Кристина Дод
Моята любима годеница (13)

13

Уилям отвори широко прозореца на спалнята си, наведе се през него, така че да се изложи на ранната слънчева светлина, и вдиша дълбоко свежия планински въздух.

— Какъв невероятен ден ще бъде!

— Да, полковник, право си е. — Високият му и тънък като вейка камериер не би могъл да прозвучи по-саркастично, дори ако преднамерено беше положил усилие. Настроението му непрекъснато беше кисело, защото му липсваше изпълненият с вълнения и опасности войнишки живот. — Не се задава нито едно облаче, не се очертава нито една битка, човек би могъл да си умре от скука.

Скука? Не и със Саманта, която живееше две стаи по-надолу в коридора. Кой да помисли, че такава дръзка и пряма жена ще се целува с такава невинна, неподправена страст?

— Идвай, докато ваната не е изстинала. — Клийвърс опита водата с лакътя си. — Сега е точно каквато я обичаш — толкова вряла, че да вариш раци в нея.

Уилям остави прозореца отворен и се потопи в медната вана.

— Идеално.

Врялата вода отпусна мускулите му, които се бяха схванали след нощната езда и преживените приключения.

Нещата се развиваха главоломно. Хората му бяха заловили един руснак, който се бъхтеше по пътя за Мейтланд, и което беше по-важно — двама англичани и една англичанка, всичките шпиони, които пътуваха отделно, и всеки поотделно бе решен да достигне светилището на двамата Федърстоунбоу. Произношението на мъжете беше грубо, това очевидно бяха слуги, които събираха информация, за да я продадат. Но жената беше дама — изтънчена, красива, с товар от писма, разкриващи позициите на английските войски в колониите — дама, уверена, че ще се измъкне благодарение на красотата си.

Беше се опитала да изпробва хитростите си върху Уилям. Той обаче не само че не се трогна, ами я настани под ключа на една здравомислеща селянка, пред която женските номерца не минаваха.

Младият мъж излезе от ваната, подсуши се, и си сложи панталон и риза. Клийвърс му предложи две сака.

— Тъмнозеленото ли ще предпочетете, полковник, или черното?

Уилям беше хвърлил шпионите, дори дамата, в селския затвор. Надяваше се и довечера късметът му да проработи, защото планът на Трокмортън да изгонят врага от скривалището имаше успех, надминаващ най-смелите очаквания, а неговият собствен план да залови лорд и лейди Федъстоунбау на местопрестъплението започваше да придобива форма.

— Черното, разбира се. Защо все гледаш да ми натрапиш такива екстравагантни цветове?

— Защото тези сака се намират в дрешника ви? Защото джентълмените се носят в тъмни — не екстравагантни, а тъмни цветове? Защото храня надеждата някой ден да ви изкарам — с цялото ваше дърпане, противене и пискане — на сцената на обществения живот, където може би ще хванете на въдицата си някое нещастно, заблудено същество от женски пол, което да избира облеклото ви?

Една мисъл завладя Уилям и той се втренчи в камериера си:

— Жените харесват зеленото?

Клийвърс намести двуредното зелено сако на закачалката.

— Да, полковник, разправям го откак жена ви се помина, но кой да ме слуша?

С обичайната си решителност, без да се замисля за мотивите си, Уилям направи избор.

— Добре тогава. Подай ми зеленото сако. — Той взе тъмнозеленото копринено шалче и го завърза около гърлото си с грижа към детайла. Облече си черен жакет с тъмнозелена бродерия по реверите.

Клийвърс стоеше на място и го гледаше със зяпнала уста. Черното сако се полюшваше в ръцете, му.

— Побързай, човече!

Стреснатият Клийвърс захвърли черното сако и му помогна да облече зеленото. После му подаде лъснатите до блясък ботуши и Уилям обу първо единия си крак, после другия.

Да, тая работа с шпионите най-сетне щеше да се нареди. Освен това новата гувернантка се оказа неочаквано попадение. Е, то се знае, не беше лишена от склонност към прекалена критичност и снощи си беше позволила доста при тълкуването на характера му, но колкото и тъжно да беше, тя имаше право.

Слава богу, че го беше утешила по един наистина фантастичен начин.

Уилям изчака нетърпеливо Клийвърс да нагласи коприненото шалче на врата му и да оправи сакото му.

— Благодаря ти, Клийвърс.

Старият човек сключи ръце пред гърдите си и огледа резултатите от работата си.

— За нищо, полковник — отвърна той И побърза лукаво да добави:

— Предполагам, че одеянието ви е в чест на лейди Марчънт?

— На кого? — Уилям го изгледа неразбиращо. — А, да. Лейди Марчънт.

Клийвърс погледна замислено господаря си, който крачеше по коридора. Може би слуховете, които се носеха из къщата, бяха верни.

