Кристина Дод
Моята любима годеница (4)

4

На дневна светлина полковник Грегъри изглеждаше още по-привлекателен — и по-опасен — отколкото в мрака на нощта. От глава до пети беше облечен в черно: Черен вълнен костюм. Черни ботуши, лъснати просто съвършено. Твърдо колосана бяла риза. И черно копринено шалче, чийто възел беше оформен с войнишка прецизност. Дрехите прилепваха по тялото му като ръкавица… и разкриваха изключителната му мъжественост.

Той беше от онези мъже, които незабавно привличат женското внимание. Саманта със сигурност не правеше изключение, и откликът й я караше да изпитва леко неудобство. Искаше да излее върху него гнева си, задето я беше изоставил в мрака сред пустошта. Искаше да се слее с кремавожълтата стена и да го изпива с поглед, докато не проумее какво е това чувство, което кара коленете й да треперят и от което коремът й се е свил на топка.

Или не… дискомфортът не беше в корема й, а някъде по-надолу, и усещането не бе точно болезнено, а… не можеше да го определи, но чувството със сигурност не й харесваше.

Гневът беше по-лесен за разбиране.

Той се загледа в Кайла, която чешеше носа си с ръкав, и в Мара, която търкаше прасеца на единия си крак с обувката на другия.

— Стройте се! — нареди той.

Момичетата веднага се втурнаха да изпълнят заповедта му и се наредиха в редичка, от най-голямата към най-малката. Стояха целите в слух, като добри малки войници, с изпъчени гърди и вдигнати брадички. С отсечени крачки баща им стигна до Агнес, обърна се надясно и като на парад мина пред редичката. Той спря и даде знак на Емелин да оправи престилката си, което момичето изпълни на мига. После измарширува и спря пред Мара.

— Мара, какъв е този бозаещ звук?

— Какъв звук, татко? — момичето се огледа наоколо в недоумение.

— О, чакай, сетих се. — Той се наведе към нея, докато погледът му не се изравни с нейния. — Знам какъв е тоя звук. Ботушите ти бозаят блясък от моите.

Мара погледна първо към обувките си, целите ожулени и изцапани, после към тези на баща си, чийто блясък заслепяваше до болка. Очите на момичето се напълниха със сълзи и Саманта не издържа.

— Полковник Грегъри, вие сам ли поддържате ботушите си?

Той я изгледа с очевидно раздразнение.

— Аз съм офицер. Разбира се, че не.

— Е, и Мара не го прави — приповдигнато изрече Саманта. — Ето нещо общо между вас. — Саманта чу смях през сълзи, който веднага беше заглушен, след това момичето увеси рамене, все едно от гърба й се бе свлякла непосилна тежест. Полковник Грегъри никак не беше очарован.

— Мис Пендъргаст, когато поисках гувернантка, ясно изразих очакванията си да изпълнявате нарежданията ми с цялата дължима съвестност — произнесе той с дълбокия си, раздразнен, познат глас.

— За в бъдеще ще имам предвид желанието ви. — Ти грубиян такъв!

— За в бъдеще очаквам да не се мотаете с децата ми, опитвайки се да ги подкупите с плат, който възнамерявате да измъкнете от мен.

О, значи беше чул това?

— И от кого предлагате да го измъкна, полковник? — Саманта го погледна право в очите.

Гъста червенина плъзна по бузите и челото му, но той отговори на погледа й.

— Плат може да искате единствено от мен, но аз няма да ви дам.

Агнес отиде при баща си и застана до него, за да покаже, че му е съюзник.

— Казах на мис Пендъргаст, че трябва да отиде веднага при теб, татко, но тя остана да си бъбри с нас.

Удивена и силно впечатлена от способността на Агнес да лъже без да й мигне окото — и то на всеослушание — Саманта се обърна към момичето и въпросително вдигна вежди.

Агнес пламна като божур.

— Разбирам — полковник Грегъри наблюдаваше дуела между двете. — Свободно. — Той махна с ръка към останалите момичета. Те въздъхнаха и се разделиха на три малки групички, като Хенриета използва тази възможност, за да сръга свирепо Агнес в ребрата.

