Нора Робъртс
Нощни птици (6)

Шеста глава

Той бе човек на думата, реши Сила. През остатъка от деня и през целия следващ не разговаряха за нищо, което не бе пряко свързано със случая.

Не че Бойд се държеше дръпнато. Нищо подобно. Не се отдели от нея, докато бяха на представянето в търговския център и внимателно и дискретно оглеждаше всички почитатели, които се приближаваха, за да си поприказват с нея, за автограф, както и победителите, които идваха, за да си получат тениските и спечелените музикални албуми.

На Сила дори й се стори, че той се забавлява. Разглеждаше музикалните щандове и си купи класическа музика, поп и джаз, с тонтехника си поговориха за бейзбол, а на нея й носеше студени безалкохолни напитки в пластмасови чашки.

Бойд разговаряше, ала както тя забеляза, не точно с нея, не и по начина, по който бе свикнала. Двамата си говореха, но прекалено любезно и безлично. Не я докосна нито веднъж, дори и напълно случайно.

Накратко, държеше се с нея точно както Сила си мислеше, че иска. Като с човек, въвлечен в разследване, който не буди никакви други чувства.

Стори й се, че за него следобедът отлетя, дори й предложи да й купи сандвич, след като представянето свърши и остана малко време преди часа, в който трябваше да се върне в студиото. Беше сигурна, че никога не се бе чувствала по-нещастна.

По време на смяната й през следващите два дни с нея остана Алтия да записва обажданията. По време на мълчанието на Бойд и отсъствието му Сила едва успяваше да се съсредоточи, въпреки че не можа да си обясни защо бе така.

Вероятно бе измислил някаква нова стратегия, реши тя, докато беше на работа. Пренебрегваше я, за да я накара да се пречупи и да направи първата крачка. Да, само че Сила нямаше подобно намерение. Пусна на слушателите последния рок сингъл на Боб Сигър и продължи да мисли.

Беше поискала връзката им да си остане на професионално ниво и той се съобрази с желанието й. Ала защо трябваше да прави така, че всичко да изглежда безкрайно лесно…

Сигурно случилото се между тях или по-скоро онова, което едва не се случи между тях, не означаваше кой знае какво за него. Толкова по-добре. Ще й мине. Каквото и да трябваше да й минава. Последното нещо, от което имаше нужда в живота си, бе някакво ченге с ленива усмивка, който освен това бе и от богато семейство.

Молеше се да минат поне пет минути, без да мисли за него.

Докато Сила пускаше избраните песни, Алтия решаваше кръстословица. Открай време притежаваше умението да седи мълчалива часове наред, стига да имаше нещо, което да я кара да мисли. Сила О’Роарк, реши тя, бе съвсем различна. Тази жена изобщо не бе успяла да усвои невероятното изкуство да си почиваш. Алтия запълваше квадратчетата с красивия си почерк и си мислеше, че именно Бойд бе човекът, който можеше да научи младата водеща на това.

В този момент Сила разпалено обясняваше нещо в микрофона. Без да задава въпроси, обърна внимание Алтия. Тя не пропусна появилото се за миг изражение на разочарование по лицето й, когато разбра, че Бойд няма да я закара на смяна в радиото.

Умира от желание да ме попита къде е той и какво прави, мислеше Алтия, докато попълваше следващата дума. Само че не иска да разбера, че за нея това има значение.

Усмихна се на себе си. И Бойд напоследък бе доста затворен и мълчалив. Алтия знаеше, че бе направил подробно проучване на миналото на Сила и че бе открил отговори, които го бяха разтревожили. Съвсем лични неща, каза си тя. Каквото и да бе открил, нямаше нищо общо със случая, иначе щеше да сподели наученото с колежката си.

Колкото и да бяха близки двамата, всеки един уважаваше дълбоко личния живот на другия. Алтия не го разпитваше. Ако той преценеше, че иска да сподели с нея, и когато преценеше, щеше да го изслуша. Както и Бойд би я изслушал.

Колко неприятно, реши тя, щом се появи сексуално напрежение, и мъжете, и жените губят онова топло, спокойно приятелство.

