Кристина Дод
Моята любима годеница (15)

15

— П-с-с-с-т.

Агнес надигна глава от възглавницата и впери поглед в тъмнината.

— Вивиан?

— Да, аз съм. Пусни ме при теб.

Агнес повдигна завивките си и Вивиан се мушна при сестра си.

— Какво искаш? — Точно сега не й се щеше да бъде със сестра си. Все още й течеше кръв и от време на време й се щеше да заплаче, особено когато си помислеше как татко ги беше прегърнал всичките сутринта. Сети се за времената, когато мама беше жива, само дето татко така беше погледнал мис Пендъргаст, че й се искаше да се загърчи от безсилие.

— Зная нещо, което ти не знаеш — напевно изрече Вивиан.

Агнес се напрегна. Дали сестра й беше разбрала как тялото й я е предало?

— Татко харесва мис Пендъргаст.

Агнес си пое облекчено дъх. Не искаше да осветлява Вивиан по въпроса за месечното кръвотечение. Стигаше й, че трябва да се справя с него и определено не й се говореше по тази тема.

— Откъде знаеш?

Вивиан пъхна глава под завивките. Агнес последва примера й.

— Снощи, когато всички спяха, станах да използвам нощното гърне и познай какво видях в коридора?

— Какво?

— Татко целуваше мис Пендъргаст.

— Не! — Не, мис Пендъргаст беше в леглото с Агнес.

— Да. Казвам ти, видях ги.

Разбира се, Агнес беше заспала. Беше потънала в дълбок сън до зори, когато мис Пендъргаст я събуди, за да се върне в спалнята си.

— Целуваше я сякаш… как да кажа… сякаш… — Вивиан не можеше да намери точната дума.

— Сякаш я харесва? — Агнес й помогна с нарастващо вълнение.

— Да! И тя беше по нощница! — Вивиан очевидно беше шокирана. — Какво ще предприемем?

Момиченцата бяха свикнали да заговорничат срещу гувернантките си по този начин: една до друга в леглото с глави, пъхнати под завивките. Но този път беше различно. Настроението беше различно.

— Искаш да кажеш… да прогоним мис Пендъргаст? — попита несигурно Агнес.

— Не, глупачке! Ще накараме татко да се ожени за нея!

Агнес се отпусна на дюшека.

— За да бъдем отново едно семейство.

— Това е, което искам

— О, аз също.

Разнесе се звукът от решителни стъпки по дървения под. Една-едничка свещ разсейваше мрака и момичетата дръпнаха надолу завивките колкото да виждат. Икономката, приготвена за лягане, стоеше насред стаята и гледаше сърдито.

— Стига ви толкова сплетничене за тази нощ, госпожички. Хайде, заспивайте, че утре е голям ден и няма да съм хубава ако не се наспя добре.

Двете момичета се изкикотиха, но не споделиха гласно мислите си: че колкото и да спи, мисис Шелбърн няма да стане хубава. Тя беше добра душа, въпреки че мразеше да спи в една стая с тях.

— Да, мадам. — Вивиан се изкатери от леглото. — Какво ще се случи утре?

— Как какво, остават само още два дни до приема, разбира се! — мисис Шелбърн заведе Вивиан до леглото й и се върна при Агнес, за да я погали по челото. — Добре ли си, гълъбче?

Тя имаше предвид дали Агнес има нужда от помощ поради месечния си цикъл. Мис Пендъргаст се оказа права. Всички жени се държаха много мило с нея и проявяваха разбиране. Агнес нямаше нищо против, че мисис Шелбърн се интересува. Въпросът й звучеше толкова делово и спокойно. Агнес поклати отрицателно глава и затвори очи. В главата й се въртеше план как да събере татко и мис Пендъргаст.

 

 

Никой не знаеше с каква цел ги е свикал господарят. Саманта също нямаше ни най-малка идея.

Слугите се бяха наредили покрай стените в преддверието. Децата бяха застанали пред тях, наредени по височина. Саманта държеше Кайла за ръката. Всички очи бяха вперени в полковник Грегъри. Той стоеше точно в средата на преддверието, облечен в строг костюм от тъмносиньо сукно. Юмруците му почиваха на хълбоците. Онези забележителни сини очи наблюдаваха домакинството, строено насреща му. Погледът му изпрати тръпка по гръбнака на Саманта. Младата жена с неудобство отбеляза, че тази тръпка съвсем не е от страх.