Полковникът насочи цялото си внимание към Саманта и тя се зачуди какво да мисли, какво да каже. Адорна би казала, че този мъж е като планините: великолепен и несломим. Саманта би се съгласила, но с уточнението, че е жесток и безмилостен. Брадичката му беше непреклонна, ушите му малки и плътно прилепнали до черепа — сякаш този мъж чрез тренировки ги бе приучил мирно да застанат така. Пълните му устни бяха извити в лека, неискрена усмивка, с която той се опитваше да прикрие презрението, което изпитваше към жена, способна да изпадне в паника заради настъпването на нощта.

Потрепери при мисълта за нощ, прекарана в дивата планинска пустош. Каква щастливка беше, че се добра дотук жива. Обхвана я възмущение — възмущение от факта, че само с няколко добре подбрани думи този мъж е могъл да прогони ужаса й.

— Е — тя постави ръце на кръста си и го изгледа отгоре-надолу. — Най-малкото, знам кой е изпратил каретата.

Без да се извини за ужасното си поведение, той отговори на погледа й, съсредоточавайки се върху палавите рюшчета, красящи деколтето и краищата на ръкавите й.

— Такава рокля е доста необичаен избор за една гувернантка, мис Пендъргаст.

Снощи Саманта не видя очите му, но сега знаеше какви са. Сини — прекрасно, наситено, кобалтово синьо. И студени — като най-мразовитата зима. Веждите му бяха абсолютно прави и сочеха нагоре, придавайки му зловещ и мрачен вид. Това не беше надут пуяк. Това беше мъж в разцвета на силите си, мъж, който безмилостно използваше физическите си характеристики, за да доминира над децата си. Ефирни творения в розово с рюшчета нямаше да й спечелят благоразположението му. Нищо чудно, че Кларинда беше предложила практичния зелен шевиот.

— Татко? — Емелин изтича при него и обгърна с ръце едното му коляно.

— Емелин? — Той я погали по косата.

— Шички харешмат мис Пендъгаст, татко. Тя така ни кажа.

— Наистина ли? — Той навири благородния си нос и погледна снизходително към Саманта. — В такъв случай съм сигурен, че и ти ще я харесаш.

— И ти, татко! Нали и ти я харешваш!

— Уверен съм, че ще я харесам… ако тя разполага с точните препоръки, ако докаже, че животът в провинцията не представлява проблем за нея, и ако ви учи добре, деца.

Емелин нацупи устни, обходи с поглед Саманта от глава до пети и отсече рязко:

— За нейно добро ще е, да е така.

За един миг, за един кратък миг, очите на полковник Грегъри се отвориха широко и Саманта си помисли, че той ще избухне в смях.

Но моментът отмина и Саманта вече не беше сигурна дали не си го е въобразила.

Полковникът нежно отмести Емелин от крака си и с потупване по главата я отпрати при Вивиан.

— Мис Пендъргаст, бихте ли ме последвали?

Определено би го последвала. Излезе след него от стаята и я завладя толкова силно желание да му каже някои нещица, че трябваше да прехапе устни, за да се въздържи. Поглед назад бе достатъчен, за да види как децата надничат скришом зад вратата в очакване на следващия хор.

Тя нямаше да пее за тяхно удоволствие.

Полковникът слезе по стълбището пред нея и отмина двойните врати, които водеха към задната част на къщата. Озоваха се във величественото преддверие, което се издигаше на височината на цели два етажа. Горният коридор се крепеше на огромни колони, а подът беше мраморен. Грамаден кристален полилей заливаше със светлина правоъгълното помещение, боядисано в различни нюанси на златното и синьото. През отворените врати можеха да се видят библиотеката, залата за игри, балната зала. Полковник Грегъри я поведе към една от вратите вляво и се отдръпна, за да я пропусне да мине първа. Саманта му благодари, докато цинично си мислеше дали винаги е толкова любезен със слугите си, или просто се е възползвал от възможността да я огледа едно хубаво отзад. Но когато отново погледна към него, не можа да прочете по лицето му никаква емоция. Отдаде на собственото си въображение факта, че гърбът й е настръхнал, а неудобството и дискомфортът, които усещаше в негово присъствие — на свръхразвинтената фантазия на една стара мома. Нима вече се числеше към категорията на отчаяните стари моми, които мечтаеха за любовни приключения по времето между два урока или докато вършеха досадната домакинска работа?

