Кристина Дод
Моята любима годеница (11)

11

На следващия ден, точно когато часовникът удари дванайсет, Тереза слезе по стълбището. Тя изглеждаше съвсем различно на дневна светлина — усмихната, с блеснали лешникови очи, с тъмни къдрави коси, които падаха на букли около слабото й лице, и с широки поли от невероятен розов сатен, които шумоляха при всяка нейна стъпка.

— Уилям, толкова се радвам да те видя отново! — Тереза протегна ръце и се усмихна с добре пресметната комбинация от резервираност и неподправено удоволствие.

Нищо общо с широкото гаменско ухилване, което беше сигурен признак, че мис Пендъргаст е развеселена, помисли си Уилям. Той пое протегнатите ръце на Тереза и любезно изрече:

— Благодаря ти, че се отзова на молбата ми. Съжалявам, че ме нямаше, когато си пристигнала снощи.

— А аз имах такава нужда от теб! — Тя се нацупи укорително. — Не ще ми повярваш, скъпи. Нападнаха ме бандити!

Както никога досега Уилям осъзна, че актьорството и преструвките не са силната му страна. Все пак се надяваше, че е успял достоверно да изобрази изненада и ужас.

— Какво? Къде?

— На пътя, недалеч от тук.

— Каква невероятна дързост! Господи, надявам се, че не са те наранили!

Тереза стисна здраво ръката му:

— Прислужниците ми храбро ги отблъснаха, но аз толкова много се уплаших!

Сега пък Уилям се надяваше, че не изглежда изненадан.

— Горката ти! Мислиш ли, че би могла… да ги разпознаеш?

— Знаех си, че ще ме попиташ, но отговорът ми е „не“. Бяха с маски и освен това в никакъв случай не искам да рискуваш живота си заради мен, скъпи. Не откраднаха нищо — Тереза докосна с ръка челото си, сякаш ей-сега щеше да падне в несвяст — освен… душевния ми покой.

Тя шегуваше ли се? Или лъжеше? Уилям рядко беше виждал жена да се проявява като Тереза снощи.

— Приеми извиненията ми. Безопасността на пътищата е моя отговорност, която в твоя случай не съм оправдал.

— Скъпи, от теб просто се излъчва добросъвестност, но не забравяй, че си земевладелец, а не ловец на крадци. Никой не очаква от теб да обикаляш пътищата нощем и да дебнеш злосторници.

— И въпреки това…

— Въпреки че наистина ми е чудно къде може да си бил снощи. Но не! Няма значение. — Тереза се засмя гърлено и махна пренебрежително с ръка. — Не ми обяснявай. Момчетата ще си останат момчета и ако ти си имаш някаква далеч не толкова благородна причина да отсъстваш в един часа през нощта, не искам да я знам.

Уилям се поклони леко. Изумително. Току що го беше обвинила в безполезност, в неумение да осигури сигурността на района, и му беше дала позволение да се отдава на разврат. Как смееше?

— Аз съм човек на честта — от възмущение гласът му прозвуча надуто и неестествено.

— Разбира се, скъпи.

Тогава Уилям осъзна, че е отговорил като помпозен глупак. Ако беше казал същото на Саманта, тя щеше да изсумти. Тереза ласкаеше мъжкото му самолюбие толкова изкусно, че той се запита какво всъщност мисли тя за него. Смяташе ли, че той се обезсърчава лесно, че е несигурен в себе си, че се нуждае от увереност?

Да. Разбира се, че да. Тереза мислеше така за всички мъже и затова на воля сипеше ласкателства, за да постигне своето, и изричаше лъжи, за да изглежда по-уязвима. Уилям го знаеше и преди не намираше нищо нередно в това. Обаче след безпрекословната прямота на мис Пендъргаст поведението на Тереза изглеждаше почти неморално.

— Има ли нещо, скъпи? Защо гледаш така странно? — Тереза се вторачи в лицето му и Уилям излезе от вглъбеността си.

