Кристина Дод
Моята любима годеница (18)

18

— Виж ти, Уилям, скъпи, колко добре се справя нашата малка гувернантка. Ти беше прав. — Мед капеше от гласа на Тереза, когато тя обгърна ръката му.

Уилям знаеше защо. Тя го изтикваше все по-далеч и по-далеч от сферата на Саманта. Точно това беше планът й: да превърне младата гувернантка в център на вниманието и да запази Уилям само за себе си. Достойна за възхищение стратегия, от която печелеха и Саманта, и Тереза. Единствено Уилям се чувстваше недоволен и объркан.

Макар че… защо всъщност? Беше се надявал, че Саманта ще се окаже в свои води сред доброто общество. Не защото я желаеше, а защото социалните й умения щяха да бъдат полезни за дъщерите му. Уилям заби поглед в стъпканата трева под ботушите си и се зачуди защо се държи предизвикателно с него, но не и с другите мъже. Непрекъснато търсеше възможност да го уязви и му създаваше само главоболия, а с господата сега беше нежна и пленителна.

А и фактът, че Тереза беше сметнала за нужно да предприеме тази маневра, говореше за зле прикрития интерес към гувернантката на дъщерите му. Това беше много лошо. Дори да не направеше Тереза своя съпруга, като домакиня тя имаше право да пълното му внимание.

— Ела — подкани той Тереза. — Генерал Стивънс и съпругата му пристигнаха. Трябва да ги поздравим.

Той отведе лейди Марчънт, но някак си неусетно и за него самия не спираше да държи Саманта под око, докато тя се къпеше във възхищението на тълпата от джентълмени, офицери и лордове около нея, която неспирно се увеличаваше.

Дори беше привлякла интереса на лорд Хартън, който произхождаше от много стара и много богата фамилия. За самия лорд се говореше, че има връзки из всичките етажи на Хоум Офис. Лорд Хартън доброволно беше взел участие в плана да впримчат двамата Федърстоунбоу.

Ако не бяха препоръките на лейди Бъкнел, Уилям щеше да се отнася крайно подозрително към съблазънта и изкушението, които младата жена излъчваше.

Но как да не се поддаде на магията на чара й?

Лицето й беше като отворена книга, жестовете й бяха свободни и непринудени за разлика от тези на поканените дами. Тънките й пръсти пърхаха като криле на птичка. Тя беше жизнена, русокоса, уникална по загадъчен начин, който привличаше мъжете като мухи на мед.

Докато поздравяваше гостите, усмихваше се и бъбреше Уилям не спря да я гледа. Не защото се боеше, че тя ще допусне грешка. Просто не можеше да откъсне поглед от нея.

Гърленият й смях, дързък и свободен, затрептя във въздуха.

Главите на дамите се обърнаха подир нея, после съзаклятнически се скупчиха наедно.

— Боже мили! — Стоманеният поглед на Тереза вещаеше зло за всяка проява на женско коварство. — Трябва да нагледам моите скъпи приятелки.

— То се знае — отвърна Уилям. Той видя как тя отиде при групичката дами и ги поведе към гувернантката, използвайки невероятното си обаяние. Представи ги на Саманта и след миг всички избухнаха във весел смях.

Придържайки се към правилата на доброто възпитание, Тереза беше отстранила опасната ситуация.

— Лейди Марчънт е идеалната домакиня — изрече мистър Грей на висок глас. Този посивял господин, облечен в сиво, погледна четиримата мъже, наобиколили Уилям, и когато се увери, че са сродни души, попита тихо:

— Плъховете захапаха ли сиренцето?

— Още не, крият се в дупката си. Но аз не само им изпратих покана, в която изразявам най-съкровеното си желание двамата ми съседи да ме почетат с несравнимото си присъствие. Внедрил съм шпионин сред прислугата им, който разполага със списък на гостите. Лорд и лейди Федърстоунбоу знаят всяко име. — Уилям замахна с ръка към четиримата джентълмени до него. — С вас, мистър Грей, и с Хартън, и с генерал Стивънс няма как плъховете да не довтасат.

Тереза улови погледа му. Той се усмихна и кимна сякаш водеше най-обикновен учтив разговор.

