Кристина Дод
Моята любима годеница (2)

2

Езерната област, две седмици по-късно

— Какво толкова казах? — Саманта крещеше след младия колар, който упорито се правеше, че не я чува.

Та тя само беше поискала да знае дали вълците още ядат селяни за обяд! Дали ще й се налага да спасява децата от мечки. И дали полковник Грегъри държи добитъка си вкъщи. Това бяха все важни въпроси, на които трябваше да получи отговор, но коларят толкова се обиди, че я стовари тук.

Природната картина около нея сбъдваше най-лошите й опасения. Дървета обграждаха пътя и преминаваха в гъста гора, където, Саманта беше сигурна, се спотайваха мечки с дълги остри нокти и окървавени зъби. Мечки, които сега я дебнеха, докато лигите им се точат от глад; мечки, които чакаха единствено прикритието на мрака, за да се нахвърлят върху нея и да я разкъсат на парченца. Точно пред себе си виждаше открито пространство — една от онези ливади, предполагаше тя, като толкова много други, които коларят беше преминал, за да стигнат дотук. Обширна, тучна ливада, нагъната като змия, обградена от белокаменни зидове, които сякаш нямаха край. Помисли си, че по ливадите бавно припкаха овце, овце с големи очи, които пасяха трева и непрекъснато се оглеждаха за… вълците.

Да, вълците. Беше готова да се обзаложи, че тук има вълци. Можеше ясно да си представи как дебнат наоколо, как кървавочервените им очи следят пресните овнешки мръвки, докато изведнъж погледът им не се спира на едно по-голямо, по-крехко парче; на нея.

По тялото й премина тръпка и тя бавно се отпусна на куфара. Адорна очевидно бе изпитала съжаление към своето протеже, защото се беше погрижила Саманта да замине в изгнание с бляскаво разнообразие от рокли, шалове, фусти, шапки и ботушки последна мода. Колко жалко, че тези прекрасни неща щяха да си изгният на този селски път, защото нощта щеше да падне, Саманта още щеше да си седи на това място, някое същество с остри зъби щеше да се появи и да я разкъса, и никой нямаше да чуе писъците й.

Саманта се изправи на крака и пое към Силвърмиър. Краищата на полите й се оплескаха с кал. Хвърли поглед назад, после се огледа около себе си. Дърветата бяха започнали да хвърлят по-дълги сенки. Слънцето клонеше на заник и скоро хищната паст на планините щеше да го погълне. Може би беше по-разумно да се върне при куфара и да прекара последните скъпоценни мигове от живота си наслаждавайки се на дрехите, но волята за живот беше по-силна. Знаеше, че е безполезно, ала въпреки това щеше да се опита да стигне до Силвърмиър.

Нагласи удобно дамската чантичка в ръката си. Дано поне гниещият замък да не се е срутил съвсем, когато стигне до него.

Тя премина покрай езеро — неподвижна, синя, студена, плашеща дълбина, населявана от кой знае какви неща — беше сигурна в това, защото от време на време нещо плясваше на повърхността. Това би могло да е някоя риба. От друга страна, това би могло да е чудовище, което се спотайва в дълбината. Беше чувала разни неща за езерни чудовища и току-що беше довършила роман за едно от тях, което живеело в Шотландия.

Когато отново влезе в крачка, Саманта се сети за готическите романи, които с такава любов беше прибрала в куфара. Ако минеше жива и здрава през това изпитание, щеше да ги изхвърли… е, не точно в езерото — това би могло да смути покоя на чудовището — но някъде другаде.

Тя погледна напред с надеждата да види някаква сграда. Каквато и да е постройка.

Нищо. Нищо освен пътя, който се виеше пред нея нагоре-надолу по хълмовете и безмилостно зеленото на дърветата. И планините, които властваха тук — строги, неприветливи, каменисти, бездушни. Коларят й беше обяснил, че местното население ги наричало „Скалисти водопади“ и тя попита дали това е защото хората падат от тях, или защото те падат върху хората. Според нея въпросът й беше логичен, но точно тогава водачът й се разсърди.

Слънцето залезе някак твърде рязко, обагряйки планинските върхове в червено. Големи кълбести облаци пара започнаха да се надигат откъм дърветата, после се разнесоха изведнъж, сякаш някакъв невидим великан ги беше всмукал с дъха си. Мракът започна да се трупа в пазвата на гората и в гънките на пътя.

Прободе я остра болка, тя забави ход и притисна ръка към корсета си.

Всъщност, никой уважаващ себе си вълк не би се съгласил да я изяде. Тя беше на път вече цели четири дни — два дни с влака до Йорк, после два дни с пощенската кола. Очите й бяха болезнено сухи от липсата на сън, кафявата й камгарена рокля за път изглеждаше ужасно, а краката й… тя спря и се облегна на едно дърво.

— Краката ме болят — оплака се на глас тя.

Но изведнъж това се оказа без никакво значение, защото чу как нещо изпращя в храстите до нея. Въобще не се опита да разбере какво или къде беше то, просто побягна като стрела.

