Кристина Дод
Моята любима годеница (7)

7

— Тези деца са чудовища.

— Да, мис.

— Отнасям се с уважение към тях и всичко, което искам в замяна, е малко уважение и към мен самата.

— Да, мис.

— Но те продължават да се мусят, отказват да сътрудничат и се преструват, че нищо не са разбрали от урока, макар отлично да знам, че това не е така.

— Можеше и по-зле да е, мис.

Саманта вдигна клюмналата си глава и втренчи поглед в Кларинда.

— Какво значи „по-зле“?

— Ами когато учеха при мис Айвс, тя беше преди други две гувернантки, децата напълниха една торба с тор, запалиха я, оставиха я до писалището, и когато госпожицата се опита да стъпче с крак пламъците…

Саманта вдигна ръка, за да пресече думите на Кларинда. Тя седеше и обядваше на поднос в спалнята, която се бе превърнала в нейно убежище, докато момичетата се хранеха в класната стая под надзора на бавачките си. Саманта се срамуваше от собственото си малодушие, но трябваше да признае, че след четири дена е уморена до смърт и не е открила начин как да се справи с безкрайната враждебност, която я заобикаляше отвсякъде.

— Как така се измъкват безнаказано? Нима на никого не е дошло до гуша от техните щуротии?

— Само на думи, мис. Държат се зле, защото баща им се занимава повече с тях, когато си нямат гувернантка, между нас да си остане. Затова… помагаме им, щом се отвори случай, особено бавачките. Сега се чувстват силни и това им е замаяло главите, не че съм казала подобно нещо. — Кларинда пъхна вилицата в ръката й. — Яжте, мис, ще имате нужда от сила.

След като се наобядва, Саманта обмисли новополучената информация, докато изкачваше стълбите до класната стая на третия етаж. Нищо чудно, че не бе успяла да омае момичетата, които бяха подпомагани в непокорството си от бавачките и целия персонал. Щом нещата стояха така, тя щеше да вземе драстични мерки. Беше намислила да отдалечи децата от къщата, където се чувстваха сигурни.

От стаята се разнасяше оживеното бърборене на момичетата, но когато отвори вратата, те утихнаха на мига и впериха нетърпеливите си очи в нея. Може би децата бяха осъзнали колко лошо се държат и от предвидените мерки нямаше да има нужда. Саманта се усмихна. Получи усмивка в отговор.

— Надявам се, че обядът ви е харесал.

— Да, мис Пендъргаст — в хор отвърнаха те.

— Сега ще имаме урок по математика. — Децата наистина бяха весели и тръпка на лошо предчувствие полази по гръбнака й. — Ако обичате, извадете учебниците си. — Тя отвори чекмеджето на писалището и успя да види как от него във всички посоки, но най-вече към нея, плъзват купища зелени змии. За пръв — Саманта се надяваше да е и за последен — път в живота си виждаше змии, но знаеше какво представляват. Заслепена от паника при вида на тези стрелкащи се езици, гладки люспи и голи очи, тя изпищя.

Децата се заливаха в гръмогласен смях. Змиите се плъзгаха по пода, увиваха се по стола, гърчеха се на писалището.

— По дяволите — кресна тя. Децата! Мили боже, змиите щяха да ухапят децата. Саманта събра кураж, изтича при Кайла и Емелин, сграбчи ги около кръста и ги изнесе в коридора. Стовари ги на пода и с бясно биещо сърце изтича да спаси останалите.

Момичетата вече не се смееха.

— Побързайте — Саманта размаха ръце — преди да ви ухапят!

— Това са просто тревисти змии. — Агнес се изправи на чина си. — Не си ли виждала тревисти змии? — Гласът й издаваше неподправено презрение.

Една от ужасните твари се промъкна между децата и Саманта, която я прескочи, и сграбчи Хенриета за ръката.

— По-бързо!

— Това са просто тревисти змии — повтори Агнес.

— Не ми е забавно вече — Хенриета излезе в коридора със Саманта, където двете по-малки деца стояха с широко отворени очи.

Сега и останалите момичета се изнесоха от класната стая.

— Това са тревисти змии. — Агнес осъзна, че е стигнала твърде далече и дързостта й се превърна в открита враждебност.