Генерал Стивънс, гладко избръснат мъж с изправена стойка, взе думата:

— Планът е невероятно рискован. Някой може да се изпусне и да даде истинска информация.

— Рискът е реален — съгласи се Уилям. — Но никой от тези мъже не е стигнал до сегашния си пост случайно. Всички те знаят да си държат езика зад зъбите.

Лейди Стивънс отиде при тях и господата се дръпнаха, за да й сторят място. Тя беше спечелила уважението на военните: говореше пет езика, а с невинните си сини очи беше измъкнала много поверителна информация от чуждестранни агенти.

— Ти мразиш да пътуваш с такава припряност, Хенри. Да изминеш толкова много мили за някакъв прием. Разбирам да беше битка…

Господата почнаха да се смеят. Веселието им секна, когато Тереза се приближи до тях.

— Извинявай, че се наложи да те оставя, Уилям, но исках да обясня на дамите защо гувернантката трябва да присъства на приема. Не исках да ни мислят за печени-недопечени, както толкова странно се изразява мис Пендъргаст.

— Наистина, защо тя е тук? — полюбопитства лейди Стивънс.

— Уилям е поканил неравен брой мъже и жени, а мис Пендъргаст е надарена с такива прекрасни обноски, че веднага се сетихме за нея. Но тя е скромна и трябваше много да се потрудим, за да я придумаме въобще да присъства на приема. — Тереза потупа Уилям по ръката. — Това е виновникът мис Пендъргаст да е сред нас сега и него трябва да корите.

— По-скоро ще го наградим с медал! — засмя се генерал Стивънс и останалите мъже се присъединиха към него.

— Да, тази госпожица определено не страда от липса на мъжко внимание. — Лейди Стивънс хладно премери Саманта с поглед. — Известно ли ни е коя е тя?

— Имаш предвид като семейство и роднини ли? Не. — Тереза направи гримаса. — Доколкото знам, тя е сираче, но се намира под опеката на лейди Бъкнел.

— О! — изкашля се генерал Стивънс. — Тогава всичко е наред.

Прочутата усмивка на лейди Стивънс разцъфна на устните й:

— Да, щом лейди Бъкнел гарантира за нея, тогава всичко е наред. Я виж ти! Любимият ми приятел, италианският посланик! Трябва да го поздравя.

— Не без мен, скъпа. Този тип е влюбен в теб, откакто ти дебютира преди двайсет години. — Генерал Стивънс последва жена си.

Всички се засмяха и се разпръснаха сред тълпата. Уилям се обърна към Тереза:

— Ти извърши невъзможното с дамите.

Тереза се помъчи да си придаде вид на оскърбена невинност; но се отказа и се изкикоти:

— Обичам другите да играят по свирката ми.

— Пропиляваш таланта си. Трябва да те назначат за завеждащ на английското дипломатическо представителство в Париж.

Тереза, която уж беше обръгнала на всякакви светски ласкателства, се изчерви смутено:

— С радост. Защо не ме препоръчаш?

— Може би ще го направя. — Той беше пропуснал един съществен елемент в списъка с желаните качества у потенциалната му съпруга: трябваше да я харесва. Въпреки всичките недостатъци на характера й и женски хитрости, той много харесваше Тереза.

— Откри ли портрета на Мери? Онзи, който търсеше вчера?

Удоволствието му от деня, от изобретателния му план, помръкна.

— Още не съм. Омразна ми е мисълта, че някой от слугите го е задигнал, но очевидно случаят е такъв.

— Нямаш нужното време за доброто управление на едно голямо домакинство. — Тереза нежно го докосна по бузата. — Трябва ти съпруга, уважаеми.

Жестът й беше доста откровен и това то изненада. Обикновено Тереза беше самото олицетворение на изтънчеността и финеса. Уилям се огледа наоколо и видя няколко развеселени погледа, отправени към тях. Дънкан се мръщеше. Саманта беше с гръб към него. Само на него ли му се струваше, че Тереза току-що е поискала ръката му?

— Добре де! — жизнерадостно възкликна тя. — Навярно смяташ, че можеш да се оправиш и без съпруга. Вече имаш известен опит.

