Нора Робъртс
Нощни птици (7)

Седма глава

Шумът ги обгръщаше като стена — тътнещият ритъм, басовете, воят на китарите. Проблясваха светлини, телата се извиваха, трополенето на множеството крака не стихваше. Сила подаваше ритъма с нощния си глас и отстъпваше, за да наблюдава резултатите. Балната зала бе оживяла под звуците на музиката, смеховете, откъснатите фрази от разговори. Младата жена не сваляше ръка от контролното табло. Не познаваше абсолютно никой и въпреки това тържеството беше нейно.

Бойд пиеше газирана вода и любезно отклоняваше настойчивите атаки на една едра блондинка в оскъдна синя рокля. Това не можеше да мине за работа. Беше прекарал по-голямата част от кариерата си да наблюдава хората и това никога не го отегчаваше.

Тържеството беше невероятно и той нямаше да има нищо против да прекара известно време на дансинга. Но предпочиташе да държи под око Сила. Имаше и по-неприятни начини за прекарване на вечерта.

Тя беше в началото на дълга маса в единия край на залата, където бяха струпани записите й, а колоните — увеличени максимално. Сила грееше. Сакото й, обшито със сребърни пайети, и черните тесни панталони си бяха последен писък на модата. Косата й падаше буйна по раменете, а когато завъртеше глава, сребърните звезди на ушите й блестяха.

Вече бе успяла да привлече десетки двойки на дансинга и те подскачаха и се поклащаха. Други се бяха струпали в края на групички или се мотаеха край банкетните маси с чаши в ръка, потънали в разговори.

Музиката бе пусната високо и разпалваше горещи страсти. Бойд вече знаеше, че на Сила й харесва точно така. Доколкото можеше да прецени, випуск ’75 се забавляваше както никога досега. А както изглеждаше, Сила също.

Тя се шегуваше с неколцина съвипускници, повечето от които мъже. Доста от тях пиеха на аванта на бара. Сила обаче се държи, отбеляза Бойд. Гладка и нежна като коприна.

Не му стана особено приятно, когато висок мъж с тениска на нападател от някакъв отбор я хвана под ръка и леко я притисна. В този момент тя поклати глава. Каквото и да му беше казала, за да го отблъсне, беше казано на място, защото мъжът се отдалечи с усмивка.

— Очаква ви още много, дами и господа. А сега ще ви върна отново в нощта на абитуриентския ви бал през 1975 година — обяви Сила, пусна песента на Ийгълс „Една от тези нощи“ и вдигна поглед, за да открие Бойд някъде в множеството.

Усмихна се, щом го забеляза. Усмивката й бе широка и дори от другия край на залата той забеляза, че очите й блестят. Зачуди се дали някога ще успее да му се усмихне така, когато между тях няма петстотин човека. Усмихна се, когато тя постави ръка на гърлото си, за да му покаже с жеста си колко е жадна.

Господи, та Бойд изглежда страхотно, каза си Сила, докато го наблюдаваше как отива към бара. Странно, убедена бе, че едно светлосиво сако ще бъде прекалено консервативно за вкуса й. Ала на него му стоеше добре. Така значи, мислеше си тя с кисела усмивка, половината випуск ’75 не могат да откъснат очи от него.

Лоша работа, дами, каза си Сила. Той е мой. Поне тази вечер.

Малко учудена къде я бяха отвели мислите й, тя се отърси от тях и изтегли листче от купчинката заявки и желания. Доста носталгични настроения се вихрят тук, реши Сила и издърпа ново листче, на което отново видя хит отпреди петнадесет години.

Обичаше да работи на тържества, да наблюдава хората как танцуват, флиртуват и клюкарстват. Комитетът, организирал срещата, се беше справил блестящо. На тавана бяха закачени червени и бели ленти и знаменца, а след тях бяха пръснати стотици балони в същите цветове. По дансинга сякаш изригваха светлините на въртящата се огледална топка. Когато музиката и настроението го позволяваха, тя щракваше някакво копче и светлината ставаше същата като модерната през седемдесетте.

Сред аромата на парфюми и мъжки афтършейв се долавяше лекият мирис на свежите цветя, поставени на всяка маса.

— А тази песен е за Рик и Сю, влюбени още от седемдесетте, вече женени от дванадесет години. А кой им беше казал, че това е незряла младежка любов? Сега всички „Да танцуваме рок по целия свят“.

