Кристина Дод
Моята любима годеница (12)

12

Вратата на спалнята изскърца и Саманта вдигна глава от плана на уроците. Кой би могъл да я търси в този час? Навън се беше смрачило. Огънят в камината не можеше напълно да прогони студа на планината и Саманта се беше увила плътно в пухените си завивки. Бялата й памучна нощница беше закопчана до брадичката, русата й коса се спускаше в плитка по гърба. Не й се искаше да изпълзи от топличкото си убежище, за да отвори вратата.

— Влизай, който и да си — раздразнено извика тя.

След дълъг момент на колебание вратата бавно изскърца и се отвори.

Агнес. Агнес стоеше на прага, същинска миниатюрна версия на Саманта — с проста бяла нощница, боси нозе и сплетена коса. Момичето трепереше конвулсивно; очите му бяха разширени от уплаха.

Саманта незабавно скочи от леглото и краката й изтопуркаха до ледения под, но после застина нерешително на място. Дали да отиде при детето, което се разкъсваше между желанието до побегне и да остане, или да изчака Агнес сама да отиде при нея? Накрая тя свали шала от раменете си и го подаде на момичето.

— Заповядай, миличка, ще измръзнеш.

Лицето на Агнес се изкриви от плач. Тя се втурна в прегръдките на Саманта и се вкопчи здраво в нея, сякаш младата жена беше последната й надежда за спасение.

— Какво има, миличка? — Саманта отметна кичурите, нападали по челото на Агнес.

— Аз… ужасно е… — хълцукайки проплака момичето. — Не зная… как да го кажа… Боли… Умирам…

— Умираш? — Саманта беше изумена. — Как така умираш?

— Защото… защото аз… — Агнес скри лице в рамото на Саманта. — Толкова… е отвратително.

Злокобно подозрение се зароди в Саманта и тя си пое дълбоко дъх.

— Ти умираш и казваш, че с теб става нещо отвратително?

— Аз… аз…

Детето не може да изрече думите, пък и беше ли необходимо? Някой вече трябваше да й е обяснил тези неща.

— Кръв ли ти тече?

Агнес я погледна слисано със зачервените си и подути от плач очи.

— Откъде знаеш?

Саманта овладя бесния гняв, който заплашваше да се надигне в нея. Постара се да отговори колкото се може по-спокойно.

— Това е нещо съвсем естествено, което се случва на всяка жена.

— На всяка ли? — попита Агнес, преглъщайки едно ридание.

— На всяка.

— Кога?

— Веднъж в месеца.

За момент Агнес осмисли информацията, после се заля в нов порой от сълзи:

— Отвратително!

— Да, така е.

Когато Саманта най-накрая успокои момичето и му обясни фактите, за да знае как да се справя с проблема за в бъдеще, тя беше едновременно разгневена до немай-къде и изпълнена със съчувствие. Нищо чудно, че Агнес беше толкова емоционална. Детето е страдало от първата си менструация, било е оставено да се справя само със страховете си без да е подготвено за промяната, настъпваща в собственото му тяло.

— Може ли да спя при теб? — едва чуто попита Агнес.

„Стане ли девет часът, децата си лягат. Не позволявам изключения.“

Е, полковник Грегъри да върви по дяволите. Смяташе, че се грижи невероятно добре за дъщерите си, а ето до какво бяха довели неговото невежество си и пълната му липса на заинтересованост.

— Разбира се, че може — отвърна Саманта. — Нали сега с тебе сме големите момичета вкъщи.

Агнес непохватно се покатери на кревата.

— Благодаря ви, мис Пендъргаст. Не исках да си лягам в онова легло. — Момичето потрепери. — На сутринта всички ще разберат.

— Марш в другия край! — Саманта се покатери при Агнес. — Ще разберат само жените, а те ще те приветстват като една от тях. Пък и това нещо си има добрите страни. Заради него един ден ще държиш бебе в прегръдката си.

