Нора Робъртс
Нощни птици (12)

Дванадесета глава

Появи се цяло море от лица. Сякаш всичките се потопиха в главата на Сила, докато тя крачеше в чакалнята на болницата. Беше толкова тихо тук, достатъчно тихо, за да чуе поскърцването на стъпките си по коридора и отварянето и затварянето на вратите на асансьорите. В главата й още звучеше хаосът от воя на сирените, гласовете, пращенето по полицейските радиостанции на събраните на паркинга патрулни коли.

Дойде екипът на бърза помощ. Нечии ръце я откъснаха от Бойд, изтеглиха я от пулта и Сила се озова на хладния ободряващ нощен въздух.

Спомни си, че видя Марк. Марк я задържа, когато нотките на истерия в гласа й бяха заменени с шок. Джексън също беше там и постави в ръката й чаша с някаква гореща течност. И Ник се появи, пребледнял и с треперещ глас се извиняваше и я подкрепяше.

Дойдоха и непознати, десетки непознати, които бяха чули всичко по радиото. Те се струпаха и накрая униформените полицаи се принудиха да прокарат кордон.

Тогава пристигна и Дебора, тичаше, обляна в сълзи, и разблъска и полицаите, и репортерите, които я гледаха стреснато, и се добра до сестра си. Дебора откри, че част от кръвта по Сила бе на сестра й.

Сега, напълно апатично Сила погледна превързаната си ръка. Не бе усетила кога ножът се бе врязал през онези трескави секунди, докато се биеше с Били. Драскотината на гърлото, която бе оставило острието на ножа, бе много по-болезнена. Повърхностни рани, помисли си тя. Това бяха само повърхностни рани, нищо, което можеше да се сравни с огромната рана в сърцето й.

Все още пред очите й бе Бойд, докато го откарваха към линейката. В един ужасяващо дълъг момент й се стори, че бе мъртъв. Беше толкова бледен, толкова неподвижен.

Беше жив. Така й каза Алтия. Загубил много кръв, но все още жив.

Сега беше в операционната и се бореше за живота си. А тя можеше само да чака.

Алтия я наблюдаваше, докато крачи. Тя самата предпочиташе да седи, да събира сили, за да успее да се държи. Тя също имаше кошмари, с които да се бори. Шокът в момента, когато гласът на Сила прекъсна музиката. Безумното пътуване от полицията до радиото. Гледката на партньора й, коленичил на пода в усилието си да задържи пистолета. Бе стрелял само секунда преди нея.

Беше закъсняла. Трябваше да живее с тази мисъл.

Сега партньорът й, приятелят й, единственият й близък човек лежеше в операционната. А тя бе напълно безпомощна.

Дебора стана, прекоси стаята и прегърна сестра си. Сила спря да крачи, колкото да погледне през прозореца.

— Защо не полегнеш? — предложи Дебора.

— Не, не мога.

— Не е нужно да заспиваш. Можеш просто да се опънеш за малко на тази кушетка.

Сила поклати глава.

— Нямаш представа колко много неща ми минават през ума. Представям се как си седеше и се подсмихваше, след като успееше да ме изкара от кожата ми. Сядаше в ъгъла на стаята при пулта и четеше книга. Ами как спокойно ме командваше! Повечето време се стараех да го отблъсна, ала дори не бях достатъчно упорита. А сега е…

— Не можеш да се обвиняваш за това.

— Дори не знам кого да обвинявам. — Тя погледна часовника. Как бе възможно минутите да текат толкова бавно? — Не мога да мисля сега за това. Причината не е толкова важна, колкото резултатът.

— Той няма да иска ти да поемеш вината, Сила.

Тя почти се усмихна.

— Нямам навика да правя това, което Бойд иска. Той ми спаси живота, Деб. Как ще го понеса, ако цената за това е неговият живот?

Не знаеше какво да й каже, за да я успокои.

— Щом не искаш да полегнеш, да ти донеса ли малко кафе?

— Да. Благодаря.

Тя отиде до нагревателя, на който бе оставена кана с кафе, което отдавна вече не беше прясно. Когато Алтия се приближи, Дебора сипа втора чаша.

— Държи ли се? — попита Тия.

— Едва-едва. — Дебора разтърка уморените си очи, преди да се обърне към Алтия. — Непрекъснато се самообвинява. — Погледна Алтия и й подаде чашата. — И ти ли я обвиняваш?

Алтия се поколеба и първо поднесе чашата към устата си. Отдавна вече бе престанала да обръща внимание на вкуса. Погледна към жената, застанала до прозореца — Сила бе обута в широки джинси и сако на Марк Харисън. Осъзна, че много й се искаше да може да я обвини. Искаше й се да стовари върху нея пълната отговорност за Бойд. Искаше й се да я посочи като катализатора, проправил пътеката за отмъщение на един болен мозък.

Не можеше да го направи. Нито като полицай, нито като жена.

— Не — отвърна с въздишка тя. — Не я обвинявам. Сила е само една от жертвите.

— Защо не й го кажеш? — Дебора подаде и втората чаша на Алтия. — Може би тя има нужда да чуе точно това.