Сила рязко се отблъсна от пулта.

— Отивам за кафе. Искаш ли да ти донеса?

— Не донася ли Ник всяка вечер?

— Тази вечер няма да е на работа.

— Да отида ли аз?

— Не. — Сила сякаш цялата вибрираше от обхваналото я безпокойство. — Имам почти седем минути до края на касетата. Искам и да се поразтъпча.

— Добре.

Сила тръгна към стаята за почивка. Били вече беше минал, отбеляза тя. Подът блестеше, а чашите за кафе бяха подредени и измити. Носеше се боровият аромат на почистващия препарат, който той използваше обилно.

Сипа кафе в две чаши, поколеба се за секунда и натъпка в джоба си едно останало парче сладкиш, което вече беше започнало да засъхва.

С чаша във всяка ръка, Сила се обърна. На самата врата видя сянката на мъж. Видя и сребристия отблясък на нож. Изпищя и изпусна двете чаши, които се разбиха на парчета.

— Госпожице О’Роарк? — Били пристъпи колебливо на светло.

— О, господи! — Тя притисна длани към гърдите си, сякаш за да накара застиналия в гърлото й въздух да излезе. — Били, мислех, че си си тръгнал.

— Аз… — Той отстъпи и се облегна на вратата, когато Алтия влетя от коридора с изваден пистолет. Съвсем машинално Били вдигна ръце. — Не стреляйте. Недейте. Нищо не съм направил.

— Вината е моя — побърза да обясни Сила. Тя направи крачка напред и постави ръка на рамото на Били. — Не знаех, че има някой и когато се обърнах… — Сила покри лицето си с ръце. — Много извинявай — промълви тя и отново откри лицето си. — Май нервите ми ме предадоха. Не знаех, че Били е още в радиото.

— Господин Харисън имаше обедна среща в офиса си — обясни бързо той, а очите му се стрелкаха от Алтия към Сила. — Само почиствах — обясни и преглътна шумно. — Много… Доста ножове и вилици са останали.

Сила погледна стиснатите в ръката му прибори и се почувства като глупачка.

— Извинявай, Били. Сигурно те уплаших до смърт. И омърлях пода, а го беше почистил.

— Няма нищо — усмихна й се той и започна да се отпуска, когато Алтия посегна да прибере пистолета. — Веднага ще почистя. Много е хубаво предаването тази вечер, госпожице О’Роарк — почука Били по слушалките, които бяха около врата му. — Ще пускате ли нещо от петдесетте? Нали знаете, че тези парчета са ми любимите.

— Разбира се. — Тя се опита да надвие гаденето и му се усмихна. — Ще избера нещо специално за тебе.

Той й се усмихна щастливо.

— И ще кажете името ми в ефир?

— Дадено. Трябва да се връщам.

Сила забърза към пулта, доволна, че Алтия я остави сама за няколко минути. Нещата явно се влошаваха, след като вече подскачаше, когато види чистача, мъж почти на средна възраст, стиснал кухненски ножове в ръка.

Най-добрият начин да обуздае нервите си бе, като се потопи в работа. С отработени движения тя започна да се подготвя за тази част от предаването, която наричаше „часа на ритъма“ — от единадесет до дванадесет.

Когато Алтия се върна с кафето, Сила вече приканваше слушателите да останат на същата честота, за да послушат още музика.

— Очакват ни нови десет хита. Първият е специално за приятеля ми Били. Връщаме се назад, чак в 1958. Това не е изпълнение на Денис Куейд. Това е истинският, неповторимият, вечният Джери Лий Луис с „Грейт болз он файър“. — След като си свали слушалките, тя се усмихна гузно на Алтия. — Наистина много се извинявам.

— На твое място сигурно щях да припадна от страх. — Алтия й подаде чаша с кафе. — Последните две седмици бяха ужасни, нали?

— Най-ужасните възможни.

— Ще го хванем, Сила.

— Надявам се. — Тя избра нов запис и го зареди, без да бърза. — Защо стана ченге?