— Добро попадение — отбеляза Бойд.

Сила изви глава и се усмихна.

— Благодаря.

Той й подаде чаша безалкохолно с лед.

— И аз ще имам годишнина от завършването другата година. Имаш ли ангажименти?

— Ще си проверя програмата. Олеле! — извика тя, забелязала все по-вихрещата се на дансинга двойка. Другите танцуващи се отдръпнаха, за да им направят място за танца. — Много впечатляващо.

— А-ха. Ти танцуваш ли?

— Така не мога — въздъхна лекичко Сила. — Ще ми се да умеех.

Бойд взе ръката й, преди да бе посегнала към ново листче с желана песен.

— Пусни една и за мен.

— Дадено. Кажи коя.

Когато той се протегна към дисковете, на нея й беше прекалено забавно, за да почувства раздразнение. Щеше да ги подрежда после. Бойд си избра един и й го подаде.

— Отличен вкус — забеляза тя и премести микрофона. — Тази вечер всички са весели. Нали се забавлявате? — В отговор прозвуча оглушителен вик, който се понесе по дансинга. — Ще сме заедно с музиката чак до полунощ. А следващото желание е за Спрингстийн. „Гладно сърце“.

Първите танцуващи се стекоха на дансинга. Двойките се притискаха и леко се поклащаха в такт. Сила се извърна, за да каже нещо на Бойд, но откри, че той вече я бе притиснал до себе си.

— Ще танцуваме ли? — прошепна Бойд.

Вече танцуваха. Телата им се докосваха, а той описваше с нея един широк, еротичен и бавен кръг.

— Аз съм на работа.

— Малка почивка — наведе глава Бойд и хвана брадичката й със зъби. — Допреди да съм те любил, това е най-доброто, на което можеш да разчиташ.

Тя беше готова да спори. Не беше сигурна. Но въпреки това се движеше с него, тялото й готово да откликне на всяка негова тръпка. Предаде се и безмълвно плъзна ръце около врата му. Лицата им бяха едно до друго, когато той се усмихна. Бавно, ала решително, Бойд прокара ръце по бедрата й и нагоре към гърдите, а после отново ги спусна надолу.

На Сила й се стори, че бе ударена от светкавица.

— Доста интересни движения знаеш, готин.

— Благодаря. — Когато устните им бяха само на един дъх едни от други, той се отдръпна и я остави разпалена, за да се наведе по-надолу към врата й. — Миришеш на грях, Сила. Това е едно от нещата, които ме подлудяват напоследък.

Искаше й се Бойд да я целуне. Копнееше за целувката му. Простена, когато ръцете му се вплетоха в косата й и дръпна главата й назад. Очите й се затвориха в очакване, но устните му се плъзнаха бързо по скулата.

Останала без дъх, тя се притисна в него и се опита да разсее мъглата на желанието. Около тях имаше стотици хора, които следваха еротичния ритъм на музиката. На работа съм, напомни си Сила. Винаги бе била разумна жена, а тази вечер трябваше да си върши работата.

— Ако продължаваш така, няма да мога да сменям песните.

Той чуваше забързаните удари на сърцето й. Те не му бяха достатъчни. Ала му даваха достатъчно надежда.

— Тогава ще трябва да продължим танца по-късно.

Когато я пусна, тя бързо се извърна и пусна първата плоча, до която се добра. Чу се вик на задоволство, когато зазвуча ритъмът. Сила повдигна косата си от врата, за да се разхлади. Допирът на телата, или по-скоро на едно определено тяло, бе покачило температурата й. Никога не бе съзнавала колко опасни могат да бъдат танците.

— Искаш ли още нещо за пиене? — попита Бойд, когато тя изпи чашата си до дъно.

— Не. Стига ми толкова. — Овладя се и посегна към ново листче. — Приятни хора — забеляза Сила и огледа залата. — Обичам годишнини от завършване на гимназията.

— И на мен така ми се струва.

— Да, така е. Харесва ми, че нещата имат продължение. Радвам се, като гледам тези хора, които са имали общи преживявания по едно и също време. 1975 — мислеше на глас тя, размахвайки листчето между пръстите си. — Не е кой знае какво време от гледна точка на музиката с ужасното настъпление на диското, но има и приятни моменти. Дуби Брадърс все още не са се разпаднали. Нито пък Ийгълс.

— Винаги ли преценяваш времето в зависимост от рокендрола?