Тази мисъл й подейства като студен душ.

— Някакъв проблем ли има, мис Пендъргаст?

— Съвсем не, сър, защо питате?

— Въздъхнахте.

Да, имаше за какво да въздиша.

— Възхити ме красотата на вашия дом. — В известен смисъл това беше вярно. Очакваше кабинетът му да е спартански обзаведен, а вместо това в стаята властваше разточителен индийски стил. Стените и завесите бяха в бургундско и нефритенозелено. Килим със сложни шарки в същите цветове красеше дъбовия паркет. Огромни плюшени столове я канеха да се настани пред голямото махагоново писалище, украсено със сложна плетеница резба.

— За снощи. Защо не ми казахте кой сте?

Той се изправи пред нея — същинско олицетворение на надменния господар.

— Какъв смисъл би имало да ви казвам?

— Щях да се тревожа по-малко, ако знаех кой сте.

— Аз исках да се тревожите. Появата на непозната млада жена, която скита в околността, не е нещо, което бих отминал с пренебрежение.

— Често ли се чувствате заплашен от непознати млади жени?

— Зависи. — Той отиде зад писалището. — Няма ли да седнете?

Тя бе обидена, и то от майстор в оскърбленията. С рязко, гневно движение, се намести на един плюшен стол точно срещу него.

Той остана прав.

— Трябва да призная, че съвсем не бях впечатлен, когато ме взехте за крадец. Тъй като нямате опит с подобни неща…

Саманта не можа да сдържи едно „ха“.

Полковник Грегъри високомерно вдигна едната си вежда и продължи:

— Ах, да, щях да забравя. Идвате от Лондон, който наистина е опасен град. Може би са ви обирали.

Друг път, помисли си тя, но каза:

— Не, сър.

Той я погледна критично, все едно беше изрекла нещо много странно.

— Както кажете. — Той продължи да я изучава внимателно. — Този път ще извиня грешката ви, но ако за в бъдеще станете жертва на бандит, не се съпротивлявайте. И което е по-важно в твоя случай: сдържай наглостта си.

— Правилно ли съм разбрала, че трябва да дам чантичката си на всеки тип, който я пожелае?

— Когато става дума за кражба — да.

— Не. — Не й пукаше, че думите му бяха разумни, и че тя самата би дала същия съвет на друга потенциална жертва.

— Работила съм упорито за това, което имам, и няма да се откажа с лека ръка от него.

— Парите и вещите са заменими. Животът е само един.

— Вашите вещи са заменими. — Но кой ли би обрал този мъж? Никой нормален крадец не би опитал късмета си с такъв великан. — Моите трябва да бъдат спечелени.

— Това, което имам, също е било спечелено, мис Пендъргаст. Макар родът ми да живее тук вече триста години, аз бях по-малък син. Баща ми ми купи чин в армията, но аз сам издържах себе си и семейството си с тежък труд. Сега, разбира се, всичко това е мое — той посочи нещата около себе си — но силно тъгувам за баща си и брат си.

Саманта не можеше да го обвинява за това, че се е родил с преимущества, които бедната й фантазия не бе в състояние да си представи. Този мъж поне разбираше, че се е родил привилегирован и сериозно се отнасяше към отговорностите, свързани с това. Дори по-сериозно от необходимото, помисли си тя при гледката на суровото му, намръщено лице.

— Моите съболезнования.

— Дъщерите ми са моето семейство. Те са най-скъпите ми същества.

— Това чувство ви прави чест — каза тя, макар почти да не бе забелязала знаци на обич от негова страна, докато бяха в стаята на момичетата. — Много крадци ли върлуват в околността?

— Местността е дива. Тук е имало разбойници още отпреди римско време.

— В такъв случай не биваше да ме оставяте сама на пътя. — По лицето й избиха червени петна от раздразнение.

Той я погледна така, сякаш е проговорила на чужд език, и остави коментара й без отговор.

