Катлийн Удиуиз
Пламъкът и цветето (10)

Глава десета

Дните и седмиците отминаваха. През юли Хедър навърши деветнайсет.

След като се разбра, че убиецът не може да бъде намерен, смъртта на Сибила престана да бъде тема на ежедневните разговори. Нейните ухажори, поне известните, имаха до един алиби. Ужасното убийство започна постепенно да се забравя, въпреки че в Чарлстън жените вече се страхуваха да минават по-късно вечер по тъмни улици и тесни улички.

С течение на времето Хедър се наслаждаваше все по-пълно на щастливата промяна в своя живот, който течеше сега в нежност, любов и сигурност. Беше свикнала със задълженията и заниманията на съпруга, с интимната близост с мъжа си. С радост споделяше с него спалнята и с удоволствие широкото легло. Посрещаше очарована милувките на опитните му ръце. Той познаваше тялото й по-добре от нея и използваше това, за да я издига до непознати за нея висини на страстта. За него любовта беше не само необходимост, но и изкуство, което владееше в съвършенство. Имаше дни, в които само я милваше, ухажваше я, сякаш между тях не съществуваха връзките на брака, сякаш тя все още беше неопитно момиченце. Той галеше закачливо зърната на гърдите й, докато страстен трепет не пронижеше всяка фибра на тялото й. В други нощи беше достатъчно тя да направи най-малък опит да го възбуди и той беше готов да смъкне със смях дрехите й, да я хвърли върху леглото и да я обладае почти брутално, от което удоволствието се превръщаше почти в лудост. След това и двамата лежаха задъхани и изчерпани, но безкрайно щастливи. Той си играеше с нея, той я глезеше, закачаше я, понякога я измъчваше, а тя изпитваше удоволствие от всичко, направено от него.

— И другите мъже ли са толкова нежни? — попита го тя една нощ, докато той я притискаше към възглавниците. — И другите жени ли са благословени с толкова любвеобилни съпрузи?

Той се засмя и отметна косата от лицето й.

— Благословени ли са и други мъже с такива изкусителни малки вещици за съпруги? — попита той на свой ред със смях. — Има ли и други жени, така готови да изпълняват желанията на съпрузите си?

 

 

Август дойде с безмилостно палещо слънце и трепкаща мараня. Повечето семейства потърсиха прохлада в града на морския бряг. Семейство Бърмингам гостува доста време на госпожа Кларк в къщата й на крайбрежието и възрастната дама с особено удоволствие уведомяваше познатите си, че Брандън и младата му съпруга с радост споделят едно легло и че тя не е виждала по-влюбена двойка.

Не след дълго Брандън трябваше да отиде в дъскорезницата да провери баланса за месеца и семейство Уебстър покани Хедър да дойде с мъжа си и малкия си син, та Бърмингамовци да им окажат честта да са техни гости за обяд.

Когато видя отново Лиа, Хедър беше смаяна от положителната промяна, настъпила в тази жена. Сега Лиа Уебстър можеше да бъде наречена хубава. Вече не беше толкова слаба, кожата й имаше лек загар, косата й беше станала пепеляворуса от слънцето. Светлите сини очи не гледаха от хлътнали орбити, беше се подмладила с години.

— Тя изглежда фантастично, Брандън — каза Хедър, докато Джеф й помагаше да слезе от каретата, — като че ли не е същата жена.

Той кимна, а през това време Джеремая вече бързаше по стълбището да ги посрещне. Лиа го следваше с най-малкото дете на ръце, друго се беше вкопчило в полата й.

Жената поздрави приятелски Брандън. Беше свикнала с присъствието му и той вече не я притесняваше. Тя поздрави усмихнато Хедър, която не можа да скрие учудването си.

— О, Лиа, животът тук наистина много ви е понесъл! — каза тя радостно. — Станала сте направо хубава.

Лиа Уебстър силно се изчерви, а Джеремая прегърна жена си през раменете и я притисна нежно към себе си.

— Аз наистина никога не съм се чувствала по-добре — каза Лиа, — затова този път понасям много леко бременността си.

Хедър и Брандън се спогледаха един миг изненадани, а после побързаха да й честитят.

— Доста време ще мине, докато жена ми настигне Лиа — засмя се Брандън, — но имам известни основания да смятам, че ще се справи. Достатъчно беше само да я погледна и тя вече беше забременяла със сина.

От височината на сигурните бащини ръце Бо наблюдаваше внимателното чуждите хора и нямаше представа, че е станал предмет на разговора. Хедър погледна засрамено мъжа си. Той се разсмя, а тя се поизчерви.

— Не може да има миг съмнение чий син е, господин Бърмингам — усмихна се Лиа, — толкова ви прилича с тези огромни зелени очи.

Брандън се усмихна гордо, погъделичка сина си и го накара звънко да се разсмее. Едно до друго двете лица не оставяха съмнение, че са баща и син. Зелени като смарагди, очите на детето бяха копие на бащините.

Хедър не можа да не си каже, че ако не беше срещнала повече Брандън след бягството си от кораба, това дете щеше ежедневно да й напомня за него.

— Ще иска ли да дойде при мен? — попита Лиа и простря ръце към детето. Но Бо решително отказа. Издаде недоволни кратки възгласи, обърна се и сложи главичка на рамото на баща си.

— Не го приемайте трагично, Лиа — извини се Хедър, — когато е при баща си, не обръща внимание на никого. Много го обича. — Тя наклони глава и погледна изпитателно мъжа си. — Предполагам, че е особено привлечен от брадата на татко си.

Всички се засмяха на забележката й. Междувременно дотичаха всички деца на Уебстърови и поискаха да видят малкия Бърмингам. Най-големият успя най-сетне да го примами да се пусне от баща си, взе го на ръце и се заразхожда гордо с малкия по широката поляна. Джеремая се извини, защото трябваше да свърши някаква работа и Брандън тръгна с него. Жените останаха на сенчестата веранда да си побъбрят. Лиа ставаше от време на време да нагледа яденето.

— Тази бременност ми е най-леката от всички — каза тя замислено, — преди толкова се притеснявах, когато чаках поредното дете, нали никога не знаехме дали можем да си го позволим. Случваше се да имаме късмет, но най-често не ни вървеше и живеехме в непрекъсната несигурност. Сега имам чувството, че са ме пуснали в райската градина и не пропускаме да споменем името на мъжа ви в молитвите си. Той ни извади от нищото и ни даде всичко.

Хедър отпусна ръка с чашата чай, очите й се навлажниха.

— Странно, Лиа, но аз имам същото чувство. Той ме освободи от един кошмар и ми подари толкова радост. Животът ми беше пуст, преди той да се появи.

Лиа я погледна мълчаливо.

— Много го обичате, нали? — попита после тихо.

— Да — въздъхна Хедър, — толкова го обичам, че понякога ме е страх. Животът ни е толкова щастлив, че просто няма какво повече да си пожелаем. Затова се боя нещо да не смути щастието ни, боя се да не загубя него или любовта му. Тогава бих предпочела да умра.

Лиа се усмихна.

— Когато видях мъжа ви за пръв път, госпожо Бърмингам, той седеше сам в една гостилница в Ню Йорк. Вътре имаше предостатъчно жени, които му хвърляха пламенни погледи. Той изобщо не им обръщаше внимание. Беше се втренчил замислено в чаша вино и изглеждаше много тъжен. По-късно ми спомена само с няколко думи, че го чакате тук, вкъщи, че е наближило да родите първото си дете и при тези думи изразът на лицето му веднага се промени. Още тогава си казах, че той сигурно много ви обича. После го опознах по-добре и първото ми впечатление се потвърди. Не познавам мъж, който така да боготвори съпругата си.

Хедър избърса сълза от бузата си и се усмихна смутено.

— Изглежда днес съм в сълзливо настроение. Не бих искала да си помислите, че ми е навик, Лиа.

Лиа се усмихна с разбиране.

— Тъкмо напротив, госпожо Бърмингам. Мисля, че е чудесно, когато една жена пролива по някоя сълза от любов към съпруга си. Това говори само за нейната чувствителност.

 

 

Малко по-късно Лиа приготви лимонада за гостите, за децата и за работниците в дъскорезницата. Помоли Хедър да й помогне да занесат на мъжете разхладителната напитка.

Когато занесоха таблите, Хедър можа да хвърли за пръв път поглед на вече работещата дъскорезница. Около нея бяха струпани камари огромни трупи и силната миризма на прясно отсечени дървета изпълваше въздуха. В близкото изкуствено езерце също плуваха трупи. В единия му край се въртеше огромното водно колело. Трионът звънтеше и съскаше, надвивайки хаоса от звуци, а биволските впрягове докарваха все нови товари стволове.

Хедър намери господин Уебстър на поляната, вглъбен в делови разговор с надзирателя. Той й се усмихна приветливо и поиска да вземе таблата от ръцете й, но тя отказа и поднесе лично чашите на работниците наоколо, докато Уебстър я представяше на всички като госпожа Бърмингам. Те кимаха и я поздравяваха с уважение, явно поразени от красотата й.

После Хедър влезе в малката сграда, където мъжът й проверяваше сметките в кантората на дъскорезницата. Застана за миг на прага. Помещението беше мебелирано съвсем скромно. Голите дървени стени не бяха виждали нито тапети, нито боя. Брандън седеше до бюрото с гръб към нея. Денят беше ужасно горещ и той си беше свалил ризата, за да усеща облекчение и от най-слабия полъх на вятъра. Хедър гледаше с удоволствие играта на мускулите му и не можеше да не си помисли колко корави са те под галещите връхчета на пръстите й. Брандън се обърна и я видя да стои на прага. Той стана, явно доволен, че може да прекъсне работата си, приближи се към нея. Пое със смях таблата от ръцете й, привлече я и затвори вратата. После взе чаша лимонада и я изпи на един дъх.

— Уф — изпъшка той, — точно от това имах нужда, от нещо утоляващо жаждата. — Той отново я привлече и добави: — А също и от жена като теб, да зарадва очите ми.

Тя се засмя и потърка носле в косматите му гърди.

— Помня как се разбесня, когато си позволих веднъж да ти прекъсна работата: тя ли стана оттогава по-малко важна за теб, или аз станах по-приемлива? — закачи го Хедър.

Той я целуна по косата и стана сериозен.

— Прости ми тогавашното държане, миличко. Беше един от най-лошите ми дни. Ти ми отказа тогава да споделяш леглото с мен и ме подтикна да се държа като същинско чудовище.

— Аз да съм ти отказала? — протестира тя. — Но, Брандън, аз никога нищо подобно не съм правила. Ти се отказа да спиш с мен и то на „Бързоходен“, след болестта ми. Първата нощ в Хартхевън пак ме отпрати и ме отблъсна. Всеки път, когато пожелавах с готовност и радост да дойда в обятията ти, ти ми обръщаше гръб и предпочиташе да спиш сам в леглото си.

— Както виждаш, бракът ни беше пълен с недоразумение — измърмори той, — ти се поддаде на съдбоносното заблуждение, че с брака ни желанието да те имам е угаснало в мен, а след онази лятна нощ, когато те взех със сила, аз бях уверен, че ще се браниш, ако отново се опитам. Божичко, колко болка си причинихме взаимно. Колко по-мъдро щеше да е да последваме инстинктите си… — Той се наведе и целуна нежното й вратле. — Можехме вече толкова отдавна да се любим.

Хедър се наслади на целувката му. Когато я галеше, за нея нямаше вече нищо друго на този свят. Обичаше го безумно.

Устните му се плъзнаха по-надолу, където бели волани скриваха нови наслади. Ръката му се плъзна до горното копченце на роклята. Зашепна й любовни думи и откопча второто копченце, третото и най-сетне последното. Усмихна се на гледката, която се откри пред очите му и с леко бавно движение, което я накара да изстене от удоволствие, той вдигна две ръце и разтвори роклята докрай, свлече й ризата през раменете и оголи гръдта й. Целуваше меката кожа, а тя потръпваше от неговия плам.

— Някой може да влезе, Брандън — прошепна тя без дъх.

— Ще удуша първия, който пипне тази врата — отвърна натъртено, без да спира да я гали.

— Но ако влезе, без да чука? — протестира тя слабо, вече неспособна да му противостои.

Ръката му се плъзна под роклята, нагоре по гърба и той я притегли плътно към себе си, докато усети нежните пъпки на гърдите й.

— На проклетата врата трябва да се сложи ключалка — измърмори той разсеяно и продължи да я целува, — едно легло тук няма да е излишно. Столовете не са никак удобни. — Той въздъхна и личеше, че му струва нечовешки усилия да я пусне. — Е, добре, мадам, изпълнявам молбата ти.

Все още възбудена, Хедър намести пак ризата върху раменете и се опита да закопчае с треперещи пръсти роклята си. Брандън се беше върнал при бюрото, седеше и я гледаше. Тя вдигна поглед и видя устремените с нежност в нея зелени очи, изчерви се силно и продължи още по-несръчно да се оправя с многобройните копченца. Брандън се засмя, стана, приближи се към нея и отмести ръцете й.

— Любима, ти можеш и светец да въведеш в изкушение. Ако не искаш да те обладая тук и тутакси, остави ме да закопчая час по-скоро проклетата рокля.

Когато излязоха от малката сграда, бузите на Хедър още пламтяха. Беше зашеметена и едва виждаше къде стъпва, едва не се спъна в Алис, малката дъщеря на Уебстър, която пълзеше на четири крака и се радваше на една голяма гъба.

— О, госпожо Бърмингам, вижте какво намерих!

Хедър се наведе да види находката на Алис.

— Как мислиш, дали не е на някой елф, който живее тук в гората? — попита тя усмихнато.

Момиченцето отвори широко очи и попита възхитено:

— Наистина ли мислите така? Да не би елфът да я е забравил?

— Много е възможно — отговори Хедър, очарована от фантазията на момиченцето.

— Искаш ли да идем в гората и да видим?

— О, да, да вървим веднага — каза забързано Алис и хвана Хедър за ръката.

Усмихната, Хедър се остави да я увлече поривът на детето и последва малката, която я поведе бързо към близката гора. Скоро стигнаха малка полянка. Над главите им пееше птичка, катеричка се провираше пъргаво през клоните, в краката им цъфтяха диви цветя. Огромен дъб простираше царствено клони над поляната.

— Ако бях самодива, тук щях да живея — каза Алис и разтвори широко ръчички.

— Често ли идваш тук, Алис?

— Да, госпожо, често.

— Мястото е наистина чудесно.

— О, госпожо Бърмингам, знаех, че и на вас ще ви хареса тук! — възкликна радостно Алис.

Хедър се засмя и отметна сламенорус кичур от челото на малката.

— За съжаление не виждам никакъв елф — озърна се тя наоколо. — А ти виждаш и нещо?

— Не, госпожо — отвърна малката, смръщила челце. Беше малко разочарована, но после се засмя и каза: — Струва ми се, че елфът ме гледа, усещам го.

Хедър се засмя. И тя се чувствуваше не по-малко от детето очарована от приказното място.

— Може би си права — кимна тя, — не всеки има щастието да може да каже, че го е наблюдавал елф. Но сега ние ще се престорим, че изобщо не го забелязваме.

— Но как ще го направим? — попита Алис във възторг от играта.

— Ще берем цветя, сякаш не подозираме, че елфът е тук. Може би тогава ще се покаже.

— О, чудесно!

Хедър се засмя весело, защото малката се запреструва, че бере цветя, но явно много се надяваше, че елфът, който ги гледа, може да се появи.

И Хедър се залови да бере цветя, за да украси с тях обедната маса на госпожа Уебстър. Но Алис скоро забрави и елфите, и цветята, защото се затича подир една пеперуда. Най-сетне тя се умори и си тръгна за вкъщи. Но Хедър поостана да набере по-голям букет. Изведнъж спря и погледна нагоре. Сега и тя имаше чувството, че някой я наблюдава.

Мъхът на тила й се изправи. Леден страх пропълзя по гърба й. Когато се обърна бавно вече не мислеше за елфа от приказката на Алис. Беше сигурна, че детето не е сбъркало твърдейки, че някой го наблюдава. Хедър се опита да разбере какво става в мрака между стволовете на дърветата.