Сила се засмя.

— Професионална деформация. Ала в интерес на истината, това е доста добър барометър. — Тя отметна глава назад и му се усмихна. — Първата плоча, която пуснах като професионалист, беше на Стоунс, песента „Емоционално спасение“. Същата година Рейгън бе избран за пръв път, застреляха Джон Ленън, а Империята отвърна на удара.

— Никак не е зле, О’Роарк.

— Никак не било зле ли? Направо е върхът — погледна го преценяващо Сила. — Бас държа, че много добре си спомняш какво са пускали по радиото първия път, когато си бил с момиче на задната седалка на колата.

— „Двубой на банджо“.

— Шегуваш ли се?

— Ти сама ме попита.

Тя се разкиска и отвори ново листче с желание за песен. Смехът замря на устните й. Замисли се за момент и сърцето й сякаш спря. Внимателно затвори очи. Когато ги отвори, написаните с главни букви думи все още си стояха по местата.

„ИСКАМ ДА ЧУЯ КАК ПИЩИШ, КОГАТО ТЕ УБИВАМ.“

— Сила?

Тя рязко тръсна глава и подаде бележката на Бойд.

Той е тук, мислеше си Сила, а паниката забиваше нокти в душата й, докато тя оглеждаше залата. Някъде в тълпата се носеше смях, чуваше се бърборенето на двойките, а той я наблюдаваше от множеството. И чакаше.

Беше се приближил. Беше дошъл достатъчно близо, просто за да остави една бележка на масата пред нея. Бил е достатъчно близо, за да я погледне в очите, може дори да й се бе усмихнал. Може и да бяха разменили някоя дума. А Сила дори не е знаела. Не го е познала. Не е разбрала.

— Сила.

Тя трепна, когато Бойд постави ръка на рамото й. Твърдата му ръка я задържа да не падне.

— О, господи. Мислех си, че поне тази вечер, само една-единствена вечер ще ме остави на мира.

— Успокой се.

— Не мога. — Напълно замаяна, Сила сключи ръце и обърна поглед към залата. — Трябва да…

— Ще отида да се обадя по телефона — каза й той. — Искам да стоиш на място, където да те виждам.

Може още да е тук, мислеше си тя. Достатъчно близо, за да я докосва. Дали имаше нож? Онзи нож с дългото острие, който й бе описал с такова удоволствие. Дали не изчакваше момента, когато музиката зазвучи най-високо и смехът се чува най-силно, за да го забие в нея?

— Чакай. Чакай малко. — Забила нокти в дланите си, Сила се наведе към микрофона. — Сега ще направим кратка почивка, за да се поохладим. Ще се върна в десет и отново ще вилнеем и танцуваме. — Тя изключи апаратурата с машинално движение. — Моля те, стой близо до мен — прошепна Сила.

Прегърнал я през кръста, Бойд я поведе през тълпата. Всеки път, когато някой се блъснеше в тях, тя трепваше. В мига, в който някакъв мъж разбута хората и сграбчи ръцете й, Сила едва не изпищя.

— Сила О’Роарк. — Лицето му бе приятно, с приятелско изражение, обляно в пот от подвизите на дансинга. Той се усмихваше на Сила, а тя стоеше като каменна статуя до напрегнатия Бойд. — Том Колинс. Нямам предвид напитката — продължи той усмихнат. — Така се казвам. Аз съм председател на комитета за тържеството. Помните ли ме?

— О! — Сила си наложи да извие устни в усмивка. — Да. Да, разбира се.

— Само исках да ви кажа, че сме възхитени от вас. Имате много почитатели тук. — Колинс пусна едната й ръка. — Аз съм може би най-запаленият. Няма вечер да не послушам поне част от предаването ви. Загубих жена си миналата година.

— Аз… — Тя прочисти гърлото си. — Моите съболезнования.

— Не, не. Искам да кажа, че наистина я загубих. Прибрах се една вечер и открих, че я няма, ама и мебелите ги нямаше. Никога не я открих, нито пък разтегателното канапе. — Той се разсмя от все сърце, а Сила се опитваше да измисли какво да отговори. — Исках да кажа, че с вашето предаване прекарах много самотни нощи. Исках и да ви благодаря и да ви кажа, че работата ви тази вечер е невероятна. — Колинс сложи визитка в ръката й. — Поправям електрически уреди. Само ми звъннете, ако имате нужда от нов хладилник — намигна той. — Ще ви намеря наистина евтин.