— Причината е в новините ти. Потресен съм. — А може би причината беше в успешната вечер, когато бяха проникнали в покоите на Пашенка в хана. Той се беше оказал трудна плячка — държа Юън на мушка, докато Уилям не го повали с удар изотзад. Пистолетът беше гръмнал, и куршумът лизна ръката на Дънкан.

Снощи приятелят му определено не бе извадило късмет.

Завързаха Пашенка, претърсиха вещите му и отмъкнаха куп неща, в това число пари и писма, които той бе зашил в балтона си. Дори сега писмата пътуваха към Трокмортън и с помощта на ханджията Пашенка беше на път към Мейтланд, където — да се надяваме — щеше да се укрие до пристигането на лорд и лейди Федърстоунбоу.

Уилям нямаше нужда от успокоенията на Тереза. Най-сетне щеше да отмъсти за смъртта на Мери.

— Значи ще даваме прием? — Тереза огледа високото преддверие, обгърна ръката му и я притисна към гръдта си с такава ловкост, че Уилям за малко да повярва, че тя не осъзнава какво върши. — Толкова съм щастлива, че ме повика!

— Кого другиго да повикам, ако не най-добрата приятелка на Мери? — Той я поведе към вратата и добави:

Наредих да сервират закуската ни на верандата.

— Колко си силен, мили — Тереза отново увисна на ръката му.

Той освободи ръката си и я покани да излезе първа. Тя шумно си пое дъх, когато величествената гледка на планините се разкри пред погледа й. Уилям се усмихна.

— Великолепно! — Тя се отправи с бързи крачки към перилата, наведе се и зарея поглед в далечината. — Как си могъл да понесеш службата в Индия?

— Нали разбираш: по-малък син, чин в армията, нямах никакъв избор. — Той също зарея поглед, позволявайки на скалите и долините да подействат като балсам на уморената му душа. — Но както си забелязала, побързах да се уредя в планините на Кашмир. Едва след убийството на Мери осъзнах, че трябва да се завърна у дома. Не вярвам, че щях да се съвзема без целебните гледки и ухания на Силвърмиър. Нуждая се от това място.

Тереза постави ръката си върху неговата на перилата.

— Прости ми, приятелю… може да те наричам приятел, нали?

— Може. — Беше мислел, че я познава толкова добре, а сега му се струваше чужда. Не биваше да я викам тук.

— Благодаря. — Пренебрегвайки нарастващата му неловкост, тя щедро го дари с още една усмивка. — Всички обичахме Мери и обстоятелствата около смъртта й бяха просто ужасни, но тя си отиде преди три години. Време е да излезеш от траура.

Уилям се усмихна студено. Съветът й бъркаше в оголен нерв. Тереза може и да беше главната кандидатка за ръката му, но трябваше да си знае мястото.

Тя потри доволно ръце, като работник, който се захваща за работа.

— Колко гости ще присъстват на приема?

— Поканил съм около тридесет.

— Тридесет? — Тя примигна с грамадните си лешникови очи. — Вече си ги поканил? Мислех да прегледам списъка и да одобря… — най-сетне тя осъзна, че е преминала всякакви граници и побърза да добави: — Но разбира се, това е твоят прием. Сигурна съм, че изборът ти е безупречен. — Тереза видя, че лакеите ги очакват край масата, застлана с бяла покривка, върху която беше сервиран сервиз за хранене от фин китайски порцелан. Тя отново се обърна към него с онази щедра, многозначителна усмивка:

— О, Уилям! Какъв прекрасен кът за закуска! Непременно ще го направя свой кабинет, докато планирам приема.

— Както желаеш, скъпа — Уилям я заведе до масата и издърпа стола й. — Децата и слугите им също са поканени.

Тереза, която тъкмо се канеше да седне, застина на място.