И тогава видя на не повече от петдесет крачки конник. Изглеждаше мрачен и застрашителен, въпреки горещия ден носеше черна пелерина, която го обгръщаше целия. Висока колосана яка прикриваше наполовина лицето му, а триъгълната черна шапка беше нахлупена толкова ниско над челото, че очите не се виждаха. Пък и беше свил глава между раменете. Той побутна коня и бавно се заприближава. Паника обзе Хедър. Не можеше да помръдне от мястото си и да хукне да бяга. Можа само да почне бавно да отстъпва назад. Той пусна коня в тръс и тогава тя се обърна с вик на ужас и се затича през полянката към пътечката за дъскорезницата. Кон и конник вече препускаха зад нея и почти я бяха настигнали. Тропотът на копитата кънтеше зловещо в ушите й. Тя извика, изтърва цветята и хукна инстинктивно под увисналите ниско клони, през храсти и тръни. Обърна се уплашено и видя тъмната маса от кон и конник. Една ръка се пресегна към нея. И тогава чу гласа на мъжа си, който викаше името й, съвсем наблизо. Конникът се ослуша. Чу се шум на чупещи се клони. Хедър се затича хълцайки в тази посока. Хвърли още веднъж бърз поглед назад, видя как конят се вдигна на задни крака, когато конникът рязко го обърна и пришпори. После те изчезнаха бързо в гората. Гърбът на конника сякаш й напомни нещо, но не знаеше какво.

Брандън се появи между дърветата и Хедър се хвърли разплакана в обятията му.

— О, Брандън, беше толкова страшно — извика тя, — ужасно, ужасно беше…

— За бога, но какво се е случило, сърчице мое? Тъкмо идвах от къщата да те извикам за обед и те чух да викаш. — Той я прегърна.

Тя трепереше като лист.

— Един мъж, един конник — опитваше се през сълзи да му обясни, — почна да ме преследва, протегна ръка да ме хване.

Брандън я гледаше разтревожен.

— Кой беше? Виждала ли си друг път този мъж?

Тя поклати глава.

— Не, не, той носеше триъгълна шапка и черна пелерина. Така се беше загърнал в нея, че не можах да видя лицето му. Берях цветя и изведнъж изпитах усещането, че някой ме наблюдава. Когато го зърнах, той вече приближаваше към мен, а когато хукнах да бягам, почна да ме преследва. Беше толкова страшен, Брандън — потрепери тя пак.

Отново я притегли към себе си, галеше я, успокояваше я.

— Всичко отмина, сладката ми — измърмори. — В прегръдката ми си на сигурно място и няма да допусна някой да ти стори зло.

— Но, Брандън, кой е могъл да бъде? Какво е търсил тук този мъж?

— Нямам представа, скъпа, но тъй като убиецът на Сибила още не е заловен, най-добре ще е да не се отдалечаваш много от къщата сама. Трябва да предупредим и семейство Уебстър. Ще сложа пазачи. Надявам се, че това ще го накара да стои по-надалеч.

— Загубих всичките си цветя — разплака се тя, — бях набрала огромен букет за обедната маса на Лиа. Така ме достраша, че ги изтървах.

— Лесна работа, мъничкото ми — засмя се Брандън. — Ще се върнем да ги съберем. — Той вдигна полата на роклята й, избърса й сълзите. — Хайде, стига си плакала! — целуна я той. Вече не те е страх, нали?

Тя се притисна към него.

— Когато си с мене — не.

Когато се върнаха след обеда в Хартхевън, Джоузеф доложи, че мис Луиза Уелс ги чака в гостната.

Хедър видя как лицето на мъжа й помрачня, а мускулът на бузата му затрепери. Тя го последва в салона със спящия си син на ръце.

Луиза се беше настанила удобно в любимото кресло на Брандън. Носеше много елегантна муселинена рокля и отпиваше от чаша вино. Тя се усмихна над чашата на Брандън.

— Добре изглеждаш — констатира тя, — но ти винаги изглеждаш добре, мили. — И му отправи възхитен поглед, преди да се обърне към Хедър: — Горкото дете, след вашата хладна Англия сигурно с мъка понасяте тукашните горещини. Малкото цвете изглежда леко повехнало.

Хедър се отпусна притеснена в едно кресло и се опита да оправи с нервна ръка фризурата си. Брандън отиде с вкаменено лице до бара и си смеси питие.

— На какво дължим неочакваното… удоволствие от посещението ти, Луиза? — попита саркастично. — Не сме те виждали, откакто ни донесе новината за убийството на Сибила. Умирам от любопитство да науча какво те води днес насам. Надявам се, не новината за поредно убийство.

— Разбира се, че не, скъпи — засмя се тя. — Посетих леля си в Уелмингтън и се отбих на връщане. Много съм разочарована, че не съм ти липсвала. — Тя въздъхна и стана. — Сигурна съм, че не си имал много свободно време. — Тя хвърли изпод полуспуснати клепачи враждебен поглед към Хедър. А после й подаде с пресилена любезност някакво пакетче. — Това е за Бо, мила, малък подарък, който му купих в Уелмингтън. Та аз още не съм му подарила нищо за кръщенето.

Хедър сведе поглед и измърмори благодарност. Подаръкът не можеше да я зарадва. Тя още трепереше от ужаса, изживян през изминалия следобед. Пък и присъствието на Луиза я правеше напрегната и нервна. Разгърна припряно пакетчето. В него имаше малка сребърна чаша с гравиран надпис „Бо. 1800“.

— Много ви благодаря, Луиза — каза тя смутено, — толкова е красива.

Луиза побърза да използва благоприятния момент.

— Помислих си, че няма да е хубаво да не донеса подарък за сина на Брандън — тя погледна към Бо, който се раздвижи в прегръдката на майка и си и отвори очи. — След всичко, което ни свързва… което ни свързваше — поправи се тя с усмивка, — нямаше да е редно да пренебрегна сина му. Та нали и вие се радвате, Хедър, че толкова прилича на баща си? Според мен щеше да е жалко, ако приличаше на вас, въпреки че можеше да се очаква. Мислех, че малкият ще одере кожата на майка си, още повече, че вашето лице е толкова бебешко.

Хедър не намери какво да отговори. С усилие запази спокойствие, въпреки че тази жена не изпускаше случай да я уязви. Но Брандън не беше толкова търпелив.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш, Луиза? — избухна той.

Луиза се направи, че не го е чула и се наведе толкова ниско над Бо, че пред Хедър и Брандън се разкри гледката на пищния й бюст. Тя погъделичка бебето по брадичката, но Бо никак не обичаше чужди хора да го галят, особено ако току-що се е събудил. Долната му устничка се разтрепери, той се разплака, обърна се сърдито и се вкопчи в майка си.

Луиза сякаш се вкамени. Хвърли изпълнен с омраза поглед към Хедър, която се опитваше да успокои сина си. Брандън, който наблюдаваше Луиза над ръба на чашата, се усмихна иронично.

Бо все не можеше да се успокои. Хедър хвърли кратък колеблив поглед към Луиза, но се реши все пак да разкопчае роклята си и да даде на детето да суче. Бебето веднага се усмири. Засука бързо, но продължаваше да поглежда недоверчиво към Луиза. Брандън се засмя, тупна сина си по задничето, взе стол и седна до жена си. Когато Хедър вдигна поглед, видя как по лицето на Луиза преминава тъмна сянка, но беше толкова мимолетна, че тя се запита дали не си е въобразила. Дали Луиза не си даваше едва сега сметка какво значи да си майка на детето на Брандън? Това беше връзка, която не беше лесно да разкъсаш. Брандън обожаваше сина си. Никой не би могъл да допусне, че лесно би заменил майката на това дете с друга жена.

Луиза разбираше, че губи почва, но се опита все пак да не отстъпва. За свое нещастие, избра неподходящ начин.

— Чудесно е, че кърмите сама детето си, Хедър, вместо да му вземете дойка. Нали знаете, повечето жени биха постъпили именно така. Както виждам, вие сте по-скоро тип на жена домошарка и това даже ви харесва. Подобни жени са готови на огромни жертви. Боя се, че аз не бих се оставила да ме вържат така.

— Аз също се боя, че е така, Луиза — намеси се Брандън, — и това е една от причините, поради които никога нямаше да сме щастливи.

Жената се сви като от удар. Но веднага потърси уязвяващ отговор.

— Исках само да кажа, че не бих насочила цялото си внимание и грижи към детето, пренебрегвайки съпруга си.

— Нима мислиш, че съм пренебрегнат? — засмя се Брандън. — Ако си на такова мнение, позволи ми да те уверя, че Хедър притежава изключителната способност да дава и на сина и на съпруга си увереността, че са обичани.

Луиза стана и се извърна нервно. Побърза да каже през рамо:

— Дойдох всъщност да говоря по работа с теб. Предположих, че новината ще те заинтересува — реших да продам земята. Редно беше да дойда най-напред при теб и да разбера каква цена си готов да платиш.

— Да, да, разбирам.

— Помислих, че няма да е коректно да я дам на друг, след като зная, че държиш на нея. Толкова пъти си ме молил да ти я продам.

— Е, да — каза кратко Брандън, но на лицето му беше изписана пълна липса на интерес.

— По дяволите! Ако не я искаш, ще я продам на друг. — Тя се заразхожда из гостната, бясна от яд.

— Че на кого ли? — изгледа я иронично Брандън.

— Какво? Та има… има предостатъчно хора, които само чакат възможността да я купят.

Не прозвуча много убедително.

— Луиза — въздъхна той, — остави тази игра. Аз съм единственият, който проявява интерес към земята ти. Може и да има още неколцина бедни фермери, които биха я взели, но те сигурно не са в състояние да дадат цената, която искаш.

— Не е вярно. Мога да я продам не един и два пъти — възкликна тя с престорена увереност.

— О, Луиза, хайде, разсъждавай по-реалистично. Отлично зная какво целиш, само че на мен тия не ми минават. А сега ще ти обясня накратко защо съм единственият, който проявява интерес към земята ти. Никой състоятелен човек няма да държи да притежава тези жалки няколко моргена. Нашите две плантации са доста отдалечени от града, кой би си дал труда да язди толкова време, за да обработва малко късче земя. Освен ако нямаш намерение да продадеш цялото имение Оукли. Аз съм единственият, за когото това парче земя има някакво значение, защото мога да закръгля с него собствената си плантация. Тъй че не идвай тук да ми играеш театро, да ме баламосваш и да искаш фантастична цена. Не съм глупак. Можем веднага да обсъдим подробностите, но преди това искам да поседна малко тук, да почина и да си изпия питието.

— Брандън, шегуваш се — разсмя се Луиза. — От край време си имал намерението да купиш тази земя.

— Става ли дума за сделки, не правя шеги, Луиза — отвърна той сухо.

Когато Луиза напусна шумно гостната, оставяйки след себе си облак парфюм, Брандън се наведе над Хедър и вдиша нежния аромат на косата й.

— Отивам само за малко с нея в кабинета, миличко. Ще се постарая да не трае дълго. Ако искаш да си легнеш, още щом оправиш Бо, ще се извиня на Луиза, ще съкратя процедурата и ще я отпратя да си върви.

— Да, много те моля — отговори Хедър, — имам чувството, че още не мога да дойда на себе си от шока този следобед. Защо трябваше да дойде точно тази вечер? — Тя прехапа устна. — О, Брандън, тя е толкова твърдо решена да ни раздели. Мразя я! — Тя погледна сина си, вкопчил ръчички в гърдите й, усмихна се малко притеснено. — Сега имам нужда от топла баня, за да се поуспокоя.

Той се усмихна.

— Ще кажа на прислугата да ти стоплят вода. Още нещо, миличко?

Той я прегърна нежно и за нея вече не можеше да има и сянка от съмнение.

 

 

— Земята е вече моя — каза си Брандън, докато се качваше по стълбите, доволен, че Хедър не бе присъствала на пазарлъците. Въздъхна дълбоко. Едно не можеше да се отрече на Луиза — беше ужасно недодялана и безтактна. Подхвана разговора с недвусмислено предложение да подновят връзката си и се изрази толкова вулгарно, че го отврати.

Беше му предложила земята си на неприлична цена и му отне доста време, докато й обясни, че и през ум не му минава да плати такава сума. Тя настояваше, после го удари на молба, държа се направо безсрамно. Заплаши го, че ще се откаже да продава, уверена, че може да го измами. Държа се като проститутка. След такъв разговор имаше чувството, че е омърсен и трябва да се изкъпе. Беше смаян, не очакваше, че тя може да падне толкова ниско, стане ли дума за пари. Всичко живо знаеше, че финансовото й положение не е добро. Трябваха й пари. Но Хедър бе живяла толкова трудно и бедно, а нито за миг не бе помисляла да се продава като тази жена.

Хедър, неговата възлюбена! Само мисълта за нея беше достатъчна, за да го избави от мръсотията, оставена от Луиза. Спомни си днешния следобед в дъскорезницата, как стоеше, полугола, притисната към него и сърцето му заби учестено. Трябваше да се погрижи на вратата на малката канцелария да сложат райбер, за да не бъде тя и следващия път толкова притеснена. Усмихна се вътрешно. Близо до нея ставаше по-нетърпелив от разгонен елен, мислеше само как час по-скоро да я вземе в обятията си, представяше си мекото й топло тяло, притиснато към неговото, краката й, обгърнали неговите. Кръвта нахлу в главата му. Спомни си за лудориите им преди няколко дена, когато я придума да се изкъпят заедно в потока. Тя доста се колеба дали да се съблече посред бял ден, боеше се някой да не мине и да я види. Той я увери, че на това място жив човек не стъпва, посочи й надвисналите клони на дърветата, гъстия храсталак и тя най-сетне се съгласи. Когато се съблече и видя какво става с него, щом я зърне гола, вече знаеше как ще свърши това къпане.

Тя му се изплъзна ловко и се гмурна в потока. Без дъх от студената вода, отплува с бързи движения по-надалеч. А той се смееше на усилията й, защото за него беше играчка да я стигне. Дръпна я за ръката, прегърна я за продължителна страстна целувка. Засмя се при спомена за този бурен следобед.

Когато отвори вратата на спалнята, застана на прага, очарован от гледката: Хедър седеше във ваната и изглеждаше като през онзи следобед в Лондон — сладка, привлекателна, неотразимо хубава. Светлината на свещите рисуваше златни отблясъци по влажната й кожа. Беше забола високо косата си, но няколко къдрици се бяха отскубнали палаво от прическата. Когато той затвори вратата и се приближи към ваната, тя му се усмихна лъчезарно.

— Добър вечер, сладка моя — измърмори той и се наведе да я целуне.

Тя прокара внимателно мокър пръст по устните му.

— Добър вечер, господарю и повелителю мой — отвърна тихо и го привлече нежно към себе си.

 

 

Септември беше дошъл, а с него и жетвата. На пазара в Чарлстън беше оживено. Беше пълно с продавачи и купувачи, мнозина само зяпаха. Имаше богати и бедни, просяци и крадци, капитани на кораби и моряци, имаше роби. Хора бяха пристигнали с фургоните си отдалеч, само за да се порадват на пъстрото пазарно гъмжило.

Когато Брандън й донесе билети за Док стрийт театър, Хедър не можа да сдържи радостта си и от благодарност обсипа лицето му с нежни бързи целувки. Когато бурната й радост се поуталожи, тя седна в скута му и заразглежда билетите.

— О, Брандън — каза тихо, — никога през живота си не съм ходила на театър.

Щом се появеше на обществено място, двойката неизменно привличаше вниманието на всички. Високата стройна фигура на Брандън, правилните черти на лицето му, крехката хубост на Хедър веднага ги открояваха от множеството. Тази вечер Брандън носеше тесен бял панталон и бяла жилетка. Дантелени маншети падаха върху китките му, а червената му златошита кадифена връхна дреха с висока яка подчертаваше елегантната му фигура. Хедър изглеждаше чудесно в черната си рокля от френска дантела. Перлите, с които бяха украсени деколтето и полата блестяха на светлината на свещите. Щраусови пера увенчаваха изкусната й прическа, а диамантените обеци на Кетрин Бърмингам довършваха съвършената елегантност на вечерния й тоалет. Както обикновено завистливите погледи бяха не по-малко от приятелските поздрави от ляво и от дясно. Брандън хвърляше собственически погледи към Хедър, когато мъжете се навеждаха да й целунат ръка. Младежи от богати семейства се тълпяха наоколо им в заблуждението, че биха могли да спечелят за себе си една неомъжена млада роднина на Бърмингамовци. Но енергичната им настойчивост се стопяваше в миг, когато чуваха с разочаровани физиономии как Брандън представя младата красавица като своя съпруга.

Зърнаха отдалеч Матю Бишъп, но той явно нямаше ни най-малко желание да се приближи към тях и да засвидетелства уважението си. Той побърза да отклони поглед от Хедър и да насочи вниманието си към няколко не дотам ярки красавици.

Госпожа Кларк ги поздрави с критични, но радостни погледи.

— Хедър, мило дете, и тази вечер сте безкрайно привлекателна.