— Благодаря. — Щеше да е смешно. По-късно това щеше да й се струва смешно. — Радвам се, че се видяхме, Том.

— Удоволствието е изцяло мое. — Той се загледа след нея, докато се отдалечаваше, и отново се усмихна.

Бойд я изведе от залата и двамата тръгнаха към най-близката телефонна кабина.

— Ще стоиш тук, нали?

Тя кимна и дори успя да се усмихне на група жени, които отиваха към дамската тоалетна.

— Вече съм по-добре. Ще седна ето там — посочи Сила към подредените столове до едно цвете в саксия.

Остави Бойд да рови в джобовете си за монети и пристъпи към столовете, за да се отпусне.

Това беше истински кошмар. Искаше й се да бе толкова просто като кошмар, за да се събуди от слънцето, огряло лицето й. Беше изкарала почти целия ден, без да мисли за него.

С треперещи пръсти тя извади цигара.

Беше глупаво от нейна страна да си мисли, че той ще й даде цял един ден спокойствие. Но чак да дойде тук! Вероятността да бе един от съвипускниците беше минимална. И въпреки това беше успял да се вмъкне.

Сила се отпусна назад на стола и загледа хората, които влизаха и излизаха от залата. Можеше да е всеки един от тях, мислеше тя, докато се напрягаше да разпознае някого. Дали щеше да го познае, ако го види, или щеше да се окаже напълно непознат?

Можеше да е мъжът, застанал зад нея на опашката в супермаркета, или шофьорът, чакащ на съседната колонка на бензиностанцията. Можеше да е пред нея на опашката в банката или служителят в химическото чистене.

Можеше да е всеки, каза си Сила и затвори очи. Можеше да е всеки един от онези безименни, безлики хора, с които се разминаваше всеки ден.

Ала той знаеше името й. Виждал бе лицето й. Този човек бе успял да й отнеме спокойствието, свободата. Нямаше да се откаже, докато не отнемеше и живота й.

Загледа се в Бойд, докато той затваряше телефона и тръгна към нея.

— Какво стана?

— Тия ще дойде да вземе листчето. Ще го изпратим в лабораторията. — Ръката му се вдигна към напрегнатите мускули в основата на врата й и леко ги притисна. — Едва ли е оставил отпечатъци.

— Сигурно не е. — Тя беше доволна, че Бойд не й даваше лъжливи надежди. — Мислиш ли, че още е някъде наоколо?

— Не знам — прозвуча гласът му, изпълнен с неудовлетворение. — Хотелът е доста голям, Сила. Няма охрана, която да отговаря за това тържество. Няма да има голяма полза, ако затворим изходите и започнем да разпитваме всеки тук. Ако искаш да си тръгнем по-рано, мога да съобщя, че ти е станало лошо.

— Не, не искам. — Тя дръпна за последно от цигарата си. — Единственото ми удоволствие ще бъде, когато приключа. Искам да докажа, че няма да се пречупя. Особено пък ако все още е някъде тук.

— Добре. Да знаеш, че през следващия час ще съм до теб.

Сила пъхна ръка в неговата и стана.

— Бойд, той промени подхода си, като ми написа тази бележка. Какво, според теб, означава това?

— Може да означава много неща.

— Какво например?

— Например това може да е бил най-удобният начин да стигне до теб. Или просто започва да става небрежен.

— Или нетърпелив — добави тя и се обърна към него. — Бъди откровен!

— Може и да е нетърпелив. — Той пое лицето й в дланите си. — Първо ще трябва да ме повали мен, Сила. А това, гарантирам ти, не е лесна работа.

Тя се помъчи да се усмихне.

— Ченгетата обичат да си мислят, че са корави.

— Не е така. — Бойд я целуна лекичко. — На ченгетата им се налага да бъдат корави. Хайде. Може да се окаже, че имаш някъде там „Двубой на банджо“. Защо не ми го пуснеш заради старите времена.

— Няма начин!

 

 

Сила издържа. Бойд не се бе усъмнил и за миг, че ще има проблем, но начинът, по който тя се държеше, независимо от страховете си, го изуми. Нито веднъж не показа, че е разстроена, не се умърлуши и не се поколеба. Но той забеляза как тя оглеждаше тълпата и как погледът й се спираше на отделни лица, докато музиката кънтеше около нея.