— Ами тогава можеше да изчака докато се оженя! — отговори момичето с предишния си заядлив тон.

Саманта удържа усмивката си.

— Както и да е, време е да измислим в каква прическа ще вдигнеш косата си.

Агнес се изправи и обви с ръце коленете си. Гласът й прозвуча по-бодро:

— А ще мога ли да ходя вече с дълга пола?

— Не и преди да навършиш петнайсет години. Ще споделя с теб истината: Дългите поли изглеждат страхотно, ала непрекъснато ти се пречкат. Представяш ли си да се изкатериш по дърво с дълга пола?

— Мога да се изкатеря до тази стая, понесла кутия със змии.

Отначало Саманта затаи дъх от ужас, после удостои Агнес с убийствен поглед:

— Да не си… посмяла! Ще си отмъстя, като направя живота ти черен, заклевам се.

— Знам. — Устните на момичето се изкривиха в зловеща усмивка. — Но мога да се изкатеря и до стаята на лейди Марчънт…

Сърцето на Саманта подскочи радостно при тази мисъл, но тя побърза да си придаде намръщеното изражение на благовъзпитана гувернантка:

— Идеята ти не е от най-добрите.

— Тя иска да се омъжи за татко.

— Няма откъде да го знаеш.

Агнес изпепели Саманта с пламтящия си от презрение поглед.

— Не ги ли видя на вечеря? Тази жена го гледа както паяк гледа муха.

Саманта си помисли, че би трябвало да се засмее. Само че въобще не й беше до смях и това никак не й харесваше.

— Мисля, че баща ги е достатъчно възрастен, за да се оправя сам.

— И беше заела твоето място на масата.

Странно. На Саманта никак не й се беше понравило, че трябва да седне с децата и е напълно изключена от обсъждането след вечеря, което вече не беше на образователна тема, а с право можеше да се нарече разговор, воден изцяло от лейди Марчънт, докато полковникът само слушаше със замислена усмивка.

— Мястото ми не е на масата. Понастоящем лейди Марчънт е домакиня на баща ти, а домакинята винаги седи в долния край на масата.

Агнес скръсти ръце пред гърдите си и сведе брадичка.

— Тя иска да е нещо повече от домакинята на татко.

На Саманта много й се щеше да изръмжи в знак на съгласие, но като гувернантка беше длъжна да се съобразява с положението си. Трябваше да бъде гласът на разума.

— Лейди Марчънт не може да накара баща ти насила да се ожени за нея.

— Мисля, че той няма нищо против. Мисля, че той я харесва.

— В такъв случай трябва да се радваш за него. Той не може вечно да скърби за майка ти.

— Да, знам. Не искам подобно нещо. — Агнес прехапа устни. — Много добре си спомням мама. Също и Вивиан. Не ни трябва друга майка. Но останалите… за тях е добре да имат нова майка.

Агнес говореше като зрял човек. На Саманта й се дощя да заплаче.

— Но това не бива да е лейди Марчънт. Тя ни ненавижда. Мен и сестрите ми. И ти го знаеш.

— За вас щеше да е по-добре, ако не бяхте момичета — отвърна Саманта без да се замисля. — Тя вижда във вас бъдещите си съпернички, които растат под носа й… — младата жена спря ужасено. Не биваше да забравя, че не може да разговаря с Агнес като с възрастен, и че момичето още не й е приятелка.

— Тя не ни смята за съпернички, защото е стара — отсече Агнес и постави ръце зад главата си. — А къде е твоята майка?

— В рая.

— Заедно с моята. Мислиш ли, че са приятелки?

Една дама и улична метачка? Някакси не й се вярваше.

— Може би.

— Събудих се една сутрин, и научих, че мама е мъртва. — Агнес избърса потеклата сълза във възглавницата. — Как умря твоята майка?

— Разболя се и умря от липса на достатъчно храна. — Облечена в дрипи, простряна на пода, докато седемгодишната Саманта се беше гушнала в нея.

— Какъв ужас.