Облегната на бастуна си, тя се обърна към Брандън.

— Виждам, пазиш я както винаги много зорко, нали господинчо? — Тя се обърна отново към Хедър и се усмихна топло. — Радвам се, че се появихте на хоризонта, дете мое, Бърмингамовци са най-любимите ми съседи. Затова установявам всеки път с огромно задоволство, че те вземат само най-хубавото.

Хедър целуна старата дама по бузата.

— Благодаря ви, госпожо Кларк, щом вие го казвате, наистина е комплимент.

След малко в ложата Брандън пак гледаше по-често към Хедър, отколкото към сцената. Беше очарован от вълнението и възхищението й. По време на представлението тя седеше тихо като мишле и не изпускаше нито реплика. Беше чудесна в детинската си радост и той не намираше сили да откъсне поглед от нея.

Когато по време на паузата стояха във фоайето на театъра с чаша вино в ръка, той се заслуша развеселен в развълнувания й коментар за пиесата.

— Никога няма да забравя тази вечер! Татко не ме водеше никъде, даже на театър. О, колко хубава е тази вечер за мен, сякаш осъществена приказка!

Той се наведе и й пошепна на ухо:

— Дали не ти влияя зле, котенце?

— И така да е — усмихна се тя лъчезарно, — вече е късно да се направи нещо, не ми остава друго, освен да се подчиня на лошото ти влияние. Ти ме покори, аз трябва да обичам и да бъда обичана, да притежавам и да бъда притежавана. Трябва да ти принадлежа, любими, както ти ми принадлежиш. Нали виждаш, школата ти е добра. Всичко, което си започнал, е доведено до добър край. Аз трябва да живея с теб и да съм част от теб. Ако не бяхме свързани с брак и още пътуваше по море, щях да те следвам навсякъде като твоя любима. Любовта ни щеше да е за мен свещен обет и ако това признание ме превръща в наложница, признавам, че съм много щастлива наложница.

С поглед прикован в нея, Брандън взе ръката й и я целуна.

— Ако беше моя, любима, трябваше да те държа заключена със сто катинара, за да не може друг мъж да те отвлече. Трябва да призная, че и ти се оказа прекрасна учителка. Безгрижният ерген вече предпочита уюта на брака пред скитането. Наслаждавам се на всеки миг на брака ми с теб и най-вече на часовете, когато ми принадлежиш, единствено и само на мен.

Тя се усмихна меко, любов светеше в очите й.

— Не бива да ме гледаш така — измърмори той и отвърна на погледа й.

— А как трябва да те гледам? — въздъхна тя и продължи да го гледа в очите.

— Изглеждаш, сякаш току-що сме се любили, сякаш сега целият свят може да загине — все едно ти е.

— Точно така — потвърди тя, — все едно ми е.

— Ако продължиш да се държиш така, госпожо, ще ми е трудно да остана и да изгледам пиесата до края — усмихна се той. — Ти си ужасно примамлива гледка, дори за стар и женен човек като мен, поставяш на сериозно изпитание мъжкото ми умение да се владея…

Тя се разсмя щастливо, но радостта я напусна когато видя, че Брандън гледа сякаш вцепенен, смаян и ужасен, през рамото й. Обърна се да види какво го е изкарало от равновесие и разбра, че Луиза се приближава към тях. Учуди се на реакцията на Брандън, после разбра и тя: бежовата рокля на Луиза беше точно копие на роклята, която даде преди време на пътуващия търговец, същата, която носеше, когато срещна за пръв път Брандън. За да се хвърля повече в очи, Луиза я беше поизменила в парижки стил. Прозрачността на плата, използван сега, би стреснала по-малко ексцентрична жена, но Луиза очевидно никога не се спираше пред подобни неща, за нея сдържаност беше непозната дума и тя очевидно беше начервила на всичкото отгоре пъпките на гърдите си.

— Ало, Брандън — изчурулика Луиза и се усмихна поласкана, когато видя, че и той и Хедър са приковали погледи в нея. — Разбирам, че моята рокля ви прави впечатление, фантастична е, нали? Томас я уши специално за мен по модел, който видях в неговия магазин. И пак заради мен махна оригинала от витрината.

Брандън се изкашля и попита:

— Да не би платът на оригинала да има дефект, или не е бил добре ушит, та се е наложило да шиеш втора рокля?

Луиза се зарадва на толкова голям интерес на Брандън към гардероба й.

— Не, не, първата рокля беше безукорна, скъпи, но дори жена ти с нейната фигура на момиченце, не би могла да се събере в нея. Щеше да й е тясна.

Брандън и Хедър размениха погледи.

— Е, трябва да е била наистина много тясна — каза той.

— Да, да, но щом я зърнах, разбрах, че трябва да имам съвсем същата — продължи Луиза радостно и безгрижно. — Толкова се радвам, че настоях Томас да ми я ушие. Исках да ти доставя удоволствие, мили, и виждам, че успях. Ти ме погледна толкова странно — престори се тя на смутена. — Питам се дали само заради роклята… и то в присъствието на жена ти, скъпи.

Брандън я изгледа равнодушно.

— Роклята само ми напомни за друга, която Хедър носеше в деня, когато я видях за пръв път, Луиза — обясни той хладно. — С онази рокля за мен са свързани скъпи спомени.

Погледът на Луиза стана леден. Тя изгледа с омраза Хедър, после възкликна злобно:

— О, така ли? Но откъде сте имали тогава пари, за да си позволите подобна рокля? Сигурно се е наложило доста да се потрудите, за да си я купите. Впрочем, ако съпругът ви държи да ви види в толкова хубава дреха, трябва да отиде при моя шивач. Ах, да, та и той е тази вечер тук в театъра. Мога да ви уверя, че е същински магьосник в професията си. Повече от сигурна съм — ще останете доволна от него.

Хедър усети как до нея Брандън се вцепени.

— Боя се, че аз няма да съм доволен от него, Луиза — каза той остро, — предпочитам жени да шият роклите на Хедър.

— Струва ми се, че прекаляваш с морализаторството си, мили — усмихна се тя иронично.

Брандън сложи ръка върху голото рамо на жена си и го погали.

— Що се отнася до Хедър, мила Луиза, винаги съм бил много строг, напълно си права.

Луиза усещаше как изгаря от ревност, докато гледа как пръстите му се плъзгат нежно по кожата на Хедър. Спомни си за чувствата, които тази ръка й бе дарявала и изпита безумно желание отново да го притежава, да изпита страстта, която бе познала единствено с него. Тя изгледа злобно по-младата.

— Въпреки това трябва да се запознаете с Томас, мила моя. Той сигурно ще ви даде някои съвети какво да носите, за да създавате впечатление, че не сте чак толкова кокалеста. Свидетелка съм какви чудеса прави с подчертано детски фигури. Почакайте ме тук, отивам да го намеря.

Когато Луиза най-сетне се отдалечи, Хедър погледна нерешително съпруга си. Беше видяла желанието в очите на тази жена и знаеше от собствен опит каква болка изпитва Луиза.

— Да знаеше каква е историята на онази рокля, щеше да извие врата на шивача — засмя се Брандън. — Няма съмнение, че е била твоята.

— Но й стои чудесно, не намираш ли? — попита Хедър.

Брандън се усмихна широко и я привлече към себе си.

— Тя и в нея не е и наполовина толкова хубава, колкото беше ти онази вечер, колкото си всеки, всеки ден.

Хедър просия.

Брандън бе успял да я отвлече и тя забрави за малко Луиза. Но миг по-късно изпита същото неприятно чувство като тогава в гората при дъскорезницата. Някой я гледаше странно и втренчено. Тя се обърна и го видя. Пребледня като платно. Мъжът стоеше до Луиза и очите му направо я поглъщаха. Изглежда не беше никак учуден да я види тук. Той само се поклони леко и се усмихна накриво. Беше ужасно. Беше сигурна, че тази отвратителна крива усмивка може да принадлежи единствено и само на Томас Хънт.

Хедър залитна към Брандън, усещаше, че всеки миг може да припадне. Ръката, която вдигна, за да дръпне ръкава на мъжа й, трепереше.

— Брандън, моля те — прошепна тя от страх да не би дори от такова разстояние двамата да я чуят. — Моля те… — гласът й секна.

Брандън се наведе към нея.

— Какво има, сърчице мое? — Но Луиза и господин Хънт вече се приближаваха към тях.

— Брандън — повтори тя потиснато, — не ми е добре, нека се върнем в ложата.

В същия миг чу гласа на Луиза:

— Ето го! Хедър, искам да ви запозная с моя шивач, господин Хънт.

Беше късно за бягство. Обзе я паника. Така й се искаше да хукне веднага, но не можеше и да помръдне. Беше сякаш вцепенена, луда от страх.

Брандън не загуби време за излишни приказки или престорена любезност.

— Моля да ме извиниш, Луиза, но Хедър има внезапен пристъп на слабост. Радвам се, че се запознах с вас, господин Хънт. Лека вечер.

Миг по-късно вече седяха в ложата си. Той пое нежно двете й треперещи ръце в своите.

— Искаш ли да се приберем? Трепериш, сякаш си видяла привидение.

Тя за малко не се изсмя истерично. Той имаше пълно право, беше срещнала привидение. То беше пристъпило от мрака и я беше уплашило до смърт. Не беше на себе си от неизразимия ужас, че може отново да го види, или че той може да говори с Брандън. Беше толкова страшен човек, или може би зло чудовище?

Хедър се притисна към мъжа си. Той я прегърна с една ръка и се опита да я успокои. Завесата се вдигна, но те двамата вече не следяха хода на пиесата. Няколко минути по-късно Брандън каза:

— Хайде, миличко, по-добре е да си вървим. Не бих искал да припаднеш тук.

Той я изведе от ложата във фоайето, а от там пред театъра, където Джеймс ги чакаше с каретата. През цялото пътуване държа крехкото й треперещо тяло в сигурната си прегръдка.

Хедър никога не бе изпитвала по-голям ужас. Застрашен беше смисълът на нейния живот, всичко, което обичаше, което й беше толкова скъпо, от което не искаше никога да се разделя: съпруг и дете. Ако я обвинят в убийство, ще я откъснат безмилостно от тях. В най-добрия случай, ако избегне секирата на палача, ще прекара живота си в затвора. Едва ли щяха да обърнат внимание на това, че тя е била нападната, че е действала в самозащита. Ако Хънт свидетелства срещу нея, никой няма да й повярва. Той беше видял, че тя се качва без съпротива с Уилям на горния етаж. Господи, а как щеше да го изживее Брандън? „О, Господи, смили се над мен!“ — молеше се тя.

Когато пристигнаха, Брандън я занесе на ръце горе в спалнята и я сложи на леглото. Разкопча й роклята, съблече й я през главата, а когато тя вече лежеше гола под чаршафите, наля малко бренди в една чаша и седна до нея на ръба на леглото.

— Изпий това, сладка моя. Ще върне малко розовина на бузите ти.

Тя седна покорно, пое чашата, отпи голяма глътка и веднага съжали. Закашля се, задави се и реши, че вече се задушава.

Той се засмя тихо и сложи чашата на нощната масичка.

— Трябваше да те предупредя, но си помислих, че помниш как въздейства.

Той извади фуркетите от сложната й фризура и тъмните къдрици се разпиляха като копринен поток по раменете й. Загали това бляскаво великолепие.

— Още в Лондон на „Бързоходен“ винаги гледах с огромно удоволствие как си четкаш косата. Едва се сдържах да не посегна. Къдриците ти всякога са будили в мен непреодолимо желание да ги погаля. Спомняш ли си още за болестта, Хедър?

Тя кимна, загледана в тесните, силни длани, които си играеха с къдриците й.

— Ти беше много болна, скъпа, и аз бдях над теб ден и нощ. Никой, освен мен не биваше да те докосва. Не излязох нито за миг от каютата. Ти беше моя и не исках да ти се случи нещо лошо.

Тя смръщи чело учудена, че той говори толкова бавно и натъртено.

— Мислиш ли, че сега, когато си станала съдържание на живота ми — продължи той, — сега, когато любовта ни разцъфтя така прекрасно, ще допусна някой да ти причини зло? Хедър, аз ще те браня със зъби и с нокти, с кръвта на сърцето си. Затова довери ми се, ако си в беда. Виждам, мила, че те е страх и съм сигурен, че мога да ти помогна, ако поискаш да ми се довериш. — Той се наведе над нея. — Аз съм много силен, ma petite!

Хедър лежеше с широко отворени очи. Той знаеше нещо, той беше разбрал нещо, но как? Какво знаеше? Кой му го беше казал?

Ръцете й се разтрепериха от страха, който отново се надигна в нея и тя ги закърши, за да не започне цялото й тяло да трепери. Отпусна се върху възглавниците. Брендито не беше помогнало. Какво да му каже? Ами ако се ужаси от това, което е сторила, ако й обърне гръб? Ако не се върне никога в обятията й? Тогава би предпочела да умре.

Брандън се усмихна нежно и придръпна одеялото чак до брадичката й.

— Когато и да пожелаеш да ми разкажеш нещо, ангел мой, винаги съм готов да те изслушам.

Той се съблече и легна до нея. Целуна я по смръщеното чело.

— Хайде, заспивай, скъпа.

Тя намери най-сетне малко спокойствие и утеха в сигурността на неговата прегръдка и можа да заспи. Но страхът я преследваше и в съня. Видя господин Хънт. Безформеното му тяло беше наведено над нея. Той беше сграбчил Бо в ноктите си. И тогава тя се затича да стигне Хънт, да освободи Бо. Тя трябваше да спаси детето от него. Събуди се с вик.

— Той грабна Бо, той държи Бо, той ще причини зло на момченцето ми — извика тя през сълзи.

— Хедър, събуди се, било е само сън, миличко. Бо е в пълна безопасност.

Изпита облекчение, страхът й понамаля. Погледна красивото, обгоряло от слънцето лице, лицето на нейния съпруг. Изхлипа облекчено и го прегърна силно.

— О, Брандън, беше кошмарно. Беше ми взел Бо. Не можех да го стигна. Аз тичах, тичах. Беше толкова страшно!

Той я люлееше нежно в прегръдката си, целуваше я по косата, по мокрите бузи, по дългите мигли. Тя се успокои в прегръдката му и отново се почувствува сигурна, защото знаеше, че той е до нея. Когато след малко устните му се плъзнаха по шията надолу към гърдите, усети съвсем друга тръпка. Изстена от удоволствие под неговите търсещи, нежни ръце, които разтвориха внимателно бедрата й и ги загалиха леко, сякаш крила на пеперуда. Галеше я бавно, внимателно, възбуждащо и тя забрави всичко, отпусна се и го замоли да доведе удоволствието до върховния миг. Но той продължи да разпалва желанието й с нежните си милувки, за да стане страстта й още по-неудържима. Тя сякаш полудя от желание, тя тръпнеше, хапеше, впиваше се в него. Той се смееше тихо възхитен, хапеше лекичко крайчеца на ухото й, пъпките на гърдите, стегнатия й корем и вътрешната страна на бедрата й. Тя тръпнеше от докосванията му, страстта й наближаваше върховния миг. Ръката й се плъзна надолу и се сключи над него. Сега той почна да трепери. Проникна лудо в нея, облада я бурно, увлече я със себе си в безумието, изнесе я на висините на насладата, която остави без дъх и двамата, а после ги спусна отново на земята, заситени и доволни.

На другия ден след обед Хедър помагаше на Хети да лъскат мебелите в гостната. С кърпа на главата и престилка отново приличаше на слугинче.

Джордж седеше на пода и занимаваше Бо, който се беше покатерил на скута му, издаваше радостни викове и се смееше на закачките на стареца. Брандън и Джеф бяха заминали за Чарлстън по работа. Кажи-речи цялата прислуга беше заета с чистенето.

Хедър беше мислила целия ден единствено и само за Томас Хънт, за това, какво щеше да стане, ако той се разприказва за убийството, ако я обвини. Когато чу тропота на копита в двора, вече знаеше и без да поглежда навън, че това е той.

— Покани го да влезе, Джоузеф — каза тя, когато слугата докладва, че е дошъл някакъв мъж и иска да говори с нея.

Тя стана от пода, където беше коленичила, но не свали кърпата и престилката. Искра на учудване проблесна в малките, присвити очи на Хънт, когато я видя.

— Джордж, Хети, свободни сте — каза тя.

И двамата изгледаха недоверчиво странния посетител и колебливо изпълниха заповедта. Можеха ли да оставят господарката си насаме с толкова съмнителен субект? Но най-сетне затвориха вратата след себе си.

— Какво обичате? — попита направо Хедър, когато се увери, че слугите не могат да ги чуят.