— Все исках да съм добра в нещо. Оказа се, че това е за мен.

— Женена ли си?

— Не — отвърна Алтия, без да е сигурна накъде бие въпросът. — Много мъже се отдръпват, когато жената носи пистолет. — Тя се поколеба, но реши да рискува. — Сигурно си останала с впечатлението, че между нас с Бойд има нещо.

— Не може да не си го помисли човек — отвърна Сила и вдигна ръка за тишина, а след това включи микрофона, за да обяви следващата песен. — Двамата сте толкова подходящи един за друг.

Алтия сякаш се замисли над думите й, седна и отпи от кафето.

— Знаеш ли, не ми приличаш на човек, който ще се хване за вечното клише, че щом един мъж и една жена работят заедно, значи има и нещо повече.

— Не съм се хванала. — Ядосана, Сила едва не скочи от стола си. Когато видя слабата усмивка на Алтия, гневът й се поуспокои. — Добре де, хванах се — призна си тя. След това изкриви устни. — Е, малко. Сигурно непрекъснато имаш проблем с този досаден въпрос.

— Както и ти. — Алтия вдигна ръце и с жест обхвана студиото. — Привлекателна жена, която върши, както много смятат, мъжка работа.

Дори тази незначителна прилика между двете я накара да се отпусне.

— Имаше един в Ричмънд, който беше решил, че изгарям от желание да… ммм, да му играя по свирката.

Разбиране и смях заискриха в очите на Алтия.

— И как се справи?

— По време на предаването направих съобщение, че много му се иска да излезе на среща и всяка, която има интерес, да се обади в радиото по време на смяната му — усмихна се Сила при спомена. — Това го поохлади. — Тя включи микрофона, за да продължи с желанията на слушателите. След като отново представи програмата за времето, обяви часа и следващата песен, Сила пак смъкна слушалките. — Бойд едва ли ще се откаже толкова лесно.

— Няма начин. Той е страшен инат. Обича да нарича това си качество търпение, ама си е истински магарешки инат. Може да е като проклетите булдози.

— Забелязала съм.

— Бойд е добър човек, Сила, един от най-добрите, които познавам. Ако не те интересува, трябва веднага да му го кажеш. Той може да е голям инат, но не е нахален.

— Не искам да се интересувам от него — прошепна Сила. — Има голяма разлика.

— Като деня и нощта. Виж, ако въпросът ми е твърде личен, ще ми кажеш, нали?

По устните на Сила пробяга усмивка.

— Не беше нужно да ме предупреждаваш.

— Добре. Защо не искаш да се интересуваш?

Сила избра един компактдиск, а след него зареди две песни на 45 оборота.

— Защото е ченге.

— Значи ако беше застрахователен агент, щеше да те интересува.

— Да. Не — изпусна тежко въздуха си тя. Понякога бе най-добре да си откровен. — Щеше да е по-лесно. А освен това си остава и онази каша, която сътворих от единствената сериозна връзка, която съм имала.

— Сама ли?

— Предимно — отвърна Сила и представи следващата песен от компактдиска. — Чувствам се по-добре, когато се занимавам със собствения си живот и този на Дебора. И с работата и бъдещето.

— Ти не си такъв тип човек, който ще е доволен единствено да се чувства добре.

— Сигурно си права — загледа се в телефона Сила. — Ала в момента се чувствам добре.

Значи е уплашена, помисли си Алтия, докато наблюдаваше работата на Сила. А и кой нямаше да е уплашен? Сигурно бе ужасно да те преследва някакъв тип без лице и име. И въпреки това се държи, мислеше си Алтия, много по-добре, отколкото успява да се справи с Бойд и чувствата си към него.

А имаше чувства. Очевидно не знаеше какво да прави с тях.

Алтия замълча, когато започнаха обажданията. Сила се страхуваше от телефона, страхуваше се от човека, скрит на другия край. Въпреки това приемаше обаждане след обаждане с небрежен финес. Ако Алтия не беше в студиото и не наблюдаваше напрежението по лицето на Сила, никога не би разбрала, че има нещо.

