Кристина Дод
Моята любима годеница (25)

25

Отвратителното домашно гости вървеше към своя край и тя скоро щеше да напусне пълното с безмозъчни идиоти имение. Когато обядът приключеше, Валда можеше да напусне трапезарията на Силвърмиър, където полковник Грегъри и неговата домакиня, тази шафрантия лейди Марчънт, бяха наредили да сервират ястията. Валда щеше да се качи в каретата си и най-сетне да потегли към Мейтланд през изпаренията на мъглата. Две нощи не беше спала. От болка насиненото й тяло не можеше да се унесе в сън.

И от тревоги какво ли щеше да предприеме Пашенка. Как да се справи с него. Как да се измъкне от ситуацията жива и свободна.

Не много отдавна нищо не можеше да й попречи да потъне в дълбок сън. Едно време никога не би се оставила Пашенка да я спипа неподготвена и да я нарита. Щеше да приеме нуждата да му се изплъзне като предизвикателство, нищо повече. Сега съзнанието й пееше ужасен припев: с двата крака. Хитрата сврака с двата крака.

Но тя не беше сврака, беше само хитра. Да.

Пък и будуването по цяла нощ си имаше предимства. Беше чула как Рупърт става и тършува в багажа й. Тя лежеше и се усмихваше във възглавницата, под която беше пъхната чантичката с лъскавите черни мъниста, в която пък беше прибрана безценната карта.

Щеше да даде на Пашенка картата. Да, точно така. Щеше да му я връчи веднага, след като му подхвърли, че има още много поверителна информация в главата си. Така щеше да съхрани живота си, докато успее да се измъкне.

Сега Валда премяташе с пръстите си чантичката, която висеше на едната и ръка и наблюдаваше множеството от гости, което се тълпеше около отрупаната маса. Всички се усмихваха, обменяха клюки, пълнеха чиниите си с ягоди, филии топъл хляб, тънки резенчета говеждо и студени аспержи. Тя също трябваше да яде, но не беше гладна. Просто искаше да си тръгне. Дори не й пукаше как е облечена, а тя беше издокарана в… наложи се да погледне надолу. Ах, да. Бронзов сатен със сребриста гарнитура. Тя беше най-елегантна от гостите.

Рупърт също не беше за изхвърляне. Висок, слаб, той беше по-аристократичен от тези генерали и посланици. В момента лицето му беше разтегнато в най-чаровна усмивка, докато разговаряше с една от младите провинциални дебютантки. Когато девойката се отдръпна, Рупърт я последва по петите. Дяволите да го вземат! Само ако можеше да разчита на него. Или ако й беше верен. Или ако не беше малодушен подлец. Тогава Валда би пощадила живота му, но вече бе късно. Беше я предал на всички възможни фронтове. Щеше да го елиминира в подходящия момент.

Тя се подпря на бастуна и опита да се заслуша в разговорите. Защо — и самата тя не знаеше. Вече беше задръстена от информация. Напоследък се чувстваше толкова замаяна, че снощи реши да запише малко от узнатите тайни. Малките детайли бяха започнали да й убягват — на нея, която по-рано помнеше всичко!

Освен това някои от хората, които виждаше, бяха започнали да изглеждат… смахнато. Отвреме-навреме й се привиждаше някой мъж, който приличаше на скелет. Жена, бледа като смъртница. Дете, което говореше с кънтящ глас. Когато обърнеше глава, тях ги нямаше. Сякаш призраците на всички, които беше убила, се бяха наговорили да я преследват.

Абсурд. Трябваше да се наспи.

— Лейди Федърстоунбоу — извика лейди Марчънт в ухото й.

Валда подскочи толкова рязко, че лейди Марчънт трябваше да й се притече на помощ, за да не се прекатури.

— Лейди Федърстоунбоу, на всяка цена трябва да си похапнете от вкусния обяд. — Лейди Марчънт грубичко подбутна Валда към масата. — Държим да си подложите добре, за да ни запомните с хубаво.

Валда автоматично превключи на друг режим и стана преливащата от любезност възрастна дама:

— Драга, не мога да се добера до масата от тази навалица. Може би вие ще сте така добра да ми напълните една чиния?