— Както виждам, доста добре сте се оправили, откакто ви видях за последен път, нали? В първия миг тази престилка малко ме обърка. Не допусках, че богати дами са готови да си цапат ръчичките.

Хедър изправи гръб.

— Аз често помагам на прислугата, господине. Къщата е на моя съпруг и много държа, когато се прибира вечер, да сварва всичко в пълен ред.

— Е, да, виждам, че сте влюбена в това момче. Детето негово ли е или на милия ми покоен работодател?

Хедър грабна бързо бебето, вдигна го от пода и го притисна към себе си.

— Детето е на мъжа ми. Уилям не ме е докосвал — каза тя гневно.

— Да, да, напълно ви вярвам, та нали го убихте, преди да е успял да ви докосне. Пък и веднага си личи, че мъжът, с когото бяхте снощи в театъра, е бащата. Има съвсем същите очи. Предполагам, че сте го срещнали в Лондон, веднага след като изпратихте клетия Уили на онзи свят.

— Едва ли сте дошъл, за да си побъбрите с мен за детето и за мъжа ми, тъй че кажете веднага защо сте тук. Съпругът ми не обича да разговарям в негово отсъствие с чужди мъже.

Томас Хънт се усмихна накриво.

— Нима допускате, че съпругът ви би ревнувал от мен? Наистина не вярвам. Но би се усъмнил, би се запитал защо ли приемате изобщо такъв грозник като мен.

Острият му поглед сякаш я прониза цялата и тя отново изпита ужас.

— И тъй, аз зная, че вие сте убийцата на клетия Уили. Досега си държах езика зад зъбите, но трябва да е съвсем ясно, че моето мълчание ще ви струва някой и друг шилинг, нали, госпожо Бърмингам?

Хедър потрепери под студения му, пресметлив поглед.

— Колко искате?

— Само някой и друг фунт от време на време, за да си доставя по някой хубав ден. Притежавам наистина процъфтяващ магазин в Чарлстън, но аз съм ненаситен. Искам да имам всичко, което имат богатите. Някои от вашите бижута също биха свършили работа. Може да бъде, разбира се, и някоя закръглена сума. Съпругът ви е паралия, доколкото разбрах и може да си го позволи.

— Съпругът ми не знае нищо — каза тя бързо, — освен това не съм убила Уилям, той сам се натъкна на ножа.

Хънт поклати замислено глава и се престори, че много й съчувства.

— Безкрайно съжалявам, госпожо Бърмингам, но някой да го е видял как се натъква на ножа? В края на краищата всеки може да твърди това.

— Нямаше никой, освен мен, никой, който би могъл да види. Няма свидетели.

— Хъм… е, в такъв случай… — Той пристъпи крачка напред и тя усети силния дъх на одеколон, който й се стори някак познат.

Не знаеше кога и къде е било, но тази миризма беше свързана в спомените й с чувството на ужасен страх, същият страх, който се надигаше в нея сега. Тя отстъпи назад, притисна силно Бо към гърдите си, а бебето протестира с висок плач. Томас Хънт се засмя и прокара ръка като ноктеста лапа по кривата си уста. Хедър потръпна от ужас, когато видя, че е отвратителната ръка от нейния кошмар.

— Вашият съпруг сигурно се грижи много за вас, нали? Би ли платил и за да не попаднете в ръцете на палача? Или ще му е все едно дали ще ви обесят като убийца? — попита той коварно.

Хедър цяла се сви. Не, не можеше да допусне той да разкаже на Брандън какво е направила.

— Имам няколко бижута — побърза да каже. — Мога да ви ги дам.

Хънт кимна снизходително.

— Е, това не звучи лошо. Какво именно притежавате? Снощи на ушите ви се олюляваха много хубави обеци. Донесете ги и каквото още имате на разположение. За да ви кажа достатъчно ли е или не.

— Веднага ли ги искате? — попита тя колебливо.

— А вие как мислите? Че ще си тръгна от тука с празни ръце?

Тя го заобиколи внимателно, после изтича от стаята и се качи бързо по стълбите. В детската остави разплакания Бо на грижите на Мери. В спалнята отвори ковчежето с бижутата, извади смарагдовата брошка, перлената огърлица и диамантените обеци, но не пипна останалото. Съвестта не би й позволила да даде онова, което бе принадлежало на майката на Брандън. Знаеше колко държи той на тези бижута. Болката от раздялата със собствените й беше предостатъчна. Спомняше си толкова добре миговете, в които Брандън й бе подаряват тези бижута. Никога нямаше да ги забрави, въпреки че никога вече нямаше да ги сложи. Брандън положително щеше скоро да забележи, че тя не носи перлите. Тях харесваше най-много и Хедър често слагаше огърлицата. Тя избърса сълзите от бузите си, пъхна скъпоценностите в джоба на престилката и отвори с дълбока въздишка вратата.

Господин Хънт стоеше долу и я чакаше. Изглежда, изнудването беше нещо, в което имаше опит. Когато сложи бижутата пред него, той се ухили широко и протегна алчна ръка.

— Хъм, вършат работа, поне на първо време — каза той. Наистина ли нямате нищо друго?

Тя кимна.

— Надявах се на повече.

— Това наистина е всичко, което ми принадлежи — извика тя и сълзите потекоха от очите й.

— Хайде, хайде, госпожо, само не се притеснявайте и не се бойте — аз нищичко няма да кажа. Ще ми трябва само след време още нещичко.

— Но аз нямам повече!

— Ами постарайте се в такъв случай да си набавите — каза той грубо.

— Моля ви, вървете си! — възкликна тя разплакана. — Преди мъжът ми да си е дошъл. Не мога нищо да крия от него, ако ви свари, ще иска да разбере защо сте тук.

— Е, да, да, моето лице не е особено подходящо за дамски салон — забеляза той с горчивина.

Поклони се и си тръгна, без изобщо да се обръща назад.

Хедър се отпусна отчаяна в едно кресло и закри разплакана лицето си с ръце.

Той щеше да й отнеме всичко, което имаше. Какво ще стане, когато няма да може да изпълнява исканията му? Дали ще отиде при Брандън, за да му разкаже каквото знае. Потрепери при тази мисъл. Не, това не биваше да става! Трябваше да му даде каквото поиска, за да може животът да продължи, а с него и любовта. Но когато Брандън забележи, че тя не носи скъпоценностите си? Какво тогава?

 

 

Томас Хънт слезе от коня и върза юздата за един стълб пред магазина си. Потупа се по пълния със скъпоценности джоб, предоволен от себе си. Днес беше прибрал в касата си доста закръгленичка сума, при това, без да работи нито час. Избърса с ръкав дебелите си устни, отвори вратата и тъкмо искаше да я затвори зад себе си, когато се смрази от ужас. Видя през прозореца Брандън Бърмингам да се приближава към него. След миг посетителят беше вече в магазина.

— Добър ден, господин Хънт. Видяхме се снощи за малко с вас, в Док стрийт театър, ако си спомняте?

— Да — отвърна с мъка Хънт и притисна нервно ръка към джоба на дрехата си.

— Има нещо, за което бих искал да поговоря с вас — продължи Брандън.

— Да говорите с мене, господине?

Брандън мина край него и застана в средата на магазина. Беше с цяла глава по-висок от шивача. Хънт преглътна с мъка, присви неспокойно очи и затвори вратата.

— Разбрах, че притежавате оригинала, по който сте ушили роклята на госпожица Уелс. Много бих искал да го видя.

Господин Хънт с мъка прикри огромното си облекчение. От ревностна готовност да услужи чак запелтечи.

— Но, разбира се, господине, само за момент, ако обичате.

И той изкуцука забързано към задната стая, където беше ателието му. След миг се върна и просна роклята пред Брандън.

— Купих я преди няколко месеца от един пътуващ търговец, господине.

— Зная. Колко струва?

— Как, моля? — попита учудено Хънт.

— Попитах ви колко струва тази рокля, колко искате за нея — готов съм да я купя.

— Но…

— Определете цената — настоя нетърпеливо Брандън.

Хънт не се реши да възразява и назова първата сума, която му мина през ума.

— Три фунта и шест пенса, господине.

Брандън повдигна въпросително вежди, но извади кесията си и отброи сумата на масата.

— Просто не ми се вярва да сте взели такава рокля от пътуващ търговец на толкова изгодна цена — усъмни се той.

Сакатият осъзна твърде късно грешката си и изпелтечи:

— О, как да ви кажа, като имам предвид вашата съпруга, господине. С хубостта си тя е единствената, която може да носи по достойнство такава рокля. Нека е… подарък за нея. Давам ви я почти като подарък, господине.

Брандън изгледа замислено шивача.

— Вие сте отскоро тук, нали, господин Хънт? Не по-дълго от моята съпруга, може би само с месец или два, ако не греша?…

— Не, четири месеца — отвърна Хънт и веднага прехапа устна.

Брандън се беше вгледал в украсата от перли по корсажа на роклята.

— Значи знаете с точност, кога е пристигнала жена ми?

Хънт избърса незабелязано потта от челото си.

— Луиза, тоест госпожица Уелс, ми го каза снощи, господине.

— Напуснали сте Лондон приблизително по същото време, по което аз се запознах със съпругата си — продължи настойчиво Брандън.

— Много е възможно, господине — изрече мъчително Хънт.

— Защо напуснахте Лондон, господин Хънт?

Мъжът пребледня.

— Работодателят ми умря, господине, загубих мястото си, затова събрах спестените няколко шилинга и заминах за Америка.

— Както разбирам, майстор сте в занаята си, господин Хънт. Госпожица Уелс се изказа много похвално и ви препоръча.

— Правя каквото мога, господине.

— О, да, сигурен съм, че го правите — отвърна Брандън и му подаде роклята, — бихте ли я увили, ако обичате?

Хънт се опита измъчено да се усмихне.

— Разбира се, с удоволствие, господине.

Когато се прибра, Брандън свари Хедър да чисти, коленичила на пода. До нея Бо си играеше с пъстра топка и си бъбреше нещо, което само той разбираше. Брандън се изкашля и Хедър се обърна, възкликна радостно, стана и се хвърли в прегръдката му. Той се засмя на бурната й реакция, вдигна я високо и я завъртя във въздуха. Когато я пусна да стъпи, тя му се усмихна лъчезарно и бързо свали кърпата и престилката.

— Боже милостиви! — каза той и сложи ръце на кръста. — Ти наистина изглеждаш толкова млада, човек може да помисли, че ти е рано да споделяш леглото с мъж. Не бих ти дал повече от четиринайсет. Сякаш не си същата жена, която тази нощ събуди къщата със сладострастните си възгласи. Дали някоя вещица не се е промъкнала в леглото ми, дали тя не ме притискаше към себе си, дали тя не ме драскаше до кръв?

Тя пламна от срам и го погледна безпомощно.

— Мислиш ли, че Джеф е чул нещо? Не бих могла да го погледна в очите.

Брандън й се усмихна дяволито.

— Успокой се, сърчице мое, дори да е чул нещо, предполагам, че подобни звуци не са му непознати. Той дума няма да пророни за тях, защото е джентълмен. Но не се бой малката ми, звуците, които издавах аз, също не приличаха на доволно мъркане.

Тя се засмя облекчено и се притисна към него.

— Караш ме да забравя всичко, а след такава нощ наистина ми е трудно да се върна на почвата на фактите.

Той я целуна по челото и се засмя.

— Толкова лошо ли беше, съкровище?

— О, не! — въздъхна тя.

После вдигна глава от гърдите му и го погали с нежни пръсти по брадата.

— Всяко лягане с теб в леглото е ново приключение.

Той се засмя, отиде в антрето и се върна с пакет, който й подаде.

— Това е твое и ако поискаш отново да се освободиш от него, моля те, изгори го или го скъсай, но не го давай в замяна, за да не може Луиза, която наистина притежава дарбата да ме изкарва от нерви, втори път да го даде за модел. Толкова добре помня как изглеждаше ти в тази рокля, че не желая някой да разруши спомена ми.

Хедър пребледня като платно.

— Ти си откупил от господин Хънт роклята ми?

— Да, да — потвърди Брандън, — измъчваше ме мисълта, че може да я притежава друга жена.

Тя се усмихна облекчено. Той е говорил с Хънт и мъжът е сдържал обещанието си. Хедър се вдигна на пръсти и целуна Брандън.

— Благодаря ти, любими, ще я пазя като скъпоценност и при специални случаи ще я слагам само за теб.

 

 

Беше минала седмица, когато една вечер Луиза се появи отново, нечакана и без предупреждение, в дома на Бърмингамовци. Джеф беше отишъл на гости при приятели и още не се беше прибрал, останалата част от семейството прекарваше спокойна вечер в гостната. Хедър седеше на пода в краката на Брандън. Тъкмо беше накърмила Бо, който вече лежеше в скута на баща си, център на вниманието и на двамата родители. Хедър беше прегърнала бедрото на Брандън и дори не бе успяла да си закопчае роклята, защото се чувствуваше на сигурно място и далеч от чужди очи.

Но за Луиза нямаше затворени врати. Тя отмести с ръка Джоузеф, прислужника, който искаше да доложи за нея и се озова изневиделица посред стаята. Хедър се обърна уплашена, Брандън също се обърна, недоумяващ. Щом зърна Луиза, погледът му помръкна и трябваше да признае, че с удоволствие би й извил врата. И през ум не му минаваше да й окаже обичайната любезност и да стане от стола при влизането й.

— Изпитваш, изглежда, удоволствие да правиш неочаквани набези, Луиза — каза той сърдито.

Луиза се беше втренчила с кисела усмивка в семейната идилия пред себе си, най-вече в ръката на Хедър около бедрото на Брандън. Но младата жена нарочно не пожела да закопчае роклята и да свали ръката. Безсрамният израз на лицето на Луиза я вбесяваше. Тази жена изглеждаше, както винаги, блестящо. Носеше жълта муселинена рокля с широки, развяващи се поли. Не ще и дума, още една творба на господин Хънт. Беше наистина голям майстор, трябваше да му се признае. Беше всъщност странно, че мъж с толкова отблъскваща външност може да създава прекрасни дамски тоалети. Хедър се замисли за миг дали Томас Хънт не беше автор и изпълнител на моделите и на другите рокли, които Уилям Кърт й беше показал като свои собствени. По всяка вероятност Уилям беше излъгал.

Луиза стоя една секунда мълчаливо с разперени ръце в средата на гостната. Усмихваше се презрително.

— Боже мой, каква трогателна семейна сцена! Колкото повече те гледам, Брандън, толкова повече се убеждавам, че си просто създаден за съпруг.

Тя си свали ръкавиците и шапката, захвърли ги небрежно върху току-що полираната маса, после си взе стол и се обърна снишила глас към Хедър.

— Бихте ли ми донесли нещо за пиене, дете мое? Малко мадейра, ако е добре изстудена.

В очите на Хедър припламна гняв. Тя стана и както вървеше, закопча корсажа на роклята си.

— Така съм ожадняла от прахта по пътищата — обърна се Луиза този път към Брандън. — Освен това продължавам да ценя високо чудесните ти вина, скъпи. В града трудно можеш да намериш такова нещо, освен това сумата, която ми изплати, е почти на привършване.

Брандън продължаваше да седи и да си играе с Бо, който явно не понасяше Луиза, защото й хвърляше недоволни погледи. Брандън се запита какъв ли е този път поводът за посещението на Луиза. Хедър се върна с пълна чаша и я подаде с не особено приятелски жест на Луиза.

Гласът на Луиза прозвуча отново, все така студен и враждебен:

— Благодаря. А бихте ли ни оставили за малко насаме? Трябва да обсъдя със съпруга ви нещо съвсем делово.

Хедър се обърна с разтреперани устни към Брандън и вече посегна да вземе Бо от коленете му, но лицето на мъжа й беше почервеняло от гняв. Той я хвана здраво за ръката и изгледа заканително гостенката. Кожата върху скулите му се изпъна и той отвори уста за остра реплика. Но на Хедър вече й течаха сълзи от очите, тя поклати глава, вдигна Бо, скри лице от погледите на останалите и побърза да излезе от стаята. Отиде в кабинета да успокои детето, което беше почнало да хлипа, защото го откъснаха така рязко от татко му. После избърса мокрото си от сълзите лице.

Брандън изгледа Луиза хладно и проницателно.

— Е, сега пък какво има?

Доволна усмивка се появи на устните й.

— Срещнах днес следобед в Чарлстън твой стар приятел, Брандън.

Брандън не прояви никакъв интерес.

— Е, и? — попита рязко.

Луиза се засмя.