— Свиках ви тук поради две причини. Първо — той извади пръст — гостите ще пристигнат утре и държа да сте наясно, че ако някой от вас види, че те замислят нещо, той или тя трябва незабавно да ми съобщи.

Саманта имаше известен опит с приемите, знаеше на какво са способни от скука отегчените аристократи и много добре разбираше Уилям. Естествено, Митън също разбираше Уилям, но заговори излиятелно:

— Извинете, господарю, но ако благоволите да разясните на новопостъпилия персонал какво например може да бъде това…

— Никак няма да съм доволен, ако някой от гостите задигне сребърните прибори. — Полковникът изкриви лице в гримаса. — За съжаление… — Митън и останалите слуги кимнаха тържествено — така стигам до втората причина, поради която ви събрах. — Уилям извади втори пръст. — Миниатюрният портрет на съпругата ми, който държа на своето писалище, е изчезнал.

Сърцето на Саманта потъна в петите.

Слугите си поеха шумно въздух и се спогледаха учудено.

— Разбирам, че понякога се случват инциденти и предполагам, че може би някакъв инцидент се е случил при почистването.

Всички погледи се устремиха към камериерката, отговорна за първия етаж.

— Ако някой от вас — който и да е от вас — е счупил рамката, или пък е станало нещо друго, и не иска да си признае, разбирам го напълно. — Полковник Грегъри влезе в ролята на суровия, но справедлив военачалник: разкрачен, с изпъчени гърди, със строг, но доброжелателен поглед. — Върнете миниатюрата, и обещавам, че няма да има последици. Просто я оставете на бюрото ми и няма да задавам въпроси. Но моля ви, върнете ми я. За мен тя е безценна.

Саманта огледа лицата в насъбралото се множество, търсейки виновника. Някои слуги мълчаха и се държаха стоически, други мълчаха, очевидно разстроени. Децата гледаха с широко отворени очи, в които напираха сълзи; Агнес беше гневна, Мара хапеше устните си.

Полковник Грегъри също се взря в стълпотворението и погледът му за кратко се спря на Саманта. Личеше си, че не гледа на нея като на потенциален извършител. Не, топлината на погледа му говореше за нещо съвсем различно и Саманта осъзна, че пристъпва от крак на крак подобно на човек, който иска да побегне назад… или напред? Всички тук навярно са видели как страните й пламват.

Тя сведе поглед. Но разбира се, ако са я видели, сигурно я мислят за крадла. Нима полковникът не я беше обвинил за изчезването на онзи мях, и то без да знае нищо за миналото й?

Саманта изправи рамене. Трябваше да помни коя е, какво представлява, и да се пази от мимолетния интерес на този чувствен мъж.

Стълбището изскърца и всички обърнаха глави. Лейди Марчънт, дребна и изящна в сутрешния си тъмносин тоалет, извезан със сребърни цветчета, стоеше там. Около кръста й беше завързана панделка в същия десен.

— Съжалявам — каза тя и притисна към устата си ръка, облечена в ръкавица. — Очевидно прекъсвам събирането ви. Само слизах за закуска.

— Отлична идея. — Полковник Грегъри й се усмихна, сякаш тя беше най-скъпия му приятел.

Саманта стисна устни. Трябваше да преодолее ирационалната си ненавист към лейди Марчънт. Многоуважаваната дама не проявяваше признаци, че забелязва съществуването й, за което си имаше основателна причина: тя знаеше, както и Саманта — изглежда по-добре от Саманта — че гувернантката не застрашава шансовете й да стане съпругата на полковник Грегъри. Следващата седмица Саманта почти нямаше да види било лейди Марчънт, било полковника, било някой от гостите. Не и ако я придружаваше цяла сюрия деца. След като въпросната дама застанеше начело на домакинството в качеството си на съпруга на господаря, тя сигурно щеше да назначи свои хора в Силвърмиър и най-вероятно щеше да изхвърли Саманта. Ако нещата се развиеха по този начин, Адорна нямаше да може да възрази нищо срещу преждевременното завръщане на своята питомка.

Значи лейди Марчънт можеше да изиграе ролята на освободителка. Саманта трябваше да е благодарна и да престане да имитира подигравателно грациозната походка и пърхащите мигли.