— Имате уверенията ми, че ще ги довърша и ще прочистя района от тях, но докато това стане изисквам от вас да не излизате извън очертанията на парка без някой от хората ми да ви придружава. — Той сви пръсти около дръжките на креслото си. — Настоявам не само заради вашата безопасност, но и заради тази на децата ми.

— Добре.

Той все още продължаваше да я гледа втренчено.

— Сър — добави тя. В какво се беше забъркала? Ако нещо ужасяващо се случеше — а според жизнения й опит ужасяващи неща се случваха непрекъснато — щеше да се окаже пленница в това имение, защото нямаше да може да се върне обратно в Лондон. — Още сега ви гарантирам, че няма да ми хрумне да се разхождам в тази дива пустош без някой силен и опитен лакей за придружител.

Устата му потрепери, може би от сдържан смях, и видът му престана да бъде толкова суров.

— Сигурно заради съществата, които могат да ви изядат?

Значи я беше чул, докато препускаше обратно към гората.

— Намирате ли големите, зъбати животни за нещо забавно, полковник Грегъри?

— Намирам ги за малко вероятни, мис Пендъргаст, но ако вярата ви във вълци и мечки ще допринесе за вашата собствена сигурност и тази на децата ми, окуражавам ви да си представяте най-страшните горски твари. — Той седна. — Мога ли да видя препоръките ви?

Божичко, този мъж наистина я дразнеше. Той бе живо доказателство, че някои благородници страдат от недостатъци на характера, които ги правят непоносими. Добрата страна на такъв род недостатъци беше, че я караха да се държи нащрек.

— Нося писмото на лейди Бъкнел. — Тя бръкна в джоба на полата си и извади запечатания документ. — Доколкото разбрах, тя ви е осведомила за способностите и за стажа ми.

— Да, но подробностите бяха доста неясни и неопределени.

— Представа нямам защо. — Саманта разтвори широко невинните си очи.

— Сигурен съм, че нямате. — Когато прочете писмото до края, той изви вежди нагоре и лицето му стана напълно безизразно.

Мили боже, какво ли значеше това?

— Всичко наред ли е?

Той сгъна писмото точно по ръбовете и го пъхна във вътрешния джоб на сакото си.

— Всъщност да. Лейди Бъкнел не е скъпила похвалите си.

Саманта беше твърде добра актриса, за да издаде облекчението си, но все пак и беше чудно… Какво ли беше написала Адорна?

— Ще говоря по същество. В класната стая ще намерите график, в които са посочени предметите, които всяко дете изучава, и е точно определено времето, през което трябва да се занимава с тях. Това са вашите задължения.

На каквото си постелиш, на това ще легнеш. Трябваше още сега да почне ясно да отстоява позициите си, защото в противен случай този мъж щеше да я третира като марионетка.

— Настоявам за разрешение да правя промени както намеря за добре.

— След като демонстрирате своите компетентност и умения, бихме могли да обсъдим евентуални подобрения в графика.

— Кой ще преценява дали съм се справила успешно?

— Аз, мис Пендъргаст. — Погледът му беше каменен, докато произнасяше думите. — Не си правете илюзии по въпроса.

Тя кимна. Най-малкото, обучението на децата му го интересуваше, а опитът й беше показал, че това е нещо твърде рядко.

— Стане ли девет часът, децата си лягат. Не позволявам изключения. Всяко момиче си има бавачка, така че след вечеря ще сте свободна да се заемете със свои работи, но те не бива да са лекомислени. Не ви разрешавам през това време да се занимавате с фриволности и флиртове.

Този мъж преднамерено ли я обиждаше, или просто нормалната любезност беше чужда за него? Мразеше догадките, но защо да не пита, след като полковникът й позволяваше да говори свободно?

— С кого да флиртувам? С коларя от хана в Хоуксмаут ли?

Полковник Грегъри се поколеба, може би колебаейки се дали да я укори задето го е прекъснала. Но не, на него наистина му беше чужда всяка любезност, което доказа следващият му отговор:

— Поприказвах си с ханджията в Хоуксмаут. Коларят е освободен от служба.

— Какво говорите? — Тя стисна здраво дръжките на стола.

— Негово задължение беше да ви докара дотук. Деянието му — да изостави една крехка, беззащитна жена насред пътя, и то когато нощта скоро ще настъпи — е престъпно.