Не беше лесно да подеме разговор със Сила. Двете не си бяха разменили и дума, откакто останаха в чакалнята. Алтия разбра, че по някакъв необясним начин двете бяха съпернички. И двете обичаха един мъж. По различен начин, може би, и в различни отношения, но чувствата и на двете бяха много силни. Хрумна й, че ако Сила не изпитваше никакви чувства, сигурно нямаше да стои настрана от нея. Ако си беше останала поредното лице от поредния случай, Алтия нямаше да изпитва нуждата да стовари вината върху нея.

Изглежда не само Бойд бе изгубил обективността си.

Застана до Сила, която не помръдваше, загледана в нещо сред трепкащите светлини на потъналия в нощна тъма град.

— Малко кафе?

— Благодаря. — Тя пое чашата, ала не отпи. — Много се бавят.

— Сигурно няма да се бавят още дълго.

Сила си пое дъх и събра кураж.

— Ти видя раната. Мислиш ли, че ще се оправи?

Не знам. Едва не го изрече на глас. И двете знаеха какво си бе помислила.

— На това разчитам.

— Веднъж ми каза, че е добър човек. И се оказа права. Дълго се страхувах да го призная, но ти беше права. — Обърна се и погледна Алтия в очите. — Не очаквам да ми повярваш, ала бях готова да направя всичко, за да го опазя.

— Вярвам ти. А и ти направи каквото можа. — Преди Сила да успее да се обърне, Алтия сложи ръка на рамото й. — Може би спаси живота му, когато си включи микрофона. Помисли и за това. С такава сериозна рана за Бойд всяка секунда беше ценна. Всичко се излъчваше в ефир, веднага разбрахме какво става и дори линейката пристигна почти едновременно с нас. Ако Бойд оживее, това ще се дължи отчасти на съобразителността ти. Помисли и за това.

— Били го нападна единствено заради мен. Трябва и за това да помисля.

— Опитваш се да внесеш логика в напълно нелогична ситуация. Няма да стане. — Съчувствието изчезна от гласа й. — Ако си решила да прехвърляш вина, какво тогава ще кажеш за Джон Макгилис? Нали неговите фантазии са запалили искрицата. Какво би казала за системата, която бе допуснала някой като Били Ломъс да бъде прехвърлян от един приемен дом в друг и никога да не разбере какво е да бъдеш обичан или желан от друг, а да се превърне в едно измъчено момче? Можеш да обвиниш и Марк, защото не е проверил достатъчно задълбочено препоръките на Били. Или дори двама ни с Бойд, защото не сме успели да направим по-рано връзката. На много хора можеш да хвърлиш вината, Сила. И всеки от нас ще трябва да си понесе своята.

— Всъщност няма значение, нали? Няма значение кой е виновен, след като Бойд се бори за живота си.

— Детектив Грейсън?

Алтия веднага насочи вниманието си към гласа. Лекарят, който влезе, бе все още в зелена хирургическа престилка, цялата в пот на гърдите. Тя се опита да прочете изражението в очите му. Те бяха ясносиви и спокойни и не успя да предположи нищо.

— Аз съм Грейсън.

Едната му вежда леко се изви нагоре. Не му се случваше често да се сблъска с детектив от полицията, която прилича на модел от корицата на списание Вог.

— Аз съм доктор Уинтроп, завеждаш хирургията.

— Оперирали сте Бойд, Бойд Флечър?

— Точно така. Той ви е партньор, нали?

— Да. — Без каквато и да е задна мисъл, Алтия и Сила сплетоха ръце. — Ще ни кажете ли как е?

— Мога само да кажа, че е късметлия — отвърна Уинтроп. — Ако ножът бе попаднал няколко сантиметра встрани, ляво или дясно, нямаше да оживее. В момента още е в критично състояние, но прогнозите са добри.

— Жив е — успя да промълви най-сетне Сила.

— Да — обърна се Уинтроп към нея. — Моля да ме извините, вие роднина ли сте му?

— Не, аз… Не.

— Госпожица О’Роарк ще е първият човек, когото Бойд ще пожелае да види, щом дойде в съзнание. — Алтия бързо стисна ръката на Сила. — Семейството му е уведомено, ала в момента са в Европа и ще пристигнат едва след няколко часа.

— Ясно. Скоро ще го преместят в реанимацията, а след това и в интензивното. О’Роарк — каза внезапно хирургът. — Разбира се. Синът ми ви е голям почитател. — Той леко повдигна превързаната й ръка. — Вече разбрах какво се е случило. Ако бяхте моя пациентка, щях да съм ви дал успокоително и да съм ви пратил да си легнете.

— Нищо ми няма.

Уинтроп се намръщи и огледа зениците й.

— Да го кажем на непрофесионален език, едва се държите. — Очите му се плъзнаха по дългата бразда на гърлото й. — Преживели сте страшен шок, госпожице О’Роарк. Има ли кой да ви откара до вас?

— Няма да си отида, преди да видя Бойд.

— Само за пет минути, и то след като го преместят и настанят в интензивното. Само пет. Гарантирам ви, че няма да се събуди през следващите осем часа.

— Благодаря ви. — Ако си въобразяваше, че тя ще се примири с петте минути, много се заблуждаваше.

— Ще изпратя някой да ви уведоми кога може да слезете долу.