Ръцете й не спираха да се движат, отмерваха ритъма по масата, ровеха из плочите и попипваха пайетите по плисираната блуза.

Никога нямаше да е спокойна, нито да дари околните със спокойствие. Пътят й бе предначертан от нервно напрежение и амбиция. От нея щеше да излезе неспокоен и бурен партньор в живота.

Не си бе представял такъв човек до себе си в редките случаи, когато се бе замислял за брак и семейство. Сила нямаше нищо общо с изградения в съзнанието му образ, мислеше си с усмивка Бойд. Но тя представляваше всичко, което той искаше и смяташе да спечели.

Беше готов да я защитава с живота си. Това бе едно от професионалните му задълженията. Щеше да я цени и уважава, докато е жив. Това вече бе любов. Ако плановете, които бе направил, вървяха както трябва, Сила скоро щеше да схване разликата.

Бойд също оглеждаше тълпата, изучаваше лицата в очакване да улови някакъв знак, който да събуди онова стягане в стомаха, наречено инстинкт. Ала музиката продължаваше да бумти. Хората на тържеството се забавляваха.

Видя Алтия да влиза. А също и повечето мъже в залата, отбеляза той и поклати глава. Разсмя се, когато една жена сръга мъжа си в ребрата, задето се бе заплеснал по някаква червенокоска на дансинга.

— Където и да влезеш, всички те забелязват, Тия.

Тя сви рамене. Носеше семпла официална черна рокля без рамене.

— Трябва да ти благодаря, че ме измъкна от онази вечеря. Оказа се изключително досадна. Кавалерът ми се бе запасил с четка за зъби в джоба и вече си представяше какъв див секс ще падне.

— Животно.

— Не са ли всички такива? — Тия премести поглед от него към Сила. Веселата искрица в очите й изчезна, заменена от загриженост. — Тя как го приема?

— Невероятна е.

Тия повдигна едната си вежда.

— Партньоре, изумителните ми детективски способности ме карат да си мисля, че си доста хлътнал по обекта на нашия случай.

— Минах момента на хлътването. Влюбен съм в нея.

Тия нацупи устни.

— Това „В“ с главна или с малка буква трябва да е?

— Цялата дума е с главни букви. — Бойд откъсна поглед от Сила и го премести върху колежката си. Малцина бяха тези, с които бе готов да сподели мислите си. — Мисля си за женитба, Тия. Ще ми станеш ли кума?

— Дадено. — Тя постави ръка на рамото му. — Не искам да досаждам, Бойд, но трябва да се замислиш. Дамата е в опасност.

Той се опита да потисне раздразнението си.

— Мога да бъде и ченге, и мъж. — Тъй като това не бе въпрос, за който му се говореше, Бойд бръкна в джоба си. — Ето ти бележката, ако изобщо излезе нещо от нея.

Алтия прегледа написаното и го пъхна в чантата си.

— Ще видим какво ще кажат момчетата в лабораторията.

Той само кимна.

— Бившият съпруг изглежда е чист. — Което се оказа огромно разочарование. — Снощи приключих с проучването му. Сенатор Ломакс е женен от седем години и вече има едно цяло и шест деца. Не е мърдал от Атланта три месеца. Най-сетне се добрах и до директора на радиото в Чикаго. Каза само добри неща за Сила. Проверих дали наистина е бил в Рочестър при дъщеря си миналата седмица. Всичко е точно. Тя си има момиченце. Три килограма и осемстотин грама. Човекът ми изпрати досиетата на диджеите и на целия персонал, работил там по времето на Сила. Още нищо не е излязло.

— Когато дойда в понеделник, ще ги прегледам и аз.

— Мислех да ги проуча през уикенда. Не изпускай от поглед нашето момиче.

— Длъжник съм ти, Тия.

— И не само за това, ама кой ти обръща внимание? — Тя тръгна към изхода, поспря се за миг, после още веднъж, за да откаже поканите за танц. След това спря още веднъж, за да откаже едно малко по-интимно предложение.

Едно тържество се помни повече, когато завърши в апогея на веселието. Сила подбра последните три песни заради ритъма им. Саката вече бяха свалени, вратовръзките разхлабени, а грижливо подредените прически — разбъркани. Когато и последната песен отзвуча, дансингът бе претъпкан.