Уилям осъзна, че не е отговорил. Това беше много грубо, но от друга страна… какво да каже? Не можеше да падне на колене и да й предложи брак пред всички тези хора. Той дори не беше помислил как ще й отправи предложението… още един пропуск от негова страна. Той беше човек, който не оставя нищо на случайността. Но ето че протакаше този тъй важен въпрос.

Заради целувката на друга жена.

— Горд съм, че се справях успешно с прислугата. — Уилям побърза да навакса със закъснелия отговор. — Досега. Моля се да не изчезне нещо друго.

Тереза очевидно се чувстваше обидена, защото устата й беше нацупена, а речта — припряна:

— Аз също. Мога ли да те оставя да се справяш сам с гостите? Искам да проверя дали са пристигнали коприните, които поръчах за бала.

— Коприните? — Това пък колко ли щеше да струва?

— За декорация на балната зала. Не се безпокой, гостите ще бъдат впечатлени.

— Не се и съмнявам — промърмори той и се опита да изобрази интерес.

Очевидно опитът му не сполучи, тъй като Тереза се запревива от смях:

— Обещавам да не те тормозя с повече подробности.

— Благодаря ти.

Докато Тереза бавно крачеше към къщата, Уилям обходи с поглед насъбралото се множеството. Дъщерите му бяха замъкнали съседските деца, общо дванайсет на брой, на поляната да играят крикет. Дамите се бяха пръснали сред тълпата и пронизителните им гласове приятно допълваха мъжкия хор. Всичко беше идеално за прием — и за устройването на клопка.

Дънкан го гледаше разтревожено. Двамата Федърстоунбоу още ги нямаше. Хората на Уилям бяха докладвали за пристигането им в Мейтланд. Той им беше изпратил личната си покана, но отговор нямаше. Обзе го напрежение. Ако планът му не проработеше, трябваше да арестуват лорд и лейди Федърстоунбоу по подозрение в шпионство, а подозрението все още не беше факт и можеше да бъде оборено. Пък и щеше да е толкова по-приятно да предоставят на Пашенка заблуждаваща информация преди да го пратят да си ходи по пътя.

От друга страна — Уилям се вцепени при тази мисъл — след като двамата Федърстоунбоу ги нямаше, той можеше да отиде при Саманта.

Тълпата от джентълмени покрай нея се беше разпръснала, когато трима от младите офицери уж се сбориха. Саманта сякаш не забеляза идването му, но щом той я заговори, тя спокойно се извърна, за да посрещне погледа му.

Добре. Значи през цялото време го е усещала.

— Видяхте ли, мис Пендъргаст? — Уилям се въздържа да я докосне, понеже чувстваше десетките женски очи, които следяха всяко негово движение. — Нали ви казах, че ще се справите отлично на приема ми.

— Никой ли не ви е казвал, че „Нали ти казах“ е ужасна фраза?

— Само хората, на които съм додявал с нея. — Уилям сподави смеха си.

Саманта се усмихна, но не с хлапашката непринуденост, която винаги го пленяваше. Погледът й се беше устремил някъде настрани и отказваше да срещне неговия. Страничният наблюдател нямаше да види искрите, които припламваха помежду им.

— Ако не можете да се отучите от този навик, боя се, че шансовете ви за валс с някоя от онези очарователни дами застрашително намаляват.

— Но все пак ще танцувам с теб — тихо заяви той.

При тази декларация Саманта го погледна право в очите. За един безкрайно дълъг момент двамата останаха така, после младата жена шокирано отмести поглед.

Уилям беше доволен. Тя беше разкрила уязвимостта си и желанието да се озове в прегръдките му. А той, който винаги беше мразил танците, от все сърце желаеше балът да е още тази вечер, за да я притисне към себе си и да заличи спомена за нахалните ухажори, които се въртяха около нея.

Все пак тя запази спокойствие и дори успя да придаде на гласа си прозаичен, леко отегчен тон:

— Отговорът ми на първия ви въпрос е — да, открих, че се оправям доста добре във вихъра на светския живот. Това въобще не е трудно. Отнасям се с джентълмените като с невръстни момченца: гледам ги в очите, преструвам се, че глупавите им пререкания са ми интересни и мило ги коря, когато глупавите им шеги заплашват да излязат от контрол.

— Говорите саркастично за мъжкия род. — В действителност Уилям не възразяваше: щом не намира привлекателни черти у другите мъже, толкова по-добре за него.