— Тогава и вашето деяние е престъпно.

— Мис Пендъргаст! — Той почука по писалището с кокалчетата на пръстите си. — Никога не сте се намирали в опасност!

— Като изключим дивите животни.

Полковник Грегъри притвори клепачи, сякаш ако я погледнеше точно сега, щеше да стори нещо, за което после да съжалява.

— Дай ми сигнал за тревога, ако те нападне заек.

— Просто изтъквам, че онзи младеж не е по-виновен от вас. В Лондон, когато някой си изгуби работата, мизерията го изкарва на улицата и той свършва в приюта за бедни, или — твърде често — в гробищата. — Саманта показа на полковника хубавата си, здрава ръка. — Има и други начини младежът да получи добър урок. Едно мъмрене например.

— Милосърдието ви е достойно за похвала, но не сте права. Вие сте жена, не познавате този край, и думите ви, изречени поради невежество, не могат да се считат за обида освен от някой млад кибритлия със склонност към прибързани преценки.

— Но…

— Бъдете спокойна, мис Пендъргаст, това не беше първото му провинение. Младежът ще се върне във фермата на родителите си и след няколко месеца къртовски труд ще гори от нетърпение да признае грешката си, за да работи пак в хана.

Саманта беше потресена от дълбокото невежество на полковник Грегъри. От жизнен опит знаеше, че мъже като коларя мразят да получават уроци от когото и да било, в резултат на което се изпълваха с озлобление и към учителя, и към урока. Те виняха за своето положение всеки друг, но не и себе си. Но може би в провинцията нещата стояха по друг начин?

Прозорецът се разтресе, но причината не беше вятърът.

— Какво беше това? — Погледът на Саманта се устреми навън. Прозорците на кабинета се отваряха към широка веранда, отвъд която се простираше парка, който беше разгледала сутринта от спалнята си.

— Ветрецът. — Полковник Грегъри не си даде труд да погледне през рамо. — В Езерната област често е ветровито. Стягайте по-здраво панделките на бонето си.

— Но…

— Какво? — Той я наблюдаваше с върховно презрение.

— Нищо, сър. — Клоните на дърветата не помръдваха, но тя нямаше намерение да спори с него по този въпрос. Предстояха й много по-важни битки, за които да си пести силите.

— Обсъждахме с какво ще сте заета вечерно време.

— Да, сър. — Би била истинска глупачка да придиря срещу толкова много свободно време, но то, както четирите паунда седмично и половината почивен ден, й приличаше на един вид подкуп. След като се беше запознала с децата, беше сигурна, че точно това е думата.

Усмихна се. Нямаше да отклони предложението на работодателя си, нито пък щеше да му обясни, че се е справяла блестящо с много по-буйни деца от неговите.

— Какво се очаква от мен след вечеря?

— От вас очаквам да четете, да развивате ума си, да пишете писма, да планирате уроците. — Полковникът се отпусна назад в креслото си и постави грамадните си ръце върху дръжките му. — Всяка понеделник вечер ще ми давате отчет за това, което сте преподали на децата през изминалата седмица.

— Както желаете, сър. — Произнасянето на тази фраза й достави известно удоволствие. Засега разговорът им беше протекъл почти… приятно.

Разбира се, полковник Грегъри беше непоносим, но страшно много хора биха казали същото и за нея. Или мъжът срещу нея не го забелязваше, или това не го вълнуваше, което определено би я изненадало. Опитът й беше показал, че скованите и надути военни държат да получават дължимата им почит, че и отгоре. Може би беше готов да се примири с всичко, за да задържи поредната гувернантка, или… какво всъщност беше казала Адорна в писмото си?

— Много добре, приключихме с обясненията. — Той вдигна някакъв документ от писалището и започна да го разглежда. — Очаквам да ви видя тук следващия понеделник точно в седем часа.

Сбито и кратко. Е, и тя щеше да бъде толкова кратка.

— Що се отнася до плата за рокли…

Полковник Грегъри постави документа обратно на писалището с изключително бавно движение.

— Какво не ви е ясно в думата „не“?

— Те са момичета, не войници.

— Дрехите им са практични и удобни, подходящи за отглеждането на здрави деца.