Той излезе, като разтриваше основата на врата си и си мислеше за една гореща вечеря.

— Трябва да се обадя на капитана. — Алтия бе толкова изпълнена с гняв, че бе готова да се разплаче. — Ще съм ти много благодарна, ако ми разкажеш всичко, след като го видиш. И на мен ми се иска да го видя за минутка.

— Разбира се, Тия. — Оставила се на чувствата си, Сила прегърна Алтия. Сълзите вече нямаха значение. Нито пък гордостта. Двете останаха прегърнати, изпълнени с надежда. Не си казаха нищо повече. Нямаше нужда от думи. Когато се отделиха една от друга, Алтия тръгна, за да се обади на капитана си, а Сила се загледа през прозореца, без да вижда нищо.

— Той ще се оправи — прошепна до нея Дебора.

— Знам. — Тя затвори очи. Вече знаеше. Притъпеното острие на страха бе изчезнало. — Искам само да го видя, Деб. Трябва да го видя.

— Казала ли си му, че го обичаш?

Сила поклати глава.

— Може би сега е най-подходящият момент.

— Страхувах се, че няма да успея да му го кажа, а сега… Вече не знам.

— Само глупачка може да обърне гръб на нещо толкова изключително.

— Или пък страхливка. — Сила притисна пръсти към устата си. — Тази вечер, цялата нощ, едва не полудях от страх, че може да умре. В изпълнение на служебния си дълг. — Тя се обърна към сестра си. — В изпълнение на служебния си дълг, Дебора. Ако му призная, ако не му обърна гръб, колко ли още пъти ще чакам така и ще се чудя дали ще остане жив или ще умре?

— Сила…

— Или пък един ден ще отворя вратата и ще видя капитана му, застанал на прага, за да ми каже, че е мъртъв, също както капитанът на мама се появи един ден.

— Не можеш цял живот да си в очакване на най-лошото, Сила. Трябва да живееш и да вярваш в хубавото.

— Мисля, че не мога. — С уморено движение тя прекара ръка през косата си. — В момента не съм сигурна в нищо, освен че е жив.

— Госпожице О’Роарк? — И Сила, и Дебора се обърнаха към сестрата. — Доктор Уинтроп каза да ви заведа до интензивното.

— Благодаря ви.

Ударите на сърцето отекваха в цялото й тяло, докато следваше сестрата по коридора. Устата й пресъхна, дланите й овлажняха. Опита се да не обръща внимание на апаратите и мониторите, докато минаваха през двойните врати на интензивното отделение. Искаше да види само Бойд.

Той все още бе блед. Лицето му бе бяло като чаршафа, с който бе завит. Апаратите пиукаха и жужаха. Това е приятен звук, опита се да се убеди Сила. Означава, че е жив. Само си почива.

Внимателно се пресегна, за да приглади косата му. Усети я топла и мека под пръстите си. Също и кожата му, установи тя, когато прокара гърба на ръката си по бузата му.

— Всичко свърши — каза тихо Сила. — Сега само трябва да си почиваш и да се оправиш. — Отчаяно искаше да го докосва и пое отпуснатата му ръка в своята, а след това я притисна до устните си. — Ще остана наблизо, стига да ми разрешат. Обещавам. — Това не й бе достатъчно, съвсем не. Допря устни до косата му, до бузата, до устните. — Ще съм тук, когато се събудиш.

Тя спази обещанието си. Въпреки протестите на Дебора, Сила прекара остатъка от нощта на кушетката в чакалнята. На всеки един час й разрешаваха до го види по за пет минути. На всеки един час се събуждаше и използваше разрешението.

Бойд не помръдваше.

Зората настъпи и през прозореца се промъкна бледа розова светлина. Дойде новата смяна. Сила пиеше кафе и наблюдаваше как нощният екип си тръгва. Разнасяха се нови звуци. Колелата на количките дрънчаха, докато разнасяха закуската. Свежи утринни гласове замениха приглушения нощен шепот. Тя погледна часовника си, остави кафето и се премести на място, по-близо до интензивното. Времето за поредното й посещение бе почти дошло.

Докато чакаше да я викнат, видя трима забързани по коридора. Мъжът бе висок, с гъста сива коса и изпито, почти мъртвешко лице. До него бе изискана жена, сега косата й бе в безпорядък, а костюмът — смачкан. Бяха се хванали за ръце. С тях вървеше още една жена. Дъщерята, помисли си Сила през смътно безпокойство. Тя бе взела фигурата на баща си и лицето на майка си.

В очите й се четеше паника. Въпреки умората, Сила веднага забеляза. Какви красиви очи. Тъмнозелени, също като… Като на Бойд.

— Бойд Флечър — каза младата жена на сестрата. — Ние сме близките му. Казаха ни, че можем да го видим.

Сестрата погледна списъка.

— Ще ви заведа. Но по двама, ако обичате.

— Вие вървете — обърна се сестрата на Бойд към родителите си. — Ще почакам тук.

На Сила й се искаше да каже нещо, ала когато жената приседна в другия край на пейката, тя не промълви нищо, а остана със стиснати ръце.

Какво би могла да им каже? На който и да било от тях?

Докато търсеше подходящите думи, сестрата на Бойд отпусна глава назад, опря се на стената и затвори очи.

