Кристина Дод
Моята любима годеница (24)

24

— Ще ме развържеш ли, или смяташ да ме оставиш така през целия ден?

Тереза, която припряно намъкваше дрехите си, спря и се обърна към Дънкан, който се изтягаше чисто гол на леглото й. Ръцете му бяха завързани за таблата на кревата с колана й.

— Да, да, ей-сега ще те развържа. — Тя закрачи към него толкова решително, че беше почти невъзможно човек да си представи как тази горда жена обсипваше с целувки задника му. Тереза разхлаби възлите, които преди няколко часа беше завързала с такова удоволствие. — Трябва да ми помогнеш със закопчаването.

— За мен ще бъде чест, милейди. — Когато ръцете му се освободиха, той я сграбчи за кръста и не й даде да мръдне. — Но първо искам да знам, кое от това, което казах, така те разстрои.

— Ти каза, че ще ви е нужен джебчия. — Големите й влажни очи се изпълниха с безпокойство. — Каза, че двамата с Уилям няма да се справите без джебчия.

— Ако знаех, че така ще се вживееш, нямаше да си отварям голямата уста. Мислех, че след като знаеш всичко за всеки, може би ще се сетиш за някой, който може да ни е от помощ.

— Трябва да предупредя Саманта — замислено прошепна Тереза.

Дънкан плъзна ръце настрани и бавно се изправи.

— Саманта? Мис Пендъргаст? За какво?

Движенията на Тереза станаха резки. Тя нервно отиде до прозореца и се втренчи в мъгливото утро.

— Саманта не е… не е била… — Тя се обърна към Дънкан. — Мислиш ли, че Уилям ще й се довери?

— Не знам. — Дънкан хранеше известни резерви, но не мислеше, че са основателни. Не можеше да си представи, че тази млада гувернантка… не. Невъзможно. — По-рано бих ти отговорил „никога“, но Уилям е влюбен до полуда. Всъщност той е най-влюбеният мъж, който някога съм виждал.

— Но той няма да й каже, нали? — Тереза закърши ръце. — Защото в противен случай се боя, че Саманта ще… но той няма да й разкрие дилемата си. Според Уилям жените са крехки създания, чието мислене не бива да се затормозява с щекотливи въпроси.

Подозренията на Дънкан се обединиха в едно и той незабавно скочи на крака:

— За бога! Да не би да ми казваш, че Уилям ухажва изпечен крадец?!

 

 

Уилям крачеше с гневни стъпки по поляната, забил железни пръсти в рамото на Саманта, която беше принудена да подтичва подире му.

Тази жена имаше безочието да се изтръгне от хватката му.

— Не е нужно да ме държиш. Вече ти казах, че съм готова да ти помогна.

— Каза ми го твърде късно. — Той я улови още по-здраво. — Вече съм компрометиран и честта ми е потъпкана.

Саманта заби стегнат юмрук в ребрата му със свободната си ръка — остро и болезнено кроше, което несъмнено беше усвоила в дните на позорното си минало.

Уилям изсумтя и пусна ръката й.

Преди да е успял да я сграбчи отново, тя се отскубна напред и се обърна към него с онзи присмехулен тон, който беше бич за арогантността му:

— Забравих, че ти беше единственият участник в събитията от предишната нощ.

Той се изравни с нея след няколко дълги разкрача:

— Единственият, който имаше чест, която да загуби.

— И това ми беше убягнало.

Мъглата беше овлажнила тревата с безброй капчици роса. Между клоните на розовия храст блестяха ефирните нишки на една паяжина. Стволовете на дърветата се възправяха застрашително от сивотата и след няколко крачки пак се изгубваха в нея. Ако мъглата не се вдигнеше до няколко часа, планът на Тереза за тържествен прощален обяд в шатрите щеше да пропадне. Но Уилям беше истински благодарен за влажната сива пелена. Тя ги скриваше от имението, а също и от любопитни погледи. Не че някой от гостите беше буден по това време, но същото не можеше да се каже и за слугите им. Последното, което Уилям искаше, беше някой да докладва на господаря си, че полковник Грегъри е прекарал нощта в обятията на гувернантката. Несъмнено в нощта на бала доста хора бяха направили връзката между неговото и на мис Пендъргаст изчезване, и той в никакъв случай не искаше да потвърди подозренията им за безобразното си поведение. На карта бяха заложени достойнството му, положението му в обществото, гордостта му.