— Съвсем не. Джентълмените са много дружелюбни. — Тя кимна в посока към жените. — Дамите също, благодарение на лейди Марчънт.

— Как да не останат възхитени?

— Боя се, че много лесно. Дамите не се подлъгват по модната рокля или хубавия аксесоар.

Напуши го смях. Тази жена наистина ли беше толкова наивна? Да, беше. Уилям го знаеше.

— Повярвай ми, скъпа, мъжете не се чувстват запленени от твоята рокля.

Челото й се набръчка:

— Искаш да кажеш, че… на тях им допада фигурата ми? Надали. Много съм тънка и нямам почти никакви извивки. — Изглежда тя осъзна, че е груба, защото добави: — но все пак благодаря за комплимента.

Ако можеха да останат насаме, Уилям щеше да й покаже колко пленителна и чаровна я намира. Но офицерите, лордовете и господата, които се бяха дръпнали настрана от уважение към него установиха, че уважението им си има граници. Започнаха да мърморят под носа си, да тъпчат земята като неспокойни коне, да шават нервно. Уилям мрачно ги изгледа и каза:

— Позволи ми да те предупредя. Младите офицери наскоро се завърнаха от Индия и все още са доста диви. Съветвам те да се отнасяш много подозрително към предложения за разходки в градината под блясъка на звездите.

— Освен ако не искам да се сборя с тях ли? — В очите й проблесна раздразнение. Уилям нямаше представа с какво го е предизвикал. — Повярвай ми, мъжете от всички социални прослойки използват все една и съща стръв. Знам им всичките номера.

Ревността го жегна:

— Много мъже ли са опитвали да те прелъстят?

— Да, много. Всички до един — безуспешно. И никой няма да успее. Както и преди заявих, аз съм свободна жена и възнамерявам да си остана такава. — Тя го изгледа с изпепеляващо презрение. — Нищо не ме е накарало да размисля.

Естествено тя искаше да каже, че той не я е накарал да размисли. Но по този начин неволно му беше съобщила, че не намира другите мъже за привлекателни. Уилям се постара да скрие задоволството си, но тя въпреки всичко го усети и недоумяващо се втренчи в него.

Дънкан бавно отиде при тях.

— Мис Пендъргаст, толкова се радвам да ви видя отново — каза той, явно автоматически, защото не й обърна никакво внимание, а Дънкан винаги беше галантен с дамите — освен ако не беше на работа. — Уилям, лорд и лейди Федърстоунбоу дойдоха. Мисля, че ще искаш да ги поздравиш лично.

Уилям се обърна и видя лейди Федърстоунбоу, която куцукаше по ливадата, облягайки се тежко на бастуна си. Тогава докосна Саманта за пръв път този ден. Кратък допир по ръката й, облечена в ръкавица. Само веднъж и то лекичко.

Между двама им пламна искра. Големите й кафяви очи се отвориха широко и тя дълбоко си пое дъх.

— Помни, че не си толкова опитна, колкото си мислиш — нежно я предупреди той. Когато се отправи към лейди Федърстоунбоу му се стори, че я чу да си мърмори:

— Не съм и толкова невинна, колкото ме мислиш.

 

 

— Извинете ме, господа. — След обяда на следващия ден Саманта кимна учтиво на групичката джентълмени. — Имам определени задължения, от които не мога да се отклоня.

— Полковник Грегъри не се нуждае от вас. — Лейтенант Дюклос се усмихна галантно, макар и малко остро. Той не беше приел достойно абсолютното и безразличие към неговата особа. — В момента разговаря с лорд и лейди Федърстоунбоу.

— Полковник Грегъри може би — не, но една от дъщерите му — да. — Саманта направи реверанс и с бодра крачка се запъти към къщата. Защо лейтенантът беше решил, че задълженията й имат нещо общо с Уилям? Беше ли издала по някакъв начин интереса си към полковник Грегъри? Беше ли се усмихнала твърде сладко? Беше ли го погледнала прекалено влюбчиво?

Разтърка слепоочията си. Любовта беше трудна работа. Любовта.

