Кристина Дод
Моята любима годеница (9)

9

Начело на дългата маса в елегантната трапезария, полковник Грегъри режеше печеното на тънки филийки. Седналите от двете страни на масата деца го наблюдаваха като изгладнели вълци.

Саманта, облечена в розовата рокля с набори от рюшчета, се опитваше да се държи така, сякаш това й се бе случвало стотици пъти, но всъщност едва за трети път щеше да бъде част от семейна вечеря. Всичките й предишни работодатели биха предпочели да обядват сами, отколкото с гувернантката, камо ли пък с децата си. Ето защо удивлението на Саманта растеше непрекъснато, докато се опитваше да проумее как функционира едно семейство по време на най-домашния от всички ритуали.

Момичетата бяха огладнели от преживяното приключение и Саманта изпитваше към тях едновременно съчувствие и разбиране. На самата нея й потичаха лигите от апетитното блюдо.

— Мис Пендъргаст се постара да изтъкне колко съм занемарил обществените си задължения. Възнамерявам да поправя това, като устроя прием — изрече полковникът, когато острието на ножа се заби в препечената кафява коричка на месото.

Изявлението накара момичетата да забравят за храната и те зяпнаха невярващо баща си.

Нищо чудно, че се съгласил за плата — помисли си Саманта. Тогава го погледна и видя, колко здраво е стиснал челюстта си от напрежение. При военната му дисциплина, при коравото му, мускулесто тяло, без грам излишна тлъстина, при студените му сини очи, обрамчени от тъмни мигли. И за миг не се заблуди, че той следва съвета й. Каква беше истинската причина, поради която щеше да устройва прием?

Той улови погледа й, вдигайки вежди в пародия на невинно любопитство. Тя уподоби изражението и кой знае какво щеше да стане, ако момичетата не бяха заговорили в един глас: „Кога, татко?“ „Кой ще дойде?“, „Колко дълго ще остане?“, „Ще има ли други деца, с които да си играем?“

Митън, главният иконом, координираше прислужниците, които носеха купи със задушени и поръсени с магданоз картофи, димящ грах, брюкселско зеле, апетитен пудинг и изпечен до златисто хляб. Лакеите обикаляха напред-назад, докато Саманта помагаше на седналите до нея Кайла и Хенриета да напълнят чиниите си. Полковник Грегъри режеше месото и отговаряше на въпросите поред без излишни подробности.

— Незабавно ще изпратя поканите за първи септември. Надявам се да дойдат всички от околността, приятели от чужбина и колеги колкото успея да събера. Приемът ще трае три дни. След три дни гостите започват да миришат на развалена риба.

Митън пое подноса с нарязаното месо и сервира на по-големите деца.

— А те не могат ли да се изкъпят? — замислено набръчка чело Кайла.

Саманта метна поглед към полковник Грегъри и видя веселието, с което той посрещна въпроса на Кайла. По тялото й се разля топлина, която Саманта решително пренебрегна и погали момиченцето по ръката.

— Така се казва, скъпа. Гостите могат да се къпят колкото пожелаят, те няма наистина да миришат.

— Възрастните винаги говорят странни работи — високо прошепна Вивиан към Кайла.

Митън поднесе месото към Саманта, ала бързо-бързо остави подноса, за да улови вилицата на Хенриета преди да се е паднала със звън на пода. Саманта се обслужи и помогна на Хенриета да избърше картофите от корсажа си, преди лакеят да й донесе нов прибор.

Да вечеряш с деца винаги е приключение.

— Но първи септември е само след две седмици! — възкликна Агнес и ококори очи — Как ще смогнем с приготовленията?

Полковник Грегъри наряза месото на Емелин.

— Преди три дни изпратих писмо на графиня Марчънт, в което я моля за помощ.

Децата нададоха вой в един глас и баща им ги удостои с най-ледения си поглед. Те веднага сведоха глави над чиниите си.

Полковник Грегъри освободи прислужниците, прие поклоните им, и след като те излязоха отсече:

— Графиня Марчънт е отлична домакиня и за нас присъствието й ще е от истинска полза.

Саманта не беше наясно какво точно става, но усети, че ще е добре да заглади нещата:

— Сигурна съм, че това е така и не се и съмнявам, че графинята ще допринесе много с присъствието си.

Агнес примигна нервно, сякаш само името на графинята бе достатъчно, за да я докара до плач. Саманта загреба няколко грахчета с вилицата си, и ги сдъвка.

— Кога да очакваме нейно благородие?