— Деца? Ти искаш да поканиш… деца?

— Една от причините да устройвам прием, е желанието момичетата ми да усвоят тънкостите на светското общуване. — Това беше абсолютна лъжа, но той не би си и помислил да сподели с нея плана си да измъкне лорд и лейди Федърстоунбоу от дупката им с обещание за последно, сочно парченце информация, което да ги осигури финансово до края на живота им.

— О. Да. Каква нелепа идея. — Тя не го изпусна от поглед, докато той се настаняваше на масата. Вдигнатата й вежда изразяваше едновременно снизходителност и объркване. — Но най-голямата ти дъщеря е на… Осем години?

— Агнес кара дванайсетата си година. При това трудно.

— Вече? Как лети времето! Помня, когато Агнес се роди. Такива вълнуващи времена бяха. Бяхме в Индия, ти и Байрон изглеждахте толкова красиви в униформите си. Байрон ми липсва много… — Тереза попи с кърпичка ъгълчетата на очите си. — А, да те питам, как му беше името на онзи младеж? Същият, който стана за смях, след като дъщерята на лорд Барет-Дъруин го изостави, за да се омъжи за друг?

Уилям я погледна косо. Колко странно, да се интересува от Дънкан, който беше нападнал каретата й преди броени часове, и който тя добре беше наредила.

— Името му е Дънкан Монро и още сме приятели. Не се и съмнявам, че докато си тук ще ти се отдаде сгоден случай да го видиш.

— Нима? — Тя се усмихна като мъркаща писанка. — Драги, лоялността ти е похвална. Но чакай, сетих се нещо. Казах ли ти колко ми е хубаво на тази великолепна веранда с невероятен изглед към планините?

Уилям се облегна назад и вдиша дълбоко свежия въздух.

— Не си, но винаги ще ми е приятно да чуя.

— Бих могла да стоя тук цяла вечност. — Тереза също вдиша дълбоко.

— Някои хора не мислят като теб. Някои хора ненавиждат провинцията и чистия й въздух.

Някои хора се казваха Саманта Пендъргаст.

— Ха! Не мога да повярвам, че има човек, който да не изпитва удоволствие от досега с величествената природа.

Уилям за малко не се изсмя при спомена за мис Пендъргаст — как беше убедена, че по поляните и в горите дебнат стръвници, как ситнеше през тревата, сякаш се боеше, че някое чудовище ще я сграбчи за глезена. Би дал цяла крона, за да види смаяната й физиономия, когато змиите са плъзнали по бюрото й.

Тереза го гледаше сякаш са му изникнали рога:

— Защо се усмихваш толкова странно?

— Няма специална причина. Сигурно защото съм гладен.

Уилям се нахрани добре. Тереза ядеше като птичка, намирайки си някакви незначителни теми, по които да чурулика, докато събеседникът й не приключи със закуската. Тогава тя се подпря с лакти на масата и весело попита:

— Е, ще обсъдим ли организацията на приема?

Някъде в къщата се затръшна врата. По стълбището изтопуркаха ботуши. Тереза подскочи, притискайки с ръка гърдите си.

— Каква е тази шумотевица?

— Чуваш децата. Предполагам, че сега са в междучасие.

— Мъж като теб не бива да се занимава с подобни неща. — Тереза смръщи неодобрително лице. — Та ти дори нямаш представа от изготвянето на учебна програма.

— Изготвих учебна програма.

— Те не я ли спазват?

Уилям едва не изсумтя.

— Имат нова гувернантка, която притежава уникалната способност да пренебрегва правилата и да налага своето.

— Уилям, изненадваш ме! — Тереза потупа ръката му в знак на укор. — Тази дебела бабишкера очевидно те е натикала в миша дупка.

— Ей-сега ще я видиш. — Уилям предпочиташе да не се замисля върху мрачното задоволство, което изпита. — Мис Пендъргаст и децата слизат.