— Майка ми наистина беше прекрасна жена. Тя искаше да бъда… като нея. Честна и трудолюбива. Но… — Саманта замлъкна. Не можеше да признае миналото си на горката, нещастна Агнес.

— Харесвам те, мис Пендъргаст. — Момичето срамежливо я прегърна.

— Благодаря ти, миличка. — Саманта отговори на прегръдката й. — И аз те харесвам.

Агнес се прозя.

— Толкова съм уморена. И главата ме боли. И стомахът.

— Знам, миличка — отвърна младата гувернантка, на която вече не й се говореше по тази тема. — Мръдни се.

Агнес се обърна по корем, прегърна възглавницата и остави Саманта да разтрие гърба й. Само след пет минути момичето хъркаше гръмогласно.

— Бедното дете — промърмори Саманта. Спомни си деня, в който беше започнало месечното й кръвотечение. Баща й я беше захвърлил в сиропиталище, за да се забавлява на воля с някаква дама. Едно от другите момичета й беше обяснило с отегчен глас какво става и какво трябва да направи. Саманта беше плакала, докато не заспа. В онзи момент майка й й липсваше както никога допреди. Никое момиче не биваше да посрещне този ден самотно и уплашено.

Остро почукване по вратата я изтръгна от мислите й. Кой ли пък беше сега?

Разбира се, че знаеше отговора. Само полковник Грегъри би почукал така властно.

Наложи си да се успокои. Научила си беше урока. Трябваше да мери думите си, да не позволява на гнева да я завладее, в противен случай щеше да си навлече същите проблеми, които я бяха прогонили от Лондон в това забравено от бога място.

Слезе от леглото и посегна към синия си хавлиен пеньоар. Навлече го, завърза го на кръста си и отвори вратата.

Полковникът беше с черен костюм за езда и черни ботуши, които стигаха до коленете му. Кожени ръкавици висяха на колана му. Изглеждаше както през първата нощ, в която го срещна на пътя — строг, изправен, гневен. С тези съвършено прави вежди приличаше на дявол.

Значи беше намислил да я изплаши? Яростта й се разгоря.

Той я сграбчи за ръката, издърпа я в коридора и безшумно затвори вратата след нея.

— Къде е Агнес?

Той знаеше отговора. Беше видял детето да идва при нея. Но щом искаше да си играят игрички, намерил си беше майстора.

— Спи в леглото ми. Знаете ли защо?

— Защото гувернантката й не може да изпълни едно просто нареждане.

— Защото баща й е загубен.

Сините му очи се разтвориха широко, после се стесниха в цепки:

— В името на Хадес, за какво говориш?

— Това дете — Саманта посочи към вратата — твоето дете не знае какво става с тялото му.

Трябваше да признае, че полковник Грегъри действително се разтревожи.

— Какво става с тялото й?

— От тази вечер тя е жена. — Саманта въобще и не помисли да го успокоява.

Той се втренчи в нея неразбиращо.

— Започна месечното й кръвотечение — добави Саманта, правейки се, че проявява търпение.

Уилям Грегъри направи крачка назад.

— Мис Пендъргаст! Това не е предмет, който вие и аз трябва да обсъждаме!

Как смееше?!

— И с кого да го обсъдя? Или може би е по-добре да кажа с кого ще го обсъдите вие? Нали сте й баща? Твърдите, че поемате отговорността за всичко, което се случва на дъщерите ви, обаче пренебрегвате този важен етап, през който всяка една от тях ще трябва да мине?

Уилям отвори уста от изумление. За пръв път, откакто го беше срещнала, той нямаше думи.

— Не съм пренебрегвал нищо, което е от значение за добруването на дъщерите ми — най-сетне, процеди през зъби той. — Това е напълно естествено състояние. Уверен съм, че някоя от техните учителки им е разказала за него.