Десет минути по-късно семейство Флечър излезе. Около очите на жената се бяха събрали бръчки от напрежението, но не плачеше. Все още стискаше ръката на съпруга си.

— Натали — докосна тя рамото на дъщеря си. — Буден е. Като размазан е, ала е буден. Позна ни. — Тя се обърна с усмивка към съпруга си. — Попита какво, по дяволите, правим тук, вместо да сме в Париж — В този момент очите й плувнаха в сълзи и тя започна да търси кърпичка. — Сега лекарят е с него, но след няколко минути можеш да го видиш.

Натали плъзна ръка през кръста на майка си, а след това и около баща си.

— И за какво толкова се притеснявахме?

— Все пак искам да разбера какво точно се е случило. — Бащата на Бойд стрелна с мрачен поглед двойните врати. — Капитанът на Бойд ще трябва да обясни всичко.

— Ще разберем — опита се да го успокои жена му. — Трябва да сме благодарни, че не се е случило нещо по-лошо. — Тя върна носната кърпичка в чантата си. — Когато дойде в съзнание, попита за някаква Сила. Това не е името на партньорката му. Май не познаваме Сила.

Въпреки че чувстваше краката си омекнали като желе, Сила се изправи.

— Аз съм Сила.

Три чифта очи се приковаха в нея.

— Съжалявам — едва успя да промълви тя. — Бойд бе… Беше ранен, защото… Защитаваше ме. Съжалявам — повтори отново Сила.

— Извинете. — Сестрата отново бе застанала до двойните врати. — Детектив Флечър настоява да ви види, госпожице О’Роарк. Започва да става неспокоен.

— Ще дойда с вас. — Натали пое нещата в свои ръце и побутна Сила през вратите.

Очите на Бойд бяха затворени, въпреки че не спеше. Опитваше се да се концентрира, за да събере отново силите, които бе изгубил, докато спореше с лекаря. Ала я усети в мига, в който пристъпи прага на стаята, преди още да бе поставила нежно ръка върху неговата. Отвори очи и я погледна.

— Здрасти, готин. — Тя се насили и се усмихна. — Как е?

— Ти си добре. — Не беше сигурен дали с нея всичко бе наред. Последният му спомен бе от момента, когато Били държеше ножа, а Сила се бореше с него.

— Нищо ми няма. — Тя нарочно скри бинтованата ръка зад гърба си. Натали се намръщи, когато видя движението. — Май ти си вързан към апаратите. — Въпреки че гласът й бе рязък, ръката, която докосваше лицето му, бе неизмеримо нежна. — Изглеждал си и по-добре, Флечър.

Той сплете пръсти с нейните.

— И съм се чувствал по-добре.

— Ти ми спаси живота. — Опитваше се да говори весело, да покаже спокойствие. — Май съм ти длъжница.

— И още как. — Искаше му се да я докосне, ала ръката му тежеше като олово. — Кога смяташ да си платиш?

— Ще го обсъдим. Сестра ти е тук. — Сила погледна над леглото към Натали.

Натали се наведе и го целуна по веждата.

— Смотаняк такъв.

— И аз се радвам да те видя.

— Не можа да станеш една напориста, най-обикновена бизнес акула, а?

— Не. — Бойд се усмихна и едва не изгуби съзнание отново. — Но от теб излезе първокласна акула. Опитай се да ги накараш да не се притесняват.

Тя въздъхна лекичко, щом се сети за родителите си.

— Не ти ли се струва, че прекаляваш с исканията?

— Добре съм. Просто им го повтаряй. Запозна ли се вече със Сила?

Преценяващият поглед на Натали се плъзна към другата жена.

— Да, запознахме се. Току-що.

— Накарай я да се разкара. — Натали забеляза шокираното изражение в очите на Сила, видя как пръстите й стиснаха рамката на леглото.

— Няма нужда да ме кара. — С последните остатъци от гордостта си тя вдигна брадичка. — Ако не ме искаш, аз…

— Не ставай глупава. — Думите на Бойд прозвучаха меко, леко раздразнено, и на нея й се доплака. Той отново извърна поглед към сестра си. — Всеки момент ще падне. Нощта беше доста тежка. Прекалено голям инат е, за да си признае, а има нужда да си отиде у тях и да се наспи.

— Неблагодарен плазмодий — успя да изстреля Сила. — Да не би да си въобразяваш, че ще ме командваш, докато си се проснал по гръб?

— Да. Бързо ме целуни.

— Ако не ми беше жал за теб, щях да те накарам да ми се помолиш. — Тя се наведе и докосна устните му със своите. В този момент я обхвана паника, защото усети, че ще се разплаче. — Щом искаш да се махна, отивам си. Трябва да си подготвям предаването.

— Ей, О’Роарк.

Събра достатъчно сили и контрол, за да го погледне през рамо.

— Да?

— Да дойдеш пак, и то скоро.

— Гледай ти, гледай ти… — измърмори Натали, когато Сила се отдалечи.

— Гледай ти, гледай ти… — повтори брат й. Вече не успяваше да си държи очите отворени. — Страхотна е, нали?

— Сигурно.

— В мига, в който съм в състояние да остана буден за повече от минута, ще се оженя за нея.