Уилям не беше осъзнал, че Агнес е пораснала толкова бързо. Никога не му беше хрумвало, че дъщерите му ще се нуждаят от женска помощ и това повече от всичко друго показваше доколко го беше завладяла жаждата за отмъщение. Той се гордееше със своята подготвеност, а ето че се беше провалил с най-голямото си момиче. И то с гръм и трясък. Той не беше мъж, който понася лесно провалите, особено своите, и щеше да компенсира пропуските си. Още днес. Сега.

Завъртя бравата на класната стая.

Дъщерите му седяха на чиновете и Уилям с изненада установи, че Саманта преподава урок по история. Тя спазваше програмата и в същото време говореше с такова въодушевление, че децата я гледаха с блеснали очи. Стомахът му се присви от странното усещане: за първи път от много време насам момичетата бяха едно щастливо цяло — и това благодарение на Саманта. Тя стоеше пред черната дъска с показалка в ръка. Приказваше с възторжения тон на страстна почитателка:

— Както виждате, кралица Елизабет е обединила нацията, сполучвайки да избегне встъпването в брак, който би я направил зависима и би подкопал устоите на властта й в управляваното от мъже правителство. Няма значение какво ви казват мъжете — възможно е една жена да преуспее в живота и без съпруг!

Уилям се намръщи. Всъщност тя на какво учеше децата? Седем чифта очи се обърнаха към него.

— Татко! — Агнес се изправи на крака.

Останалите понечиха да последват примера й, но той ги възпря.

— Не ставайте, не ставайте!

Усмихна се на Саманта и тихо се придвижи до дъното на класната стая, където се подпря на масата. Скръсти ръце и й кимна да продължи.

Тя отново вдигна показалката, само че сега на бузите й бяха красиво обагрени от две червени петна. Погледът й не спря върху него.

Очевидно си спомняше целувката му.

Не трябваше да се ласкае толкова. В края на краищата той окуражаваше Тереза да вярва, че ще й предложи брак. Логиката му казваше, че Тереза е съпругата, от която се нуждае. Също така логиката му казваше, че похотта, която го мъчеше жестоко при вида на Саманта, е достойна за презрение.

— Добрата кралица Бес отблъсквала атаките на испанците години наред с комбинация от хитрост и празни обещания. Без съмнения това са женски средства, но тези средства са проработили, когато нищо друго не дало резултат.

Вивиан беше подпряла брадичката си с една ръка и гледаше ококорено Саманта.

— Какво направила тя, мис Пендъргаст?

— Обещала, че ще обмисли евентуална женитба с испанския крал, макар отлично да е знаела, че стане ли негова съпруга ще зависи от волята му, и че Англия ще стане васал на Испания.

Очите на Саманта се стрелкаха около Уилям и от време на време докосваха раменете му, гърдите му, шията му, но нито веднъж не се спряха на лицето му. Уилям се наведе и улови погледа й, при което тя пламна още повече и заекна леко:

— К-когато испанецът разбрал, че Елизабет си играе с него и атакувал нашето крайбрежие, Англия вече била морска сила и разгромила испанската Армада.

Саманта наистина беше красива: разкошно руси коси, невероятно топли кафяви очи. Висока, слаба… някои биха я намерили за твърде слаба, и щяха да сбъркат. Уилям харесваше жени, чиято плът не преливаше от дрехите и лесно можеше да си представи, че когато смъкне корсажа й… но не. Нямаше право да мисли така. Ако някога му се отвореше сгоден случай да смъкне корсажа й… не, и тази мисъл беше порочна.

Но всеки мъж си има своите фантазии без значение дали ги отрича, и Уилям знаеше, че може да обхване гърдите й в шепа, да ги държи, да ги милва, да ги засмуче…

Обзе го внезапно усещане за дискомфорт и му се стори, че всички погледи са насочени към него, затова побърза да преметне крак върху коляното си.

Проблемът беше, че Саманта носеше абсолютно неподходяща рокля: от лилав муселин, поръбен с розов сатен. Гувернантките не се обличаха така. Не преподаваха с такъв възторг. Не се целуваха… като изумени девици, с цялата страст и всеотдайност, на която е способно съществото им. Саманта не трябваше да бъде гувернантка. Би й подхождало да е хурия, или куртизанка… или съпруга.

Уилям заби поглед в пода. Съпруга. На другиго. Не на него. Тя не отговаряше на нито един критерий от списъка му. Не знаеше нищо за произхода й. Не знаеше нищо за семейството й. Познаваше темперамента й, който съвсем не можеше да се нарече умерен. Очевидно помежду им нямаше нищо общо. И все пак в главата му се въртеше мисълта… че може би тя е жената за него.

Което си беше отявлена глупост. Той беше поканил Тереза, за да види как ще се впише тя в семейството му, а вместо това имаше очи само за Саманта. Къде беше останал здравият му разум?

Пък и основната част от вниманието си трябваше да посвети на проблема със залавянето н двамата Федърстоунбоу.