— Направо ще се изям от яд. — Уилям не направи опит да смекчи остротата на тона си.

— Тъй верно, пулкочник, яс си знам. — Като се изключи отвратителния говор, тя не реагира по друг начин на провокацията му.

А той точно това желаеше. Искаше тя да влезе в стълкновение с него, да разпали огъня на гнева му, да покаже колко е недостойна за всякакво внимание от негова страна. Защото в случая той беше онеправданият, той беше обезчестеният. Не тя, той.

— Ако незабавно ми беше казала истината…

— Щях да пътувам във влака за Лондон още преди да е пукнала зората. Незавидна съдба, като се има предвид, че току-що бях пристигнала. — Лека усмивка докосна устните й. — Сега този вариант не ми се струва толкова лош.

Усмивката й постигна желания ефект. Ядоса го до възбог. Оправда недвусмисления му отказ да има каквото и да било общо с нея, с тази крадла.

— Никога ли не помисли какво ще причиниш на децата ми? Ежедневното общуване с някаква си крадла сигурно непоправимо е увредило крехките им, неоформени характери.

— Ако общуването с мен но някакъв начин е допринесло за оформянето на неоформените им характери — а аз искрено се надявам да е така — то не е защото съм извършила нещо в юношеството си.

— Позорът и покварата на престъпленията ти все още тегнат над теб.

— В такъв случай да не си посмял да видиш отново момичетата, защото покварата на отминалата нощ ще тегне върху теб още много дълго.

Той се завъртя рязко, сграбчи я за раменете и накара да застане на едно място:

— Да не си посмяла да намекваш, че си ме опетнила.

— Просто изтъквах колко неразумни са аргументите ти. — В гласа й се усещаше нетърпение, но в очите й светеше печална мъдрост.

— Ти ме окраде! Няма ми я писалката, портрета на… — Уилям млъкна като ударен от гръм. Чак сега го порази значимостта на нещата, които беше изгубил. — Боже господи, що за човек си ти, да задигнеш единствените ми спомени от Мери?

— О! — Тя разтревожено прехапа долната си устна и сведе поглед. — О!

Това го нарани повече, отколкото си представяше, че е възможно… Саманта коварно е дебнала момент, в който да заличи спомените от почтената му брачна връзка, за да остане само настоящето с нея. Настояще без бъдеще и без минало.

— Къде са нещата ми?

— Не знам.

— Къде са? — Той я разтърси свирепо, сякаш можеше да изтръска истината от нея.

— Наистина не знам. — Уилям щеше да я разтърси отново, ако тя не беше бутнала ръцете му, правейки му знак да замълчи.

Той също ги чу. Двама души, мъж и жена, които спореха вървейки. Не можеше да разбере думите, но гласовете му бяха познати. Дънкан и Тереза. Той раздразнение се зачуди дали не идват, за да го предупредят за презряното минало на Саманта.

Не. Те не знаеха нищо по този въпрос. Може би идваха, за да му четат конско затова, че се е възползвал от невинността й. Но не, девствеността й не беше нищо друго освен скъпоценност, която да бъде продадена на този, предложил най-висока цена. Саманта се беше надявала да му надене брачните окови.

Тереза и Дънкан изникнаха от мъглата и внезапно разговорът им секна. Или спорът им, по-точно казано.

Елегантната Тереза изглеждаше някакси… развлечена, въпреки че Уилям не можеше точно да определи защо. Може би беше забравила да си сложи някоя фуста? За всеки случай шалът небрежно обгръщаше раменете и, а косата й падаше на сплъстени кичури, като тази на Мара.

Тереза широко разтвори ръце и заситни към тях. Уилям си помисли, че ще го прегърне.

Вместо това тя се насочи право към Саманта. Уилям побърза да я пусне и се дръпна настрана.

— Саманта! Скъпа! — Тереза я хвана за китките и внимателно я повлече към къщата. — Тъкмо тебе търсех. Нуждая се от… помощта на друга жена… за декорирането на масите. — Тя се обърна към Уилям, избягвайки погледа му. — Нали разбираш, Уилям, това е едно от онези неща, за които е нужна само женска ръка.