Тогава един звяр се изпречи точно пред нея на пътя и я принуди да спре.

— По дяволите! — Преди да е успяла да се обърне и да хукне в другата посока, една здрава ръка се протегна и я улови за яката.

— Спри! — Гласът на мъжа прогърмя. — Какво търсиш тук?

Кон. Това беше кон с ездач.

— Опитвам се да стигна до Силвърмиър — Облекчението на Саманта беше толкова силно, че тя едва произнесе думите.

— Силвърмиър? И защо?

Точно в този момент Саманта осъзна, че мъжът я държеше за яката, все едно бе някое кутре. Тя се извърна и сграбчи ръката му за китката, за да може да го погледне в очите.

— Кой си ти и кой ти дава право да ме разпитваш толкова грубо?

Огромен, висок, красив мъж, отговори си сама. Не можеше да види подробности, защото мракът вече бе станал непрогледен, но онова, което беше достъпно за очите й, изглеждаше великолепно. Хубава тъмна коса, подстригана така, че да открива челото и ушите му. Силно изразени скули със сенчести вдлъбнатинки под тях. Издадената напред квадратна челюст говореше за решимост и твърдост. Тънък нос. Дълъг нос. Някой можеше и да го намери за голям, но със сигурност подхождаше на това грубо изсечено лице.

Имаше още много за възхищение — широките рамене, тънкия кръст, очевидно силните ръце. Под дланта й китката му беше стегната и опъната, и толкова широка, че пръстите й не можеха да я обхванат.

Не виждаше очите му, но вече знаеше, че в тях няма да може да прочете мислите му. Е, освен враждебността, която той не криеше.

Беше си представяла, че в мига, щом види, че държи тънка, млада жена, мъжът ще я пусне, но вместо това той още повече затегна хватката си около нея.

— Отговори ми. Коя си ти и защо отиваш към Силвърмиър?

Първоначалното й облекчение от факта, че вижда човек, а не вълк или чудовище, беше преминало. Той я държеше толкова близо до себе си, че тя беше в състояние да помирише потта на коня му и да усети топлината, която се излъчваше от животното. Опасната близост на танцуващите му копита до краката й, я накара да се отдръпне и когато ездачът отново приближи коня си до нея, от устата й се изтръгна писък.

— Няма ли да престанеш! Този звяр ще ме стъпче!

— Ако не мърдаш, всичко ще бъде наред.

Тя отлично си спомняше тона на полицейския пристав, когато пипнеше някой крадец. Екземплярът пред нея говореше точно с такъв тон. Стържещ. Презрителен. Неумолим.

— Аз съм Саманта Пендъргаст, новата гувернантка. — Не го попита дали държеше добитъка си в замък. Никой не можеше да я обвини, че не се учи от грешките си.

Мъжът я пусна.

Тя въздъхна от облекчение и приглади роклята си:

— Така вече е по-добре. Сега е твой ред да ми кажеш кой си, защо яздиш по този път и поради каква причина сграбчваш една млада дама за…

Той се протегна напред и взе чантичката от ръката й. Тя се опита да си я върне. Той не й даде този шанс.

— Какво си мислиш, че правиш? — кресна тя. — Всъщност тя знаеше какво прави той, само дето не можеше да повярва. Каква ирония, на нея да й задигнат чантичката веднага щом напусна Лондон.

Той опипа кесията от меко, черно кадифе, след което изпразни пред себе си съдържанието й. Носна кърпичка. Ключът от куфара й. Талона от билета й за влака. И скромна, много скромна сума пари.

Саманта никога не допускаше грешката да носи в чантичката си повече пари от минимално необходимото. Повечето си пари държеше пъхнати под едната жартиера. Ако късмета продължаваше да й изневерява, този мъж скоро щеше да бръкне с ръката си там.

Вместо това той прибра нещата в чантичката и й я връчи обратно.

Тя я стисна здраво и се запита дали провинцията винаги е била кръстосвана от такива побъркани грубияни.

— Защо вървиш пеша? Нещо случило ли се е? — Макар да я беше пуснал, заповедническият тон не бе изчезнал от гласа му, дори беше станал осезаемо по-остър.

— Може и така да се каже. Коларят от хана в Хоуксмаут захвърли мен и куфара ми насред пътя и си тръгна.

— Защо?

— Изглежда се засегна от нещо, което казах.

— Мога да си представя. — Мъжът я измери внимателно с поглед, след което скочи от седлото.

Тя беше висока, но той я надвишаваше по ръст. Сигурно беше поне метър осемдесет и пет без ботуши. Имаше масивно, обемисто тяло, за което някои мъже усилно трябваше да работят и с каквото някои мъже просто се раждаха. Тя беше готова да се обзаложи, че в неговия случай е второто. Преди не се бе чувствала заплашена, не и наистина, но сега мисли за изнасилване и убийство започнаха да безконтролно да се въртят в главата й. За втори път през последните седмици й се дощя да владее повече трикове за отблъскване на нежелани ухажори. Беше наръгала с нокът адамовата ябълка на мистър Уърдлоу и той беше побягнал като опарен, но нещо й подсказваше, че с този мъж номерът няма да мине.