— Благодаря ви, випуск ’75-та. Вие бяхте страхотни. Искам отново да се срещнем всички тук за двадесетата ви годишнина от завършването.

— Добре свършена работа — каза й Бойд.

Тя вече подреждаше плочите, а тълпата се разпадаше на малки групички. Разменяха се адреси и телефони. Някои от сбогуванията бяха придружени от сълзи.

— Още не съм приключила.

Работата й помагаше. Трябваше да разглоби апаратурата и с помощта на персонала в хотела да я качи в колата на Бойд. След това се налагаше да се върне до радиото и да разтовари всичко. Сетне можеше отново да се остави на мислите си.

— Наистина добре свършена работа.

Сила вдигна изненадано поглед.

— Марк? Какво правиш тук?

— Ами може да се каже, че проверявах един от диджеите си. — Той взе една от плочите на 45 оборота и се разсмя. — Господи, не ми казвай, че си пускала това.

— Доста страсти са се разгорели през ’75-та. — Изпълнена с подозрение, тя си взе плочата от ръцете му. — Защо не ми кажеш какво всъщност правиш тук?

Почувствал носталгия по миналото, Марк се огледа. Двамата със съпругата си се бяха запознали в гимназията.

— Идвам да си прибера апаратурата.

— От кога директорът на радиото се превърна в превозвач на уредби?

— Аз съм шефът — напомни й той. — Мога да правя каквото пожелая. А сега… — Марк небрежно погледна часовника си. — От този момент си в отпуск по болест.

Всичко й стана ясно. Сила погледна обвинително Бойд.

— Не съм болна.

— Щом аз казвам, значи си болна — настоя Марк. — Ако посмееш да се появиш в радиото преди смяната си в понеделник вечер, да знаеш, че си уволнена.

— По дяволите, Марк.

— Ти решаваш. — За да смекчи удара, който й бе нанесъл, той постави ръце на раменете й. — Тук става въпрос за работа, Сила. Имал съм водещи, които са се огъвали от много по-малко напрежение, отколкото теб. Искам да работиш при мен за постоянно. А и нека не забравяме личните чувства. Толкова много хора се тревожат за теб.

— Но аз се справям.

— Значи ще успееш да се справиш и с два свободни дни. А сега си заминавай.

— Но кой ще…

Бойд я хвана за ръка.

— Нали го чу.

— Не обичам да ме карат насила да върша нещата — измърмори тя, докато той я теглеше към изхода.

— Лошо тогава. Сигурно си мислиш, че радио КИП ще се разпадне, ако те няма целия уикенд?

Без да извръща глава, Сила завъртя очи към Бойд, за да го погледне убийствено.

— Не става въпрос за това.

— Става въпрос, че имаш нужда от почивка и ще я използваш.

Тя си дръпна палтото, преди той да успее да й го задържи.

— И какво, според теб, ще правя?

— Все ще измислим нещо.

Кипяща от негодувание, Сила се упъти към паркинга. Някои от съвипускниците все още се мотаеха около колите си. Тя се тръшна на седалката и се нацупи.

— И от кога ги можем тези номера?

— Откакто по неясно стечение на обстоятелствата се налага да съм в почивка целия уикенд.

Сила го гледаше с присвити очи, докато й закопчаваше предпазния колан.

— Тук ми намирисва на заговор.

— Още нищо не си видяла.

Бойд умишлено пусна касета с класическа музика, преди още да излязат от паркинга.

— Моцарт? — подсмихна се тя.

— Бах. Използва се, за да ти прочисти слуха.

С тежка въздишка Сила посегна за цигара. Не искаше хората да се тревожат за нея, ала и не искаше да си признае, че бе уморена. Все още не беше готова да си признае, че новината й донесе облекчение.

— Това нещо винаги ме кара на сън.

— Ще ти си отрази добре.

Прокара език по зъбите си, докато чакаше запалката в колата да се изключи.

— Не ми е приятно, че веднага си се размрънкал пред Марк.

— Не съм му мрънкал на Марк. Само му се обадих и му казах, че малка почивка ще ти дойде добре.

— И сама мога да се грижа за себе си, готин.

— Май проблемите ти имат за цел да проверят дали аз мога да се грижа за теб.

— Казвала ли съм ти напоследък колко много мразя ченгета?

— Не и през последните двадесет и четири часа.

