Кристина Дод
Моята любима годеница (21)

21

От балната зала се носеше музика, месецът посребряваше ливадите и езерото, а във въображението на Уилям Саманта стоеше на верандата и разговаряше с похотливо ухиления лейтенант Дюклос.

Тя какво си въобразява? Вчера го уверяваше, че няма опасност да се усамоти с лейтенанта, решение, които Уилям беше приветствал. Сега се беше облегнала на перилата, съблазнително извивайки сочното си тяло, вперила възхитен поглед в Дюклос. Малкият мерзавец изглежда не можеше да повярва на късмета си! Той се наведе напред… устните му почти докоснаха нейните…

Уилям тресна вратата е все сила.

— Лейтенант!

Лейтенант Дюклос подскочи и се обърна с юмруци, готови за бой.

— Вътре се нуждаят от вас.

— Кой се нуждае от мен, сър? — Лейтенантът имаше дързостта да му се озъби.

Кой, наистина?

— Домакинята. Трябват й партньори за танците.

Лейтенант Дюклос се поколеба. Очевидно беше наясно, че началникът му го баламосва и искаше да се опълчи, но не му стигаше кураж. Той удари токове и се поклони на Саманта:

— Ще ми позволите ли да ви придружа вътре, мис Пендъргаст?

Саманта наблюдаваше двамата съперници с израз на великодушно търпение:

— Тук ми харесва, лейтенант Дюклос.

Лейтенантът отново се поклони и вдървено закрачи към балната зала. Спря, когато мина покрай Уилям:

— А вие идвате ли, полковник Грегъри?

Уилям се втренчи немигащо в Дюклос, докато последният не сведе поглед.

— Не бъди нагъл — скастри го той и му обърна гръб. С бързи крачки отиде до Саманта и я погледна мрачно.

Тя вирна още по-упорито брадичката си:

— Реших, че трябва да опитам целувките на другите мъже.

— Какво? — Не я беше последвал дотук, за да чуе това.

— Откакто ме целуна, аз — тя замълча в търсене на точните думи — не съм на себе си. Изчервявам се щом те видя.

Уилям се облегна на перилата и скръсти ръце.

— Очарователно.

— Открих, че нямам апетит — бавно продължи Саманта. — Често се отнасям нанякъде, когато някой ми говори.

— Нима? — Тази жена го караше да мърка като котенце и да реве като див звяр.

Тя поклати глава в знак на укор:

— Така не може повече. Размислих и реших, че трябва да придобия малко опит.

— Съгласен съм.

— Много добре — изрече тя след кратко колебание.

— Но не е нужно да придобиваш този опит с други мъже. Особено с мъже като Дюклос — изтъкна Уилям.

— Наясно съм, че той е свикнал да покорява женските сърца и сигурно умее да се целува добре.

— Свикнал е да разрушава репутацията на неопитни млади жени. Ще научиш всичко, което искаш за целуването от мен.

— Но тогава пак ще се изчервявам, когато те видя.

— Може би ще станем двама.

Тази жена беше толкова умна и толкова глупава. Толкова красива и толкова… красива. Кожата й сияеше от отблясъците на свещите в балната зала. Пълните й устни трепереха. Тя наистина беше уязвена. Нещастна. Разтревожена. Не знаеше какво да прави с емоциите, които я връхлитаха на пристъпи.

Той знаеше, но не биваше да й показва. Не биваше да я обвие с ръце. Не биваше да я покрива с целувки. Но някак неусетно „не бива“ се превърна в „бива“, когато плъзна ръце по кръста й и я притегли към себе си.

Тя опря длани в гърдите му и извърна глава.

— Саманта — прошепна той, сведе глава и откри устните й. Сладка. Тя беше толкова сладка. Толкова неопитна, толкова неподправена, толкова щедра, толкова страстна… Уилям прекъсна целувката, сякаш това щеше да го направи по-добър и по-почтен, когато в действителност беше най-големият негодник на тази земя. Развращаваше гувернантката на дъщерите си и ненаситно жадуваше за още по-плътски грехове с нея.