— Не е било в програмата. — Саманта се облегна на стената и стисна ръце, за да не разтърси здраво този непоносим мъж. — Жените не са по-различни от мъжете. Никоя жена не иска да каже на едно дете, че тялото му ще претърпи промени на прага на женствеността, и че тези промени могат да бъдат болезнени и объркващи. Как смеете да предположите, че някой друг ще има грижата за нещо толкова важно?

— Мис Пендъргаст, няма да търпя подобен тон.

Решението й да запази спокойствие беше разклатено под напора на всепомитащ гняв.

— О, ще търпите. Някой трябва да хвърли в лицето ви грубата истина. Вие си хойкате някъде по цяла нощ без да знаете, че момичетата се тревожат за вас, без да знаете, че собствените ви бавачки заговорничат срещу гувернантката, без да знаете за болестта на Кайла и страховете на Мара, за кошмарите на Вивиан или цикъла на Агнес. Въобразявате си, че сте много демократичен, защото вечеряте с децата си, но правите всичко по силите си между вас да не протече непринуден разговор, а някаква скучновата лекция по тема, която сте избрал по свое усмотрение.

— Грижа се момичетата да оползотворяват времето си. — Полковник Грегъри отстъпи с една крачка.

— Не познавате децата си и не им давате шанс да говорят свободно с вас. Не им позволявате да изкажат страховете и надеждите си, да пораснат уверени в себе си. Никога не си признавате, че може и да сгрешите и определено не можете да си признаете, че не знаете всичко на този свят. Доказахте, че сте наясно с видовете риба, които се въдят в Езерната област, и че не сте наясно с децата си. Всяка нощ сте по петите на бандитите. — Саманта посочи към парадния вход. — Време е да останете у дома с момичетата!

— Мис Пендъргаст! — Уилям посегна с две ръце към нея и спря на сантиметър от раменете й. Вместо това притисна ръце към стената от двете страни на главата й. В очите му светеше гневен пламък, гърдите му се вдигаха и отпускаха бясно. — Събирайте си багажа! Уволнена сте.

Саманта посочи към вратата с трепереща ръка. Гласът й също трепереше, когато проговори:

— Агнес мислеше, че умира.

Уилям си пое дъх. Лицето му пламна, после стана бледо като на смъртник.

— Мислеше, че кръвта й ще изтече. Ако според вас съм си позволила твърде много и сте решили да ме отпратите, не мога да ви спра, но знайте, полковник Грегъри, че всяка от дъщерите ви рано или късно ще се изправи пред този проблем и подозирам, че само след няколко месеца Вивиан ще се сблъска с него. Трябва някой да ги преведе през прага на женствеността. След няколко години Агнес ще си намери съпруг и някой ще трябва да я подготви за първата брачна нощ и майчинството, за реалността, която се крие зад приказките за щъркели и феи. Способен ли сте на това, полковник Грегъри? — Саманта се наклони към него и младият мъж почувства горещата вълна на гнева й. — Способен ли сте?

Очите на Уилям блеснаха. Ръцете му започнаха да треперят.

— Не знаеш кога да млъкнеш — изрече ядно той, след което сведе глава и впи устни в нейните.

В първия момент Саманта бе под въздействието на речта си и не разбра какво точно се случва. И тогава осъзна. Той ме целува. Полковник Грегъри ме целува.

Гняв. Объркване. Изумление. Тя се откъсна от него и притисна отбранително с ръка коприненото шалче на гърлото му.

— Ти луд ли си?

— Как мислиш? — Той отново впи устни в нейните.

Тя мислеше… че навярно е луда, защото целувката му беше невероятна. Та те се бореха!

Но целувката му беше невероятна.

Ами децата… Ами Агнес…

Те спяха. Нямаше кой да ги види. Нямаше кой да ги спре.

Целувката му беше невероятна.

Лошо. Много лошо.

— Не бива да правим това. — Саманта отново се отдръпна.

— Не. — Но Уилям остана на мястото си.

— Ти си си ти, аз съм си аз и между нас няма нищо общо.