Тя пускаше пожеланите хитове и им отделяше по няколко минутки от времето си. Въпреки че ръцете й не бяха спокойни, Сила се пресягаше и натискаше необходимия бутон.

Бойд се бе намесил в живота й, за да я защити, не да я заплашва. Въпреки това тя се страхуваше от него. Алтия въздъхна и се зачуди защо животът на жените веднага се преобръща с главата надолу при появата на мъж.

Ако тя самата някога се влюбеше, което до този момент бе имала благоразумието да избегне, просто ще трябва да намери начин да хване нещата в ръце.

Промяната в гласа на Сила я върна към действителността. Тя веднага улови прозвучалия страх и за да я успокои, стана и се приближи да разтрие схванатите й рамене.

— Накарай го да говори — прошепна Алтия. — Задръж го колкото е възможно по-дълго.

Сила заличи от съзнанието си казаното от мъжа. Беше открила, че успява да запази разсъдъка си, като не обръща внимание на зловещите заплахи, на страховитите му обещания. Вместо това премести поглед към часовника и изпита мрачно задоволство щом видя, че вече бе изминала цяла една минута, а той все още бе на телефона.

Продължи да му задава въпроси, като се напрягаше, за да остане гласът й спокоен и равен. Вече бе разбрала, че на него най-много му харесваше, когато тя губи контрол. Обикновено не спираше със заплахите, докато не чуеше молбите й. В този момент затваряше доволен, че отново бе успял да я пречупи.

Тази вечер Сила си наложи да не обръща внимание на чутото, а само наблюдаваше отмереното тиктакане на отминаващите секунди.

— Не съм те наранила — каза тя. — Знаеш много добре, че не съм ти направила нищо.

— А на него — изсъска непознатият. — Той е мъртъв, и то заради теб.

— Кого съм наранила? Ако ми кажеш името му, ще…

— Искам сама да си спомниш. Искам да те чуя да изричаш неговото име, преди да те убия.

Сила затвори очи и се опита да се заслуша в музиката, докато той описваше как точно смята да я убие.

— Сигурно е означавал много за теб. Много си го обичал.

— Той беше всичко за мен. Всичко, което имах. Беше толкова млад. Целият живот беше пред него. Но ти го нарани. Ти го предаде. Око за око. Неговият живот за твоя. Скоро. Много скоро.

Когато той прекъсна, тя се извърна бързо, за да включи следващата песен. След малко гласът й щеше отново да звучи нормално. Без да обръща внимание на примигващите светлини, Сила извади цигара.

— Проследили са го — каза Алтия, щом затвори слушалката, след това се приближи до Сила и сложи ръка на рамото й. — Вече имат следа. Справи се страхотно тази вечер, Сила.

— Да. — Тя затвори очи. Оставаше й само да издържи следващия час и десет минути. — Ще го хванат ли?

— Скоро ще разберем. Това е първият ни пробив. Няма да е последният.

 

 

Искаше й се да се почувства спокойна. Облегна се на седалката, докато Алтия я откарваше към къщи и не спираше да се чуди защо не възприема постигнатото като крачка напред. Бяха проследили разговора. Това значеше ли, че ще разберат къде живее той? Щяха ли да имат и име, и лице, и някой, с когото да ги свържат?

Смяташе да отиде и да го види. Ще си наложи да отиде. Ще погледне лицето му, очите, ще се опита да открие някаква връзка между него и онова, което би трябвало да е извършила в миналото, за да възпламени такава омраза.

След това ще се опита да живее с наученото.

Забеляза колата на Бойд, паркирана до тротоара пред къщата. Той стоеше навън с разкопчано палто. Въпреки че според календара беше пролет, нощем си оставаше студено и дъхът му излизаше като пара. В очите му обаче нямаше хлад.

Сила стисна здраво дръжката на вратата и я отвори. Бойд изчака тя да тръгне към него.

— Да влезем вътре.

— Искам да знам. — Още щом погледна очите му, разбра. — Не сте го хванали.

— Не. — Той погледна колежката си.