— Не стар приятел, а по-скоро стар моряк от някогашния екипаж на „Бързоходен“. Каретата ми мина край него и аз веднага го познах. Клетият човечец беше ужасно пиян, но и той ме позна веднага, нали знае, че сме стари приятели. Та той се оказа много полезен за мен.

— Полезен ли? А с какво?

Тя отметна глава и се изсмя с пълно гърло.

— О, Брандън, никога не бих повярвала, че един Бърмингам ще се остави да го впримчат по такъв начин, на всичкото отгоре от една малка проститутка.

— По дяволите, що за идиотщини приказваш, Луиза? — възкликна нетърпеливо Брандън.

— Ти по-добре знаеш, скъпи! Хедър, твоята сладка, малка, невинна Хедър е била проститутка. Дики ми разказа как той и Джордж я намерили, докато обикаляла улиците на лондонското пристанище, за да продава прелестите си и как си бил принуден да се ожениш за нея — с една дума, зная вече всичко.

— Изглежда не всичко! — изрече бавно и заканително Брандън.

Той стана и си наля силно питие.

Луиза продължаваше с огромно удоволствие:

— Зная, че Хедър ти е безразлична, скъпи, толкова се приказваше за това, че спите разделени и прочее… нямаше нужда да ми се казва едно или друго, за да разбера, че не си щастлив с нея. Единственото, което не проумявах, беше защо си се оженил за нея. Чак днес следобед, когато Дики ми разказа всичко, разбрах, че женитбата ти е била само фарс. А сега можеш спокойно да отпратиш Хедър за Англия. Дай й някаква малка сума обезщетение, това ще улесни нещата. Аз ще ти простя малката лондонска лудория и ще се върна при теб. Можем да бъдем щастливи. Зная, че можем. Аз ще се грижа за сина ти, защото не може да има съмнение, че, слава богу, наистина е твой. Аз ще го обичам, ще бъда добра с него.

Брандън я гледа известно време, съвсем объркан, просто не можеше да проумее какво го бе подтикнало на времето да се свърже с тази жена — толкова зла и примитивна. Къде са му били очите? Къде е бил здравият му човешки разум? Защо е мълчало сърцето му? Той заговори бавно и натъртено.

— Луиза, чуй добре какво ще ти кажа сега. Ако не ми повярваш, трябва да приема, че глупостта ти граничи с безумие. Ако си решила, че някой може да ме принуди да се оженя, или да приема каквото и да било задължение против волята си, значи не си ме познавала. И разбери веднъж завинаги — продължи той, подбирайки старателно думите си. — Жена ми никога не е била проститутка или уличница. Когато се срещнахме, тя беше девствена. Детето е мое дете. Хедър стана по моя свободна воля моя съпруга и аз повече няма да търпя ти да я обиждаш в този дом, включително и когато отсъствам. От тук нататък ще се отнасяш към нея както е редно да се отнасяш с господарката на Хартхевън. Имаш ли да кажеш още нещо за мен, моя дом, или плантацията ми? Още някоя клевета, която с удоволствие разпространяваш.

Луиза стана от стола и си наля чаша вино. Стоеше съвсем близо до него с чашата в ръка и го гледаше с омраза.

— Значи предпочиташ тази глупава хлапачка пред мен, така ли?

Брандън се засмя пренебрежително.

— Да. И аз отдавна съм направил избора си. А днес го потвърждавам най-решително.

Луиза присви очи. Тя се обърна и погледна през прозореца. После рязко се завъртя на пети.

— Много е странно, Брандън, че тъкмо ти говориш за уважение и за собственост. — Тя си изпи виното на един дъх, прекоси гостната и отново седна. Вдигна чашата, сякаш искаше да се чукне с него.

— Впрочем същинската причина за посещението ми е, че след като размислих здраво, стигнах до заключението, че земята ми струва двойно повече от цената, която получих от теб.

Тя направи изкусна пауза, изчаквайки хитро реакцията му.

Той вдигна вежди, но сви безразлично рамене.

— Сключихме договор за продажба, Луиза. Въпросът е уреден. Договорът е подписан и подпечатан, сумата изплатена. Ти притежаваш вече само Оукли и няколкото моргена парк наоколо. Останалото е минало невъзвратимо.

— Минало невъзвратимо, значи, така ли? — изсъска Луиза. — Така ли каза? Е, добре, да поговорим тогава за уважението. Как мислиш, много ли ще уважават хората жена ти и нейното копеле, когато разберат, че си бил изнуден да се ожениш за нея, че си бил в капан, който ти е поставила една най-обикновена проститутка?

Гласът на Брандън изкънтя из цялата къща.

— Дръж си езика зад зъбите, проклета жено! Няма да допусна да обиждаш съпругата ми и то в собствения й дом. — После сниши, колкото можеше глас. — Все едно ми е какви лъжи дрънкаш за нас двамата тук и там. Прави каквото знаеш. Никой няма да се осмели да ми повтори дрънканиците, които изплюваш. Ти си отвратителна измет, Луиза! И върви по дяволите!

— Виж ти! Значи станах изведнъж измет за теб? — изсъска тя, пое си дъх, плисна виното в лицето му, запокити чашата на пода и я разби на парчета. — Измет, значи? Добре знаеш, че бях девствена, когато ме облада и ме помоли да се омъжа за теб. Обещаваше ми света с всичките му богатства, ако ти дам единственото богатство, което притежавах. А после ти отплува надалеч и първата срещната глупава гъска, която срещна на пътя си, можа да те откъсне от мен. Ти ми отне невинността, ти наруши клетвата си, взе ми земята на непочтена цена. Поне това няма да ти позволя, трябва много повече да платиш!

Тя взе да хленчи, да се вайка и да умолява:

— Аз трябва да получа повече, Брандън. Трябва да си платя дълговете. Останала ми е само къщата, а нея не мога да продам. Не зная от какво ще живея. Откакто ти ме захвърли като овехтяла ръкавица, никой не иска да ми дава на кредит.

Брандън трябваше да се овладее, за да не я удари. Прокара ръка по лицето си.

— Девственост ли? Боже милостиви! Ти беше толкова девствена, колкото онази дърта крава там на ливадата. Или ме мислиш за толкова глупав? Да не си въобразяваш случайно, че съм бил сляп и тъп от много любов? Надяваше ли се, че ще повярвам на нескопосаното ти театро онази нощ? Отдавна ми беше известен списъкът на мъжете, чиито легла си обиколила, преди и след тъй нареченият свещен годеж… — Той повиши глас: — Какви идиотски представи имаш, та се надяваш да ме привлечеш като обиждаш съпругата ми?

— Но ти ме обичаше! — изкрещя тя. — На всичкото отгоре и не спиш с нея. В целия град хората си шушнат за това. Всички го знаят. И защо тъкмо тя? Защо да не бъда аз? Мога да споделям леглото ти и да те накарам да забравиш за съществуванието й. Опитай. Вземи ме. Господи, та нали все някога си ме обичал?

— Обичал! — усмихна се той горчиво. — О не, аз само те търпях, но и това ти е било много. Беше ужасна грешка от моя страна. А после срещнах жена с хубаво тяло и хубава душа. Тогава разбрах какво всъщност съм желал. Ти си красива, вярно е, вярно е също, че си страстна. — Той се наведе и я погледна право в лицето. — Но любов и преданост, безукорна вярност и вродено достойнство, подобаващи на името и на дома ми, това е извън възможностите ти! — Той отново извиси глас: — Обичам Хедър с всяка фибра на тялото си, във всеки миг от живота си и ще съумея да я предпазя от всяка кал, от всички идиотски приказки. Няма да ти позволя да я смъкнеш до собственото си равнище и да опръскаш с кал нейната чистота. Надявам се, че ще ни се родят още много синове и дъщери. Тъй че престани най-сетне да ни черниш и хулиш!

Той отиде до масата, взе шапката и ръкавиците на Луиза и й ги хвърли в лицето.

— А сега ме освободи от присъствието си в моя дом. И те предупреждавам още веднъж: Дано до мен повече не стигне нито една лъжа, за която да мога да допусна, че идва от теб! В противен случай ще си направя удоволствието да ти извия врата. А сега изчезвай, чудовище! Правиш невъзможна всяка нормална учтивост. Не желая повече да те виждам!

Луиза се беше разтреперила от необуздания му гняв и вече не знаеше какво да отвърне. Вдигна шапката и ръкавиците си от пода и прошумя вирнала високо глава с полите си през вратата. Изтича пребледняла и прехапала устни покрай Джеф, който слушаше от известно време напрегнат в антрето бурния изблик на брат си.

Луиза изтича като подгонена през поляната, запретна поли и се качи без чужда помощ в каретата си. Не забеляза Джордж, който се беше облегнал зад нея на една колона и плюеше отвисоко в прахта.

Когато каретата на Луиза потегли, Хедър пристъпи към вратата на кабинета и погледна през коридора към мъжа си, застанал с все още стиснати юмруци и разтреперан от гняв. Щом усети погледа й, изразът на лицето му тутакси се промени. Той се приближи към нея с разтворени обятия. Хедър изтича към него и той нежно я прегърна.

 

 

Хедър си избърса ръцете в престилката и се запъти от кухнята към господарската къща. Тъкмо беше взела при Кора урок по печене на хляб. Чу тропота на копита и се засмя весело, когато видя девера си, който скочи от седлото и изтича към нея.

Но изразът на лицето му я смрази. Гърлото й се сви от страх.

— Къде е Брандън — попита той кратко.

— Как къде е? Мислех, че сте и двамата из нивите.

Джеф посочи с пръст към конюшнята, където един от ратаите бършеше старателно Леополд. Жребецът беше в състояние не по-добро от това на Червена лисица на Джеф. Личеше, че и двете животни са били безмилостно пришпорвани.

— Не съм чула, кога се е прибрал — каза смутено Хедър, но Джеф вече тичаше презглава към къщата. Тя вдигна поли и хукна след него. — Джеф, Джеф, кажи какво се е случило? Какво е станало, Джеф?

Той я погледна. Странна смесица от чувства беше изписана на лицето му. Това я разтревожи повече от думи. Тя го хвана за ръката.

— Джеф, хайде, кажи ми какво се е случило! — извика тя. В страха си беше впила нокти в ръкава на дрехата му и сега го разтърсваше, доколкото една крехка жена може да разтърси мъж с две глави по-висок от нея. — Джеф, кажи ми! — извика тя.

За миг Джеф беше сякаш неспособен да говори, после изрече бавно:

— Луиза е мъртва, Хедър, някой я е убил.

Тя отстъпи крачка назад, притисна длан към устата си, за да потисне вик и поклати недоверчиво глава.

— Не е вярно!

— Вярно е. Някой я е душил и й е счупил врата.

— А защо искаш да знаеш къде е бил Брандън? — попита тя сподавено.

Той се поколеба дали да й отговори.

— Джеф!

— Видях Брандън как изтича от Оукли. Изобщо не ме забеляза. Когато влязох в къщата, Луиза лежеше мъртва на пода.

На Хедър й секна дъхът. Беше загубила дар слово. После изведнъж изкрещя:

— Не! — Погледна го с укор. — Не е бил той! Той не може да извърши подобно нещо. Не, той не, Джеф. Не! Как си могъл изобщо да го помислиш?

— Да не мислиш, че ми е много приятно? Но аз го видях, Хедър, а ние и двамата чухме вчера как й се закани.

— Но защо е ходил при нея?

Джеф извърна поглед.

— Джеф, отговори ми! — помоли го тя. — Имам право да зная.

Той въздъхна, после каза нерешително:

— Луиза му прати някакво известие. Бяхме навън, в полето. На бележчицата пишеше само, че е разбрала за тебе нещо, което той трябва да научи. Опитах се да го възпра, но той ме повали на земята и се закле, че ще й запуши мръсната уста. Лулу, слугинята на Луиза, донесе бележката. И тя беше уплашена до смърт. Хукна да бяга като бито куче. Но тя беше вече уплашена, когато дотича да му предаде бележката. Трепереше като лист. Докато да последвам Брандън, докато стигна в дома на Луиза, нещастието вече се беше случило. Брандън изхвърча през вратата, сякаш го гонеше дяволът. Джейкъб, конярят на Луиза, също го видя и веднага хукна да доведе шерифа.

На Хедър й се виеше свят. Бележка? Съобщение? Нещо, свързано с нея? Какво ли е искала да му каже Луиза? Изпъшка, когато си помисли за господин Хънт и връзката му с тази жена. Ако е разказал на Луиза за Уилям Кърт, тя положително е поискала час по-скоро да го съобщи на Брандън. Дали не я е убил, заслепен от гняв? Предишната вечер наистина й се бе заканил. Не, не, тя не можеше да си представи мъжът й да е способен на такова престъпление.

— Не! Той не го е направил. Зная, че не го е сторил! — повтаряше тя упорито и клатеше убедено глава. — Той е мой съпруг. Аз го обичам. Затова зная със сигурност на какво е способен и на какво не е.

— За бога, Хедър! — простена измъчено Джеф. Той я притегли към себе си. — Дете, разбери, че и аз бих предпочел сто пъти да не съм прав. И аз го обичам. Той е моя кръв и плът, той ми е брат. — Той се обърна и изтича през вратата на къщата в антрето.

Хедър го последва. Двамата претърсиха системно всички стаи, дано открият Брандън. Когато влязоха в спалнята, видяха го да стои до прозореца, загледан в двора. Хедър се хвърли с вик на шията му.

— Кажи му, Брандън — изхълца тя отчаяно. — Кажи му, че не си го направил!

— Сладката ми! — прошепна той нежно.

Джеф се приближи, боеше се да попита и да получи потвърждение. Брандън го погледна и се усмихна тъжно.

— Наистина ли мислиш, че аз съм я убил, Джеф?

— За бога, Бран! — възкликна задавено Джеф и поклати глава. Мъката му беше непоносима. — Разбира се, че не искам да вярвам, но нали с очите си те видях как изтича от къщата й, а когато влязох, тя лежеше мъртва на пода. Какво можех да си помисля?

Брандън галеше Хедър по косата.

— Ще ми повярваш ли, Джеф, ако ти кажа, че нямам нищо общо с убийството, че тя беше вече мъртва, когато дойдох?

— Бран, знаеш, че вярвам на всяка твоя дума, но ако ти не си я убил, кой тогава?

По-големият брат въздъхна.

— Защо този някой е изнасилил Луиза, Джеф?

Хедър пое задавено въздух.

— Изнасилил? — попита ужасен по-малкият брат.

— Да. Ти нима не видя? — попита Брандън.

— Била е изнасилена? — повтори Джеф, неспособен да повярва. — Но кой може да го е сторил? Та тя го вършеше доброволно.

— Точно така!

— О, господи, такова нещо изобщо не ми мина през ума! — призна Джеф. Той се отпусна на един стол и се загледа втренчено пред себе си. След известно време стана, отиде и той до прозореца и погледна към алеята, където дърветата се огъваха под приближаващата буря.

— Да, трябва наистина да е било така, както казваш — измърмори той замислено. — Първото, което видях, беше тя, просната на пода, а също и стаята, в пълен хаос. Чак сега се сещам, че дрехите й бяха разкъсани. Помислих, че си се борил с нея. За изнасилване, естествено, и през ум не ми мина. Ти не би го направил… — Той се изчерви и погледна към Хедър. Но тя стоеше и слушаше спокойно. — Ти никога не би я взел по този начин — завърши Джеф изречението си. — Като се замисля сега, трябва да се съглася с теб. Сигурно е била изнасилена. Лежеше така, сякаш мъжът току-що я е оставил на мира. Да, няма съмнение, умряла е още докато той е бил там. Но срещу кого ли се е бранила толкова отчаяно?

Брандън пак гледаше през прозореца.

— Джеф, бих искал веднага да говоря с Лулу. Можеш ли да я доведеш?

По-малкият брат кимна.

— Съмняваш ли се в някого?

Брандън сви рамене.

— Може би, но не съм сигурен. Трябва да говоря с момичето, преди да мога да кажа нещо.

На Джеф му поолекна. Вече не се съмняваше в невинността на брат си.

— Веднага тръгвам да търся момичето. Добре е да разполагаш с някои факти, преди Таунсенд да се появи тук.

Когато Джеф излезе, Брандън повдигна брадичката на Хедър и я погледна дълбоко в очите.