— Той знае — спокойно я прекъсна Саманта.

Обикновено невъзмутимата Тереза затропа яростно с крака:

— Какво? Как? Не! — Без да дочака отговор, тя се впусна в атака. — Ти му каза, нали? Трябваше да изпълниш своя дълг, нали? Толкова ли не можа да разбереш, че това не е твоя работа? Ти…

— Ш-ш-ш-т — изсъска Дънкан.

— Как да не е моя работа! — възрази Саманта. — Това е моята родина…

Уилям изсумтя.

— …и животът на хиляди невинни хора виси на косъм.

— Ш-ш-ш-т — повторно изсъска Дънкан.

Жените първо го погледнаха, после се огледаха наоколо си и кимнаха.

Дънкан прокара ръка през косата си, която и без друго стърчеше във всички посоки и съвсем тихо прошепна:

— Много съм ви задължен, мис Пендъргаст.

— Какво имаш предвид с това, че си й задължен? — гневно го конфронтира Уилям. — Няма да я пусна да припари до тях! Тази жена от чиста злоба ще предупреди лейди Федърстоунбоу! Ще я заключа на тавана и ще изхвърля ключа!

— Не, Уилям, нищо подобно няма да направиш. — Дънкан извиси глас, за да надвика тримата си събеседници, но тонът му беше напрегнат и решителен.

Уилям остана с увиснала уста. От думите на приятеля си. От тона му. Той изпъчи гърди и застрашително се извиси над Дънкан:

— Извинявай, би ли повторил?

— Ще приемем помощта на мис Пендъргаст и ще благодарим на бога, че ни я праща тъкмо тук и сега.

— Как може да говориш така?

— Ти как можеш да говориш така? — Гласът на Дънкан се превърна в ентусиазиран шепот. — Отчаяно се нуждаем от тази карта. Капитан Фаруел каза, че тя е документ от първостепенна важност. Извадихме невероятен късмет, че лорд Хартън е придружаван от секретаря си, който е опитен картограф. Не можеш да си представиш размерите на пораженията, които ще нанесем на руснаците, ако заменим истинската карта с фалшива. Затова не можем да минем без мис Пендъргаст.

— Мислиш, че сдружаването с тази… тази паднала жена е отговорът на молитвите ни? — Уилям посочи с разтреперан пръст Саманта, после стисна ръце зад кръста си. Като военачалник, той нямаше равен. Беше хладнокръвен. Знаеше как да прикрива чувствата си, но точно сега всичките му умения го бяха напуснали.

Саманта го гледаше ведро. Ръцете й бяха отпуснати спокойно покрай тялото. Сякаш изтеклата нощ не беше съществувала. Сякаш обяснението му в любов не значеше нищо за нея.

— Тя не е паднала жена — или поне не беше до снощи — тросна му се Тереза. — За това безчинство си отговорен ти, Уилям. И аз, за мой вечен срам. — Тя обви ръката на Саманта с пръстите си и се втренчи в него с поглед, който не му вещаеше нищо добро. — Ти не си мъжът, за който те мислех.

На Уилям му се дощя да закрещи на Тереза, жената, която неотдавна считаше за идеалната партия.

Но сега мисълта за женитба с нея му беше омразна, а когато тя заговори с този свой повелителен тон, куражът му изневери и той не посмя да й кресне.

— Разбира се, че той е мъжът, за който го мислеше. — Дънкан пое ръката й в своята, повдигна я към устните си и я целуна с нежен плам. — Още от сутринта ти позна как ще реагира, когато узнае за специалните таланти на мис Пендъргаст.

Саманта сведе глава.

Но не достатъчно бързо, за да скрие усмивката си от Уилям. Той видя как погледът й с обич се стрелна към Дънкан и Тереза. И тогава му просветна… Беше ранна утрин. Тереза беше поразхвърляна. Видът на Дънкан беше изнурен, но щастлив. Приятелят му не беше избръснат, носеше снощните си измачкани дрехи и изглеждаше… навярно като самия Уилям.