Алтия веднага разпозна разочарованието му, скрито под самоконтрола.

— Какво стана?

— Обадил се е от телефонна будка на няколко километра от радиото. Няма отпечатъци. Избърсал ги е.

Сила се стараеше с всички сили да се държи.

— Значи отново нищо.

— Да. — Бойд пое ръката й, за да я стопли в своята. — Той направи първата си грешка. Ще направи и втора.

Тя уморено погледна над рамото му. Дали просто нервите й не издържаха, или непознатият бе някъде наоколо, там, скрит в сенките, достатъчно близо, за да ги наблюдава? Достатъчно близо, за да ги чува?

— Хайде, нека влезем. Студено ти е.

— Добре съм. — Сила не искаше Бойд да влиза с нея. Имаше нужда да се отпусне, а можеше да го направи само когато бе сама. — Не искам повече да говоря за това. Не и тази вечер. Трябва да си легна. Алтия, благодаря ти, че ме докара, и за всичко.

Тя тръгна забързано към входната врата и влезе.

— Има нужда да премисли — каза Алтия и постави ръка на рамото му.

Идваше му да изругае, да прекърши нещо в ръцете си. Вместо това остана загледан в затворената врата.

— Не ми позволява да й помогна.

— Не — отвърна тя, докато наблюдаваше светлината на втория етаж. — Да викна ли патрул да наблюдава къщата?

— Не, аз ще поостана.

— Смяната ти свърши, Флечър.

— Знам. Приеми го като нещо лично.

— Имаш ли нужда от компания?

Той поклати глава.

— Не. Трябва да поспиш.

Алтия се поколеба и въздъхна тихо.

— Поеми първата смяна. В кола спя по-добре, отколкото в леглото.

 

 

Беше паднала слана, от която полянката искреше като стъкло. Сила въздъхна, докато наблюдаваше отблясъците през прозореца. Сигурно азалиите вече цъфтят в Джорджия. От години, вече дори не помнеше колко, не бе изпитвала носталгия за дома. Ето че в тази мразовита, типична за Колорадо утрин, тя се зачуди дали не бе направила грешка, като бе пропътувала половината страна и оставила в миналото местата и спомените от детството.

Пусна пердето и отстъпи от прозореца. Имаше по-важни неща, за които да мисли, отколкото за априлския мраз. Беше видяла и колата на Бойд, паркирана до тротоара.

Мислеше си за него и се облече с повече внимание и по-бавно от обикновено. Дори за момент не отстъпи от убеждението си, че бе права да не се забърква с него. Ала това изглежда бе грешка, която винаги правеше. А Сила рано се бе научила да отчита грешките си.

Поглади тъмнолилавия си кашмирен пуловер. Дебора й го подари за Коледа. Беше много по-стилен от останалите дрехи, които си избираше сама, с висока яка и богат ръкав. Съчета го с прилепнал черен клин и съвсем импулсивно посегна към чифт сребърни обеци във формата на звезди.

Той се бе настанил удобно на канапето и четеше вестник, а чашата кафе димеше в ръката му. Ризата му бе небрежно разкопчана до средата на гърдите, цялата смачкана след нощното наблюдение. Сакото му бе преметнато на облегалката на канапето, но кобурът си стоеше на място.

Никога не бе срещала друг, който така добре да се вписва в обстановката. В момента изглеждаше така, сякаш прекарваше всяка сутрин точно на това място, разгръщайки бавно спортните страници с втората си чаша кафе.

Бойд я погледна. Въпреки че не се усмихваше, спокойствието му се усещаше.

— Добро утро.

— Добро утро. — С чувство на неудобство тя се приближи. Не знаеше дали да започне с извинение или с обяснение.

— Дебора ме покани.

Сила кимна и й се прииска да си беше обула панталон с джобове. Нямаше какво да прави с ръцете си и сплете пръсти.

— Стоял си тук цяла нощ.

— Част от работата.

— Спал си в колата си.

Той наклони глава на една страна. Гласът й звучеше като обвинение.

— Не ми е за пръв път.