Саманта ги заведе до спалнята им и откри, че там ги чака цяло сборище жени.. Когато влезе в помещението, веселите разговори замряха и лицата на бавачките придобиха толкова виновно изражение, че тя не се усъмни в правотата на Кларинда — те бяха подкокоросали децата.

— Пригответе ги за разходка. Скоро ще се върна за тях — нареди Саманта с толкова тих глас, че жените трябваше да се напрегнат, за да я чуят. — И всички вие — тя изгледа поотделно всяка от шестте бавачки — гледайте в класната стая да не е останала и една-единствена змия, когато се върнем.

Колкото по-тихо говореше, толкова повече растеше яростта й. Очевидно жените разбраха колко е гневна, защото кимнаха и побързаха да изпълнят заповедта й.

С бързи крачки Саманта стигна до спалнята си. Застана пред прозореца и видя, че слънцето най-накрая е пробило пелената от облаци. На устните й заигра злобна усмивчица. Тя се измъкна от бледоморавата рокля и си облече тази от зеления шевиот, смени пантофките със здрави, практични обувки и се върна за момичетата. Завари ги да си шепнат нещо, скупчени на пода на спалнята. Саманта се престори, че не забелязва как си шушукат и плесна с ръце, за да привлече вниманието им.

— Хайде, момичета, отиваме на разходка.

Шест детски лица се обърнаха към нея.

— Защо? — попита Агнес.

— За да ми разкажете какво сте учили. Отегчавам ви с неща, които са ви познати, и смятам, че това трябва да се промени.

— По програма сега трябва да учим — каза Мара.

— Време е да се опознаем. — Саманта погледна през прозореца. — Слънцето грее, но ако ви се стои вкъщи…

Емелин скочи на крака и изтича при Саманта, следвана от Кайла. Останалите се изправиха по-бавно и с подозрение изгледаха гувернантката си. Агнес и Вивиан си размениха погледи. Хенриета и Мара кимнаха с разбиране. Момичетата бяха имали време да се прегрупират и да се реорганизират в отбрана. Саманта нямаше търпение да види какво са й приготвили. Не се и съмняваше, че ще им покаже кой командва парада.

Ако нямаше змии. Тя се потърси гнусливо.

Всичко в дома на полковник Грегъри щеше да се промени.

— Това е първият слънчев ден, откакто пристигнах. — Саманта се запъти към вратата. — Тъй като почти не съм имала възможност да се огледам наоколо, реших, че може би ще искате да ми покажете любимите си кътчета.

— Да й покажем въжения мост! — Агнес стисна ръцете си една в друга.

Останалите деца нададоха радостни възгласи. Дори Емелин и Кайла се разсмяха и радостно почнаха да подскачат нагоре-надолу.

— Звучи великолепно — съгласи се Саманта. — Звучи коварно. И страшно. Въжен мост. Над някоя пропаст, разбира се. Сигурно децата се надяваха, че тя ще падне и ще се пребие до смърт. Поправи се, когато видя светналите очи на Емелин и Кайла: — където щяха да залюлеят въжето и да я изплашат.

— Ето ги бонето и ръкавиците ми. Вземете своите.

Децата побързаха да се подчинят. Шапките им бяха грозни като останалата част от облеклото им, а що се отнася до ръкавиците, поне половината от тях липсваха.

— Радвам се да видя, че поне в едно нещо сте като другите деца — изрече Саманта с ръце на хълбоците.

— Какво имаш предвид? — Агнес рязко извърна глава.

— Губите ръкавиците си, което значи, че обичате да играете навън. В това отношение не се различавате от другите ми повереници.

— Е, ти пък се различаваш от другите ни гувернантки. Те бяха интелигентни.

— Ако това беше така, те още щяха да са тук, а аз щях да бъда в Лондон. — Което беше най-страстното й желание в момента. — Вивиан, къде са старите ти обувки?

Докато Мара се преобуе, всички останали се приготвиха за излизане.

— Хайде, по-живо — подкани ги Саманта и отвори вратата. — Темпо.

Децата се строиха като истински мънички войници, Кайла начело на редицата, Агнес на края, и поеха надолу по стълбите. Те маршируваха, размахвайки ръце, свити в лактите, и тропайки с пети. Саманта се чувстваше едновременно развеселена и изумена, когато ги последва. Слязоха във високото фоайе и завиха към задния вход, който спокойно би могъл да е параден — признак за елегантността и богатството на този дом.