— За да бъде здраво самочувствието на едно момиче, то има нужда и от красиви рокли, с които да ходи на танци и партита.

— Дъщерите ми не посещават партита.

— Няма ли партита за деца в провинцията?

Той се намръщи, а сините му очи потъмняха от раздразнение.

— Не.

— Тогава как очаквате децата ви да усвоят правилата на доброто поведение? — Саманта поклати глава в безмълвен укор. — Полковник Грегъри, вие сте — трябва да сте — един от най-видните земевладелци в околността. От вас зависи да давате пример на другите родители. Незабавно трябва да заплануваме парти тук.

— Въобще не възнамерявам да — той спря да говори и се опули насреща й, все едно я виждаше за първи път. — Въобще не възнамерявам да устройвам детско парти.

— Тогава ме снабдете с плат за рокли и веднъж седмично ще давам прием в моята стая само за децата, на който ще им разкривам тънкостите на доброто светско поведение.

— Ще си помисля. — Полковникът поглади брадичката си.

Саманта можеше да се закълне, че той не й обръща никакво внимание. Не знаеше дали това е за добро или лошо, но продължи да упорства.

— Агнес е близо до дебюта си, на Вивиан също малко й остава. — Тя стана и се запъти към вратата, надявайки се да е излязла, преди да е успял да възрази: — Различен цвят за всяко момиче, моля. Те трябва да се чувстват като отделни личности, важни по свой собствен начин. Платът да е жарсе и без десен, защото мисля, че сте прав — нормално е едни здрави деца да нямат най-добро отношение към дрехите си. — Ясно виждаше, че не е успяла да го убеди.

— Мис Пендъргаст? — Той се надигна от мястото си с бавно движение, което някак успя да създаде впечатлението за сила и заплаха.

— Да, полковник Грегъри?

— Кайла е настинала. Моля ви, уведомете бавачката й и се погрижете детето да бъде преместено в отделна спалня.

Саманта примигна. Беше очаквала всичко, само не и това.

— Разбира се, сър. Но ако мога да попитам — как разбрахте?

— Чешеше си носа. На Мара са й умалели обувките. Ще поръчам нови, но докато пристигнат, ще мине поне една седмица. Междувременно й дайте да пробва старите ботушки на Вивиан. — Той сключи ръце зад гърба си. — Всъщност направо проверете дали всички момичета имат нужда от нови обувки.

— Да, сър. — Саманта се напрегна да си припомни какво от нещата, които е видял, го е накарало да се досети за проблема на момичето. — Мара… търкаше единия си прасец с обувката си.

— И отказваше да поддържа ботушките си по начина, по който желая. Казвал съм й — казвал съм го на всички — че трябва да ме уведомяват, когато обувките им отеснеят, но Мара отказва да разговаря с мен повече, отколкото е минимално необходимо.

— Чудя се защо ли. — Саманта дори не се опита да прикрие сарказма си.

Той заобиколи писалището, отиде до нея и застана толкова близо, че ботушите му докоснаха полите й. Както никога досега я обзе желание да побегне, да се отдалечи от този мъж.

Белите й дробове се изпълниха с аромата му. Сърцето й заби все по-силно. Може би то винаги биеше по този начин, но тя го усещаше едва сега, когато вдъхваше чистото ухание на този здрав мъж. Тялото й изтръпна в отговор на присъствието му, което едновременно я смущаваше и възбуждаше.

— Устройва ли ви да получите плата следващата седмица? — Той произнесе внимателно всяка дума, без да спира да я наблюдава. Проницателният му поглед издаваше, че той е наясно с манипулациите й, както и че доброволно се съгласява с тях. Защо — тя не смееше да предположи. — Бих го доставил по-бързо, но толкова малко гувернантки са се задържали при нас повече от няколко дни: А някои не издържаха дори няколко часа.

Това беше предизвикателство и тя го прие.

— Полковник Грегъри, ще бъда тук, за да видя новите рокли на дъщерите ви. Всъщност ще остана тук една година. Няма дете, което да ме е накарало да се откажа от мястото преди края на уговорения срок. Заклевам се, че и вашите деца няма да успеят.

Нито пък ти — добави тя наум.