— Ясно. Защо не почакаш, докато си в състояние да останеш буден поне за час?

— Ще помисля по този въпрос, Нат. — Бойд отново потърси ръката й. — Радвам се да те видя.

— И още как — отвърна тя, а той вече бе заспал.

 

 

Сила почти тичаше, когато мина през двойните врати. Не спря дори и когато родителите на Бойд станаха от пейката. Дъхът й пареше, очите й бяха налети със сълзи, тя се забърза по коридора и нахлу в дамската тоалетна.

Десет минути по-късно Натали я откри там, свита в един ъгъл, хлипаща неудържимо. Без да каже нищо, Натали й подаде няколко книжни салфетки. Намокри още няколко и клекна пред Сила.

— Ето, вземи.

— Мразя да го правя — призна Сила през хлиповете.

— И аз. — Натали изтри своите очи, а след това, без дори да помисли за костюма си от седемстотин долара, седна на пода. — Лекарят каза, че сигурно още утре ще го преместят в обикновена стая. Надяват се до този следобед състоянието му от критично да е вече сериозно.

— Това е добре. — Сила покри лицето си с хладната мокра салфетка. — Не му казвай, че съм плакала.

— Добре.

И двете замълчаха, докато се опитваха да се овладеят.

— Сигурно искаш да разбереш всичко, което се случи — промълви най-сетне Сила.

— Да, ала мога и да почакам. Струва ми се, че Бойд беше прав, когато каза да те изпратя да си ходиш и да се наспиш.

Без всякакво усилие тя можеше да се отпусне на студените плочки и да заспи на мига.

— Може би.

— Аз ще те закарам.

— Не, благодаря, ще си викна такси.

— Ще те закарам — повтори Натали и се изправи.

Сила махна салфетката от лицето си и я погледна внимателно.

— Май вие двамата много си приличате?

— Поне така казват. — Натали й подаде ръка, за да се изправи. — Бойд ми каза, че ще се жените.

— Така разправя.

За пръв път от часове Натали се разсмя.

— Май наистина трябва да поговорим.

 

 

Тя почти живееше в болницата през следващата седмица, Бойд рядко оставаше сам. Въпреки че от време на време сигурно се дразнеше, че не му остава нито една свободна минута насаме със Сила, тя бе доволна.

В стаята винаги имаше приятели, някой от семейството му, колеги. Дните минаваха, а състоянието му се подобряваше и Сила намали и разреди посещенията.

И двамата имаха нужда да останат малко сами. Поне така си мислеше. Имаха нужда от време, за да премислят нещата. Ако трябваше да остави миналото, както далечното, така и близкото минало зад себе си, трябваше да се справи сама.

Тия й разказа всичко за Били Ломъс. През мъчителното му детство единственият му светъл лъч е бил Джон Макгилис. Сякаш съдбата нарочно ги бе събрала и всеки от тях бе черпил сили от слабостите на другия. Първият опит за самоубийство, който Джон направил, бил два месеца, след като Били заминал за Виетнам. Тогава бил едва на десет.

Когато Били се върнал, огорчен и ранен, Джон избягал, за да е с него. Въпреки че властите ги разделили, все намирали начин да се намерят. Смъртта на Джон накарала Били да престъпи тънката граница между разума и лудостта.

— Синдром на закъснелия стрес — поясни Алтия, докато двете стояха на паркинга пред болницата. — Параноидна психоза. Натрапчива обич. Няма никакво значение как ще я наречеш.

— През последните две седмици се питах десетки пъти дали е имало различен начин, по който да постъпя с Джон Макгилис. — Сила пое дълбоко свежия пролетен въздух. — Няма. Не мога да ти опиша какво облекчение е сега, след като вече съм сигурна.

— Значи можеш да го оставиш зад себе си.

— Да. Не е нещо, което мога да забравя, но мога да го оставя зад себе си. Преди да си тръгна, искам да ти благодаря за всичко, което направи, и което се опита да направиш.

— Това ми е работата — отвърна простичко Алтия. — Преди не бяхме приятелки. Мисля, че сега почти сме се сприятелили.

Сила се разсмя.

— Почти?

— Да. И като твоя почти приятелка искам да ти кажа нещо.

— Добре.

— Наблюдавам ви двамата с Бойд още от самото начало. Наблюдението също е част от работата. — Кафявите й очи, ясни и прями, срещнаха тези на Сила. — Все още не съм решила дали си достатъчно подходяща за Бойд. Това и не е моя работа, ала аз обичам да си имам мнение.

Сила погледна към другия край на паркинга, където вече се зеленееше трева. Нарцисите бяха надигнали жълтите си цветове.

— Тия, не ми казваш нищо, което да не знам.

— Искам да кажа, че Бойд е преценил, че си подходяща за него. Това ми е достатъчно. Май единственото, което остава да решиш, е дали той е подходящ за теб.

— Бойд мисли, че е подходящ — измърмори тя.

— Забелязах. — С внезапно променено настроение Алтия погледна към болницата. — Разбрах, че след ден-два го изписват.

— Така се говори.

— Разбирам, че вече си била горе.