Те бяха любовници. Тереза го беше отпратила при Саманта, за да се забавлява с Дънкан. Уилям трябваше да е разгневен до немай-къде, а вместо това… Вместо това откри, че хич не го интересува какво са правили тези двамата. Мислите му бяха обсебени от един-единствен човек. От една жена. Саманта, която така страшно го беше предала. И тогава му хрумна, че…

— Тя краде от мен! — триумфално извика той. Това щеше да подкопае доверието на Тереза и Дънкан в тази измамница. — Тя открадна миниатюрата с Мери. Единственият портрет на жена ми!

Очите на Саманта пламнаха гневно и тя вдигна юмрук. За момент Уилям си помисли, че тя ще му се нахвърли, но тогава пръстите й се разпериха и тя отпусна ръка. Все пак тя не отхвърли обвинението му, и от това му стана много болно. Но Уилям решително пренебрегна това скърбящо вътрешно гласче и триумфално се обърна към Дънкан и Тереза, които мълчаливо го гледаха.

— Готови ли сте да поверите важна мисия в ръцете на такъв негодяй?

— Ти наистина си говедо, Уилям — тежко въздъхна Тереза. На лицата им беше изписано отвращение и Уилям осъзна, че нищо, което той каже, няма да промени мнението им за Саманта

Ето защо предприе онова, в което беше най-добър. Атака.

— Казвам ви, че няма да се възползвате от уменията на мис Пендъргаст.

Дънкан се изстъпи напред и дръзко погледна приятеля си в лицето. Сви се пред погледа му, но не капитулира, както Уилям очакваше.

— Щом случаят е такъв, то аз ви освобождавам от длъжност, полковник Грегъри.

— Какво?! — изрева Уилям.

— Държите се толкова неразумно и емоционално — Очите на Дънкан се превърнаха в тънки сиви цепки — че споменахте за нашата мисия и за мишената ни в момент, когато нашият най-страшен враг може би се спотайва на три метра от нас и ни слуша. А гласът ви прогърмя доста мощно.

Дързостта на Дънкан го остави без дъх, а откровеността му изпрати по гръбнака на Уилям ледена тръпка. Дънкан говореше истината. Всеки можеше да се притаява наблизо под прикритието на сивата мъгла, да ги подслуша и те нищо да не разберат. Е, не и лейди Федърстоунбоу, тя куцаше лошо. Но мъжът й. Или Пашенка… Или някой от цялото съзаклятие шпиони, които пъплеха към Езерната област, привлечени от присъствието на господаря си.

Уилям и Дънкан се спогледаха, обзети от една и съща мисъл.

Дънкан не показа признаци, че смята да си подвие опашката.

Преди Уилям да вземе решение за бъдещите си действия, Саманта се освободи от Тереза и застана между двамата мъже.

— Чувствам се като кокал, за който са се сбили три улични песа. Обаче не съм никакъв кокал, нито пък, въпреки миналите си прегрешения, предателка. — Тя погледна Уилям право в очите и заговори с търпелив тон, който постави на изпитание самообладанието му, доколкото все още го имаше: — Ти спориш с Дънкан все едно имате някакъв избор. В този миг, на този прием, аз съм единствената джебчийка. Това е деликатен занаят. Трябва ви професионалист. Аз съм единственото ви попълнение. — Очите й се впиха в неговите, точно както миналата нощ, но сега в тях нямаше обич. Тази жена беше хладна, концентрирана и разумна.

Всичко, което една жена никога не трябваше да бъде.

— Хайде — обърна се Саманта към Дънкан и Тереза. — Да намерим тихо местенце, където можем да заговорничим на спокойствие. Искам да свърша по-скоро с тази работа и веднъж завинаги да си тръгна оттук. Повече не искам да видя физиономията на полковник Грегъри.

— Браво! — присмехулно извика Тереза и почна да ръкопляска.

— Отлично казано, мис Пендъргаст. — Дънкан й предложи ръката си. — Мисля, че беседката ще свърши работа.

Етикетът изискваше Тереза да тръгне редом с Уилям, но тя пренебрегна правилата и хвана свободната ръка на Дънкан. Тримата поеха напред, триумвират от сила и решителност.

— Тъй като Уилям няма да ни е от полза докато планираме операцията, ще го накараме да патрулира, за да осигури поверителността на дискусиите. — Дънкан се обърна към него и му подвикна:

— Ще можеш ли поне това да свършиш, друже?