— Извинявай. — Въздъхна дълбоко и накъсано и седна от другата страна на масичката. Коленете им се докоснаха. Бойд го прие като знак за приятелство. Едно от най-приятелските неща, които тя бе позволявала. — Трябваше да те поканя, да се сетя, че ще останеш. Сигурно съм била…

— Разстроена. — Той й подаде кафето си. — Беше нормално, Сила.

— Да — намръщи се тя, отпи и прибави още захар. — Сигурно съм се надявала да го хванете снощи. Дори… Ами може и да е странно, но се притеснявах как най-сетне ще се срещна с него, как ще чуя истината. След това се прибрахме и ти ми каза… Не можех да говоря за това. Просто не можех.

— Няма нищо.

Смехът й прозвуча напрегнато.

— Трябва ли винаги да си толкова мил с мене?

— Не — отвърна Бойд, протегна се и я докосна по бузата. — По-добре ли щеше да се чувстваш, ако ти крещях?

— Сигурно. — Не успя да се сдържи и вдигна ръка към неговата. — По-лесно ми е да се скарам с някого, отколкото да проявя здрав разум.

— Забелязах. Някога мислила ли си да си вземеш един ден почивка?

— Май не.

— Какво ще кажеш за днес?

— Смятах да наваксвам с документацията. А трябва да се обадя и на водопроводчик. Под мивката тече. — Сила пусна ръката си на коляното, без да сдържа притеснението си. — Мой ред е да се заема с прането. Тази вечер ще водя музикалната програма на някаква годишнина от завършване на гимназия в центъра. Ще си разделя програмата с Бил и Джим.

— Вече разбрах.

— Тези годишнини… Понякога там става доста напечено. — С всяка минута и с всяка дума се чувстваше все по-глупаво. Той взе празната чаша, остави я настрани и пое ръцете й в своите. — Може да е и много забавно. Ако искаш, ела да постоиш…

— Каниш ме да дойда и… да постоя като на среща ли?

— Аз ще работя — започна тя, ала се отказа. Навлизаше в дълбоки води. — Да. Нещо такова.

— Добре. А може ли да направя нещо такова, като да те взема?

— В седем — отвърна Сила. — Трябва да съм там по-рано, за да оправя нещата.

— Нека да е в шест тогава. Така ще можем да отидем да вечеряме.

— Аз… — Все по-дълбоко и по-дълбоко. — Добре. Бойд, трябва да ти кажа нещо.

— Слушам те.

— Не искам да започвам връзка. Не искам нищо сериозно.

— Аха.

— Много бъркаш за мен.

— Тук не съм съгласен. — Той я задържа, когато тя се опита да стане. — Не започвай да се разхождаш напред-назад, Сила. Просто няколко пъти си поеми дълбоко дъх.

— Мисля, че е много важно веднага да се разберем какво ще правим и какви ограничения си налагаме.

— Връзка ли ще имаме, Сила, или делово споразумение?

Бойд се усмихна.

Тя се намръщи.

— Мисля, че не трябва да го наричаме връзка.

— И защо не?

— Защото една връзка има последствия.

Той се сдържа да не се усмихне отново. Нямаше да й хареса, че му бе забавно.

— Какви са тези последствия? — попита Бойд, без да откъсва поглед от нея и поднесе ръката й към устните си.

— Само… — Устата му се отърка в кокалчетата, а когато пръстите й се отпуснаха, той обърна дланта нагоре и я целуна в средата.

— Само какво? — полюбопитства Бойд.

— Усложнения. Бойд… — потръпна Сила, когато зъбите му лекичко одраскаха китката.

— Само това ли имаше да ми казваш?

— Не. Може ли да престанеш?

— Ако си наложа.

Тя усети, че собствените й устни издайнически се извиват нагоре.

— Добре, наложи си. Не мога да мисля.

— Опасни думи — призна той, ала спря.

— Опитвам се да бъда сериозна.

— Аз също. — Бойд отново й попречи да стане. — Опитай с дишането.