— Да. — Лицето му се доближи до нейното. Вълшебна близост. Дъхът му ухаеше на портвайн — остър и благоуханен, като онази първа щедра глътка, която тя отпи от чашата. Виждаше брадата, набола по брадичката му, виждаше щедрата, плътна, чувствена извивка на устните му.

Вършила съм какво ли не през живота си, но това е най-лошото.

Тя сграбчи краищата на копринено му шалче и притисна лицето му към своето.

Ръцете му се опираха на стената от двете страни на главата й. Тялото му се наклони към нейното. Той я докосваше единствено с устни. Ако останеше безучастна, може би целувките скоро щяха да му омръзнат. И все пак бе готова да се закълне, че топлината му я обгръща като одеяло. Мирисът му беше тръпчив от кожата на ръкавиците и ботушите му. Устните му търсеха очертанията на нейните, бавеха се на ъгълчетата, притискаха се сладостно към устата й.

Саманта изпърха с мигли и притвори клепачи. Стори й се, че наоколо заблестяха скъпоценни камъни: рубини, сапфири, изумруди. Усещаше как вената на гърлото му пулсира яростно там, където я докосваше с пръстите си, как сърцето й туптеше като лудо.

Значи затова мъжете и жените се целували. За да се видят, почувстват, опознаят по един невъзможен, великолепен начин. Би могла да стои тук цяла нощ и да приема даровете на милувките му.

Тогава езикът му се плъзна по устните й.

Очите й рязко се отвориха. Това беше езикът му! Тя обви пръсти около китката му и я задърпа. Китката му… дебела като ствол, покрита с разкошни твърди косъмчета.

— Отвори уста. — Устните му, топли и интимни, се притиснаха към ухото й.

Не беше съвсем сигурна, че го е чула правилно. Клепачите й се повдигнаха.

— Какво? Защо?

Той също повдигна клепачи и я погледна. Лицето му беше толкова близо до нейното, че тя виждаше всяка черна, извита мигличка, която обрамчваше чудно сините му очи.

— Точно така — прошепна той, притвори клепачи и езикът му се плъзна между зъбите й.

Саманта затвори очи и възхитено разтвори устни.

Първата целувка беше само прелюдия, опознаване. Сега езикът му се плъзна в устата й и се зае да я изследва, сякаш вътре го чакаше истинско съкровище. Това я караше да се чувства по един… различен начин. Не като самоуверената, независима жена, каквато я беше направил животът, а като единствената, обожествявана, желана любима. Дишането й се накъса и учести. Гърбът й се подпря плътно на стената и тя поиска да отвърне на целувката му.

Никога досега не беше искала подобно нещо и не знаеше какво да предприеме. Но с Уилям… по някакъв начин силата му й въздействаше. В съзнанието й започнаха да се раждат образи… сцени, в които бяха само той и тя; телата им се преплитаха, ръцете му я докосваха на едни потайни кътчета, които никога не бяха познали мъжката ласка. Представи си го без дрехи — мускулест, космат, силен. Представи си как щеше да изпие с поглед. Представи си как ще… ще я плени с онези неща, които винаги беше презирала, защото носеха на жените само скръб, освен това звучаха скандално и отблъскващо. Но кой знае защо перспективата да ги изживее с него я въодушевяваше, сякаш те бяха наистина прекрасни, като вода, с която да утоли дългата жажда или кадифено меката козина на животно, което гали изнурената й кожа.

Той беше нежен, ала настоятелен. Главата му се наклони първо наляво, после надясно, докато Уилям я вкусваше, разпалваше желанието й да му отговори.

Гърдите й изтръпнаха и зърната им щръкнаха. Саманта стисна бедра, за да облекчи чувството на дискомфорт, парещата влага в центъра между тях. Това помогна… и същевременно влоши нещата. Искаше да спре, трябваше да продължи. Искаше да се притисне към тялото му, но някаква блуждаеща частичка мъдрост я държеше плътно притисната до стената. Китката му започна да трепери под пръстите му, езикът му се раздвижи около нейния и тя му отговори — изумено, неловко, нетърпеливо. Целувките му станаха отчаяни, изискваха все повече страст, разпалваха все по-силно желанието й, подтикваха я към отдаване.