Чак му стана смешно. Той беше военен от кариерата. Беше готов да заяви на всеки, че е лишен от капка въображение, но сега май откри, че се е лъгал. Докато я държеше в ръцете си, попивайки топлината на тялото й, чувствайки нежната заобленост на гърдите й, галейки изваяните й рамене, въображението му повече от живо му показа образа на две преплетени голи тела. Той щеше да я положи на леглото, да се намести между краката й и бавно да потъне в нея, повеждайки я по нежния път на страстта. Щеше да я направи истинска жена.

Неговата жена.

— Полковник Грегъри, моля… — сподавено извика тя. — Някой ще ни види.

Саманта притискаше ръце към гърдите си, сякаш не би могла да понесе допира до него. Брадичката й беше вирната и тя изглеждаше… сърдита.

Сърдита?

— Ако някой ни види, това няма да ти навреди. Ти си почитан член на обществото, а аз не съм. Аз имам нищожната си репутация на гувернантка, а преди това — тя си пое дълбоко въздух — дори и нея нямах. Моля те. Знам, че вече не мога да остана тук, не ми пречи да си намеря друго място.

Уилям я пусна, сякаш тя щеше да изгори ръцете му.

— Права си. Извинявай.

Тя оправи полите си без да вдига поглед от ръцете си.

— Значи си съгласен, че трябва да си отида?

Не. Въобще не беше съгласен. Но ако тя останеше… не можеше да се заблуждава — щеше да я има в леглото си, дори ако трябваше да я отведе насила там.

— Може би ще е по-добре да попитам ще имат ли децата нова майка, в който случай гувернантката е… Съпругата ви ще поиска сама да избере гувернантка. — Саманта отстъпи назад. — Предполагам, че лейди Марчънт ще бъде щастливката.

Уилям продължаваше да мълчи. Сега не беше моментът. Първо щеше да се погрижи за двамата Федърстоунбоу. Не че не можеше да го направи и тази вечер… Но не. Трябваше да прояви разум. Ето защо внимателно премери думите си, преди да отговори:

— Лейди Марчънт посреща всички изисквания от списъка ми, а през последните дни доказа, че е несравнима домакиня. Тя е логичният ми избор.

— Чудесно. — Саманта се усмихна принудено. — Ами тогава желая ви всичко най-хубаво. — Обърна се припряно, слезе по стълбите на верандата и се изгуби в тъмнината на парка.

Уилям потърси пура в джоба си, измъкна една и я запали. Списъкът спокойно можеше и да не съществува. На книга лейди Марчънт беше логичният му избор. Тя се справяше със задълженията си по начин, който заслужаваше възхищение. Изглеждаше прекрасно. Уилям я харесваше, но обмисляше евентуалния брак с нея със същото удоволствие като посещението при бръснаря.

Честно казано и Тереза мислеше за него по същия начин. Тя прекарваше все по-малко време с него, предпочитайки да поклюкарства с приятелките си или да надзирава прислугата. Или да избягва Дънкан с такова прилежание, че на Уилям му идеше да се пръсне от смях. Приятелите му бяха безумно влюбени един в друг, бог да им е на помощ.

Много добре. Когато лорд и лейди Федърстоунбоу бъдат заловени и Пашенка пътува към Русия, натоварен със невярна информация за заблуда на врага, той щеше да предложи брак на Саманта. После щяха да се оженят. Това беше единственият възможен изход от битката.

Вратата зад него се отвори и той чу шумоленето на коприна. Тереза излезе на верандата.

— Навремето съм чувала какво ли не, но това е просто шедьовър. „Тя е логичният ми избор“. Ще избродирам тези думи на гергеф и ще ги сложа в рамка. Сгряват ме и ме карат да изпитвам топли чувства към теб.

Тереза със задоволство установи, че Уилям има благоразумието да замълчи. Обзе я необикновен импулс. Благороден. Глупав. Който щеше да доведе до голяма загуба както във финансовото, така и в общественото й положение. Това никак не й се нравеше, но й дотегна да се държи разумно и да оправдава всички очаквания. Дотегна й мъжете, смятани за добра партия, да й се кланят, докато всъщност ламтят за парите й. Дотегна й кроенето на планове и сложни схеми да се омъжи за богаташ, за да избяга от зестрогонците при положение, че те бяха толкова по-обаятелни от благопристойните джентълмени.