Полковник Грегъри продължи:

— Излез на верандата, Тереза. Лакеите скоро ще ти сервират.

Лейди Марчънт се плъзна надолу по стълбите и излезе през вратата като фея, която пръска вълшебен прашец подире си.

Уилям отново се обърна към свиканите слуги:

— Това е всичко. Ще се наложи да работим като едно цяло, за да има приемът успех. Знам, че ще успеем — заедно! — Той събра крака и удари пети. — Свободно!

Саманта се разкъсваше между възхищение от всеотдайността, която този мъж пробуждаше у хората, и веселата усмивка, предизвикана от поведението му на военен. Всички побързаха да се разотидат. Предстояха най-важните приготовления, които трябваше да се свършат в последната минута и вълнението беше обхванало всички. Готвачката имаше особено измъчен израз на лицето си.

Саманта тъкмо беше подкарала момичетата към класната стая, когато полковник Грегъри се обади:

— Деца, моля ви да останете.

Децата направиха реверанс с войнишка точност и зачакаха следващите му заповеди.

Уилям се приближи до Саманта и се обърна към нея така, че само тя да го чуе:

— Мис Пендъргаст, мога ли да узная какво ви е чак толкова забавно?

— Нищо, полковник.

— Присмивахте ми се.

Саманта не знаеше къде да се дене. Още помнеше усещането от устните му върху своите, начинът, по който я беше заградил с ръцете си, как не можеше да проговори от срам и… добре де, защо да не си го признае? От наслада. Искаше да стои до него, да слуша гласа му, да си представи жаждата му за нейните устни.

— Не ви се присмивах. Аз просто… военният във вас е толкова изразен…

— Да, така е. Служих в Индия и в планините отвъд нея повече от десет години. Някои навици трудно се забравят. Това притеснява ли ви?

— Защо трябва да ви интересува мнението ми? — Саманта го погледна слисано.

— Защото съм интересен мъж с интересни интереси. — Тънка усмивка заигра на устните му. Полковник Грегъри изглеждаше доволен от шегата си като хлапак, който знае, че му се пишат големи неприятности, но пък се е позабавлявал добре.

С нея.

Устата й се изви в решителна линия. По-добре този мъж да внимава в картинката, или тя щеше… или с нейна помощ Кайла случайно щеше да разлее чаша мляко в скута му. Напрежението напусна Саманта. Отмъщението, с което разполагаше като гувернантка, беше дребнаво и незначително, ала определено не беше лишено от чар.

— Качваме се в детската стая — обърна се към децата Уилям. — Последвайте ме.

Саманта остана в края на редицата зад Агнес и призова на помощ цялата си воля, за да не се заглежда в бедрата му, които опъваха плътно панталоните, и в стегнатия му задник, който се поклащаше при всяка крачка. Приятелките й от улицата неведнъж бяха коментирали по доста нецензурен начин мъжете и различните функции на някои детайли от мъжката физика, но както кисело беше отбелязала тогава Саманта, толкова малко мъже бяха достойни за коментар, че тя просто не виждаше какво има да им гледа.

Полковник Грегъри се оказа изключението от правилото. Саманта не можеше да откъсне поглед от него.

Стигнаха до детската стая и момичетата влязоха едно по едно. Саманта остана последна.

Една дребна женица се надигна от люлеещия се стол в ъгъла. Сигурно гонеше петдесетте години. Тя имаше кръгло румено лице и голяма усмивка, която извика у Саманта усещането за топлина.

Децата отвърнаха на усмивката й — стъписани, но и някак доволни.

Полковник Грегъри отиде до сладката дама, пое ръката й и я представи на Саманта:

— Мисис Честър, това е мис Пендъргаст, нашата гувернантка.

— Ах, мис Пендъргаст, името ви се носи от уста на уста в Хоуксмаут. — Жената се усмихваше лъчезарно докато редеше думите. — Казват, че сте укротила тия буйни глави.

За най-голяма изненада на Саманта, момичетата неудобно пристъпиха от крак на крак и се ухилиха засрамено.

— Мисис Честър, това са моите буйни глави… тоест… дъщери. — Уилям представи момичетата поименно. Всяко дете направи реверанс, когато чу името си, и огледа внимателно гостенката.

Мисис Честър се усмихна още по-широко и сключи ръце.

— Значи вие сте немирните момиченца, които ще завивам всяка нощ в леглото?