Един лакей отвори двойните врати и децата излязоха на широката веранда, която опасваше цялото имение. Когато Саманта се присъедини към тях, пред очите й се разкри необятна панорама, която прикова погледа й, изпълни душата й, завладя сетивата й. Зашеметена, със зяпнала уста, тя отиде до широката каменна балюстрада и я стисна здраво.

Знаеше каква гледка я очаква, дори беше видяла малко от нея в деня на пристигането си. Но на верандата цялото това нещо изглеждаше толкова… голямо. Огрените от слънцето окосени ливади се спускаха към ширнало се, лазурносиньо езеро. Тихите му, неподвижни води отразяваха назъбените сиви върхове, склоновете от блед пясъчник, изумруденозелените ливади. Тук-там в сенчестите падинки се белееха преспи сняг, макар вече да бе лято. В подножието на планината ясенът, брястовете и лешниковите храсти се възправяха като воини на честта в очакване на битка. Огромни птици мързеливо описваха кръгове в небето.

Сразена, Саманта покри устните си с длан.

— Мис Пендъргаст — Емелин я дръпна за ръката — защо гледате така особено?

— Аз просто… За първи път виждам нещо такова. Толкова е… диво. И… страшно.

— Ще го кажа на татко. — Агнес надменно се запъти към нея. — Той обича планината повече от всичко.

Саманта се обърна, за да погледне Агнес в очите.

— Баща ти вече е наясно с мнението ми за тази пустош. Аз сама му го казах.

— Не… Ти… Не си! — Агнес я изгледа невярващо. — Никой не може да казва на татко неща, които той не желае да чуе.

— Освен мен. — Саманта обходи с поглед верандата от полиран гранит, на която бяха пръснати масички и столове, и която беше покрита с голям, широк сенник. — Колко удобно е тук. Нека останем!

— Не, не, не! — Хенриета започна да подскача нагоре-надолу със стиснати юмруци — Искаме да те заведем до б…

— До въжения мост. Искаме да ви заведем до въжения мост. — Вивиан запуши с ръка устата на Хенриета.

— До въжения мост? — Саманта погледна поотделно всяко едно от момичетата, после всички вкупом.

Те кимнаха в знак на съгласие.

— В такъв случай непременно трябва да отидем до въжения мост. Води ни, Макдъф — обърна се тя към Агнес.

Поеха по каменистия път, която се виеше около езерото, после тръгнаха сред дърветата. Отначало дъбовете бяха част от парка и между тях се простираха равни ливади с по някоя и друга пейка, но скоро децата свиха към една по-дива част, където се налагаше да прескачат каменни зидове и да ходят по кални пътеки, утъпкани в поляни, обрасли с цветя.

Саманта забави крачка.

— Това все още ли са земите на баща ви?

— Защо питаш? — попита Агнес рязко.

— Защото обещах на баща ви, че няма да излизаме извън имението.

— И защо не каза на татко, че не искаш? — Тонът на момичето беше неприятен.

— Защото искам. Искам моята и вашата сигурност да бъде гарантирана. — Тя втренчи поглед в момичето, докато Агнес не сведе глава.

Наклонът ставаше все по-стръмен. Заобикаляха локви и минаваха през шубраци. Агнес помагаше на Кайла, а Вивиан — на Емелин.

— Не сте ли уморена, мис Пендъргаст? — неискрено я попита Агнес.

— Макар че съм грохнала старица, намирам, че се справям поносимо.

Единствено Агнес долови подтекста на думите й и я погледна първо стреснато, после злобно.

— Аз ще ти помогна, мис Пендъргаст. Още малко остава. — Мара й предложи ръката си, забравила, че водят битка. Саманта я пое и се наслади на доверчивостта, с която пръстите на детето обвиха нейните.

Въженият мост съвпадаше с описанието на момичетата. Той беше направено от множество дъсчици, стегнати здраво с дебели въжета, които оформяха тясна просека. На това място нямаше дървета и само няколко туфи трева растяха по ръба на долчинката, над която висеше мостът. Краищата му бяха завързани за дебели диреци, здраво побити в земята.

Мостът нямаше перила, но Саманта не беше и очаквала друго.