Уилям крачеше след тях. За пръв път в живота си беше доволен, че е в ариергарда. В ситуация като тази той просто не можеше да поеме командването. Не можеше да се довери на Саманта за изпълнението на отговорната й мисия.

Не можеше да се довери на самия себе си. Той вреше и кипеше в казан от емоции. Той, човекът, за когото жените бяха приятно развлечение, но не и съставна част от живота на един мъж. Той, който се имаше венчан за армията и за диренето на справедливост, но никога не беше тръгвал истински по дирите на любовта.

Саманта беше прекършила мъжествения му дух. Дънкан беше прав: той беше изгубил умението си да вижда и мисли в перспектива. Говореше без да мисли, или по-точно казано, мислеше с оная си работа. Не беше способен трезво да прецени рисковете, свързани с мисията. Не, в този момент просто не смееше да застане начело.

Беседката мрачно се издигаше пред тях. Дънкан, Саманта и Тереза влязоха в нея без да обръщат поглед назад. Уилям тихичко почна да обикаля осмоъгълната постройка, проверявайки за врагове под всеки розов храст.

Нямаше никой. Бяха сами. Бяха изгубени сред мъглата.

Уилям притвори клепачи и се подпря с ръка на стената. Да. Беше изгубен. За пръв път в живота си не знаеше как трябва да постъпи, какво да предприеме. Вината беше изцяло нейна… Хубава работа, нали досега винаги беше твърдял, че ако някой има проблем, вината си е изпяло негова?

В какво се беше превърнал?

— В чантичката е. Картата е в чантичката й. — Гласът на Саманта долетя иззад стените на беседката. Уилям промуши глава през вратата и не се помъчи да скрие презрението си:

— Откъде пък знаеш?

Саманта продължи сякаш не го е чула. Него!

— Онази чантичка с лъскави черни пайети. Мъкне я навсякъде със себе си, и което е по-важно, непрекъснато шава с нея. Дори си помислих, че дамата е пристрастена към лауданума и държи там дрогата си. — Саманта сви рамене. — Картата е в чантичката й.

Дънкан кимна. Тереза кимна. И двамата изглежда приеха преценката на Саманта безрезервно.

Уилям се облегна на беседката и зарея поглед в мъглата. Нямаше какво да гледа Дънкан и Тереза. И Саманта.

— Можеш ли да направиш размяната? — попита Дънкан.

Уилям напрегнато зачака отговора, но такъв не последва.

— Можеш ли да смениш истинската карта с фалшификат?

Този път в гласа на Дънкан се усещаше повече настойчивост.

— Разбира се, че може — подвикна Уилям и се усмихна злобничко. — Тя си е направо готова за затвора.

— Млъквай, Уилям — сряза го Тереза. — Какъв е проблемът, Сам?

— Обикновено джебчиите прерязват връвта на кесията и я отмъкват, или бъркат в нея и задигат съдържанието й. — Саманта широко разпери ръце. — Никога не съм отваряла чантичка, за да извадя нещо и да го заменя с друго.

— Разбирам. — Тереза кимна.

— От друга страна, Тери, би могло да бъде и по-зле. — Саманта се ухили широко като палав хлапак. По-рано Уилям намираше тези усмивки доста очарователни. — Картата можеше да е пъхната в деколтето й.

Дънкан и Тереза прихнаха весело, а Уилям се намръщи яростно. Сам и Тери. Кога бяха минали на умалителни имена?

Преди Уилям да успее да изкрещи насъбралия се в гърдите му гняв, преди да ги заклейми с горещото си презрение, Дънкан излезе на прага.

— Уилям, направи допълнително кръгче. Искам да съм сигурен, че тук няма никой.

— Можеш да си сигурен — отговори Уилям, но намусено се оттегли. Оглеждаше се внимателно, както и при първата обиколка, търсейки отпечатъци от стъпки във влажната от росата почва, или каквито и да било доказателства, че някой — Пашенка например — е решил да провери как се справят шпионите му. Но засега Пашенка се укриваше в имението на лорд и лейди Федърстоунбоу. Естествено. Нямаше защо да излага живота си на излишен риск.

Уилям се върна до входа на беседката и чу последните думи на Дънкан:

— Значи това е планът. Дано господ даде ръцете ви да са сръчни, мис Пендъргаст.