След това вождът внимателно огледа останалите мъже. — Намира се в южната част на Илинойс. Има много гори, богата почва, животни и реки. Има всичко необходимо на омахите, за да живеят щастлив, трудов, свободен живот.

Белия бухал седна, за да отстъпи място на друг мъж, който се възпротиви на плана на Железния облак.

— Илинойс е далеч от мястото, където се съхранява Свещеният стълб — каза той с треперещ глас. — Омахите поднасят своите почести пред Стълба, заедно с жертвоприношенията и молитвите, отправени към Уакода. Вярно е, че сега той се намира в друго селище, в Палатката на войната, под охраната на Пазителя на Свещения стълб, но не е необходим повече от половин ден езда, за да се доберем дотам. Ако се преселим далеч оттук, никога няма да видим Стълба, още по-невъзможно ще бъде да поднасяме жертвите пред него.

— Истина е, че Свещеният стълб — символ на властта на вожда — ще бъде твърде далеч — каза Железния облак. — Но ние трябва да сме готови на жертви в името на живота, който ви предлагам. Ще се научим да поднасяме жертвите си на Уакода без Свещения стълб.

Настъпи пълна тишина и едва тогава Железния облак изложи плана си на истинска проверка.

— Онези, които не желаят да пътуват с нас, да станат и да напуснат Дома на съвета — каза той, като се обръщаше към всеки един от присъстващите. За момент вождът задържа погледа си върху Черния койот в очакване на отрицателна реакция, дори на решение да напусне и да заживее сам, да стане изменник.

Когато Черния койот не реагира отрицателно, нито тръгна да си върви, Железния облак свали погледа си от него и каза:

— Онези от вас, които не биха се помирили с това, което ни предстои, нека веднага напуснат селището заедно със семействата си и повече никога да не се връщат. От този момент нататък те не принадлежат повече към нашето племе.

След това се усмихна на всеки от войните поотделно.

— Но онези, които ще решат да останат и да рискуват, тръгнете си и започнете да разглобявате своите жилища. Гответе се за път. Скоро отново ще построим нашето селище в скатовете на южен Илинойс.

Хората се скупчиха около вожда. Прегръщаха го и го хвалеха за необикновения му план, което го изненада. Той им довери още нещо от своя замисъл, което бе премълчал, защото не желаеше да го разпитват повече. Това беше една тайна, която Железния облак засега не искаше да споделя с когото и да било.

След като всички напуснаха съвещателната шатра и се скупчиха около вожда си навън, където звездите бяха изпъстрили небето като милион бляскави скъпоценни камъни, той вдигна ръка, за да ги усмири.

— Братя мои, ще бъда заедно с вас през първия ден на нашето преселение, за да видя, че успешно сте поели по пътя, а след това ще ви изоставя, за да изпълня едно последно задължение, което имам към белокожите — каза той, като избягваше учудените им погледи. — След това ще се завърна и ще ви водя към новата земя, към новия живот!

Настъпи тишина и Железния облак разбра, че хората му желаят да научат повече за тайното му намерение, но никой не го запита. Те тръгнаха по пътя си, а той наблюдаваше разтурянето на селището.

Бе радостен да чуе нетърпеливото, радостно бъбрене, което се носеше из селището. Това също му даде импулс да продължи замисленото. В никакъв случай не би желал хората му да разберат, че има някакви съмнения относно това, дали води племето си по най-верния за тях път. Баща му бе седял в бездействие твърде дълго. Железния облак не би могъл да продължи така! Вождът на омахите искаше да накара съдбата да заработи за неговия народ! И то сега. Мислите му се отправиха към високата, бяла жена. „Скоро тя ще сподели нашата участ“ — прошепна той сам на себе си.

Бяла върба. Да, усмихваше се той замислено, това име, което ще бъде принудена да приеме, много й подхождаше. Тя трябваше да приеме и факта, че вече няма да живее с бели хора! Отвлече ли я веднъж, той никога няма да й разреши да си отиде. До смъртта си Джонатан Джейкъбс ще съжалява за злото, което бе причинил на индианците омаха!

Дамита, в своята памучна нощница, се бе свила на кълбо под топлия, шарен, ръчно изработен юрган. Мъчеше се неуспешно да намери удобно място на изтърбушения матрак върху малкото легло.

Тя оглеждаше помещението, слисана от условията при които живееше братовчед й и които бе предложил на нея и Тимоти да споделят с него. На оскъдната светлина от огъня в огнището Дамита можеше да види на отсрещната стена какво всъщност представляваше нейният дом сега — строга, почти необзаведена къща. Момичето замислено погледна към Тимоти, който беше легнал на пода до огъня, тъй като за него нямаше легло.

Младата жена погледна към разклатената тясна стълба, която водеше до втория етаж, където се намираше стаята на Джонатан и Жълтия гълъб. Тя се сви от неудобство, притеснена за Тимоти, когато шумът горе стана явно сексуален. Надяваше се брат й да не се събуди от звука, който телата на двамата издаваха, както и от тежкото им дишане.

Младата жена се загледа в тавана. Не бе ли достатъчен фактът, че тя знае за незаконната връзка на братовчед й с индианката, та трябваше да й го показват на дело?

Момичето придърпа юргана и сгуши глава във възглавницата, изпълнена със съжаление за това, че е довела Тимоти в подобно обкръжение, въпреки че не бе имала правото на избор! Беше обещала на баща си! Независимо от това, ако нещата вземат по-лош обрат, тя ще намери начин да избави себе си и Тимоти от подобна ситуация. Сега съжаляваше, че бе отказала на толкова много предложения за женитба, които бе получила през последните няколко години. Ако бе омъжена, мъжът й би имал благотворно мъжко въздействие върху Тимоти. За момента бе се отказала напълно от каквито и да било амбиции за себе си. Бе решила да работи редом с баща си до момента, в който ще има знанията, необходими за това самата тя да стане лекарка със своя собствена клиентела. Когато постигнеше целта си, щеше да потърси мъж, който не би имал нищо против една еманципирана жена за съпруга. Но тези планове бяха се превърнали в облак дим. Пред нея бе реалният живот и собствените й желания отстъпваха на заден план. Най-важно беше бъдещето на брат й и то бе изцяло нейно задължение сега. Тя не можеше да пренебрегне и факта, че е много важно в процеса на израстването му да има мъжка подкрепа до себе си. „Но не и на кой да е мъж — промълви тихо момичето. — Не и на братовчеда Джонатан!“

Изпълнена със съмнения и до смърт уморена от грижите си за нещата, които завари във форт Калхуун, Дамита се постара да се съсредоточи върху нещо по-приятно или поне по-интригуващо.

Индианецът!

Тръпка на удоволствие премина нагоре и надолу по гърба на момичето при спомена за очите му, вперени в нейните, за дълбочината и топлотата, която излъчваха, докато само секунда преди това бе видяла в тях силен гняв!

Знаеше, че тя е причината за неочакваната промяна в настроението му и естествено се ласкаеше от това.

„А аз дори не зная как се казва“ — прошепна Дамита и най-сетне се отдаде на отморяващия сън. А индианецът сякаш наистина бе там, галеше бузата и дългата й златисторуса коса…

Беше чудесно вниманието на този индианец с пронизващи, огромни, черни очи, които сякаш гледаха право в душата й — и още по-точно — в сърцето й!