Едно по едно децата излязоха на верандата. Уилям се намръщи. Те бръщолевеха неспирно, ала строят им беше безупречен, облеклото — изрядно, а на лицата им грееха усмивки. С изключение на Агнес. Това момиче сякаш беше абонирано за киселото настроение.

Някога двамата се разбираха отлично. Къде бяха отишли времената, когато тя сядаше на коленете му и изплакваше скърбите и радостите си? Измери с око ръста й. Кога беше пораснала толкова?

Кайла ги забеляза първа и на изразителното й личице се изписа ужас. Емелин се блъсна в нея, Хенриета се блъсна в Емелин и редицата колебливо спря.

Мис Пендъргаст се зададе иззад ъгъла, пляскайки с ръце.

— Хайде, момичета, защо спряхте! Мара трябва да репетира песента си за планините и нищо… — Тя се закова на място, когато ги зърна двамата с Тереза и зяпна точно като Кайла, но бързо се овладя, отиде при най-малкото момиченце и поведе редичката към полковника и гостенката му.

Направи реверанс.

Агнес сякаш всеки момент щеше да избухне в плач.

Какво му имаше на това дете? С всеки изминал ден ставаше все по-емоционално.

Уилям изгледа гневно дъщеря си и същевременно се изправи, за да осъществи формалностите по представянето.

— Деца, надявам се, че помните лейди Марчънт?

— Да, татко — отвърнаха момичетата в един глас и се направиха лек реверанс. — Как сте, лейди Марчънт?

— Благодаря, чувствам се много добре. — Тереза се отпусна в стола си и се обърна към Вивиан:

— Значи ще репетираш песен, Мара?

— Аз не съм Мара. — Вивиан посочи сестра си. — Тя е Мара и пее досущ като мама.

Тереза ядосано присви устни и не рискува да заговори друго момиче по име.

— Много хубаво. Несъмнено всички сте много талантливи.

— Да, лейди Марчънт — отвърнаха в хор момичетата.

Уилям, който още стоеше изправен, се обърна към Тереза:

— Лейди Марчънт, позволете да ви представя нашата гувернантка, мис Саманта Пендъргаст.

Саманта направи втори реверанс.

— За мен е чест, милейди.

Тереза я огледа изпитателно от глава до пети с поглед, който смрази Уилям.

— Струва ми се, че вие не сте обикновена гувернантка, права ли съм?

Саманта нито се усмихна, нито се намръщи, обикновено изразителното й лице сега бе напълно лишено от емоции.

— Работя за лейди Бъкнел, мадам. — Младата гувернантка направи трети реверанс, сякаш това обяснение беше достатъчно. — А сега ще ни извините, надявам се. Имаме толкова малко време преди да започне следващият ни урок по…

— Математика, мис Пендъргаст — подсказа й Хенриета.

— По математика — съгласи се Саманта. Кимна на Уилям, поведе момичетата по верандата и скоро те се скриха от поглед.

Тереза седна с ръце, опънати в юмруци.

— Ама че нахалница.

— Нима? — Ако сега ти се струва нахална, какво ли щеше да кажеш, ако я беше видяла в първия ден от пристигането й?

Тереза изглежда осъзна колко злобно се държи, защото се отпусна и сложи ръка върху неговата.

— Напоследък толкова трудно се намира добра прислуга. Поне е млада и хубава. Децата сигурно я харесват.

Нямаше мъж, който да познава изцяло тайните на женската душа, но Уилям знаеше, че трябва да е пълен глупак, за да изкаже възхищението си от мис Пендъргаст.

— Навярно си права.

— Но е толкова… бледа.

— Струва ми се по-скоро загоряла.

— Ах, да, какъв ужасен тен — Тереза горестно въздъхна. — Естествена последица на разходките в парка с децата. Тя е момиче, което си изкарва прехраната с труд. Несправедливо е да очакваме от нея да има вида и обноските на дама. Но всъщност говорех за косата й. Чудя се как ли е постигнала това невъзможно русо.