— Добре. — Сила опита, а след това отново заговори: — Снощи, когато си легнах в тъмното, ме беше страх. Непрекъснато го чувах, чувах гласа му и всичко, което ми казва. Отново и отново. Знаех, че не трябва да го правя, за да не полудея. Затова започнах да си мисля за теб. — Тя спря, за да събере смелост. — Докато си мислех за теб, всичко друго изчезна. Тогава не се страхувах повече.

Усети как пръстите му я стискат по-силно. Очите й изглеждаха спокойни, но той видя потръпването на устните й, преди Сила отново да ги стисне. Тя изчакваше, добре разбираше това. Искаше да го види какво ще направи, какво ще каже. Сила не знаеше, нямаше никаква представа, че в този момент, в този миг Бойд се откъсна от ръба, на който се люшкаха чувствата му към нея, и се влюби.

Ако й признаеше, помисли си той, докато чувствата напираха в него, тя не би повярвала. На някои жени трябва да им се покаже, да бъдат убедени, не можеш просто да им кажеш. Сила бе от тях.

Бойд бавно се изправи и я дръпна със себе си. Привлече я по-близо, притисна главата й на рамото си и я прегърна. Усети я да въздиша с облекчение, когато разбра, че прегръдката ще остане спокойна, без всякаква настойчивост.

Тя се нуждаеше точно от това. Как беше възможно винаги да я разбира? Да бъде прегърната, само това, без думи, без обещания. Да усети топлината на тялото му до своето, силните му ръце, спокойното туптене на сърцето му.

— Бойд.

— Да — отвърна той и изви глава, колкото да я целуне по косата.

— Май нямам нищо против, че се държиш мило с мен.

— Тогава ще пробваме.

Сила си помисли, че бе готова за него и без да пробва.

— И май ми липсваше.

Беше негов ред да поеме дълбоко дъх, за да се успокои.

— Слушай — каза Бойд и плъзна ръце на раменете й. — Трябва да звънна на няколко места. След това мога да мина и да погледна къде капе.

Тя се усмихна.

— Мога и сама да го погледна, готин. Трябва ми някой, за да го поправи.

Той се наведе и пое долната й устна.

— Дай ми един гаечен ключ.

 

 

Два часа по-късно Сила бе разположила сметките за всичко похарчено на дъбовата маса, купена на втора ръка. Работеше в малкото помещение, което й служеше и за кабинет. В импровизираната счетоводна книга й се губеха два долара и петдесет и три цента. Беше твърдо решена да открие къде са похарчени тези пари, преди да се заеме с плащането на сметките, натрупани на купчинка от дясната й страна.

Беше се научила на ред, който поддържаше стриктно през годините, когато парите не й достигаха, години, изпълнени с нещастие, години на много промени. Вярваше, че ако през всички трудни моменти успее да съхрани реда, който поддържаше нормалното състояние на нещата, ще успее да се справи.

— Ето! — спря се тя, веднага щом откри грешката. Поправи я и отново прегледа цифрите. Вече напълно доволна, провери банковото извлечение, а след това започна да попълва чековете, като на първо място се зае с ипотеката.

Дори и това й създаваше чувство на задоволство. Не ставаше въпрос за наем, а за собствената й къща. Беше нейна. Първото нещо, което притежаваше, освен дрехите и колите втора ръка, които купуваше.

Не можеше да каже, че е била бедна, ала се бе научила, докато растеше в семейство, чиито доходи идваха от една полицейска заплата и ниските приходи на обществен защитник, че човек трябва да обръща внимание и на центовете. Беше расла в къща под наем и никога не се бе наслаждавала на удоволствието да кара нова кола. Колежът нямаше да се окаже недостижима мечта, но допълнителните разходи щяха да натоварят още повече семейния бюджет, и то по време, когато бракът на родителите й бе доста разклатен. Тогава Сила реши да изостави колежа и да започне работа.

Много рядко съжаляваше за избора си. Само понякога, в момент на трудност, изпитваше гняв. Ала сега можеше да покрие част от таксата на Дебора и когато се сещаше за предприетата в миналото стъпка, знаеше, че бе направила правилен избор.