— С малко повече късмет, ако не я задържи някакъв друг ангажимент, тя ще пристигне до края на седмицата.

Хенриета въздъхна облекчено, сякаш огромен товар бе паднал от плещите й.

— Нека ти помогна с месото — Саманта дръпна чинията на момичето към себе си.

— Ох! — Мара ужасено прикри уста с ръката си. — Кой ще ушие роклите ни за толкова кратко време?

— Наех шивачки. За известно време ще прекъснете уроците.

Думите на полковник Грегъри бяха посрещнати с радостни възгласи.

— Но само временно — подчерта той. — Ще трябва да подготвите нещо, което да изпълните пред гостите.

— И защо трябва да изпълняваме нещо? — попита Агнес със нескрита враждебност.

— За да покажете на гостите колко много сте научили. — Полковник Грегъри изгледа остро дъщеря си.

— Прието е младите дами да правят така — обясни Саманта.

— Но… аз не умея нищо. — Цветът се оттече от лицето на Мара.

— Ще пееш. Ти имаш хубав глас — отвърна баща й.

— Не мога да пея пред… хора! — извика момичето.

— Пееш като майка си.

Страните на Мара поруменяха от удоволствие. Я виж ти, помисли си Саманта, полковник Грегъри можел да бъде и съобразителен.

— Мисис Грегъри хубав глас ли имаше? — попита тя.

— Много. Всички деца пеят хубаво, но единствено Мара притежава чистия тембър на майка си.

— Ще… пробвам — заекна Мара.

— Ще пееш, и то прекрасно — отвърна полковникът. Тонът му беше толкова решителен, че момичето само кимна, сякаш беше убедено в думите му. — А сега да видим и останалите. Агнес, упражняваше ли се редовно на пианото?

Агнес блъсна стола си толкова рязко, че той се прекатури, и побягна от трапезарията, обляна в сълзи. Другите деца си размениха погледи, опитвайки се да разберат какво се е случило. Саманта се надигна от стола си, но полковник Грегъри я възпря.

— Довършете вечерята си, мис Пендъргаст. Вие сте последният човек, който тя би желала да види.

Саманта се отпусна обратно в стола си. Предполагаше, че полковникът има право, но в същото време мразеше мисълта, че детето ридае самотно.

— Икономката ще й даде препечена филийка и чаша топло мляко, после ще я сложи да спи. — Полковник Грегъри заля със сос месото си.

— Но Агнес никога преди не се е държала така. — Долната устна на Хенриета също трепереше.

— Не, но преди Агнес не е имала гувернантка, която да я постави на място — той обходи децата с поглед, който показваше, че е наясно с техните номера.

Вивиан и Мара се изчервиха. Емелин и Кайла потънаха в столовете си. Решила да се бори докрай, Хенриета предизвикателно скръсти ръце пред гърдите си.

— Не се тревожи за нея. Всеки войник трябва да знае как да приема поражението. Когато Агнес го научи, ще се оправи. — Докато говореше, полковник Грегъри помогна на Емелин да попие млякото, което беше изляла. След като видя, че всички са се поуспокоили, той отново взе думата.

— Та стига толкова за лични въпроси. Знаете правилата, деца. Когато се храним вечерно време, го оползотворяваме, обсъждайки нещата, които ни интересуват. Тази вечер темата е с какви животни и растения се слави родният ни край.

Саманта спря да яде задушените картофи с магданоз и хвърли остър поглед към полковник Грегъри. За какъв се мислеше, та да я образова?

— Обаче това въобще не ме интересува, татко — възрази Вивиан. — Искам да знам последната мода в роклите.

— Щом е така, мълчи, понеже всички освен теб искат да научат повече за дивата природа.

Всички момичета поклатиха глави в знак на отрицание.

— Ако на някой темата не му е интересна, да напусне масата. — Студените му сини очи се превърнаха в късчета лед. — Доколкото разбрах, готвачката е приготвила с шоколадов сладкиш с ягоди за десерт.

Момичетата кимнаха утвърдително, и въпреки няколкото дребни инцидента, предизвикани от Хенриета, която също изля млякото си, и Емелин, която изпусна парче пудинг на скъпия ориенталски килим, през остатъка от вечерта Саманта научи доста за рогача, язовеца и катерицата. Темата съвсем не я вълнуваше (освен когато не стана дума за животните, които биха могли да я изядат), защото обожаваше шоколадов сладкиш с ягоди.