— Благодаря ти за вярата в мен — каза той тихо. После се обърна и продължи, вече с гръб към нея: — Не съм съвсем сигурен дали нямаше аз да я убия, ако се бях озовал там пръв, Хедър. Никога не бях изпитвал толкова див гняв. Повалих Джеф на земята, когато той се опита да ме спре. Имах огромното желание да я убия, когато прочетох бележката й. Когато я намерих мъртва на пода и с разкъсани дрехи, изведнъж проумях колко голямо е било желанието ми да извърша нещо ужасно. Пронизаха ме тръпки, когато проумях колко близо съм бил до ръба на пропастта. — Той пак се обърна към нея. — Чуй ме, не се стреснах от това, че е мъртва, по-скоро обратното. Усетих се по някакъв лош, нечовешки начин облекчен, че съм се отървал от нея, нещо повече — дори щастлив, че не мене ще обесят за стореното злодеяние…

— О, мили — простена тя и обгърна шията му с ръце. — Сигурно си бил безмерно ядосан, но нищо на този свят не може да ме накара да повярвам, че наистина би сторил подобно нещо.

Той я притисна към себе си и намери опора в непоколебимото й доверие.

— О, Хедър, Хедър — прошепна той задавено. — Толкова те обичам! Имам нужда от теб и винаги ще те желая и ще те обичам!

Тя отвърна на силната му прегръдка. Беше толкова прекрасно да бъде обичана от него.

Брандън пое дълбоко свежия й аромат. Погледът му падна върху ръката, която държеше отворена зад гърба й: върху дланта му лежеше една от диамантените обеци на Кетрин Бърмингам.

 

 

Още същата вечер шерифът Таунсенд дойде и арестува Брандън. Не се поддаваше на никакви увещания и аргументи. Беше твърдо убеден, че е намерил убиеца и не желаеше да си губи времето в дискусии. Още щом престъпи прага на къщата, заяви на Брандън, че е арестуван и четвърт час по-късно тримата с помощник-шерифа бяха вече на път за Чарлстън.

Хедър беше почти отчаяна. Брандън не успя да говори с Лулу. Не можаха да открият момичето. То сякаш потъна вдън земя. Никой не можеше да си спомни да я е виждал, след като тя избяга от нивата. Няколкото роби в Оукли предпочитаха да са по-далеч от къщата, ако нямаха работа там. Предпочитаха да остават в колибите си. Те останаха безразлични към случилото се и не проявиха никакъв интерес, дори когато изнасяха тялото на Луиза от къщата, за да го откарат в Чарлстън. Затова и те не можаха да кажат дали Лулу се е върнала или не. Джеф прати хора да претърсят цялата околност, дано я намерят, а двамата с Джордж препуснаха към града, но и там нямаше и следа от младата негърка.

Късно вечерта Хедър се разхождаше тревожно из спалнята. Брандън го нямаше и тъкмо тук самотата я измъчваше двойно. Шерифът Таунсенд прояви упорита самоувереност, не пожела да чуе нито молбите й, нито аргументите на Брандън. Не беше изключено да го третира вече като обвинен в убийство. Тя потрепери при тази мисъл, отиде до прозореца и притисна разгорещеното си лице в хладното стъкло. Навън беше вече тъмно. Вятърът виеше някъде зад къщата, шумолеше страховито в короните на дърветата. Беше почнало да вали. Тя се довлече до леглото, пъхна се под завивките и се загледа в тъмното в просветващия бял балдахин над себе си. Почувствува се толкова самотна и изоставена, когато прокара ръка по празното място до себе си.

На сутринта я събуди бурята, която се бе разразила с пълна сила. Сиви облаци препускаха по небето. Всичко наоколо беше сякаш потопено в сернистожълта светлина. Тежки капки се удряха в прозорците. Джеф прекъсваше търсенето на Лулу само един-два пъти на ден, мокър до кости, но когато тя го изгледа въпросително, поклати глава — не я беше намерил. Не го изговаряха на глас, но и двамата изпитваха отчаяние при мисълта, че и с Лулу е могло да се случи най-лошото.

Беше вече късен следобед, когато Хедър реши, че не издържа повече в Хартхевън. Тя облече костюма си за езда, сложи наметало за дъжд и отиде в конюшнята. Боеше се, че Хети може да я види и да я спре. За щастие Хети не се мяркаше никаква. Сега щеше да е достатъчно трудно да убеди Джеймс да й оседлае без възражения Феър лейди.

Джеймс, който тъкмо поеше конете, я зяпна учудено, когато я видя да отваря тежката врата. Бурята едва не я затръшна пред нея. Той веднага скочи и задържа вратата, докато тя влезе.

— Какво правите тук в такова време, госпожо Бърмингам? В такава буря трябва да сте си в къщи.

— Искам да изляза с Феър лейди, Джеймс, би ли ми я оседлал? Не ми е за пръв път да яздя в дъжд, няма защо да се безпокоиш.

— Но, госпожо Бърмингам, страшна буря иде насам! Ако се засили, ще почне да вдига покриви и да изкоренява дървета. Мастър Брандън ще ме одере жив, ако разбере, че съм ви оседлал в такова време кон.

— От мен той нищо няма да разбере. Хайде, побързай и оседлай Феър лейди. Трябва да намерим Лулу, слугинята от Оукли, за да свидетелства пред шерифа, че мастър Бърмингам не е убил госпожица Луиза.

Той я погледна с тъмните си уплашени очи, но не каза нищо. Все пак продължаваше да се колебае.

— Ако не ми оседлаеш веднага коня, Джеймс — каза тя нетърпеливо, — ще го направя сама.

Той се затътри поклащайки глава към бокса и на Хедър й се стори, че мина безкрайно много време преди Феър лейди да е готова за езда. Джеймс проверяваше поне за пети път ремъците.

— Госпожо Бърмингам, не е изключено в такова време тя да стане неспокойна — сбърчи той отчаяно чело, — наистина, госпожо, не бива да яздите в такова време.

— О, млъкни, Джеймс. Налага се.

Той се покори неохотно и й помогна да яхне коня. Хедър го пришпори и го накара да потегли въпреки бурята. Стори й се, че се е озовала в ада. Силен вятър, дъжд и светкавици се сменяха във вихрен хоровод. Кобилата изпръхтя уплашено и отметна глава, но шпорите на Хедър я накараха да продължи напред. Вятърът засука наметалото й, дъждът я измокри в миг до кости. Ярки светкавици се спускаха от небето, придружени от продължителни гръмотевици. Хедър видя през рамо как Джеймс стои на прага на конюшнята, мъчи се да се предпази от вятъра и я гледа как изчезва в тъмното. За един къс миг я обзе изкушението да се върне. Не искаше да се лъже — страхуваше се. Но мисълта да се прибере в сигурността на голямата къща изчезна със същата бързина, с която бе дошла. Ако не беше убедена в необходимостта да тръгне, тя би останала, но животът на Брандън зависеше може би от това, дали ще намерят Лулу.

Тази мисъл надделя.

„Къде би могла Лулу да се чувствува на сигурно място, ако не в сега изоставената къща на господарката си?“ — разсъждаваше Хедър. Конят и ездачката минаваха през гора, дърветата се превиваха под могъществото на бурята. Ниските клони сякаш я дърпаха за наметалото, или я шибаха в лицето. Конят се хлъзгаше по мократа земя и се препъваше. Хедър трябваше да напряга цялото си внимание, за да се задържи в седлото. Отчаяна, тя нави юздите около дланите си и скри лице в гривата на Феър лейди. Ездата се превърна в отчаяна борба със стихиите.

Изведнъж вятърът сякаш поутихна, дъждът заваля малко по-кротко. Хедър усещаше как кобилата трепери от изтощение, после тя изведнъж спря. Хедър вдигна лице от гривата и видя, че се е озовала в алеята, водеща към плантацията Оукли, а огромните й дървета я бранят от стихията. Дългата бяла фасада на къщата се белееше в падащия здрач. Тя се свлече от седлото. Краката едва я държаха. Пое си дъх и се притисна към влажната топлина на животинското тяло, силите й бавно се възвръщаха.

Надежда и страх я накараха да тръгне напред. Прекоси с бързи крачки терасата и влезе в голямата къща. Затвори вратата и се озърна. Ботушите й бяха кални, костюмът за езда лепнеше. Бурята сякаш беше фучала през цялата къща и беше привела всичко в движение. Паркетът скърцаше, стените стенеха, а керемидите на покрива сякаш тракаха от страх. Сенки пълзяха във всяка стая, от време на време откъм вътрешността на къщата долиташе трясъкът на затварящи се от течението врати. Все пак поводът да бъде тук помогна на Хедър да преодолее страха си. Преди всичко трябваше да провери лично, дали Лулу не е тук, свита в някое ъгълче в очакване да премине бурята.

Тя извика името на момичето, но не получи отговор. Претърсваше всяко помещение с подтиквано от отчаянието усърдие. Стаите на долния етаж бяха тъмни. Всички пердета дръпнати. Отвън едва проникваше светлина. Тук-таме намираше по някой отворен прозорец и вятърът ту отваряше, ту затваряше крилата му. Мина през цялата къща и не пропусна нито едно кътче, способно да приюти човек. Дръпна всички пердета и не забрави неотворена врата. От силното напрежение се постопли. Тръпките след ездата през буря и дъжд постепенно изчезнаха.

Начинът, по който се затича с вдигнати поли по стълбата, не можеше да се нарече елегантен. Хедър искаше да прегледа основно и горния етаж. Тук бурята беше сякаш още най-близо. Вятърът свистеше през стаите, а дъждът трополеше равномерно по покрива. Клони се удряха в стъклата.

Тя отваряше врата след врата и претърсваше всяко помещение. За миг спря пред леглото на Луиза и помисли неволно, че тя сигурно се е търкаляла тук в нечии прегръдки. В пристъп на гняв дръпна сатенената покривка, смъкна я от леглото и я запокити през спалнята. Но къщата беше и си оставаше празна.

Малка врата водеше към килера, но не се виждаше стълба. Хедър се върна още веднъж на партерния етаж и разбра, че е забравила една стая и то гостната. Отвори вратата и дъхът й секна: пердетата бяха смъкнати от прозорците, строшен стол се търкаляше до камината, изящна масичка за сервиране балансираше на три крака, четвъртият беше счупен. От писалището беше пометено всичко — книжа, пачи пера и мастилница бяха разпилени по килима. Много книги бяха измъкнати от лавиците, а останалите бяха явно разбъркани. Стаята приличаше на бойно поле, сякаш някой бе търсил отчаяно нещо. Не можеше да се каже дали е намерил търсеното. Въпреки това Хедър се залови да оглежда всичко с педантичност, присъща само на жена. Нещо я подтикваше да го прави. Представа нямаше какво именно търси, имаше само смътното съзнание, че тук може да има нещо важно. Погледът й сновеше из стаята, тя оглеждаше килима, лавиците с книги. Ръцете й събираха инстинктивно счупеното. Пръстите й опипваха всяко строшено парче, всяка цепнатина, проверяваха дали няма да намери вътре нещо. Подставката за машата и лопатката се беше озовала доста далеч от камината. Когато докосна метала, нещо просветна и леко иззвъня, а лъскавият предмет се озова между две цепеници дърва пред камината. Тя се наведе и дъхът й секна.

Пред нея лежеше една от диамантените обеци на Кетрин Бърмингам. Нейната собствена обеца, една от двете, които бе дала на господин Хънт. Тя я вдигна и се взря недоумяващо в нея.

Как се е озовала обецата тук?

В бележката за Брандън Луиза му пишеше, че има да му каже нещо важно. Какво ли би могла да има предвид, освен че знае как е умрял Уилям Кърт? Просто не можеше да е друго. Но защо й го беше разказал Хънт? Той сигурно си е давал сметка, че Брандън не е човек, който ще се остави лесно да го изнудват. Ако Луиза е научила за смъртта на Уилям, тя наистина едва ли би пропуснала да го каже на Брандън, та ако ще и само за да си отмъсти. И все пак, защо й го е разказал Хънт?

Защо й е дал обеците? Защо се е решил да рискува заради такава глупост цяло състояние? Да не би да се е влюбил в Луиза? Дали не се е надявал с бижутата и с тази информация да я спечели? Този грозник! Та Луиза би му се изсмяла в очите!

Това ли беше причината? Възможно ли беше да я е убил от гняв, че му се е присмяла? Беше ли достатъчно силен, за да й строши врата с голи ръце? Брандън можеше лесно да го стори, но мъж, който не притежаваше и половината от неговата сила, който беше на всичкото отгоре и недъгав, той можеше ли да има такава физическа сила?…

— Охо, та това е моята добра приятелка, госпожа Бърмингам…

В панически ужас, Хедър се обърна рязко. Веднага разбра чий е този висок, дрезгав глас. Страхът я обзе цялата, парализира я. Томас Хънт се хилеше срещу нея с кривата си усмивка, лицето му беше цялото изподраскано.

— Виж ти, както разбирам, открили сте обецата!

Тя кимна предпазливо.

— … при това в камината — изсмя се той. — Виж, за нея не помислих. Много мило от ваша страна, че ми я намерихте. Реших, че съм я изгубил завинаги.

— Но вие ли?… — Тя преглътна, но продължи. — … Вие ли дадохте обеците ми на Луиза?

— Не бих казал, че съм й ги дал. Но бях на път да го сторя. Показах й ги, обещах й прекрасен живот заедно с мен. — Тесните му устни се присвиха още повече. — Тя зърна обеците и позна, че са вашите. Не ме остави на мира, докато не разбра как са се озовали у мен. Когато й обясних, цялата просия. А когато научи всичко за клетия Уили, грабна обеците, стисна ги в ръка и се закле, че ще си отмъсти. Беше като луда. Не ми беше никак лесно да разбера какво е намислила. Да, да, изглеждаше като побъркана. Ту се смееше, ту плачеше и все повтаряше, че ще ви отмъсти. Искаше да ви види обесена. Трябваше да й зашлевя един шамар, та да дойде малко на себе си. Тогава тя ме изгледа студено и ми обясни какво има пред вид. Опитах се да й обясня, че е глупава и че ще е по-добре да си отмъсти чрез парите, които ще вземем от вас. Защото на мене ми беше ясно, че е достатъчно съпругът ви да чуе думичка за това, което сте извършили, за да ме убие и така да ми затвори устата. Но тя изобщо не ме слушаше. Тя мечтаеше да ви види на въжето, но искаше преди това да разкаже всичко на мъжа ви, да го накара да я моли на колене да спаси живота ви. Тогава прати слугинята негърка с бележката. Малката ме видя, че побеснях и хукна, а ние двамата продължихме да се караме. Опитах се да й обясня, че можем да станем богати и двамата. Но тя искаше само едно: искаше да ви види обесена. Искаше да покаже обеците на мъжа ви като доказателство. Тя ми се присмя, нарече ме изрод, каза ми, че само ме е използвала. Аз й шиех каквато рокля си поискаше, без да й взема пукнат грош, а тя ме нарече свиня, не мъж, а карикатура на мъж. Аз я обичах, истински я обичах, а тя така дълбоко ме обиди.

После тя ме удари с юмрук в лицето, защото й обясних, че бях взел за модел ваша рокля. Обсипа ме с ругатни, които не бях чувал даже от мъж, със злобни думи, които изпепеляваха всичко в мен. Не можах да издържа, ръцете ми посегнаха към шията й. Не си давах сметка какво върша. Тя изпадна в паника и се опита да се изтръгне от ръцете ми, но се заплете в пердетата. Тогава я хванах и я повалих на пода. Не подозирах колко е силна. Тя се вкопчи в мен и разбрах, че има мускули като на мъж, тя ме удряше където й падне. Представа нямах, че жена може да е толкова яка. Беше истински бой — виждате стаята на какво е заприличала. Въпреки това изпитахме и огромно удоволствие тя и аз. Тя стенеше и се движеше с диво сладострастие под мен. Продължавам да вярвам, че можехме да бъдем щастливи заедно. Но когато всичко свърши, очите й отново се присвиха. Тя ме заплю в лицето и каза, че когато тук влезе Бърмингам, най-сетне ще разбера как изглежда истински мъж. Тогава ръцете ми посегнаха отново към гърлото й и аз изстисках живота от тялото й. Просто не можех да се възпра. Стисках, стисках и отдръпнах ръце едва когато чух как мъжът ви скача навън от коня си и нахлува в къщата като луд. Той блъсна силно вратата, а аз едва успях да се скрия.

— Искате да кажете, че сте бил тук, когато мъжът ми е влязъл? — попита тихо Хедър.

— Да, да, той се появи тук, сякаш беше дяволът в плът и кръв. Така ме уплаши! Едва смогнах да се скрия зад вратата. Навярно ме е спасил шокът, който той изпита, когато зърна всичко това. После тук влезе още един мъж, който много приличаше на вашия съпруг, но и той не ме видя.

— Защо ми разказвате всичко това, господин Хънт? — попита тя, предварително уплашена от отговора му.