— Тереза… — пророни Уилям.

Тя му даде знак с ръка да замълчи:

— О, я стига, моля ти се! Номерът с „Тереза“ няма да мине. Не знам имаш ли, нямаш ли намерение да ми предложиш брак, но си го набий добре в ушите: не те искам. Няма да ти стана жена. Вече съм била женена за човек, който не ме обичаше. Харесваше ме. Беше му приятно в моята компания. Но не ме обичаше. Обичаше батальона си. — Тя взе пурата от ръцете на Уилям и си дръпна от нея. — А ти си влюбен до полуда в твоята гувернантка.

Уилям остро си пое въздух.

Тереза не знаеше дали това беше реакция на грубия й език, пушенето й, или защото хвърли голата истина в лицето му.

— И едва успяваш да се съсредоточиш върху работата си, която разбрах каква е, между впрочем. — Тя си дръпна още веднъж от пурата. — Защото не съм тъпата гъска, на каквато се правя. Всъщност съм по-умна от почти всички на този прием и ми писна да го крия.

— Работата ми ли? — предпазливо попита Уилям.

— Шпионската ти дейност. Не се тревожи, ще си държа езика зад зъбите. Но едно ще ти кажа — Тереза повиши тон — отиди при мис Пендъргаст и я налюби. Ти си мъж на честта и имаш изградена престава за това кое е правилно, кое — не, и кой за кого трябва да се ожени. Проклетата ти чест е толкова силно развита, че ще ме вземеш за съпруга само защото смяташ, че така е редно да постъпиш, и няма да вземеш мис Пендъргаст за любовница, защото дългът ти повелява, и аз всяко утро ще се будя с мисълта, че ти не ме обичаш. Всеки път, когато се търкаляме в леглото, ще знам, че си представяш нея. А аз заслужавам нещо много по-добро от такъв тип отношение. — Тереза замахна с пурата. — Тя седи в къщичката за гости и плаче, цупи се или, като я знам каква е, се мъчи да вземе решение дали да ти се отдаде. Предлагам ти да се отбиеш при нея и да й помогнеш с вземането на решение.

Уилям се втренчи в нея. В пурата й. В сардоничния израз на лицето й.

На устните му изгря усмивка. Той вдигна ръката й и я целуна. Поклони се, прескочи перилата и изчезна в нощта.

Тереза изсумтя и отново дръпна от пурата. Ама че идиотка беше. Идиотка, на която въобще не й пукаше, че е идиотка.

— Браво — изрече един дълбок мъжки глас от тъмнината. — Това беше най-интересната интермедия, на която съм имал удоволствието да присъствам.

Тереза се извъртя и сърцето й се сви. Високата фигура изплува от сенките на мрака. По дяволите, това беше той.

Дънкан се извисяваше над нея. Светлината от прозорците нежно огряваше лицето му и тя видя трапчинките на бузите му. Негодникът му с негодник!

— И тука чувам, че ти винаги имаш мъжете, които пожелаеш.

— Откога слушаш?

— Последвах те тук от залата, разбира се. Имам ярко изразен интерес от резултатите на твоя малък разговор.

— Нима? Какво те интересува дали ще се омъжа за Уилям или не?

— Ако се омъжиш за Уилям, не можеш да се омъжиш за мен.

Тереза всмука толкова дълбоко дима от пурата, че се задави. Дънкан, в един от своите пристъпи на вулгарно поведение, я потупа по гърба, за да й мине.

— Дай ми това. — Той издърпа пурата от пръстите й и я хвърли в храстите. Обгърна раменете й с ръце, наведе се и я целуна.

Тя го заудря по гърдите с всичка сила и го зашлеви по бузата. Мразеше го. Божичко, как го мразеше. Когато се приготви за следващия удар, той я сграбчи за китката.