Когато десертът беше погълнат и децата помолиха за разрешение да се оттеглят, полковник Грегъри ги накара първо да направят реверанс пред него и пред Саманта, и чак тогава ги освободи.

— Останете, мис Пендъргаст. Налейте си чаша бадемов ликьор, или портвайн, ако предпочитате, и ми разкажете какво наистина става.

Това не бе покана. Този мъж просто не знаеше как се отправя покана. Но все пак командата бе изречена по-учтиво отколкото при последния им разговор. Саманта обаче твърде много й се зарадва, което беше сигурен знак, че не трябва да остава.

— Още не съм подготвила уроците за утре.

— Предайте им урок за змиите.

— Знаете всичко, което се случва тук, нали? — Саманта се вцепени на място.

Полковникът не се усмихна, ала очите му — лазурни, сапфирени, кобалтови — Боже господи, нюансът им непрекъснато се променяше — я погледнаха сънливо-чувствено и коленете й омекнаха.

— Не всичко и не винаги. Обикновено се движа с една крачка и един час закъснение.

Саманта трябваше си признае истината и да спре да се заблуждава. Тя не напусна масата, защото желаеше да седне и да си поговори с друг възрастен за децата, за времето, за приема.

Искаше да разговаря с полковник Грегъри.

— Портвайн, моля.

Той се изправи, наля две чаши с кехлибарената течност, и постави едната пред нея. Саманта отпи от виното и едва не потрепери гнусливо — портвайнът имаше вкус на смола и прогори гърлото й като керосин.

— Кой нормален човек би пил това? Имам предвид доброволно — прегракнало попита тя.

— Това е само един от сортовете. Опитайте този — той й наля чаша с рубиненочервена напитка. — По-сладък е.

— О! — Кадифената течност гладко се плъзна по езика й. — Това е друго нещо. Харесва ми!

— За пръв път ли пиете портвайн?

— Повечето работодатели не биха и помислили да пият вино с гувернантката, а моите дори не ме пускаха да припаря близо до шкафа с алкохол. — Саманта не можа да сдържи саркастичния си тон.

— Значи не сте алкохоличка?

Саманта се разсмя, но щом зърна мрачното му изражение, веднага отрезвя.

— Уверявам ви, че не съм. Защо питате?

— Когато служех в Индия, съпругата ми ми подари кожен мях, който служи за пренасяне на течности. Местните хора ги използват много. По време на нощните си обиколки винаги го нося със себе си.

— Пълен с портвайн? — Тя обви чаша в шепите си.

— С уиски, мис Пендъргаст. Карам войниците си да напуснат своя дом, за да патрулират с мен през мрака на нощта. От време на време се подкрепяме с тази гореща течност.

Тя за малко не се усмихна на високомерния му тон, но бързо разбра, че той говори сериозно.

— Някой да не е изпил уискито?

— Някой открадна меха. През втората ви нощ тук.

Саманта внимателно остави чашата си на масичката. Не можеше да понесе мисълта, че той я подозира в кражба, макар в миналото си да бе понесла какви ли не удари.

— Не пия тайно, нито пък крада.

— Разбира се, че не, все пак лейди Бъкнел ви е удостоила с доверието си. Тя, както и аз, отлично знаем, че крадецът цял живот си остава крадец.

Гневни пламъци се разгоряха в дълбините на очите й. Пламъци на гняв… и страх. Знаеше ли той за позорното й минало? Това ли беше начинът му да й покаже, че я държи под око?

Не. Полковник Грегъри беше изключително прям. Този човек вонеше на добродетелност и праведност. Тогава защо беше толкова привлекателен?

— Лаская се, че преценката ми винаги е безпогрешна, когато става дума за човешки характер. Вие не сте жена, която би си изкарвала прехраната по толкова долен и безчестен начин.

— Отправяте ми невероятен комплимент, полковник Грегъри. — Саманта и преди беше чувала подобни приказки от хора, които никога не бяха гладували и през целия си живот не бяха изпитвали и най-незначителна материална нужда, които не бяха виждали размахан срещу тях нож, нито пък нежелано бебе, изхвърлено на улицата. След днешния ден тя си беше представяла, беше се надявала, че полковник Грегъри е различен. Но нали всъщност Адорна я беше предупредила? Нейна си беше грешката, че е очаквала нещо друго. Той беше земевладелец. Мъж. Защо да е различен, защото е от провинцията ли? Или защото има сини очи и гарвановочерни коси?

— Нещо нередно ли казах?