— Защото от мига, в който намерихте обецата, вие вече знаехте, че аз съм убил Луиза. А сега искам да си я получа, преди да я загубя втори път.

Той грабна с бързо движение обецата от ръката й и дълго се любува като омагьосан на проблясващите диаманти.

— Когато й шиех роклите, Луиза все ми повтаряше, че в нейните очи аз не съм изрод. Наричаше ме мил и добър, позволяваше ми да целувам белите й гърди. Аз я обичах истински, но тя ме нарече изверг.

Сълзи потекоха отново по грозното му лице. Но изведнъж очите му опасно се присвиха.

— Тя не беше първата жена, която си въобрази, че ще й се размине да ми се присмива. Роклята, която носехте, когато избягахте от дома на Уили, също принадлежеше на жена, която ми се подигра. Този идиот Уили си въобразяваше, че не е дошла да си я прибере, защото не е имала пари да плати. — Той се разсмя като луд. — Тя просто не можеше да дойде, разбирате ли ме? Беше мъртва. Бях й стиснал гръкляна, както го направих и с Луиза. И госпожица Скот я убих, защото ми се присмиваше.

Той се заприближава заплашително към Хедър и тя отново долови силен дъх на одеколон. Сега си спомни изведнъж къде беше усетила вече веднъж тази отвратителна миризма. Очите й се разшириха от ужас.

— Вие сте стояли зад завесата в магазина на Уилям Кърт! Видял сте ме как изтичах, облечена в онази рокля.

Усмивката му беше отвратителна.

— Да, разбира се. Та вие дори не се обърнахте. Бях ви много благодарен, безкрайно ме улеснихте.

— Улеснила съм ви?

— Ами да, разбира се. Вие наистина ли вярвахте през всичкото това време, че сте се справила с Уилям Кърт? С малката рана от ножчето за плодове в рамото му? Ами, той само е припаднал, защото е бил пиян.

— Искате да кажете, че той е жив?

Томас Хънт се ухили и поклати безформената си глава.

— Не, мадам. Аз му прерязах проклетия гръклян! Оказа се много лесно и бях ужасно доволен. Защото години наред аз шиех роклите вместо него. А той се хвалеше наляво и надясно, че са негови. Пък не можеше дори да вдене игла. Вие ми дадохте възможност лесно да му видя сметката. Само едно беше лошо. Готвачката ме видя как му прерязвам гадния тлъст врат. Влезе тъкмо в този миг, защото искаше да разтреби масата. Заради нея се наложи да се изнижа час по-скоро от Англия. За съжаление не можах и на нея да й прережа гръцмуля. Успя да изхвърчи като бясна навън. Виж, нея наистина я уплаших, но не можах после да открия къде е.

Хедър отстъпи към камината ужасена, но и с чувството на огромно облекчение. Тя наистина беше мислила през цялото това време, че Уилям Кърт лежи на съвестта й.

— Няма да е много лесно да пратя на онзи свят и вас, мадам. Не сте ми сторили нищо лошо. Не сте ми се подигравали като онези другите. Бяхте всъщност много мила с мен. Освен това сте хубава жена. Казах веднъж на оная глупачка Сибила, че една от най-хубавите жени, които съм срещал, положително би носила моите рокли. Имах предвид вас, госпожо. Бяхте наистина единствената, която имаше фигура за моите рокли. Но сега… нали ще разкажете на всички, че аз съм убил Луиза, защото така ще спасите мъжа си. Разбирам ви…

Той се приближи малко и й преряза пътя за бягство. Тя стоеше облегната на камината, тъй че не му се наложи да ходи далеч. Вдигна ръце към гърлото й. Щом зърна тези ръце като ноктести лапи, същите, които бе виждала в кошмарите си, Хедър усети как в нея се надигат безкрайна жажда за живот, смелост и решителност да се пребори с него и да се спаси. С бързо движение се дръпна. Той отново посегна и сграбчи роклята й, която се скъса, когато Хедър отново се дръпна. Беше уродлив, но много пъргав. Когато тя хукна към вратата, успя да докопа ризата й. Отново разкъса дрехата, но не докрай и сега я държеше здраво. Хвана я през кръста и я завъртя брутално към себе си. Зърна бялото рамо, което се подаде от разкъсания плат и облиза отвратителните си устни.

— Кожата ти е копринена, а аз обичам нежна женска кожа. Бихме могли да отложим за малко изпълнението на присъдата ти — измърмори той.

Раздра с лапата си с рязко движение плата на гърдите й. Тя остана по мокра от дъжда риза. Лакомо святкащите му очи сякаш изгаряха тънкия плат. Той си пое дълбоко въздух, а после се нахвърли с дрезгав вик отгоре й. Отново дръпна плата и тя остана съвсем гола. Хедър изкрещя, опита се да се брани, но той само се присмиваше на усилията й.

— Ти си много по-слаба от Луиза и лесно ще се справя с теб.

Притегли я най-близо, а тя се изви колкото можеше по-назад изпълнена с отвращение. Това не го смущаваше. Покри шията и гърдите й с жадни целувки, а после заби като бясно псе зъби в рамото й. Вик се изтръгна от устата й. Стори й се, че ще припадне от болка. Хълцаше и усещаше как гадната му влажна уста се плъзга по гърдите й, знаеше, че след миг отново ще я ухапе.

Беше я превил толкова силно назад, че й се стори — ще й счупи гръбнака. Изведнъж си спомни, че веднъж вече я бяха превивали така въпреки волята й. Тогава беше повлякла Уилям Кърт след себе си на пода, защото се бе оставила да падне. Нямаше време да разсъждава дълго дали мисълта е добра. Остави се да падне и го повлече след себе си. В усилието си да не падне, той я пусна за миг. Тя се отърколи колкото можеше по-надалеч от него и в същия миг беше отново на крака и отново се опита да бяга. Той протегна ръка да я хване, но докосна само бедрото й над жартиерата. Тя хукна уплашена до смърт по стълбата, без да поглежда назад. Знаеше, че е по петите й, но се надяваше, че стъпалата ще забавят неговия бяг, защото беше куц. Дишаше забързано, припряно и трябваше да събере всичките си сили, за да прескача по две стъпала наведнъж. Обърна се чак на площадката. Той тъкмо беше стигнал първото стъпало. Сега държеше във всяка ръка по един пистолет.

Тя се обърна с вик и изтича в другата стая. Оттам в съседната спалня. Спря чак в края на дългата анфилада. От тук не можеше да продължи, без да се озове отново на широката стълбищна площадка. Отвън се чуваха стъпките му провлечени и колебливи — той очевидно съобразяваше къде ли може да е тя.

Хедър затвори очи и се накара да диша равномерно и тихо. Ударите на сърцето сякаш кънтяха в ушите й. Шумът на прокрадващите се отвън стъпки й беше непоносим. Облегна се разтреперана на стената и докосна рамото си, мястото, белязано от неговите зъби. Ако я намери, няма да се успокои, докато не изпохапе тялото й. Запита се дали Сибила и Луиза бяха изтърпели същото мъчение. Беше изнасилил и двете жени, а сега беше по петите й. По-близък спомен възникна в съзнанието й: контурите на зловещ конник върху тъмен кон, който се появява в края на поляната и се приближава към нея. Не бе успяла да види лицето му, но сега вече знаеше: бил е Томас Хънт. Хедър закри в панически ужас лицето си с ръце. Молеше бога да й позволи да умре, преди той да е задоволил с нея ужасното си сладострастие…

Продължаваше да стои силно притисната към стената. Като се изключат чорапите и ботушите, беше гола и студът, проникващ през пролуки и цепнатини, беше почти непоносим. Би искала да потърси в гардеробите някое палто, но не биваше да рискува да издаде и най-слабия шум. Чуваше как някъде в голямата спалня в края на коридора под нея той затръшва вратите на гардеробите и хвърля мебели срещу стените. Трябваше да го изчака да мине в съседното помещение, преди да се осмели да шавне. Може би тогава щеше да се открие възможност да се измъкне незабелязана. Нямаше да е трудно да изтича по стълбата и да избяга от къщата. Наметалото й беше окачено в антрето. Може би щеше да успее да го смъкне от окачалката, преди той изобщо да забележи, че е избягала. Но беше готова и да излезе съвсем гола навън. Животът беше по-важен. „О, Господи, спаси ме!“ — молеше се тя.

С ужас го чу миг по-късно да влиза в съседната стая. Внимателно, за да не вдига шум, се опита да напипа дръжката на вратата, без да изпуска от поглед вратата към съседното помещение. Без да поглежда към стълбището, тя се промъкна през леко открехнатата врата и я затвори безшумно подире си.

Сега направи няколко крачки през тъмната площадка, обърна се, за да изтича покрай стаята, в която той беше влязъл. Но в следващия миг изкрещя високо и сякаш хиляди пъти умря, когато усети как я обгръщат силни мъжки ръце.

— Хедър! — извика Брандън.

Разбра ужасен, че тя е гола. Тя се хвърли хълцайки на врата му. В този миг изобщо не се питаше по какво чудо се е озовал тук. Беше мокър до кости, но тя и това не забеляза. Сега се чувствуваше в безопасност. После чу стъпки и вече знаеше, че Томас Хънт отново е по петите й. Сърцето й заби лудо.

— О, Брандън, побързай, той има пистолети!

Брандън пребледня.

— Ранена ли си, Хедър?

Тя нямаше време да му отговори. Той я придърпа след себе си в стая в другия край на дългия коридор и тъкмо искаше да затвори вратата, когато се появи Хънт. Той веднага я видя и вдигна пистолета. Хедър стоеше неподвижна, сякаш прикована. После чу изстрела. Куршумът се заби във вратата до ухото й. Дебелото дърво се нацепи на трески. Изтръгната от вцепенението си тя затръшна вратата.

Брандън не попита нищо повече. Куршумът, който се бе забил в дървото точно над главата на жена му, беше го изкарал от кожата му. Той притегли Хедър и двамата се притиснаха към стената до затворената врата.

Видяха как дръжката слиза надолу, вратата бавно се отвори, а Томас Хънт се вмъкна предпазливо в стаята. Брандън вдигна ръка и сграбчи китката на мъжа, който изтърва един от пистолетите. Хънт се извърна, на лицето му се изписа ужас. Беше ясно, че не е подозирал за присъствието на Брандън. Беше зърнал навреме вдигнатия му юмрук и беше отскочил встрани, но не достатъчно далеч. Юмрукът го улучи по бузата и го хвърли срещу стената. Макар и зашеметен от силния удар, успя да вдигне втория пистолет и да го насочи към Брандън. Чу със задоволство вика на Хедър.

— Това е краят, господин Бърмингам, жалко, нали? — изсмя се той, триумфиращ.

Зад него Хедър отново извика.

— Той е убил Луиза — каза тя.

— Да, аз го направих — потвърди едва ли не със самодоволство Хънт и погледна ухилено Брандън, — няма да се поколебая да застрелям и вас. Предполагам, знаел сте вече, че съм го направил аз, нали?

— Може би — отвърна Брандън. Той отстъпи няколко крачки назад, увличайки след себе си и Хедър.

— Зная, зная, сигурен съм. Зная, че сте разпитвали в града за мен. В деня, когато дойдохте в магазина ми, вече сте се опитвали да си пъхате носа в моите работи, вече душехте да разберете кога съм пристигнал от Англия и що за човек съм. Защо, ако смея да попитам?

Брандън се усмихна малко накриво и смъкна ризата си от раменете.

— Жена ми беше споменавала няколко пъти за вас…

Хедър вдигна смаяно глава и го погледна. Той я погали успокоително по косата, облече й ризата си. Когато зърна раната, която зъбите на Хънт бяха оставили върху рамото й, погледът му стана леден. Присви устни, а мускулът на бузата му затрепери.

— Виждам, че открихте как съм жигосал съпругата ви. Същинска кукличка е, нали? Много е сладка без дрехи, само по ботушки — ухили се той. — Но не е никак лесна. Признавам, не съм виждал по-хубава жена. Пък е и по-пъргава от всички, с които съм си имал работа досега. Докато да се обърна и ми се изплъзна като гущерче.

Налудничав смях се изтръгна отново от устата му.

— Ако я бяхте хванали, сега щяхте да сте мъртъв — каза заплашително Брандън.

Хънт само присви уста.

— Та така, значи, разказвала ви е за мен. Не подозирах. Когато избяга в онази нощ от магазина на Уили, реших, че е прекалено уплашена, за да спомене някога името ми. Нали трябваше да е повярвала, че тя го е убила. Не можех да допусна, че ви е разказала всичко. Но защо беше толкова нервна, когато си поговорих с нея? Когато я заплаших, че ще разкажа всичко, ако не плати?

— Предполагам, че съпругата ми не е подозирала, че ми го е разказала…

Хънт го изгледа — нищо не разбираше.

— Какви ги дрънкате? Що за глупости?

— Няма значение, господин Хънт, но ще съм ви много благодарен, ако ми кажете какво ви даде съпругата ми, за да ви накара да мълчите?

— Знаете по-добре от мен. Или знаете поне част от истината. Нали ви видях как вдигнахте една от обеците, когато стояхте до леглото на Луиза.

Хънт се разсмя, когато чу въздишката на Хедър. Бръкна в джоба си, извади няколко бижута и ги показа на Брандън.

— Ето, щом толкова искате да знаете! — каза той гъгниво. — Хубави нещица, нали? Почти толкова красиви, колкото и съпругата ви. Сладка женичка наистина, с тази мека кожа и черните коси, а розовите пъпки на гърдите й не могат да не очароват всеки мъж…

— Вие ли изнасилихте и убихте Сибила Скот? — прекъсна го Брандън.

Хънт го изгледа смаяно.

— Ами разбира се. И тя ми се присмя, както и Луиза. Този ден вървях по петите й, когато тя си тръгна от Чарлстън. Преди да я убия си направих с нея кефа в гората. Но тя не е и наполовина толкова хубава, колкото жена ви.

— Значи пак вие обикаляхте в гората край дъскорезницата ми?

— Да, да, това беше по-силно от мен. Цялото ми същество вече желаеше съпругата ви, беше същинска мъка. Това ме терзаеше ден след ден. Когато търговецът ми продаде роклята й, разбрах, че е тук. Опитах се да науча от този човек от кого я е купил, но той не поиска да каже. Но тогава в гората я познах и вече знаех, че е същото момиче, което Уили се опита да помами в леглото си. Беше му се изплъзнала и беше забила нож в рамото му…

— Не! — извика Хедър. — Той се надяна на ножа, докато се борехме.

— Както и да е, но тя го е помислила за мъртъв. А той не беше умрял. Довърших го аз. Той беше само пиян. Затова лесно му прерязах гръкляна на това прасе.

— Убил сте толкова хора, господин Хънт, и никой не ви е заподозрял? — попита Брандън.

— Разбира се, че почнаха да ме подозират, затова беше крайно време да се изпаря от Англия, а тук никой не знаеше нищо за мен.

— И навярно се мислите за голям хитрец? — попита Брандън, за да спечели още време. Междувременно вече бе разбрал, че мъжът е луд.

— Достатъчно хитър, за да увелича списъка си — отвърна високомерно господин Хънт и развъртя пистолета си във въздуха. — Само че искам преди това да си направя кефа и то с вашата съпруга, и то пред очите ви, докато сте още жив. Такова нещо досега не съм правил.

— Ами хайде тогава, Хънт — изсмя се саркастично Брандън. — Само че преди това вие ще бъдете труп.

Очите на Хънт святкаха налудничаво, когато отговори:

— Да, да, ще бъде особено удоволствие. Виждам ви толкова ясно пред себе си, вързан на вързопче, неспособен да помръднете, докато просвам жена ви на леглото и… ооо! Ще я накарам да крещи нарочно за вас, всеки път, когато я ухапвам.

Хедър прегърна Брандън и скри лице на гърдите му.

— Ще ви убия, преди да сте я докоснали с пръст! Заклевам се — каза Брандън.

Той побутна Хедър да застане зад него и се приближи внимателно към лудия.

— О, щом казвате, ще направя необходимото вие да умрете по-бързо — захили се демонично Хънт и се облегна на стената. Вдигна пистолета и го насочи към гърдите на Брандън.

Хедър се втурна с див вик напред и заслони с тялото си гърдите на Брандън. Той се опита да я накара да застане зад него, но тя сключи ръце около врата му, а безмерният страх за живота му сякаш бе пробудил в нея неподозирани сили.

— За бога, махни се от пътя ми, Хедър — извика той.

— Не — отвърна тя упорито, — той има само един куршум и може да убие само един от нас. Нека бъда аз, Брандън! — възкликна тя умоляващо. — Предпочитам да умра тук, само той да не ме докосне още веднъж. Не бих могла да го понеса.