Саманта погледна към полковник Грегъри и видя, че той се усмихва. Отново се изчерви и по тялото й се разля топлина. Трябваше да престане да реагира така на усмивката му.

— Аз съм новата ви бавачка. Обещавам ви да си прекараме чудесно заедно. — Чуруликащото гласче на мисис Честър трептеше от задоволство. — Не съм виждала толкова много прекрасни дечица, сбрани на едно място, откакто моите собствени птиченца отлетяха от гнездото.

Момичетата едновременно вдигнаха поглед към баща си.

— Мисис Честър се съгласи да ви бъде бавачка, докато имате нужда от нея, и да се грижи за вас, особено докато трае приемът и мис Пендъргаст ще ни трябва, за да попълва бройката.

Децата загледаха втренчено Саманта. Настъпи дълбоко мълчание.

— О-о-о, блазе ви, мис Пендъргаст, ще ходите на бала! — Хенриета облещи очи от възторг.

— Да, мис Пендъргаст, ще ходите на бала… — добави многозначително Агнес и погледна Вивиан — …с татко.

— Точно така! — Вивиан се опули. — И ще танцувате… с татко!

— Ще бъдете сензацията на вечерта — увери я Агнес и се облегна на бащиното рамо. — Не мислиш ли, че тя ще е най-красивата дама, татко?

— Всички дами ще бъдат красиви — дипломатично отговори Уилям, но отправи към Саманта взор, изпълнен с толкова дълбоко предвкусване на моментите, в които щяха да бъдат заедно, че сърцето й пропусна един удар.

Привличането между нея и полковника се отразяваше зле на сърдечната й дейност. Щом възвърна здравия си разум, Саманта преглътна от изумление. Тя, известната джебчийка, дъщерята на крадец, жена с огнен темперамент, който избухваше при най-малката проява на неправда! Бог да й е на помощ! Не искаше да ходи на празненството.

— Полковник, не може да имате предвид това. Гостите ви надали ще са очаровани от една проста гувернантка, която се движи сред тях.

— Вие ще сте красавицата на бала, мис Пендъргаст — успокои я Мара.

— Благодаря ти за комплимента, скъпа. Но аз съм… гувернантка. — И джебчийка, но не можеше да го признае. Беше обещала на Адорна да пази мълчание и освен това не желаеше Уилям да разбере. Сега или когато и да е било.

Мара притисна замечтано ръце към гърдите си:

— Ще сте като Пепеляшка. Ще отидете на бала и ще се ожените за принца.

— Да, мис Пендъргаст, ще срещнете истинската любов — добави Вивиан.

— Не се надявам на подобно нещо — отсече Саманта. — Твърде съм заета за истинската любов.

Агнес и Вивиан се спогледаха и си размениха лукави усмивки. Полковник Грегъри нетърпеливо се намеси и заговори рязко:

— Повечето от гостите на приема ще бъдат мои другари от армията. Ще присъстват много млади мъже от добро потекло, някои от които дори са се издигнали благодарение на своите собствени усилия и способности. Единственото, което би ги подразнило, е липсата на женска компания и вие ще компенсирате тази празнина.

— Сър, произходът ми е такъв, че дори на младите синове на обикновените офицери не би се понравила моята компания.

Раздразненият Уилям я изгледа унищожително и по гръбнака й полази тръпка, която вече я вледени:

— Не се стягайте толкова, мис Пендъргаст. Вие ще сте още едно човешко присъствие на масата.

— Добре — промърмори тя. — Да не кажеш, че не съм те предупредила.

— Какво? — изсъска той. — Бихте ли повторили?

— Нищо, сър.

Той я измери от глава до пети с неприкрито раздразнение.

— Деца, оставям ви тук, за да се опознаете с мисис Честър. — Уилям здраво хвана Саманта за ръката. — Мис Пендъргаст ще ме придружи, за да разбере докъде се простират новите й задължения. — Той я избута пред себе си.

— Почакайте! — сепна се Саманта.

Уилям не обърна внимание на молбата й.

— Децата имат проба в три часа — извика тя през рамо.

— Ще имам грижата — отговори мисис Честър.

— Трябва да имат урок по пиано и пеене.

— Бъдете сигурна, че няма да го пропуснат.

— Обувките на Кайла бяха грешен размер. Новите трябва да пристигнат с дилижанса…

— Не се тревожете, мис Пендъргаст.