Искаше той да наруши мълчанието. Напрегна се да чуе…

Подскочи и шумно си пое дъх, отдръпвайки лицето си от неговото. Полковник Грегъри се изправи.

— Какво? Какво има?

— Мисля, че, че чух… нещо. Нещо като хлопването на врата.

Уилям се огледа.

— Така ти се е сторило. — Той сграбчи раменете й и плъзна ръце по тях, но миговете страстна лудост си бяха отишли безвъзвратно. — Очите ти… колко необикновен е цветът им.

— Най-обикновено кафяво. Като пръстта — Саманта почти не разбираше какво говори.

— Не, тази вечер те са като мед — златисто кафяви, широко отворени и замислени. — Той повдигна брадичката й. — Знаеш ли, че имаш най-изразителните очи на света?

Тя поклати отрицателно глава.

— В тях мога да чета мислите ти.

— О! Не! — Саманта се чудеше къде да се дене. Мислите й бяха устремени към него и съвсем не можеха да се нарекат невинни. Тя извърна поглед.

Той се засмя доволно и Саманта се почувства още по-несигурна.

— Можеш да ме прелъстиш единствено с очи.

Притеснената мис Пендъргаст отново го измери с поглед.

— Нямам подобни намерения.

— Знам. Тази целувка… не трябваше да се случва.

— Да. Разбира се. Не трябваше.

Но ето че той отново разтриваше раменете й.

— Не бива да повтаряме грешката си.

— Не бива. Никога.

Саманта заби поглед в босите си крака, стъпили на студения, твърд под. Никога не се беше чувствала толкова жива.

Да, тя беше целунала полковник Грегъри. Да, беше си мечтала за това. Тайно. В най-тъмните кътчета на съзнанието си.

Но да се отдаде на тайния си копнеж — при това толкова дълго и в такива изумителни подробности… и което беше по-важно, тя беше изпитала удоволствие. И той го знаеше. Как щеше да се изправи лице в лице с него утре на дневна светлина? Та тя дори сега не можеше да посрещне погледа му!

— За какво разговаряхме… допреди малко? — Това не беше полковникът, който тя познаваше. Гласът му преливаше от обич и нежност. Реакцията на тялото й беше мигновена.

Тя трябваше да се овладее.

— По-рано… ти ми каза, че съм уволнена. — Надяваше се, че босите й стъпала са останали незабелязани. Лейди Бъкнел никога не й беше казвала нещо за краката. Но щом една дама щеше да наруши всички правила на благоприличието, ако подаде ръка, непредпазена от ръкавица, на който и да било мъж, то сигурно санкциите относно разхождането с необути крака бяха още по-жестоки. — Да си събирам ли багажа.

— Не! Не. Аз… бях ядосан. — Той се поизкашля. — казах недопустими неща.

Саманта вдигна поглед и видя, че той наблюдава босите й крака с лека усмивка.

Побърза да ги скрие под пеньоара и тогава осъзна, че не носи нищо под нощницата. Докато тя се тревожеше за босите си стъпала, той беше видял… не можеше да е видял нещо. Пеньоарът беше завързан, а нощницата беше от плътна, непрозрачна материя, която не прозираше. Но самата мисъл, че е била тук, с него, когато той е можел да повдигне подгъва на нощницата и да прокара ръка по голата й кожа чак до… Саманта здраво притисна коленете си, ако Уилям беше го беше сторил, щеше да открие, че вътрешностите й са се разтопили; очевидно това беше станало, щом сърцевината й беше толкова влажна и набъбнала.