Вече започваха да изплуват бавно и постепенно нагоре. Къщата не беше просто една придобивка, а доказателство. Тя представляваше семейството, домът, корените им. Всеки месец, когато погасяваше част от ипотеката, Сила бе благодарна, че имаше тази възможност.

— Сила?

— Какво? О! — Тя забеляза Бойд на вратата. Понечи да каже нещо, а след това се усети. Той все още държеше гаечния ключ, който му беше дала. Косата му бе разбъркана и влажна. И ризата, и панталона, бяха на мокри петна. Беше навил ръкави до лактите. По ръцете му проблясваха капки вода. — О! — повтори отново Сила и се задави от смях.

— Оправих го. — Очите му се присвиха, докато я наблюдаваше как се опитва да остане сериозна. — Някакъв проблем ли има?

— Не. Нищо. — Тя прочисти гърлото си. — Значи все пак си го оправил.

— Нали това казах.

Сила прехапа долната си устна. Веднага позна нараненото мъжко самочувствие по тона.

— Точно това каза. И тъй като току-що ми спести цяла пачка, поне мога да ти приготвя обяд. Какво ще кажеш за филийка с фъстъчено масло и сладко?

— Това можеш да го сложиш в пластмасова кутия за храна с Човека паяк, нарисуван на капака.

— В такъв случай, готин, трябва да ти призная, че това е най-доброто, на което съм способна. — Вече забравила за сметките, тя стана. — Избирай, или това, или консерва риба тон. — Сила прокара пръст по ризата му. — Усетил ли си, че целият си мокър?

Бойд повдигна мърлявата си ръка, замисли се над думите й, поддаде са на импулса и прокара длан по лицето й.

— Май да.

Смехът й го изненада. Прелъсти го. Беше чувал този смях по радиото, но нито веднъж, откакто се запознаха. Звучеше гърлен, плътен, възбуждаш като черна коприна.

— Хайде, Флечър, ще хвърлим тази риза в пералнята, докато си ядеш сандвича.

— След малко.

Ръката му задържа брадичката й и я привлече към себе си с лек натиск. Когато устните му допряха нейните, усети, че усмивката й още тлее. Този път тя не се стегна, не се опита да се отдръпне. С въздишка на примирение се отвори за него, позволи си да поеме вкуса на устата му, мамещия танц на езика му, увлякъл нейния.

Откри топлота, която бе започнала да забравя, че съществува. Тази топлота струеше от обвързаността с човек, който я разбираше. Той я обичаше, разбра Сила, докато пръстите му проследяваха извивката на бузата й. Обичаше я, независимо от недостатъците й.

— Май си прав — прошепна тя.

— Разбира се, че съм прав. За какво става въпрос?

Сила използва момента, огромна възможност за нея, и вдигна косата от челото му.

— Прекалено късно е.

— Сила. — Бойд постави ръце на раменете й отново и се опита да пресече разяждащото го желание, неукротимата жажда. — Ела с мене горе. Искам да съм с теб.

Думите му събудиха страстта. Видя бушуващите пламъци в очите й, преди тя да ги затвори и да поклати глава.

— Дай ми малко време. Не ти играя игрички, Бойд, ала се чувствам доста нестабилна и трябва да премисля всичко. — Пое си въздух, за да се успокои, отвори очи и почти успя да се усмихне. — Та ти си всичко, което съм се клела, че няма да допусна до себе си.

Той пусна ръце до нейните и се ухили.

— Я ми разкажи.

— Не сега — отвърна Сила и сплете пръсти с неговите. Това бе знак за близост, нещо толкова нетипично и рядко за нея. — Все още не съм готова. Просто ми се иска да прекараме тук още няколко часа като нормални хора. Ако телефонът звънне, просто няма да се обадя. Ако някой почука на вратата, ще изчакам да си отиде. Единственото ми желание е да ти направя сандвич и да ти изпера ризата. Разбираш ли ме?

— Напълно — отвърна Бойд и я целуна по веждата. — Това е най-хубавото предложение, което съм получавал от години.