— Обзалагам се, че те е страх да го пресечеш до другата страна. — Агнес предизвикателно постави ръце на кръста си.

Саманта трябваше да се справи със ситуацията по много деликатен начин. Агнес беше пред прага на женствеността и предостатъчно бе предвождала този малък бунт. Другите момичета бяха просто деца, и следователно лековерни като повечето деца. Саманта се наведе, хвана въжетата и ги залюля, при което мостът се нагъна като змия. Тя повтори движението няколко пъти, погледна в долчинката, престори се на много уплашена отдръпна се и поклати невярващо глава.

— Теб те е… страх? — невярващо възкликна Агнес. — Никоя от предишните гувернантки не я беше страх.

— Досега винаги съм живяла в Лондон и никога не съм пресичала такъв мост. Изглежда ми прекалено трудно.

— Не, въобще не е вярно. Много е лесно — намръщи се Вивиан.

Саманта нерешително стъпи с единия крак на моста и децата засияха.

— Прекалено е трудно. — Саманта дръпна крака си. — Мястото е диво. Предпочитам да се връщаме вкъщи.

Първа в капана се хвана Хенриета. Тя изтича по средата на моста и започна да подскача нагоре-надолу.

— Гледай ме! Толкова е хубаво!

— Внимавай! — Саманта убедително успя да изрази загриженост.

— Не я грози никаква опасност, както и тебе. Пресичай смело, когато Хенриета се върне.

— Много съм тежка. Мостът може да се срути!

— Гледай! — Вивиан стъпи на моста, прегърна Хенриета и двете почнаха да подскачат заедно.

— Ела, ще те пазя да не паднеш — Мара дръпна ръката й.

— Първо ти, мила — Саманта нежно я подбутна напред. Мостът се тресеше от подскоците на трите деца.

Не е ли забавно? — подхвърли Агнес.

— Страх ме е от високото — продължаваше да го увърта Саманта.

— От това даже Емелин не я е страх.

Емелин също се присъедини към подскачащите момичета, издавайки радостни звуци.

— Не я пускай там! — изкрещя Саманта. Очевидно заповедта й беше прозвучала доста авторитетно, защото се случи иначе немислимото — Агнес се втурна и улови Емелин за ръката.

— Ти не, миличка, — Саманта хвана Кайла преди да е хукнала при сестрите си, коленичи и стисна с две ръце възела на въжето. Агнес нададе пронизителен писък, когато разбра, че е изиграна. Саманта вдигна поглед, усмихна се сладко-сладко на момичетата, и светкавично измъкна въжето от дирека.

Размахали ръце и крака, децата звучно се пльоснаха в гъстата, мазна, черна тиня, което дари покой на отмъстителното й сърце. Агнес цопна по лице в калта. Вивиан успя да се приземи на краката си, но загуби равновесие, просна се по гръб в тинята и почна горко да ридае. Саманта през цялото време държеше под око Емелин — момиченцето се приземи с писък, но веднага се засмя. Хенриета седеше и уплашено се взираше някъде. Мара смъкна бонето си и с блажено изражение се отпусна назад. Мъчеха се да станат, хързулваха се, улавяха се една друга и отново падаха.

— И аз искам! И аз искам! — Кайла сочеше сестрите си с пръст, крещеше и тропаше с крака.

— Искаш, значи? — радостно се засмя Саманта. Обичаше малките деца, защото бяха толкова естествени. Знаеха, че калта означава забавление, и не се интересуваха кой ще почисти дрехите им. Пък и Кайла искаше да е част от групата. Саманта я вдигна, нагласи я на ръба на дерето и внимателно я пусна в лепкавата тиня. Кайла изписка весело, когато се приземи право в Емелин и двете паднаха отново в калта. Саманта остави момичетата да се въргалят в тинята, плачейки или смеейки се в зависимост от характера си, след което застана на ръба, с ръце, прибрани в юмруци на кръста, и за първи път проговори с гласа си на учителка:

— Млади дами! — Момичетата утихнаха, защото знаеха какво вещае този тон. — Аз съм по-голяма, по-умна, по-хитра от вас и ако продължите да ми се опъвате, само ще загубите. Може би сега ще ми повярвате и ще се отнасяте към мен с нужното уважение. Или — тя погледна Агнес, която махаше калта от лицето си с яростни, резки движения — няма да го направите. Отново ще загубите, не си въобразявайте друго. Не съм като предишните ви гувернантки, смазани и наплашени. Сред вас няма по-коварна и жилава от мен.