— Това, скъпа моя, беше грешка. — Дънкан я хвана през кръста и я придърпа плътно към себе си, така че да му е удобно.

И я целуна. До безпаметност.

Тя се опита да го сгълчи, но езикът му беше там, той го вкарваше и изкарваше в безсрамна имитация на сексуален акт. Той пусна ръката й и притисна врата й с шепа. Тереза изгуби равновесие и сграбчи раменете му. Перилата се забиха в бедрата й и на нея й се дощя да бъде вбесена, гневна, шокирана. От това как е заклещена, от униженото й достойнство, от наглото му предложение.

Но не беше. Не и когато тръпка пробягна по кожата й, различна от всяка друга тръпка, която беше изпитвала. Това не беше невинно цуни-гуни. Случваше й се онова, за което всяка жена тайно си мечтаеше. Тереза притвори клепачи и се наслади на сблъсъка на две огнени души. Искаше да се притисне до него, да се отърка във всяка частица на тялото му. Допирът до него беше извор на удоволствие. Но Дънкан я беше хванал твърде здраво. Той контролираше всяко нейно движение и я държеше между перилата и мускулестата си снага. Когато за момент спря целувката за глътка въздух, здравомислието й за кратко се възвърна. Но той отново наведе глава и плъзна устни по контурите на лицето й, нежно всмуквайки меката част на ухото й, и хапейки я лекичко. Тереза подскочи и си пое дълбоко въздух:

— Заболя ме!

Той се засмя и духна няколко кичура от косата й:

— Скъпа моя, та ти дори не знаеш какво ти харесва! — Устните му отново намериха ушенцето й.

— Господи! Дънкан! — Тя стисна здраво косата му, желаейки да му отвърне със същата болка, която той й причиняваше.

Дънкан не го беше грижа. Устните му се спуснаха надолу под ухото й. Той обсипа с ласки пулсиращата вена на шията й и започна да дразни едно чувствително местенце на ключицата й, което особено много му хареса.

Тереза чу стоновете си. Изразяваше открито бурните си чувства като някоя… никаквица. Дънкан обаче съвсем не й се присмиваше, а я вкусваше с ненаситно обожание.

На Тереза й се стори, че звездите на небосвода се въртят, понесени от вихъра, и… пожела ръцете му да обхванат гърдите й, главата му да се озове между краката й, дяволите да го вземан този негодник, искаше да го притежава по всеки възможен начин.

Той отново целуна устните й, завладя ги докрай, сигурен в благосклонния прием. Притворила клепачи, тя погали езика му със своя, целувайки го както никой мъж преди. Сякаш за пръв път се целуваше — и това беше вярно. Тереза за пръв път се целуваше така. С цялото си тяло. С цялото си същество, обхванато от копнежа да бе слее с мъжа, който я държеше в прегръдките си.

Когато Дънкан най-сетне вдигна глава, тя прокара пръсти, през косата му. Проговори с глас, който й се стори чужд и дрезгав:

— Ще те чакам в спалнята си.

— Да — прошепна той. — По-късно.

Тя примигна насреща му, мъчейки се да събере поне някакви парченца от разума си.

— Ка… какво имаш предвид с „по-късно“?

— Мило мое момиче, ти тласна Уилям по пътя на любовта, а Уилям е домакинът. Тъй като ти си домакинята, това означава, че сама трябва да ръководиш бала.

Тереза не вярваше на ушите си. Почти остана без дъх от възмущение. Той не беше изпепелен от огъня на страстта като нея. Той се владееше.

— Ти нарочно ме докара до състояние, в което и две не виждам. Нарочно!

— Какво състояние? Целунал съм те? Точно така, бог ми е свидетел. От години се нуждаеш някой да те нацелува едно хубаво.

Унижението заби ноктите си в нея.

— Ти ме изведе тук и ме насили, докато аз… насили ме.

— Мила моя, ако искаше можеше да си тръгнеш.

Вярно беше. По някое време, докато траеше последната целувка, той стоеше изправен като стълб, а тя беше увиснала на раменете му като някое безпомощно момиченце. Тереза отскубна ръцете си от неговите и ги сви в юмруци. Щеше й се да запищи. Щеше й се да го срита. Щеше й се да издере очите му.