Той очевидно нямаше намерение да се хване на нито една от уловките, с които искаше да започне караница. Може би така наистина бе по-добре, мислеше си тя. Ще използва времето, за да почете малко. Все още не бе успяла да обърне внимание на последните две издания на „Радио и записи“. Искаше да прегледа и списанията по градинарство, които бяха пристигнали по пощата. Щеше да й е приятно да насади летни цветя около къщата, може би дори храсти. Нямаше представа какво ще вирее при този климат в Денвър.

Идеята я накара да се усмихне. Ще си купи сандъчета за цветя и ще ги постави на прозорците, а може и висящи кошници. Мислите й я откъснаха от пътя и Сила не забеляза, че се бяха отклонили в грешна посока. Разбра, че не познава пътя едва след двадесет минути.

— Къде сме? — изправи се рязко тя и премигна.

— На магистрала 70. Пътуваме на запад.

— Магистрала 70 ли? Какво, по дяволите, правим на магистрала 70?

— Пътуваме към планините.

— Планините значи. — Прекалено изтощена, Сила приглади назад разбърканата си коса. — Кои планини?

— Доколкото знам, се наричат Скалистите планини — отвърна сухо Бойд. — Може и да си чувала за тях.

— Не ми се прави на умен. Трябваше да ме закараш у дома.

— Нали това правя, ако може така да се каже. Отиваме в моя дом.

— Вече съм го виждала — сопна се тя и насочи палец назад. — Той е в обратната посока.

— Там живея в Денвър. А сега отиваме в къщата ми в планината. Много удобно бунгало. Гледката е красива. Там ще прекараме събота и неделя.

— Ние двамата няма да ходим никъде този уикенд. — Сила се изправи рязко на седалката и го погледна ядно. — Ще си прекарам уикенда в къщи.

— Това ще го оставим за следващата седмица — отвърна Бойд напълно разумно.

— Слушай, Флечър, като си ченге, би трябвало да знаеш, че се смята за престъпление да отведеш някого някъде против волята му.

— Подай жалба, като се върнем.

— Добре. Ти прекали. — Нямаше смисъл да си изпуска нервите, каза си тя. На него такива не му минаваха. — Може и да си мислиш, че го правиш за мое добро, но има и други хора, за които да помислиш. Не мога да оставя Дебора сама, докато онзи маниак се опитва да се добере до мен.

— Съвсем права си — съгласи се той и се отклони, а Сила беше готова да въздъхне от облекчение. — Затова ще прекара тези два дни с Алтия.

— Аз…

— Помоли ме да ти предам да прекараш добре. И, а, да — продължи Бойд, докато тя издаваше нечленоразделни звуци, — приготвила ти е разни неща в една чанта. Оставих я в багажника.

— И кога успя да организираш всичко това? — Невероятният й известен глас прозвуча глухо. Прекалено глухо, помисли си той и се подготви за идващата буря.

— Днес ми остана малко свободно време. Бунгалото ще ти хареса. Там е спокойно, не е прекалено отдалечено, и както вече ти казах, гледката е разкошна.

— Ще ми хареса още повече, ако се намира някоя висока скала, от която да те хвърля долу.

Бойд намали по лъкатушещия път.

— Има и скала.

— Знам, че си дебелокож, Флечър, ала това вече е прекалено. Кой, по дяволите, ти позволява да си въобразяваш, че можеш да ме натъпчеш в колата си, да се разпореждаш с живота на сестра ми и да ме влачиш в някакво си бунгало?

— Сигурно ми е дошло вдъхновение.

— По-скоро чавка ти е изпила мозъка. Слушай сега внимателно! Не обичам провинцията, не обичам примитивните условия. Не ми доставя никакво удоволствие да ходя на къмпинг и няма и да ходя.

— Ами вече си тръгнала точно натам.

Как беше възможно да е толкова дразнещо спокоен?

— Ако веднага не ме върнеш обратно ще…

— Ще какво?

Сила стисна зъби.

— Нали трябва да спим някъде? — Собствените й думи сякаш я подпалиха. — Влечуго такова — започна тя, яростта й кипна отново. — Ако това е начинът да ме вкараш в леглото си, нещо си се объркал. Ще си седя в колата и, ако трябва, ще мръзна до смърт.

— Бунгалото не е само с една стая — отвърна меко той. — Ако настояваш, можеш да споделиш моята или да си избереш която пожелаеш от другите. Както искаш.

Сила се тръшна на седалката, защото нямаше какво да каже.