— Само за няколко минути. Сестра му е там и няколко полицаи. Занесли са му цветя, аранжирани във формата на подкова. На картичката пише „Лош късмет, Късметлийо“. Опитаха се да го убедят, че са я конфискували от погребението на някакъв гангстер.

— Няма да се учудя. Ченгетата са странна работа. Обикновено имат чувство за хумор също като нормалните хора. — Тя се усмихна спокойно на Сила. — Ще се качвам. Да му кажа ли, че съм те срещнала и че ще се върнеш по-късно?

— Не. Днес не. Само… Само му кажи да слуша радио. Ще се опитам да открия „Двубой на банджо“.

— „Двубой на банджо“ ли?

— Да. Ще се видим, Тия.

— Разбира се. — Алтия наблюдаваше Сила, докато тя вървеше към колата си, и за пръв път се почувства доволна, че не е влюбена.

 

 

Въпреки че първите няколко нощи край пулта след стрелбата се оказаха трудни, Сила отново влезе в стария си ритъм на работа. Вече не виждаше потъналия в кръв Бойд, коленичил пред вратата, нито пък Били с дивите очи, притиснал нож към гърлото й.

Отново започна да се наслаждава на желанията на слушателите. Мигащите светлини вече не я изнервяха. Всеки час изпитваше благодарност, че Бойд се възстановяваше, и се впускаше в работата си с ентусиазъм, който я поглъщаше.

— Сила.

Тя не подскочи, когато чу името си, а се извърна плавно на стола и се усмихна на Ник.

— Здрасти.

— Аз… ами реших да се върна.

Сила се усмихваше, докато пое чашата с кафе.

— Разбрах.

— Марк го прие много добре.

— Ти си много ценен за радиото, Ник. Доволна съм, че размисли.

— Да, ами… — Той замълча и се вгледа в белега на дланта й. Само преди дни й бяха извадили шевовете. — Радвам се, че си добре.

— И аз. Би ли ми подал рекламата на пицария „Роко“?

Ник почти скочи, измъкна касетата от мястото й и я подаде на Сила. Младата жена я пусна.

— Искам да ти се извиня — изломоти той.

— Няма за какво.

— Чувствам се като глупак, особено след като чух… Ами като разбрах всичко за Били и онзи там от Чикаго.

— Ти нямаш нищо общо с Джон, Ник. Поласкана съм, че си ме сметнал за привлекателна, особено след като имаш лекции заедно с невероятно красивата ми сестра.

— Дебора е приятна. Но е прекалено умна.

За пръв път от един месец Сила се разсмя от сърце.

— Благодаря много, малкия. Тогава какво остава за мен?

— Не исках да кажа… — Той се спря, притеснен до смърт. — Исках само да кажа…

— Я не се връзвай. — Тя му се усмихна бързо и се обърна към микрофона. — Здрасти, Денвър, през следващия четвърт час ще ви забавляваме до безкрай. Сега е 10:45, четвъртък вечер, а аз едва сега започвам да загрявам. — Пусна им едно от дивите парчета на Гънс енд Роузиз. — Ето на това му викам рокендрол — каза си Сила. — Хей, Ник, защо не… — Думите й прекъснаха, когато видя майката на Бойд на вратата. — Госпожо Флечър. — Сила скочи и едва не се удуши със слушалките.

— Надявам се, че не те прекъсвам — усмихна се тя на Сила и кимна към Ник.

— Не, не, разбира се, че не. — Сила приглади напълно безуспешно мърлявите си джинси. — Ааа… Ник, би ли донесъл на госпожа Флечър чаша кафе?

— Не, миличка, благодаря ти. Ще остана съвсем малко.

Ник се извини и ги остави сами.

— И така — подзе госпожа Флечър, след като се огледа. Примига, когато видя плакатите на стената и разгледа апаратурата. — Значи тук работиш?

— Да. Аз можех… Щях да ви разведа, но сега трябва…

— Няма нищо. — Бръчките от напрежение вече ги нямаше около очите й. Беше елегантна, привлекателна и много изискана жена. И накара Сила да се почувства неудобно. — Не искам да ти прекъсвам работата.

— Не, аз… Ами свикнала съм да има хора наоколо.

— През последните няколко дни ни липсваше в болницата и затова реших да мина да си вземем довиждане.

— Тръгвате ли си?

— Бойд вече не е на системи и можем да се върнем в Париж. Там сме по работа, а и за удоволствие.

Сила издаде някакъв неопределен звук и представи следващата песен.

— Сигурно сте вече спокойна, че Бойд… Нали вече е добре. Сигурно сте преживели истински кошмар.

— Всички, не само ние. Бойд ни обясни всичко. Ти също си преживяла страшни неща.

— Вече свърши.

— Да. — Тя пое ръката на Сила и се вгледа в заздравяващата й рана. — Опитът оставя белези. Някои са по-дълбоки от други. — Госпожа Флечър пусна ръката на Сила и отново обходи с поглед стаята. — Бойд ми каза, че ще се жените.

— Аз… — Тя се отърси от изненадата и прочисти гърлото си. — Извинете за минута. — Обърна се към конзолата и включи следващото изпълнение, а след това натисна някакво копче. — Дойде време за нашата загадка — обяви Сила. — Ще чуете записа, а след това очаквам обажданията ви. Първият, който ми каже името на песента, изпълнителят и годината, когато е записана, печели два билета за концерт. Имайте предвид, че в края на месеца очакваме Мадона.