Той можеше да се оправи с тях и същевременно да ухажва лейди Марчънт. Но не можеше и да помисли за подобно нещо, докато е зает с ухажването на Саманта.

Изсумтя. Божичко, та той дори не можеше да стои прав, докато тялото му се измъчваше от жажда по красивата гувернантка.

Уилям вдигна поглед и установи, че Саманта и децата са го зяпнали.

— Не сте ли съгласен с мен, полковник? — попита Саманта със захаросан глас. Вече не избягваше лицето му и надменно го гледаше очи в очи.

Уилям огледа момичетата. Не можеше да си признае, че не е слушал — това щеше да подкопае авторитета на Саманта. Но също така беше невъзможно да се съгласи на сляпо с нещо, което не е чул. Той внимателно подбра думите си.

— Просто се чудех как сте достигнала до тези изводи.

— Че нейно величество кралица Елизабет е един от най-изтъкнатите тактици в историята на Англия? С какви аргументи, за бога, ще оборите въпросната теза? — подхвърли саркастично младата жена, поставила ръце на кръста си.

— Не, не! Съгласен съм с вашето твърдение. Просто вярвам, че тя, както и много други от нашите високопоставени военачалници, се е сдобила с величието си, защото е правела добър подбор на своите съветници и обикновено се е вслушвала в мнението им. — Уилям отново беше в състояние да се изправи и стана на крака. — Но и тя, подобно много наши високопоставени военачалници, понякога е действала на своя глава.

— Добре казано, полковник! — Саманта го дари с щедрата си усмивка. — Кралица Елизабет е била абсолютен монарх, но в същото време не е била тиранин като толкова много от кралете ни.

Уилям отвърна на усмивката й.

Бузите й за пореден път поруменяха.

В класната стая настана пълна тишина, докато двамата се измерваха с поглед. Двама души с нищо общо помежду си и все пак с толкова много допирни точки.

— Татко, ше оштанеш ли и жа математика? — попита Емелин.

Уилям се отърси от завладялата го магия и коленичи до момиченцето.

— Защо математика, Емелин?

— Защото ижваждането е тлудно — нададе вопъл Емелин.

— Не и за теб. Ти си най-умната ми дъщеря — Шепотът на Уилям озвучи всяко кътче на класната стая.

— Друг път! — възмутено ревна Кайла.

Уилям протегна ръце и остави децата да се накачулят върху него. От години не се бяха прегръщали така: огромна прегръдка, израз на голяма обич, която трая толкова дълго, че когато вдигна поглед очакваше както някога да види Мери, която ги гледаше с усмивка. Сега вместо нея видя Саманта и се зарадва. Мери би я одобрила заради нейната доброта, дисциплина, любов към децата.

Агнес стоеше настрана и следеше погледа му към Саманта. Той протегна ръка към нея. Неговата дъщеря-жена се усмихна и я стисна. Уилям я поднесе към устните си в знак на обич.

След като прегърна всички момичета заедно и поотделно, и увери Кайла, че тя е най-умната му дъщеря с изключение на Хенриета, Вивиан, Агнес, Мара и Емелин, той отиде до Саманта, повлякъл децата след себе си, и се поклони на единствената гувернантка, която беше надхитрила дъщерите му.

— Справяте се великолепно с обучението на момичетата.

— Благодаря ви, полковник, за мен е удоволствие. — Тя го изгледа с необичайна сериозност.

Той погледна децата, които бяха увиснали на ръкавите му.

— Готови ли са роклите ви?

Момичетата заговориха в един глас и всяка се опитваше да надвика другите. Уилям ги накара да млъкнат и посочи Агнес.

— Още не, татко, но почти. Непрекъснато правим проби.

— Много е досадно — добави Хенриета.

— Щом дъщеря ми е отегчена, незабавно ще наредя на шивачката да спре.

— Не! Преструвам се, че съм принцеса, която ще ходи на собствения си бал и времето лети неусетно. — Хенриета помисли малко и се намръщи — Освен когато ме бодат с иглата.

Останалите момичета се съгласиха със стон.

— Горя от нетърпение да ви видя с тях. Сега отивам да планирам приема, а вие, деца, се захващайте с математиката. — Уилям погали Емелин и Агнес по бузите, после, без да се усети, помилва и Саманта.

Саманта веднага отдръпна глава.

— Не съм някоя от дъщерите ви, полковник Грегъри!

Движението й, укорът й го разгневиха.

— Не съм се съмнявал, мис Пендъргаст. — Той я изгледа с жарък поглед и я застави да си спомни случилото се между тях.

Лицето й отново пламна, само че тя здраво стисна устни. Отказваше да бъде обуздана със сила. Само най-сладките оръжия щяха да я подчинят.

— Довиждане, мис Пендъргаст — сърдито изрече Уилям. — Деца. — Прониза я за последно с поглед и се запъти към верандата.

Не била някоя от дъщерите му? Щеше да види тя!