— Надявам се да останеш. Моля те. — Когато не получи отговор, Уилям изправи рамене, отпусна ръце покрай тялото си и отстъпи крачка назад. — Тазвечерната грешка няма да се повтори. Аз не се целувам… тоест целувам се, но не и гувернантките си. Да натрапваш вниманието си на младата жена, която работи за теб е действие, достойно за страхливец и негодник. Напълно осъзнавам това. Не знам какво ме прихвана.

Лицето й пламна. Тя знаеше, и то отлично. Представата за това й причини нещо повече от лек дискомфорт.

— Ти не си ми натрапил вниманието си. Можех да изкрещя… или нещо подобно.

— Както и да е, очевидно е, че ти си млада дама, неопитна в любовното изкуство…

— Целувката лоша ли беше? — шокирано промълви Саманта.

— Не! — Той погали с пръсти устните й.

Тя едва се удържа да не ги захапе нежно, а после да ги обсипе с целувки.

— Не, въобще не — продължи той. — Достави ми истинска наслада. Целувката ти беше всичко, за което копнеех.

Той е копнял за целувката ми?

— Но ти не обви врата ми с ръце, и когато те целунах за първи път, ти не ми отговори. — Той отново погали устните й, сякаш не можеше да се насити на допира до кожата й. — Ти не се съпротивляваше, по-скоро беше объркана.

— И си разбрал това само защото си ме целунал?

— А ти не можеш ли да опишеш как съм се чувствал аз?

— Ами… — тя заби поглед в краката си и почна да върти горното копче на нощницата си. — Да.

— И аз също. — Уилям сведе поглед към пръстите й. — Когато една жена реши да съблазни някой мъж, тя целенасочено разкопчава някои копчета на стратегически места, за да може той да зърне гръдта й.

Саманта пусна копчетата, сграбчи краищата на пеньоара и се уви по-плътно в него. Макар да беше добре закопчана, Уилям така я изпиваше с поглед, че тя се почувства гола.

— Ако знаеш какво ми причиняваш, когато… — Той сякаш не можеше да се удържи. Ръката му внимателно развърза възела на колана й. Дланта му се обви около кръста й, после се спусна по бедрото й. — Не. Разбира се, че не знаеш.

Ако беше разумна, щеше да го цапардоса така, че да види звезди посред бял ден. Вместо това Саманта се притисна към него, затвори очи и се наслади на ръката му, която се притискаше в нея, разтопи се от докосването му — толкова желано и толкова кратко.

Уилям повдигна ръката си и я погледна така, сякаш щеше да види кожата й, отпечатана върху неговата.

— Както и да е, един мъж на честта не прелъстява гувернантките си. — Той опъна рамене и гласът му стана по-твърд, гласът на предишния полковник Грегъри. — Както вече имах възможност да ви кажа, мис Пендъргаст, на този свят все още са останали мъже на честта и аз съм един от тях.

— Да — отвърна тя, докато се обръщаше към вратата. — Вярвам ви. На сутринта ще изпратя Агнес обратно в спалнята й.

— Прекланям се на вашата несравнима мъдрост по въпросите, които касаят физическото добруване на дъщерите ми. — По погледа му си личеше, че гори от желание да я последва.

— Да. Добре. Благодаря ви.

Тя застана на прага и започна да си играе с дръжката. Беше й толкова неудобно и притеснено, че най-голямото й желание в момента беше да се скрие в стаята и да се пъхне под завивките. Същевременно… същевременно искаше да остане тук, да го погледне, да поведе някакъв абсолютно безсмислен разговор, защото… добре де, не знаеше защо, но такова беше желанието й, а само един пълен глупак би поискал подобно нещо.

Нали? Тя прекрачи прага на спалнята си. Нали.

— Лека нощ, мис Пендъргаст. — Гласът му беше по-дълбок, по-проницателен и по-богат на нюанси, от когато и да е било преди. Като шоколадов крем и кехлибарен портвайн.

— Лека нощ, полковник Грегъри. — Саманта побърза да влезе в стаята и затръшна вратата в лицето му. Усещането беше, че се е спасила от големи неприятности. И че се е обрекла на самота.