— Очарователно — усмихна се госпожа Флечър с усмивката на Бойд. — Както казах, разбрах от Бойд, че ще се жените. Чудех се дали няма да имаш нужда от помощ за приготовленията.

— Не. Искам да кажа… Не съм казала… Извинете ме. — Тя се хвърли към мигащата светлина. — Радио КИП. Не, съжалявам. Погрешен отговор. Опитайте отново. — Стараеше се да мисли трезво, докато приемаше обажданията. Гласът на четвъртото обаждане й се стори познат.

— Здрасти, О’Роарк.

— Бойд. — Тя погледна безпомощно към майка му. — Сега работя.

— Аз пък се обаждам. Имаш ли си вече победител?

— Не, но…

— Сега вече имаш. „Илектрик авеню“ на Еди Грант, 1983.

Сила се усмихна.

— Много си ми умен, готин. Както изглежда, току-що спечели два билета за концерт. Изчакай малко. — Тя включи микрофона си. — Вече имаме победител. — Госпожа Флечър търпеливо я наблюдаваше как работи и се усмихваше, докато слушаше гласа на сина си по телефона. — Поздравления — каза Сила и включи нова плоча.

— Значи ще дойдеш с мен на концерт.

— Ако имаш късмет. Трябва да затварям.

— Хей! — извика той, преди тя да бе прекъснала. — Все още не съм чул „Двубой на банджо“.

— Продължавай да слушаш. — Пое си дълбоко дъх и се обърна към майка му. — Много се извинявам.

— Няма нищо, не е проблем. — Всъщност всичко тук я очароваше. — За сватбата.

— Не знам дали ще има сватба. Искам да кажа, няма да има сватба. — Сила прокара ръка през косата си. — Май няма.

— Ами добре… — Същата слаба, едва доловима усмивка се плъзна по устата й. — Когато решите, един от двама ви с Бойд ще ни съобщи. Той е много влюбен в теб. Нали знаеш?

— Да. Поне така си мисля.

— Разказа ми и за родителите ти. Надявам се, нямаш нищо против.

— Не. — Тя седна отново. — Госпожо Флечър…

— Казвай ми Лиз.

— Лиз. Надявам се не си мислите, че си играя игрички с Бойд. Не очаквам от него да се промени. Никога не бих го накарала да се променя, ала просто не знам дали ще мога да живея с него, като знам какво работи.

— Страхуваш се от това, че е полицай? Страх те е, че може да умре и да те изостави също като родителите ти?

Сила сведе поглед към ръцете си и разпери пръсти.

— Май като махнем пълнежа, същността е точно това.

— Разбирам. И аз се притеснявам за него — призна тихо тя. — Но също така проявявам разбиране за нещата, които той трябва да върши.

— Да, трябва. Все за това мисля, откакто го раниха. — Сила отново вдигна поглед, очите й бяха напрегнати. — Как понасяте това?

Лиз пое неспокойната ръка на Сила в своята.

— Обичам го.

— И това е всичко?

— Така трябва да бъде. Винаги е трудно да загубиш човек, когото обичаш. Ти си загубила родителите си при трагичен инцидент, а според Бойд, напълно нелеп. Майка ми почина, когато бях на шест. Обичах я много, въпреки че прекарвахме много малко време заедно.

— Съжалявам.

— Един ден се поряза в градината. Нещо дребно на палеца и тя не му обърна внимание. След няколко седмици почина от отравяне на кръвта. И всичко това от едно дребно порязване с ръждясала градинска ножица. Трагично и нелепо. Трудно е да се каже кога човек, когото обичаме, ще ни бъде отнет. А колко тъжно би било, ако не си позволяваме да обичаме, защото ни е страх да не загубим този, когото обичаме. — Тя докосна с ръка бузата на Сила. — Надявам се да се видим отново, и то скоро.

— Госпожо Флечър… Лиз — каза Сила, когато другата жена спря на вратата. — Благодаря ви, че дойдохте.

— За мен беше удоволствие. — Тя погледна към един от плакатите на стената, на който известна рок звезда, гол до кръста, с коса до раменете, се усмихваше приканващо. — Май предпочитам Коул Портър.

Сила се усмихна и пусна друга касета. След рекламата остави слушателите да се наслаждават на блок от петнадесет минути музика, за да помисли спокойно.

Когато започнаха да се обаждат за желанията си, Сила бе неконтролируемо нервна, ала вече решила как да постъпи.

— С вас е Сила О’Роарк от радио КИП. Вече е пет минути след полунощ и ви очаквам на телефона, за да чуя желанията ви. Преди първото обаждане аз самата имам едно желание. То е за Бойд. Не, готин, няма да ти пусна „Двубой на банджо“. Ще трябва да се понапънеш, за да си спомниш тази песен. Стара е и е на Платърс „Само ти“. Надявам се, че слушаш, защото искам да ти кажа… — За пръв път в кариерата си тя не знаеше какво да каже, докато бе в ефир. — О, боже, колко е трудно. Исках да кажа, че най-сетне разбрах, че ти си единственият за мен. Обичам те и ако предложението ти все още е в сила, готова съм да го приема.