Каквито и недостатъци да имаше този мъж, не можеше да се отрече, че е проницателен. Вероятната причина за това беше фактът, че му се е налагало да носи отговорност за живота на английски войници в тъмната Индия.

— Сигурно сте оставили меха другаде. Обикновено така става понякога — гласът й беше равен.

— Може би имате право — той издърпа стола си и седна отдясно до нея. Този силен мъж, който се покланяше на закона и сляпо следваше традициите, се намести до една слугиня. Защо?

Саманта отдръпна стола си с няколко сантиметра. Какво целеше той с тази фамилиарност? Трябваше ли да се тревожи за миналото си… или за добродетелта си?

Той сякаш прочете мислите й, но не се дръпна. Саманта не искаше полковник Грегъри да я разпитва за миналото й, защото нямаше удобни отговори на въпросите му. Тя бе заточена тук за една година и трябваше да спази обещанието си.

— Защо оставяте децата да се измъкват безнаказано, когато вършат бели — змии в писалището, кални бани? Ако ги спрете, шансовете ви да си намерите гувернантка за постоянно се увеличават значително.

Той само я гледаше и тя се опита да отвърне решително на взора му, но не успя съвсем. Миналото й, разбитите й илюзии относно този мъж и най-вече непрестанното, смущаващо привличане, което изпитваше към него, я накараха да сведе поглед към масата, да се загледа над дясното му рамо, настрани към огледалата в златни рамки, и най-накрая в брадичката му. Саманта не помръдна поглед оттам и видя движението на устните му, когато той най-сетне реши да й отговори.

— Непрекъснато съм на път и ако една гувернантка не може да се справя с необичайни и извънредни ситуации, значи е по-добре да си ходи.

— Така и предполагам. — Саманта внимателно разгледа петната, с които децата бяха наклепали бялата покривка. — Коя е графиня Марчънт?

— Тереза е прекрасна дама, която дружеше със съпругата ми. — Той завъртя чашата в ръката си и с любов погледна виното в нея, сякаш виждаше очите на графинята. — Тя ми оказа неоценима помощ, при завръщането ми в родината. Тъй като отдавна ме подтиква да възобновя светския си живот, ще бъде доволна да уреди този прием.

— О! — Ледена тръпка премина по тялото й и тя се изправи на стола си. Беше сигурна, че полковникът има скрити причини да желае устройването на прием и най-после разбра: той беше решил да ухажва лейди Марчънт и щеше да и предложи имението си като най-добрата примамка, която му бе на разположение. Това обясняваше унинието на децата, които не бяха склонни да оставят друга жена да заеме мястото на майка им, но не обясняваше собственото й униние. Щеше да го обмисли някой друг път.

— Ще вечеряте ли заедно с децата, когато графинята пристигне? — Саманта отпи от портвайна и се наслади на прекрасния му аромат.

— Не и докато трае самият прием, но по всяко друго време — разбира се. И защо не? — изражението му беше безстрастно.

— Те… разливат мляко — Саманта не бе сигурна как точно да обясни очевидното.

— И какво от това? Дъщерите ми непрекъснато разливат мляко. Цялата къща е залята с мляко. Учудвам се, че досега не сме се удавили в море от мляко.

— Заради това повечето благородници не вечерят с по-малките си деца — Саманта се засмя неочаквано искрено.

— Питате се защо ли аз го правя. Прав ли съм, мис Пендъргаст?

Нищо чудно, че онази паметна нощ я беше държал толкова здраво. Той имаше най-силните и мъжествени ръце, които тя някога бе имала удоволствието да наблюдава — с широки длани и дълги пръсти, чисти и с хубави нокти. Десницата му — огромна и тежка, леко обрасла с тъмни косъмчета — издаваше авторитет и могъщество. Играта на мускулите и сухожилията предизвика онова дразнещо усещане долу под корема й. Лицето й поруменя. Какво ли означаваше това? Та тя никога не се изчервяваше! „Не се прави, че не знаеш“ — обади се едно подигравателно гласче вътре в нея, но тя безмилостно го заглуши. Намираше се далеч от дома си, сред непознати, нищо чудно, че виждаше силата и сигурността в лицето на този голям мъж. Нищо повече.

— Повечето благородници не разрешават на децата си да изучават доброто поведение на трапезата заедно с тях.

— Аз съм зает човек. Не виждам децата си толкова често, колкото би ми се искало, но почти винаги ми се удава да вечерям с тях. Ако има пропуски във възпитанието им, аз съм човекът, който най-добре може да се справи с тях.