— Милейди, вашата сила винаги ме е впечатлявала. Ето оттук ще минем. — Лейди Марчънт приложи допълнителен натиск върху раменете на Валда и я избута сред множеството гости. — Не бихте желали да пропуснете такова невероятно пиршество.

— Пиршество ли? — Натъртените ребра на Валда отнасяха случайни удари с лакти, ушите й скоро бяха проглушени от неспирното дърдорене на обядващите хора. Опитната шпионка извиси пронизително глас. — Вкиснатото ви вино и гадната ви помия не са никакво пиршество. Жалък избор на меню, милейди, жалък. — Валда осъзна, че я е напуснало чувството й за хумор, което толкова години й служеше като камуфлаж и безуспешно опита да се овладее. — Няма защо да ме гледате така. — Един от онези скелети надничаше зад рамото на лейди Марчънт. — Все едно съм ви изяла десерта с вилица. Това е рискът, който всеки английски войник поема…

— Английски войник ли? — Лейди Марчънт се взираше зад нея.

Валда примигна. Там стоеше лейди Стивънс, която си бъбреше с лейди Блеър.

— За какво говорите? — учуди се лейди Марчънт.

— За нищо. Нищо. — Валда понечи да си тръгне. Някъде сред гостите се надигна глъчка. Лейди Марчънт я възпря:

— Вижте ги, те се карат.

Моментът на лудост отмина и Валда се загледа в кавгата.

Полковник Грегъри беше стиснал мистър Монро за гушата. Тълпата от гости беше оформила традиционния боен кръг. Всички гледаха с напрегнати лица двамата побеснели мъже.

А те наистина бяха побеснели. Полковник Грегъри изглеждаше така, сякаш едва се сдържаше да не удуши противника си. Мистър Монро беше почервенял целия и в очите му грееше коварен блясък.

— Лъжец! — изкрещя полковникът, гледайки Монро право в очите. — Не си бил цялата нощ на лов за шпиони!

Последната дума прикова вниманието на Валда. Шпиони? За какво говореше този нещастник?

Мистър Монро се изтръгна от хватката на полковник Грегъри.

— Как смееш да ме наричаш лъжец? Тази нощ изпълних дълга си. Аз съм герой! Ти си кръгла нула в сравнение с мен!

— Ти си нищожество. Издънка на проклет шотландец. — Полковник Грегъри отново го стисна за гърлото. Зъбите му бяха оголени като на бясно куче. — Гнусен зестрогонец!

Зестрогонец или не, това не интересуваше Валда. Тя искаше да чуе за шпионите. Загледа ги още по-напрегнато и се приведе напред за да не изпусне и думичка от спектакъла.

— Ти кого ще наричаш зестрогонец? — Дънкан Монро блъсна полковник Грегъри в гърдите. — По-добре виж себе си! Аз поне я обичам!

Лейди Марчънт си пое дълбоко дъх. Валда я погледна и разбра — те се караха за нея. Очарователно. А онзи тип беше споменал нещо за шпиони. Два пъти по-очарователно. Болката в ребрата й, страхът й, дори изтощението на сетивата й изчезнаха щом тя се концентрира върху разиграващата се сценка.

— Знам какво си намислил — крещеше полковник Грегъри. — Решил да сваля лейди Марчънт, моля ви се!

Сега цялата тълпа ужасено си пое дъх. Кръгът около противниците се затегна.

Валда се приведе още по-напред с блеснал поглед.

Мистър Монро се нахвърли върху полковник Грегъри, който се завъртя като пумпал, за да му се измъкне. Жените нададоха писъци. Мъжете закрещяха одобрително.

Валда усети как някой дърпа безценната й чантичка и я сграбчи, докато все още висеше на ръката й. Завъртя се към човека до нея — човекът, който се беше опитал да открадне картата.

Онази крадла. Онази гувернантка с русата си до бяло коса. Онази мис Пени Гаст. Ловка като змия, Валда сграбчи адското изчадие и му изви китката:

— Върни ми я!

— Какво? — Мис Пени Гаст се правеше на света вода ненапита.