— Не е ли естествено?

Звънливият смях на Тереза огласи верандата.

— Нали мислиш, че такъв цвят може да е естествен?

— Чудех се. — Дяволите да го вземат Дънкан! Той твърдеше противното.

— Аз пък се чудя защо се боядисва. Вероятно истинският цвят на косата й е онова отвратително дяволско червено. Е, на някои жени им липсва увереност, за да се справят с изпитанията, които господ им е изпратил. — Тереза поклати глава. — Това нещастно създание ми се видя доста тънко. Храниш ли го както трябва, Уилям?

— Определено. — Уилям много добре си спомняше количеството храна, което мис Пендъргаст можеше да погълне. — Подлага си солидно на вечеря.

— Тя вечеря с теб? — Тереза повиши тон.

— Тя и децата. — Уилям се усмихна и я погледна право в очите. — Довечера и ти ще ни удостоиш с присъствието си.

— Да. Разбира се, че да. — Тя примигна, не изпърха съблазнително с мигли, а просто примигна объркано. — Децата? Драги, винаги съм твърдяла, че и ти си един образ…

Какво иска да каже с това, запита се Уилям.

— Може би ще съм ти от полза следващия път, когато наемаш гувернантка.

— Благодаря ти, Тереза, но мис Пендъргаст ми даде гаранция, че ще се задържи поне една година и мога да разчитам на нея. — Той поднесе ръката й към устните си. — Почакай да я опознаеш по-отблизо и ще разбереш какво имам предвид.

— Не мога да чакам, скъпи, просто не мога.

 

 

Рупърт, лорд Федърстоунбоу, се оплакваше от старомодната карета, прахоляка, конете и на Валда, лейди Федърстоунбоу, й се дощя да запищи, само че пищенето не беше в нейния стил. Вместо това се обърна към мъжа си с елегантна настървеност:

— Би предпочел да пътуваме с влака, така ли да те разбирам, скъпи?

— Това би било най-разумното!

— Това ли е най-разумното? Да оправдаем очакванията на Хоум Офис?! Да си осигурим най-бързия и луксозен транспорт? Чух ги. Те са ни подгонили!

— Глупости! — Рупърт махна със старческата си ръка. — Откъде-накъде ще са ни подгонили след толкова много години?

— Имахме невероятен късмет — отговори Валда. — Все някога трябваше да се случи — добави тя доста по-унило.

— Това друсане ще ме довърши. Ами пътищата! Целите са в дупки. Следващия път, когато разговарям с министър-председателя, ще му кажа в прав текст…

— Ако някога отново разговаряш с министър-председателя, то ще е за да обяви смъртната ти присъда. Той иска да ни тикне в затвора. Иска да ни убие — Валда заваляше думите от бързане. Опитът й да убеди Рупърт беше единствено сила на волята. Но волята й никога не действаше при него, ето защо тя забави темпото и изрече внимателно всяка сричка: — Ако англичаните не ни убият, ще го направят руснаците.

— Хайде сега, скъпа, преувеличаваш. — Той я потупа по ръката, облечена в ръкавица. — Да не би да си имала гореща вълна? Жените на твоята възраст понякога имат халюцинации.

Тя премери думите си:

— Не страдам от горещи вълни или от халюцинации. Чух ги да разговарят. Чух младия Трокмортън. Дотук бяхме. Планирах този момент от началото на кариерата ни. Бягаме от Англия и ако всичко потръгне както трябва — а то ще потръгне — след по-малко от месец ще живеем в някой дворец в Италия под фалшива самоличност.

— Можеше да измислиш нещо по-добро. Тази карета не ми харесва. — Той скръсти ръце пред гърдите си и набръчканото му лице се изкриви в превзета гримаса. — Не е модна.

Може би пищенето все пак беше в нейния стил.