Полковник Грегъри я издърпа в коридора и затръшна вратата между децата й нея. Тя се отърси от хватката му.

— Не е нужно да ме третирате като непослушно дете.

— Тогава се дръжте подобаващо на възрастта си.

— Аз нося отговорност за дъщерите ви.

— От която ви освобождавам временно… — Саманта понечи да го прекъсне, но той я възпря с жест — …Оставих програма на мисис Честър. Мислите ли, че ще зарежа децата си просто така?

Разбира се. Не биваше да забравя, че това не е нейното семейство и след като обучи момичетата, ще си търси ново място.

— Все пак ще е по-добре, ако те останат под опеката ми поне докато…

— Докато какво? Приемът приключи?

— Да. Произходът ми…

— Все едно какъв е произходът ви, лейди Бъкнел ви е обучила да се държите с необходимото изящество и благородство.

Той я последва по стълбите до площадката на втория етаж.

— Да не би да си въобразявате, че ще ви поверя подобна роля, без да ви наблюдавам старателно преди това? По време на вечеря. По време на урок. Докато говорите.

Наистина ли я е подлагал на такъв обстоен оглед?

— Но вие не разбирате. — Саманта се помъчи да обясни какво има предвид без да навлиза в подробности. — Миналото ми беше дискредитирано.

— А настоящето ви е кредитирано. — Уилям се засмя, доволен от шегата си. — Осигурявам ви положението на дама, попълваща бройката. Освен това ви местя от имението и ви настанявам в една къщичка за гости.

— Какво? — Саманта погледна към стаята си и видя как слугите изкарват куфара й. — Не можете да ми причините това! При кого ще отидат децата, ако се разболеят или им стане лошо? — Досети се за отговора, още докато задаваше въпроса си.

— С тази цел наех мисис Честър — отвърна Уилям. — Лейди Марчънт много правилно изтъкна, че децата ви додяват денонощно с грижите си.

— Лейди Марчънт… — Не можеше да каже, че лейди Марчънт е коварна Йезевел — Лейди Марчънт е много грижовна — тромаво завърши Саманта.

— В допълнение ще кажа, че спалнята е нужна, за една от неженените дами, които са поканени на празненството.

— Но в къщата ще съм толкова… изолирана. — Освен това искаше да остане тук, в близост до него, макар и на нея самата да й беше непонятно защо.

— Ще ми се да не се произнасяш по въпроси, които не разбираш — захапа я Уилям.

— Да разбирам ли, че ме изхвърляш от спалнята ми като мръсно коте?

— Да, защото не може да стоиш тук и да изпробваш моралните ми устои. И аз съм човек, и поне що се отнася до теб, нищо човешко не ми е чуждо. — Гласът му звучеше безизразно, ала думите му извикаха у нея спомена за целувката. За страстта. За невероятното, всепоглъщащо усещане за взаимност, което главоломно нарастваше.

— О — тя отвори устни, но от тях не се отрони звук.

— Кларинда ще дойде с теб. Никой от гостите няма да те безпокои. Ще си имаш придружителка, както се полага. — Той погали извивката на челюстта й, кратка милувка, от която кожата й настръхна. Очите му бяха течен зной, леден пламък, толкова невероятно сини, че й се дощя да се потопи докрай в синевата им.

Вместо това го отблъсна от себе си.

— Недей.

Уилям отдръпна ръката си и погледна пръстите си с поглед, който сякаш потвърждаваше най-лошите му опасения.

— Тъй че, мис Пендъргаст, този ход е за доброто и на двама ни. Бъдете така любезна да го приемете без възражения.

Очевидно беше, че й няма доверие. И защо не? Защото не беше от неговата социална среда и той се боеше, че тя може да използва женските си прелести, за да го вкара в компрометираща ситуация? Беше му казала, че мъжете не я интересуват, но той, като всеки мъж, се имаше за неустоим.

Отлично. Посредством действията си щеше да му покаже как се чувства.

— Оценявам вашето внимание и ще се преместя с радост. Вие ще свържете живота си с лейди Марчънт. — Гневът я завладя. — Не искам да бъркам в нейната каца с мед.

— Надали сравнението ми с каца мед е уместно — изрече Уилям с дълбоко възмущение.

— Точно така.

— Ела. — Той отново я хвана за ръката и я изведе навън.