Валда пъхна другата си ръка в джоба, скрит под полата й, обви пръсти около дръжката на новия си пистолет и непохватно го изтегли.

— Върни ми я — извика тя и насочи оръжието към гърдите на крадлата.

— По дяволите! — Мис Гаст опита да се дръпне от дулото, но тълпата, която се беше скупчила около нея не й позволи да мръдне.

— Лейди Федърстоунбоу, какво си въобразявате? — лейди Марчънт грубо се нахвърли върху нея.

Хората около тях започнаха да забелязват пистолета и жените запищяха още по-силно. Полковник Грегъри и мистър Монро спряха да се бият.

— Върни ми я — за пореден път заповяда Валда.

Мис Гаст разпери празните си ръце.

— Нали виждате, не държа нищо.

— Какво става тук? — Полковник Грегъри използва рамото си, за да си пробие път през тълпата.

Валда заби пистолета в корема на мис Пени Гаст. Полковник Грегъри замръзна на място.

— Не мърдай! Саманта, не мърдай!

— Никаквицата ми открадна… документа — каза Валда. — Всички знаят, че тя е джебчийка.

— Не, не е. — Тази кучка, Лейди Марчънт, се намеси. — Казах ви, че сте се объркали. Запомнили сте името погрешно.

— За бога, Валда, да не си се побъркала? — Рупърт я гледаше втренчено иззад тълпата.

— Нали виждате, не държа нищо. — Мис Гаст говореше с онзи успокоителен тон, които направо я подлудяваше.

Валда искаше да ги застреля всички, но за съжаление разполагаше само с един куршум. Един куршум, с който да види сметката на никаквицата, която беше задигнала картата.

— Никой не може да краде от мен безнаказано.

С плавни движения мис Гаст разпери ръце:

— Защо не проверите дали вашият документ не си е на мястото? Ще се уверите, че не у мен.

Валда се поколеба. Мис Гаст изглеждаше искрена.

Лейди Марчънт беше раздразнена.

Полковник Грегъри беше… пребледнял.

Валда стисна меките ръбчета на чантичката със свободната си ръка и чу шумоленето на хартия. Почна да й се гади. Тя внимателно отмести пистолета от корема на мис Гаст. Цялата тълпа стоеше като вцепенена, когато тя отвори чантичката си и надникна вътре.

Картата си беше там. Сгъната на квадрат. Червеният печат подчертаваше важността й. Пистолетът увисна в ръката й.

— Съжалявам, мис Гаст… Помислих ви за… Взех ви за някой друг.

— Името ми е мис Пендъргаст. — Гласът на младата жена звучеше уверено, ала ръцете й трепереха толкова силно, че тя трябваше да ги скрие в гънките на роклята си. — Мис Саманта Пендъргаст.

Мистър Монро излезе пред множеството и взе пистолета от ръцете й.

Чу се всеобща въздишка на облекчение.

Лейди Марчънт притисна длан към челото си и припадна по най-неделикатен начин, стоварвайки се на мраморния под като чувал картофи. Мистър Монро веднага й се притече на помощ и коленичи до нея.

— Ароматични соли! — развика се той.

Полковник Грегъри сграбчи мис Гаст в прегръдката си. За момент и тя беше на път да припадне, но после се овладя, вдигна глава и яростно се нахвърли върху него:

— Не ме харесваш, не те харесвам, отказвам да ме наказваш за смъртта на жена ти. Няма да съм изкупителна жертва за срама ти. Тъй че пускай ме — сега!

Изражението на полковник Грегъри в този момент струваше милиони. Валда с удоволствие би догледала тази сценка, но Рупърт я сграбчи и се помъчи да я избута към вратата. Тя му оказа съпротива и той не успя да я помръдне, но хората започнаха да ги гледат. Посланикът и шефът на Хоум Офис я наблюдаваха особено внимателно. Валда се наведе, вдигна пистолета, който лежеше на пода до суетящия се мистър Монро, пъхна го в джоба си и излезе от трапезарията с високо вдигната глава.

Последните думи, които достигнаха до слуха й, бяха на разгневения полковник Грегъри:

— Мис Пендъргаст, съберете багажа си. Връщате се в Лондон още утре сутринта.