Сила пусна обещаната песен, затвори очи и се потопи в звука на музиката.

С истинско усилие на волята приемаше обажданията. Имаше подмятания и въпроси за Бойд, но нито един от тези, които звъняха, не беше Бойд. Беше убедена, че ще й се обади.

Може би не бе слушал. При тази мисъл отпусна глава в ръцете си. Най-сетне бе събрала смелост, за да му разкрие чувствата си, а той не бе слушал.

Следващите два часа изминаха бавно. Постъпих глупаво, каза си тя. Беше страшно тъпо да обявиш по радиото, че обичаш някого. Единственото, което постигна, бе, че се засрами.

Колкото повече мислеше, толкова повече се ядосваше. Нали му беше казала да слуша, дяволите да го вземат. Не можеше ли да направи поне едно нещо, за което го бе помолила? Когато му каза да си отива, той остана. Каза му, че няма да се женят, а Бойд уведоми всички, че се е съгласила. Каза му да слуша радио, а той го бе изключил. Беше си разголила душата през цялата слушателска аудитория в ефир, и то за нищо.

— Страхотно желание — коментира Джексън, щом влезе при пулта малко преди два.

— Млъквай!

— Добре де. — Той си затананика, докато разглеждаше разпределението на времето за смяната си. — Рейтингът ни сигурно ще скочи до тавана.

— Ако исках някой да ме развеселява, щях да си доведа Мики Маус.

— Извинявай. — Без да се почувства засегнат, Джексън продължи да си тананика.

Едва сдържайки се, Сила включи микрофона.

— Това е всичко за тази вечер, Денвър. Вече е 1:58. Прехвърлям ви на моя приятел Джексън. Той ще остане с вас до шест сутринта. И не забравяйте, когато ме сънувате, нека сънищата ви да са вълшебни. — Тя изрита стола, за да не й пречи. — Ако си умен — обърна се Сила към Джексън, — няма да обелиш и дума.

— Устата ми е запечатана.

Тя се втурна навън, грабна си якето и започна да рови за ключовете, докато вървеше към входа. Ще си отиде и ще се изкъпе. Ако Дебора я бе слушала и я чакаше, поне ще има на кого да си го изкара.

С наведена глава и с ръце в джобовете, Сила стигна колата. Тъкмо протягаше ръка към дръжката, когато видя, че Бойд бе седнал на капака.

— Хубава нощ — каза той.

— Как… Какво, по дяволите, правиш тук? — Забравила гнева си, тя заобиколи колата. — Не трябва ли да си в болницата? Още не са те изписали.

— Прескочих стената. Ела тук.

— Кретен такъв. Да седиш навън посред нощ. Едва не умря само преди две седмици…

— Никога през живота си не съм се чувствал по-добре. — Бойд я сграбчи за ревера на якето и я привлече за целувка. — А и ти.

— Какво?

— Никога досега не съм ти се радвал повече.

Сила поклати глава, за да й се проясни, и отстъпи назад.

— Влизай в колата, ще те закарам обратно в болницата.

— Как ли пък не. — Той я привлече към себе си със смях и плени устните й. Тя се почувства слаба, замаяна и й стана горещо. С тиха въздишка се притисна към него и ръцете й се плъзнаха по лицето му, вплетоха се в косата му. Искаше само да го докосва и да знае, че бе жив, в безопасност, че бе неин. — Господи, знаеш ли от кога не си ме целувала така? — Бойд я прегърна и зачака сърцето му да се успокои. От време на време раната пулсираше заедно със сърцето. — Тези благоприлични докосвания с устни в болницата за нищо не ставаха.

— Никога не бяхме сами.

— Никога не оставаше достатъчно дълго. — Той притисна устни към косата й. — Обичам тази песен.

— Коя песен? А! — Сила отново отстъпи назад. — Значи си слушал?

— Песента много ми хареса. — Бойд взе ръката й и притисна устни към белега. — А онова, което каза преди това, ми хареса още повече. Защо не ми го кажеш пак, лично?

— Аз… — Тя изпусна сдържания въздух.

Той търпеливо обрамчи лицето й с ръце.

— Хайде, О’Роарк — усмихна се Бойд. — Изплюй камъчето!

— Обичам те. — Сила го каза толкова бързо и с такова очевидно облекчение, че той отново се засмя. — По дяволите, изобщо не е смешно. Наистина те обичам и ти си виновен, защото вече ми е невъзможно да направя друго.

— Напомни ми да се потупам по гърба по-късно. Имаш страхотен глас, Сила. — Бойд я прегърна. — И никога не е звучал по-добре.

— Беше ме страх.

— Знам.

— Вече не. — Тя облегна глава на рамото му. — Всичко си е на място.

— Да. Точно така. Предложението още важи, Сила. Омъжи се за мен.

Тя не отговори веднага, не защото се страхуваше, а защото искаше да се порадва. Искаше да запомни всяка секунда. Имаше пълнолуние, звездите блестяха. Усещаше мекия аромат на крехките пролетни цветя.

— Първо искам да те попитам нещо.

— Добре.

— Наистина ли може да си вземем готвач?

Той се разсмя и сведе устни към нейните.

— Разбира се.

— Тогава съм съгласна.