— Знаех си, че ще е забавна! — Мара избухна в смях.

— Обещах на баща ви, че ще остана тук поне година и възнамерявам да удържа на думата си. Въпроси?

— Ух, да. — Агнес с мъка се изправи на крака и несигурно се запъти към ръба. Полата и фустите й бяха покрити с тонове кал и Саманта можеше само да си представи гневния пламък, горящ в скритите й под мръсотията очи. — Ще ми помогнеш ли да изляза? — Момичето протегна ръка към нея.

— За мен ще бъде удоволствие — Саманта протегна ръка и точно преди момичето да я повлече в гьола, я дръпна. Агнес се прекатури и с такава скорост потъна в тинята, че над главата и се образува вълничка.

— Чуй ме, Агнес — бавно и отчетливо произнесе Саманта, навеждайки се над дерето. — По-хитра съм от тебе. Предай се. — Без да дочака отговора на момичето или въобще някаква реакция, Саманта се обърна към останалите:

— Давам ви още десет минути за игра в тинята. След това без никакво бавене към къщи.

— Татко ще е бесен — отново зарони сълзи Вивиан.

— Оставете баща ви на мен. — Саманта се настани на един продълговат камък и извади часовника си. — Играйте. Ще ви кажа, когато дойде време да се прибираме.

Мара събори Вивиан, Вивиан пък спря да плаче и натика главата на Мара в калта.

— Ако обичаш, Вивиан, не удавяй сестра си — извика Саманта. — Ти също се забавлявай, Агнес — добави тя, когато видя, че девойката се е запътила към нея. — И без друго не те пускам да си ходиш сама.

Саманта ясно видя как момичето се поколеба, прехвърляйки наум различните възможности, как стигна до решение, и се изкатери, улавяйки се за туфите трева. Надменно се отдалечи до един камък, където седна и зачака сестрите си, със скръстени ръце на гърдите и нацупена долна устна.

Доволна, че всички ще се прибират заедно, Саманта насочи вниманието си към дечурлигата в гьола. Пръски кал летяха във всички посоки. Получили одобрението на гувернантката си, децата се забавляваха като пощръклели.

В чистия и свеж въздух се носеше ухание на джоджен. Саманта откъсна листата на едно късостеблено растение, помириса ги и ги смачка между пръстите си. Точно така, на това й миришеше. Може би някакво растение издаваше това ухание.

И може би то ухаеше така, за да примами непредпазливите си жертви. Тя веднага изпусна листата и изтупа ръкавиците си в полата. Дано растението не е отровно при вдишване! Трябваше да си донесе от Лондон книга, от която да прочете за опасностите, дебнещи в планините — като змии в писалището, например.

Саманта махна бонето си, за да изложи лицето си на преките слънчеви лъчи. Знаеше, че така рискува много да развали тена си, но пък в Лондон слънцето никога не грееше толкова ярко. Там всичко беше почерняло от сажди, небето никога не беше толкова синьо. Само ако… но не, нямаше смисъл да размишлява хипотетично. Беше изгнаница от любимия си Лондон и беше обещала на полковник Грегъри да остане в Силвърмиър една година. Това не й струваше нищо: така или иначе лейди Бъкнел нямаше да й позволи да се завърне без да е доказала, че може да живее дванайсет месеца с едно семейство без да се бърка в делата му. Дотогава достопочтените пазителки на обществените нрави щяха да са забравили злобните обвинения на мистър Уърдлоу и тя щеше да си намери друго място. Междувременно й предстоеше цяла година… година, в която щеше да се занимава с Агнес, тази напъпила госпожица, и нейните сестри. Година усърден труд под лъснатия ботуш на полковник Грегъри.

— Десет минути минаха! — извика тя след справка с часовника си.

Капеща чернилка покриваше момичетата. Те се изкатериха, помагайки си една на друга. От мрачното им настроение сутринта не бе останало нищо и Саманта се поздрави с първия си успех.

Ако не броеше Агнес, разбира се. Саманта погледна свитата й фигурка Тя беше друга работа. Полковник Грегъри беше друга работа. Но какво е животът без предизвикателства?