— Просто не е за вярване — промърмори Саманта. Полковник Грегъри вършеше нещата по свой собствен начин. Ето защо беше опасен за нея, за която семейството беше това, което е спасителният фар за подмятаните от буря кораби. През целия си живот бе надзъртала тайно през прозорците на големи семейства, събрани заедно около масата, които ядяха, разговаряха и се смееха. Беше решила, че за нея никога не ще има подобно щастие, но въпреки това в душата й все още се таеше надежда, че и тя ще има свое семейство. Как беше успял този мъж да предизвика възхищението й противно на волята й? И то след като преди броени минути я бе наранил жестоко?

— Хванали сте тен, мис Пендъргаст, и — пръстите му докоснаха връхчето на носа й — сте поизгоряла малко.

Саманта съзря в думите му шанса да се измъкне от масата. От него. От въпросите му. От интимността, която бе възникнала помежду им. Тя скочи на крака и светкавично се озова пред едно от многото огледала. Полковник Грегъри беше прав. Лицето й беше хванало загар, а носът й беше зачервен.

— Лейди Бъкнел ме предупреди, че не бива да излизам без бонето си, но днес не можах да устоя на изкушението.

— Изглеждате очарователно. — Думите, които последваха, бяха изречени с господарска надменност и развалиха всичко. — Защо не сте омъжена?

— Що за въпрос е това? — Саманта рязко се извърна към него.

— Вие сте привлекателна млада жена. Навярно сте се запътили на лов за съпруг и сте тук само временно.

Сега тя разбра. Полковник Грегъри беше загрижен, че тъкмо когато децата свикнат с нея, тя ще ги напусне и те отново ще останат без гувернантка. Въпросът му бе породен от чисто егоистичен интерес, значи Саманта се намираше на сигурна почва.

— Уверявам ви, че ако си търсех мъж, спокойно можех да го намеря в Лондон. — Тя пак седна. — Бракът не ме интересува.

— Предпочитате да се грижите за чужди деца вместо да изберете сигурността на собствения дом и съпруг, който да се грижи за вас?

Недоверието в гласа му не можеше да се сбърка. Доколко беше редно да се разкрие? За всеки случай по-добре да бъде предпазлива.

— Домът ми не можеше да се нарече сигурен. Бях на дванайсет години, когато вече работех, за да плащам за развлеченията на баща си. — Саманта отново отпи глътка портвайн, ала внезапно й се стори, че ароматът му е изчезнал.

— Да съдиш за всички мъже само по един представител на нашия пол — колкото и силно влияние да е оказал върху теб — е меко казано неразумно.

Саманта не знаеше защо реши да му отговори. Може би заради начина, по който полковникът изви веждата си, сякаш намекваше, че една жена няма как да не бъде неразумна. Може би вече й бе писнало от типично мъжкото чувство за превъзходство.

— Когато бях четиринайсетгодишна, най-добрата ми приятелка се влюби безумно в един млад лорд. Но когато й направи дете, любовта му, кой знае защо, изчезна — също както и самият той. Аз изродих бебето и го погребах. — Саманта погледна полковник Грегъри и се учуди как въобще е могла да го намира привлекателен. — Кажете ми, полковник, какво носи бракът на жената?

— Честният мъж не хойка, отнася се почтено към другите и издържа съпругата си — с глупава помпозност отвърна той.

— Намерете ми един честен мъж, и аз ще стана негова жена. — Усмивката й ясно изразяваше дълбоко недоверие към мъжете — по принцип — и към полковник Грегъри — в частност. — Евентуално.

Той не се усмихна, не се намръщи на грубото й поведение, не й каза, че щом е жена тя трябва да се подчинява на мъжете, без значение с какво количество мозък разполагат, в това число и на него.

— Значи баща ви е мъртъв?

— Да. — Толкова можеше да каже по въпроса.

— А майка ви?

— При ангелите. — Никога нямаше да забрави смъртта на майка си в една студена нощ преди толкова години.

Биха могли да се гледат минути без никой от двамата да сведе поглед, но Митън влезе със сребърен поднос, на който лежеше запечатан плик.

— Сър, това пристигна за вас от Лондон.

Полковник Грегъри отвори писмото, прегледа го, след което се изправи и се поклони на Саманта.

— Налага се да изляза. Моля, предайте на момичетата лека нощ вместо мен.

— Разбира се. — Саманта се поколеба. — Това бандитите ли са?

— Моите работи не ви засягат, мис Пендъргаст. — Очите му бяха студени като лед.