— Кой си ти? — попита го отново Саманта.

— Притежаваш ли документ, с който да удостовериш коя си? — продължи непознатият, все едно тя не беше казала нищо.

— Нося писмо от лейди Бъкнел.

— Покажи ми го.

— То е в куфара ми. — Този факт я радваше. Искаше да извади от равновесие този тип, който си позволяваше да тормози и плаши беззащитна жена насред пътя за нищото, дори ако така щеше да си навлече неприятности.

Той се извисяваше над нея и я гледаше втренчено, все едно искаше да прочете мислите й, но тя прекрасно знаеше, че това е невъзможно. С всяка изминала секунда мракът се сгъстяваше. За пръв път се озоваваше сред такава непрогледна тъмнина, неразпръсквана от светлините на града. Огромното черно огнище на небето поглъщаше слабата светлина от жаравата на звездите. Непознатият се извисяваше като сянка над нея и по гръбнака й премина тръпка.

— Откъде идвате, мис Пендъргаст? — Разкошният му мек глас й се подиграваше. Тя прокара пръсти по връвта на чантичката си.

— От Лондон.

— И никога не сте напускали Лондон досега, нали?

— Никога. — Тя се напрегна в тревожно очакване на някоя жестока шега, предназначена точно за градски чеда като нея. Но мъжът само се изсмя подигравателно на невежеството й.

— За ваше добро ще е да се окажете първокласна гувернантка.

— Такава съм — настръхна тя.

— Добре. — С широки крачки той се върна при коня, метна се на гърба му и го пришпори към гората.

Саманта втренчи поглед в гърба му — изумена, облекчена и… сама.

— Чакай! — викна тя. — Ти трябва да ме спасиш!

Не получи друг отговор освен заглъхващия звук от препускащи през храстите копита.

— Нещо може да ме изяде! Колко път има до Силвърмиър? — Тя вече крещеше. — Моля те, кажи на някого, че съм тук! — После добави с по-тих глас: — Безсърдечен грубиян, поне да ми беше оставил тояга, за да се браня от стръвниците.

И така, отвсякъде я заобикаляше дивата пустош, беше отдалечена на мили разстояние от имение, в което кравите нощуваха в спалните, а хората — на мръсния под. С ридание, тя потърка възпалените си очи с кокалчетата на пръстите си, изпъна рамене и решително пое напред…

В Лондон никога не беше тихо. Непрекъснато трополяха карети, разнасяха се детски викове, от кръчмите долитаха шумове било от музика, било от кавги. Тук тишината изпълваше всичко. Нарушаваше я само някой плясък на криле или шумолене в храстите. Саманта си помисли, че би дала всичко на света за звук, който да прогони тази неестествена, плашеща тишина.

Тогава някъде в далечината блесна светкавица и след това се чу първият гръм.

— Внимавай какво си пожелаваш, момичето ми, защото може и да се сбъдне — каза си тя.

Крайниците й бяха натежали от умора, която превръщаше всяка крачка в мъчение. Препъваше се в браздите, препъваше се в камъните, но дори изтощението не можеше да я накара да тръгне по тревата край пътя. Змии. Беше сигурна, че там има змии. Светкавиците проблясваха все по-близо и заслепяваха до болка очите й, а тътенът на гръмотевиците звучеше все по-страшно.

Отначало взе шума по пътя за гръмотевица, но после осъзна… помисли си… това почти звучеше като… Цялата настръхна и се взря в чернотата.

Далеч пред нея се появиха два фенера, които се олюляваха на… карета?! Поредната светкавица освети всичко наоколо — и Саманта беше права! Това беше карета. Ако не бе готова да припадне от умора, щеше да закрещи от радост. Сега оставаше само да привлече вниманието на кочияша.

Каретата подскачаше и трополеше в нейна посока по неравната земя. Когато приближи до нея, тя застана от едната страна на пътя и, крещейки, започна да маха с ръце. Късметът й проработи за пръв път, откакто беше срещнала мистър Уърдлоу. Каретата спря, един лакей скочи от нея и отвори вратичката. Тя му подаде ръка и той й помогна да се качи в луксозното возило.

— Отивам до…

— Силвърмиър. Да, мис Пендъргаст, знаем.

Седеше и примигваше в мрака. Ръката й галеше меката тапицерия. Чудеше се какво… как…

Онзи мъж. Беше го домързяло да я спасява сам, но беше изпратил тези хора на помощ.

Каретата зави, след което потегли с такава скорост, че гърбът на Саманта се удари в облегалката. Бе толкова уморена, че си остана така. Зачуди се дали не трябва да е разтревожена — може би я отвличаха, но след това реши, че едно отвличане е ниска цена за възможността да поседи.

Пътят беше достатъчно дълъг, за да потъне в сън. Събуди се внезапно, когато каретата бавно спираше. Вратичката се отвори, лакеят й подаде ръка, която тя пое, за да слезе по стъпалата.

Вдигна поглед и очите й за дълго останаха приковани във великолепното имение, което се издигаше като монолит пред нея.