Спъна се на прага и лакеят я подхвана, за да не падне. Тя му поблагодари и продължи да върви, движейки се механично, слагайки единия крак пред другия. Надяваше се, че няма повече прагове; радваше се, че в къщата няма никой, защото точно сега не можеше да се справя с никакъв род проблеми, дори не можеше да води разговор, също както не можеше да лети.

Влюбена? В полковник Грегъри? Невъзможно. Това беше върхът на глупостта.

Хубаво. Признаваше си: беше привлечена от него, намираше тялото му за съблазнително, разговора с него за ободряващ, целувките му за вдъхновяващи. И това беше всичко. Някакво безумно увлечение по целувките му. Ето защо наблюдаваше устните му, докато той говори и си представяше как се плъзват по кожата й. Ето защо по цяла нощ не спираше да мисли какво да облече. Просто беше под влияние на магнетизма му, нищо повече. Сърдечните й трепети, неустоимото желание да танцува под слънчевите лъчи, тази нужда да го вижда денонощно — това не беше любов. Той беше с високо обществено положение, а тя — проста гувернантка. Не беше влюбена в… никой мъж. От опит знаеше, че любовта не съществува. Не можеше да се случи на нея.

Саманта влезе в празния музикален салон и седна пред пианото. Отвори капака и прокара пръсти по клавишите. Когато акомпанираше на Мара, великолепният инструмент се сливаше с гласа на момичето в божествена хармония. Утре полковник Грегъри щеше да има всички основания да се гордее с дъщеря си. Гласът й беше всичко, за което човек можеше да мечтае.

Младата жена се намръщи. Но самата Мара беше… объркана. Уплашена. Ужасена от предизвикателството да пее пред толкова много хора.

Разбираше я. Когато нейният баща реши, че дъщеря му трябва да почне да си изкарва прехраната, Саманта беше на четири годинки. Остави я на едно кръстовище, с омазано личице, за да има по-страдалчески вид. Трябваше да пее, за да има вечеря. Саманта беше толкова уплашена, че гласът й трепереше и никой не й даде пукната пара. Онази нощ си беше легнала гладна, защото баща й отказваше да храни някакъв безполезен търтей. Саманта бързо преодоля сценичната треска, но никога не забрави онзи вледеняващ страх.

Баща й. Да. Щом й се струваше, че има опасност да се влюби, трябваше да си спомни баща си — наполовина уелсец, наполовина побъркан. Да си спомни нощите, в които се напиваше и падаше мъртвопиян на леглото. Дните, в които беше трезвен и намусен, търсещ някой, от който да изкрънка два пенса за джин. Времената, когато се усмихваше — чист, избръснат, с подаръци в ръцете за дъщеричката и съпругата. Когато беше малка, Саманта не разбираше защо майка й почна да плаче точно тогава. По-късно разбра, че баща й е прелъстил една богаташка и я е задоволявал срещу пари. Той беше красавец, и когато поискаше можеше да бъде много чаровен. Като се сетеше за трагичната му кончина… Саманта заслони с ръка очите си, сякаш така щеше да прогони спомена.

Да. Когато я връхлетеше томителният копнеж по полковник Грегъри, щеше да си спомни за татко.

Чу трополенето на ботуши по дъсчения под и побърза да се съвземе.

Мара застана на прага. Лицето й беше поруменяло.

— Съжалявам, че закъснях, мис Пендъргаст, но играхме на народна топка.

— Значи затова си със старите дрехи.

— Мисис Честър настоя. Тя вече трябва да зашие джоба на новата ми рокля, защото го натъпках със страшно много камъни и той се скъса. — В гласа на Мара нямаше и капка разкаяние.

Полковник Грегъри беше прав за мисис Честър. Дребната дама имаше абсолютен контрол над децата независимо от броя им, а чувството й за здрав разум се оказа незаменимо. Саманта не се тревожеше за момичетата, защото бяха в добри ръце, поне докато траеше приемът.

— Ще пеем ли? — Саманта прокара пръсти по клавишите.

Мара отиде до пианото и след като се разпя подхвана прочутата балада „Барбара Алън“, посветена на любовницата на крал Чарлз Втори. Гласът й беше висок и чист. Тя пееше старата балада със затрогваща невинност. Преди края на втория куплет момичето спря и се обърна към Саманта:

— Знаете ли къде ходи баща ми по нощите?