— Когато балът свърши — каза Дънкан — ще дойда в спалнята ти.

Тя отново видя трапчинките на бузите му и разбра, че той й се присмива. За разлика от нея Дънкан беше запазил контрол над себе си. Преднамерено беше разбудил жажда у нея, която нямаше намерение да утоли, с което й показваше, че държи по-силната ръка.

— Няма да те посрещна с отворени обятия.

— Отначало не, но и двамата знаем, че ще те накарам да размислиш.

Тя вдигна ръка, разпери пръсти и го зашлеви с все сила. Той не я докосна, но гласът му внезапно охладня:

— Не го прави втори път.

Тя се поколеба, ръката й се отпусна и тогава разбра: че трябваше да поеме функциите си на домакиня, и че беше целувала Дънкан Монро с цялата чувственост, на която беше способна. А той й беше отговорил. Копелето вече я беше белязало. Естествено. Нали искаше да я направи за посмешище пред всички. Беше й отмъстил за презрителното поведение през годините. Отмъщението му си го биваше.

— Разбърка ли косата ми?

— Съвсем не, бях много внимателен. — Той взе треперещата й ръка и я положи върху прическата й. — Виждаш ли? Дори фиба не е паднала.

— Разкопча ли ме? — Тя почна да опипва гърба си.

— Напълно си закопчана. Роклята ти е във вида, в който излезе на терасата. — Той отстъпи назад и я огледа. — Е, може би е малко поомачкана, но това може да се обясни с танците.

— Да, сигурна съм, че си прав. — Тереза изправи рамене и си пое дълбоко дъх. — Сигурен ли си, че не си ме белязал по начин, който да привлече вниманието към мен?

— Скъпа моя, намирам те за извънредно подозрителна.

— А аз те намирам за въздух под налягане.

Дънкан се разсмя. Копелето отметна глава назад и се разсмя от все сърце. Тереза понечи да си тръгне, но той я хвана за ръката и задъхвайки се каза:

— Косата ти, роклята ти са съвършени, но ако от теб се излъчва страстен плам, надали мен трябва да виниш.

— Влизам.

— Довечера ще бъда в спалнята ти.

— Не си прави труда.

Тя величествено се понесе към балната зала. Може би брадичката й беше вирната прекалено високо, но тя се нуждаеше от увереността, която тази надменна поза й вдъхваше. Гостите й се усмихваха, вдигаха наздравици в нейна чест, и тя раздаваше усмивки, с пълно съзнание за дълга си на домакиня. Тя беше в съзнание. Онова недоразумение на верандата не беше нищо друго освен моментна лудост. Обикаляйки сред гостите, тя си проправи път до подиума на оркестъра. Нареди на музикантите да изсвирят няколко трилера. Когато успя да прикове вниманието към себе си, тя се обърна към събралото се множество:

— Полковник Грегъри е неразположен, но настоя да се забавляваме и мисля, че най-малкото от уважение към него сме длъжни да изпълним волята му. — През залата премина кикот и Тереза кимна радушно. — Време е за среднощната ни вечеря, която ще бъде сервирана в голямата трапезария.

Докато тя слизаше от подиума, всички се усмихваха сякаш присъстват на рядко забавление. По гръбнака й пролази студена тръпка и погледът й се устреми към Дънкан. Дънкан, чийто силует се очертаваше върху стъклените врати; Дънкан, който димеше като последен простак с някаква гадна пура.

Тя откъсна поглед от него и поведе гостите към голямата трапезария. Докато не го зърна в огледалото. Беше върху бялата й гладка кожа, точно на ключицата. Малък морав белег. Тереза спря. Зяпна в огледалото. Не можа да сдържи ужасеното си ахване. До нея се появи образът на Дънкан.

Който се движеше към нея.

През балната зала.

Той събра всички погледи.

На светлината от свещите върху лицето му ясно се открояваше отпечатъкът от пръстите й.

Той стори дълбок поклон в знак на почит и изрече една-единствена дума:

— Тази нощ.