Саманта прибра ръце в скута си. Сърцето й заби по-бързо. Какво имаше предвид Мара? Беше ли видяла как Уилям я целува?

— Да не си видяла как баща ти излиза някъде посред нощ?

— Да! Всяка нощ татко яхва коня си.

— О! Искаш да кажеш, когато залавя разбойници.

— Не, типове, по-опасни от разбойници. — Момичето звучеше съвсем делово.

— И кои са тези типове?

— Не знам, но снощи плениха някой, който е по-опасен от разбойниците.

Уилям беше пленил нещо повече от разбойник. Беше пленил сърцето й. Влюбена. Тя беше луда.

— Браво на него. Чудесно е, че баща ти е толкова смел и се грижи за нашата безопасност. Трябва много да се гордееш с него.

Мара сви рамене.

— Да, мис. — Детето я наблюдаваше замислено и потропваше с крак.

Саманта беше обзета от подозрения.

— Как разбра това?

Мара вирна брадичка:

— Криех се под писалището в кабинета на татко и чух разговора му с мистър Монро.

— Тази сутрин ли?

— Да.

Моменти като този бяха най-голямото изпитание за всяка гувернантка. Саманта протегна ръце:

— Ела тук, миличка.

Когато Мара се сгуши до нея на пейката пред пианото, Саманта я прегърна и отметна косата от челото й.

— Нали знаеш, че не бива да подслушваш?

— Да, обаче и в кабинета не биваше да съм, така че нямах друг избор. — Мара сви рамене. — Татко щеше да ми крещи.

Детето намираше този аргумент за напълно логичен. Саманта също, колкото и тъжно да й беше от този факт.

— Да, ами… друг път не се крий.

— Обещавам.

— Най-добре да не казваш на никого какво си узнала в кабинета. Това може да се окаже опасно за баща ти. — В съзнанието й веднага се разигра сценка, в която Уилям се изправяше срещу разбойник, който успяваше да го простреля. Любимият й се гърчеше на земята, докато бандитът насочваше пистолета си…

— Не съм толкова глупава — възмути се Мара. — Само с вас щях да споделя. На вас мога да кажа всичко. Нали?

Това беше изречено с треперлив глас, който накара Саманта да наостри уши. Тя се вгледа внимателно в момичето, което се беше гушнало в нея.

— На сто процента. Искаш ли да ми кажеш нещо?

— Да… Не.

— Искаш ли да отгатна?

— Не. — Мара се изтръгна от ръцете на младата жена и застана до пианото. — Искам да пея.

Саманта знаеше, че всеки опит насила да изтръгне признание от детето е обречен на неуспех. Все пак, когато песента свърши, тя се помъчи да му вдъхне увереност:

Довечера ще пееш великолепно и ще бъдеш сензацията на вечерта, гарантирам ти. Баща ти ще е невероятно горд с теб.

— Мис Пендъргаст? — Лицето на Мара посърна.

— Да, миличка?

— Това… То е… за… — Дишането на момичето се накъса и то шумно си пое въздух.

— Когато пееш довечера, ще видиш, че ще забравиш всичките си тревоги и страхове и ще се пренесеш в един друг свят.

— Да, мадам, знам, но… — Погледът на Мара беше изпълнен с безнадеждност. — Друго е.

— Какво има тогава?

— Мис Пендъргаст, на вас мога да кажа всичко. — Гласът на момичето се покачи с октава. — Нали?

Пак същият въпрос. Саманта се изправи и прегърна Мара през раменете.

— На сто процента.

— Дори ако то е… — Мара спря. Сякаш стадо диви коне препускаха в коридора. След миг сестрите й нахълтаха в салона.

— Дойдохме да репетираме песента си — извика Агнес.

— Ще репетираме! Ще репетираме! — Кайла и Емелин подскачаха и пляскаха с ръце.

Мара се отскубна от прегръдката й:

— Обичам репетициите!

Саманта искаше да я извика, да я задържи, но… сега тя изглеждаше добре. Дано всичко да се нареди — с Мара, с полковник Грегъри — и с нея.

Саманта просто не биваше да забравя коя е, откъде е дошла и никога пред никого да не признава любовта към бащата на поверениците си.

В това число и пред себе си.