— Съпругата ви е права, сър. За съжаление не мога да убия с един изстрел и двама ви. Но така за мен става само по-интересно — изкикоти се той, като се обръщаше към Брандън. — Да не мислите, че няма да се забавлявам добре и с труп?

Брандън беше извън себе си от гняв.

— Да не си въобразявате, че ще допусна да я докоснете с пръст? Няма да позволя да се погаврите с нея!

— Едва ли ще имате възможност — ухили се Хънт. С бързо движение дръпна ризата от тялото на Хедър и отстъпи със смях малко назад. — Намирам, че така е по-красива!

С вик на дива ярост Брандън скочи напред, но Хънт насочи тутакси оръжието си към него.

— Назад! Или ще откъсна с този пистолет хубавата главичка на жена ви. А останалото ще го изгризкам.

Бурята запрати с всичка сила един клон срещу прозорците, стъклата се пръснаха на хиляди парчета, а Хънт се озърна стреснат. Тъкмо този миг използва Брандън. Скочи напред, но не беше взел предвид, че оръжието на мъжа си оставаше насочено към него. Хънт стреля и Хедър изпищя, когато Брандън се олюля. Но той не падна на пода, а само се хвана за рамото. Кръвта се стичаше по ръката и по гърдите му. Брандън се разсмя саркастично. В същия миг Хънт осъзна грешката си. Противникът му не беше мъртъв. С един скок, с бързина невероятна за куц човек, Хънт се озова при вратата и хукна по стълбите към антрето. Без да се колебае нито за миг, Брандън го последва. Хедър стоя един миг неподвижна и нерешителна. Ужасът да види Брандън пред дулото на пистолета я бе разтърсил. Тя излезе през вратата. Сакатият тичаше презглава, почти се търкаляше надолу по стълбата. Хвърли през рамо пламнал поглед назад. Облиза безпомощно дебелите си устни, направи кръг в антрето, защото не можа да улучи изхода. Тя видя, че продължава да държи пистолета в ръка, но знаеше, че оръжието вече не е заредено. В същия миг Хънт вдигна пистолета и го запрати по преследвача си. Брандън се наведе. Оръжието падна зад гърба му на пода. Хънт се опитваше да стигне входната врата, но Брандън беше по-бърз. Той прескочи последните стъпала и се хвърли върху гърбавия. Двамата паднаха на пода. Брандън веднага се изправи и вдигна сакатия. Със зловещ смях удари Хънт с юмрук в лицето. Мъжът отново падна. От устата и носа му рукна кръв. Брандън пак го вдигна и го запокити с такава сила срещу стената, че само това беше достатъчно, за да му строши гръбнака. Хънт изкрещя. Погледът на Брандън беше все така зловещ и сега той удари с все сили с юмруци лудия в стомаха. Когато жертвата му падна по лице, Брандън тутакси вдигна отново Хънт и го цапардоса с неотслабваща ярост с юмрук под брадичката. Убиецът стенеше и се опитваше отчаяно да се освободи, но Брандън не го пускаше.

— Проклето псе, никога вече няма да докоснеш жена ми!

Хедър стоеше разтреперана до мъжа си. Не беше виждала Брандън толкова брутален. Раната в рамото не му пречеше. Сякаш я беше забравил. И двамата мъже бяха целите в кръв.

Томас Хънт се беше превърнал в кърваво парче месо, беше почти в безсъзнание и едва ли разбираше какво става с него. Заскимтя тихо, когато Брандън го удари още веднъж.

Хедър не можеше повече да гледа. Тя изтича при мъжа си, хвана го за ръката.

— Брандън, престани, ще го убиеш. За бога, Брандън, престани!

Брандън пусна мъжа и го видя как се изплъзва от ръцете му и се свлича на пода. Томас Хънт стенеше и се превиваше.

Брандън беше загубил всякакъв интерес към него и Хедър разбра с облекчение, че няма да гледа повече как съпругът й губи контрол над себе си.

Двамата се заизкачваха по стълбата, без изобщо да поглеждат назад. Хедър прегледа раната на рамото на Брандън. Кратък вик на болка се изтръгна от устата му, когато пръстите й докоснаха мястото, където куршумът го бе прострелял.

— Трябва бързо да се прибираме, Брандън. Куршумът трябва да бъде изваден от раната.

Той успя широко да се усмихне.

— Боя се, че пътят към дома е отрязан за известно време. Ще трябва да прекараме нощта тук. В такава буря е невъзможно да се язди. Откакто дойдох, тя непрекъснато се засилва и навън сега е по-опасно, отколкото при идването ти насам.

— Но рамото ти трябва да се превърже. И какво ще стане с Бо? Кой ще се погрижи за него?

Той се засмя, привлече я към себе си, без да помисли дори, че цапа гърдите й с кръв.

— За рамото ми ще се погрижиш ти, миличко, а що се отнася до Бо, преди да тръгна помолих Джеймс, ако не се върнем навреме, да му потърси дойка. От страна на Джеймс е било същинска идиотщина да те остави да тръгнеш.

— О, Брандън, можех ли да седя безучастно и да не опитам всичко, което би могло да ти помогне.

Тя стоеше в края на стълбището и не забеляза, че долу Хънт се е надигнал и пълзи към вратата. Едва когато вътре нахлу струя студен въздух, а с нея и дъжд, двамата се обърнаха и видяха, че мъжът се измъква от къщата. Той се опитваше да устои на бурята, която се бе превърнала в същински ураган.

Дори Брандън трябваше да положи не малко усилия, за да затвори с мъка вратата. Междувременно Хънт беше пропълзял по терасата до противоположната страна на къщата, където бяха вързани конете. Брандън нямаше време да възпре Хънт, когато той метна разкривеното си тяло върху гърба на Леополд. Изкрещя някакво предупреждение, но гласът му се загуби сред свистенето на урагана.

Хънт се бе вкопчил в черния кон, който се въртеше на всички страни, искаше да го хвърли от седлото. Въпреки това се изсмя високо и победоносно, убеден, че е измамил преследвачите си. Разкривеното му тяло беше осакатено от юношески години от безмилостните побои на неговия баща. Беше издържал повече от нормален човек, който отдавна щеше да е мъртъв след толкова бой. Сега цялото му премазано тяло ужасно го болеше, но това съвсем не означаваше, че е неспособен да се движи. С грозен, креслив смях заби шпори в хълбоците на жребеца и той веднага препусна с товара си на гърба.

Хедър стоеше на терасата, вдигнала лице срещу вятъра, когато той изгалопира край нея. Вековните дъбове в алеята се превиваха застрашително. През воя на урагана тя чу изведнъж как изпращя и се прекърши дърво. Брандън вече стоеше зад нея и тя видя, че устните му се движат, но сред воя на бурята не можа да разбере нито дума. Той я хвана за раменете, за да я върне в къщата. Съвсем близо до нея падна мълния и страхотна гръмотевица процепи въздуха. Втора светкавица проряза мрака в мига, в който Хедър се обръщаше и тя видя как в края на алеята Леополд се вдига високо на задни крака. Неспособен да се държи повече в седлото, Хънт падна на земята в мига, в който огромен клон се отцепи от вековен дъб и падна с трясък върху алеята. Викът на Хедър остана нечут сред бушуващата стихия, тя понечи да се обърне към Брандън, но той вече бе изтичал под проливния дъжд. Обърна се и с оживени ръкомахания я подкани да влезе в къщата, но тя остана на терасата и го видя как стигна бързо до недъгавия и се опита да вдигне огромния клон. После коленичи до мъжа. Брандън видя, че жена му продължава да стои на терасата и поклати глава. Този недвусмислен жест трябваше да й каже, че е дотичал твърде късно. Хънт беше мъртъв. Заслуженото наказание го беше стигнало.

Брандън остави онова, в което се бе превърнал Хънт да лежи на мястото на злополуката и изтича бързо при Хедър.

— Хайде, влез най-сетне вътре — каза той. — Трябва да отведа Феър лейди и коня на Хънт в конюшнята.

— Нека ти помогна. С такава рана не можеш да свършиш всичко сам.

— Не, бъди добро дете и се прибери най-сетне в къщата. Няма да се бавя, иди да намериш нещо за превързване. — Той направо я завлече в къщата и затвори вратата.

Тя изкачи бързо стълбата и веднага почна да търси с какво да превърже раната му. Намери мехлем, бренди и чисти чаршафи. Застла леглото в една от стаите за гости и сложи до него няколко свещника, които намери из къщата. Нощта бе настъпила и като се изключат яркобелите светкавици, прорязващи небето, къщата тънеше в непрогледен мрак. Тя донесе от съседната стая ризата на Брандън и я облече, защото за нищо на света не би сложила дреха на Луиза.

Когато Брандън се върна, тя вече го очакваше неспокойна на стълбището. Свещникът в ръката й хвърляше мека светлина. Хедър видя, че той още повече е пребледнял. Когато се облегна отпаднал на вратата, тя избърза към него и го зави в памучно одеяло. Куршумът беше отворил доста широка рана, а сега Брандън явно усещаше и болки. Тя му помогна да изкачи последните стъпала и го поведе през коридора към стаята, в която беше приготвила легло. Когато минаваха покрай спалнята на Луиза и двамата видяха, че там свети. Хедър беше забравила един от свещниците, които бе разнасяла, докато търсеше ножици. Въпреки болките Брандън можа да забележи, че копринената покривка на леглото е смъкната на пода, а Хедър наведе виновно глава.

Хедър помогна на Брандън да си легне и посегна към ножицата, за да разреже и смъкне мокрия му панталон.

— Какво искаш да направиш? — възкликна Брандън. — Как мислиш, какво ще облека утре, за да те придружа до вкъщи? — продължи той весело. — Уверявам те, не съм оставил тук втори чифт панталони в някой гардероб. Я по-добре ми помогни да ги събуя.

Не беше лесно да се смъкнат тесните мокри панталони. Брандън въздъхна облекчено, когато успяха най-сетне с общи усилия да го направят. Той се облегна омаломощен.

Хедър изчисти и прегледа внимателно раната му, а после му подаде пълна до горе чаша бренди.

— За да се подкрепя ми е напълно достатъчно да те гледам как стоиш, облечена в ризата ми — закачи я той, — ти си най-чудесното лекарство, скъпа, и ако хем пия, хем те гледам, току-виж съм се забравил и съм използвал това легло не само за спане.

Тя се засмя. Гледаше го как пресушава цялата чаша. В погледа й се четеше обожание, когато се приближи към него и отметна мокрите кичури от челото му. Връхчетата на пръстите й докоснаха нежно бузата му.

Той я погледна, хвана ръката й и горещо я целуна.

— Брандън — каза тя угрижено, — нямам достатъчно сили и не мога да те държа, затова ще трябва да стоиш мирен, докато ти вадя куршума.

— Прави каквото трябва, Хедър, бъди спокойна, аз няма да шавам.

Той целият се изпоти и стисна силно устни, за да не изкрещи, но не помръдна, докато тя търсеше куршума. Хедър изпитваше не по-малка болка. За малко не се разплака, когато от устата му се изтръгна тих стон.

Най-сетне бе намерила куршума и сега се опитваше да го извади с ножицата. Хвана я с овлажнели длани и изтегли внимателно куршума. Рукналата кръв напои чаршафа, който беше нагънала под ръката му. Но само по изобилните капчици пот по челото му можеше да се разбере, че страда и Хедър се възхити на самообладанието му.

По-късно, когато раната беше вече здраво превързана, тя седеше на леглото до него и бършеше потта от челото му.

— Сега спи ли ти се? — попита го нежно.

Той погали бедрата й.

— Когато те гледам, забравям болките и не ми се мисли за сън, скъпа. Дори изпитвам изкушението да предявя съпружеските си права. Миналата нощ така много ми липсваше!

— Едва ли толкова много, колкото ти липсваше на мен — прошепна тя и го целуна по устата.

— Няма да навреди на рамото ми, ако легнеш сега до мен — каза Брандън.

Тя угаси всички свещи, пъхна се под завивката, притисна се към него и усети това чуждо легло като истински подслон от бурята, която вилнееше навън.

Известно време лежаха неподвижни един до друг и се наслаждаваха взаимно на присъствието си. Но Хедър вече не можеше да сдържи любопитството си.

— Брандън?

Той я целуна по челото.

— Да, миличко?

— Защо заподозря толкова бързо господин Хънт? Той каза, че си го разпитвал още на другия ден след срещата ни в театъра. Наистина ли беше така?

— Да.

— Но защо?

— По време на пътуването ни от Англия ти се разболя и в бълнуванията си непрекъснато повтаряше името на Хънт. Беше ясно, че ужасно се страхуваш от него. Но едва когато го срещнахме в театъра, разбрах колко силен е страхът ти. Затова исках да науча колкото може повече за този човек.

Тя го погледна замислено.

— Какво още казах в бълнуванията си?

Той се усмихна.

— Ами говореше много за баща си и ме бъркаше с него. Споменаваше и някакъв мъж по име Уилям Кърт. От бълнуването ти можах да разбера — убедена си, че си го убила, когато се е опитал да те изнасили. Споменаваше името му винаги заедно с това на Томас Хънт и ми стана ясно, че се боиш от обвинение в убийство.

— Знаеше всичко това и не спомена никога нито дума?

— Предпочитах ти по своя воля да дойдеш при мен, да ми се довериш и да ми позволиш да ти помогна.

Хедър запреглъща, за да не се разплаче.

— Толкова ме беше страх да не те наскърбя, така не исках да те загубя. Толкова силно желаех да те направя щастлив. Не биваше да се срамуваш от мен.

Той се усмихна нежно.

— Мислиш ли, че не бях щастлив? Не допускаше ли, че отдавна зная тайната ти? Ти вече нямаш тайни от мен, знаеш го, нали?

— Абсолютно никакви тайни? — попита тя предпазливо.

— Никакви — отвърна той кратко. — Зная даже, че си си пожелавала да родиш дъщеря, за да ме ядосаш.

Тя се засмя и се поизчерви.

— Но това е ужасно, Брандън, знаел си и си мълчал. Не съм и подозирала, че знаеш. Но наистина, веднага ли разбра, че Хънт е убил Луиза и Сибила?

— Когато отидох при него, разбрах, че е бил шивач и на Сибила, но това още не беше доказателство, че я е убил. След смъртта на Луиза вече не се съмнявах, но трябваше и да го докажа. Бях сигурен, че Лулу може да ми разкаже много неща, но Таунсенд ме арестува, преди да мога да говоря с нея. Таунсенд беше открил, че Луиза е плащала сметките си с мои пари и беше предположил, че тя по една или друга причина, ме изнудва. Разпалената му фантазия го накарала да предположи, че ме държи в ръцете си, защото знае, че аз съм убиецът на Сибила. Затова е бил толкова сигурен. Освен това имал е и свидетел, който ме е видял да бягам от мястото на произшествието.

— Ти сподели ли с него съмненията си?

— Да. И когато Лулу сама дойде да му разкаже каквото знае, той почна да ми вярва.

— Лулу е отишла доброволно при шерифа?

— Да. Като се върнала от нивите, тя се вмъкнала в къщата, видяла Хънт, намерила мъртвата Луиза. Преживяла е същински ужас, но не се е поколебала веднага да потърси шерифа.

— Затова ли смяташ, че е било лудост от моя страна да хукна да я търся. Тя вече е била при Таунсенд и му е разказала всичко. Ти винаги си ме смятал за глупаво дете — заключи тя намусено.

— О не, добре зная, че не си дете — закачи я той, но добави ядосано: — Сърдя ти се само, че си дала на този негодник, когото впрочем винаги съм смятал за луд, бижутата, които ти подарих.

— Толкова се боях, че ще ти разкаже какво съм направила, а нямаше да е почтено да му дам бижутата на твоята майка. Зная колко си я обичал, а ми беше достатъчно мъчително да се разделя и със собствените си бижута. Но те бяха единственото, което можех да му дам.

— Нима мислиш, че бих се отказал от теб, дори наистина да беше убила Кърт? За бога, та този човек си го е заслужавал!

— Не е бивало да съм толкова лековерна, когато ми обеща учителско място в женския пансион на лейди Кабот. Но така исках да се махна от дома на леля си.

Брандън я изгледа смаян.

— Лейди Кабот ли каза?

Тя кимна неуверено.

— Да, трябваше да стана учителка в пансиона й.

Той се разсмя от сърце.

— А какво трябваше да преподаваш, мадам? Как се ляга с мъж в леглото? Мило мое, наивно момиченце! Лейди Кабот е собственичка на един от най-елегантните и най-скъпите лондонски публични домове. Признавам, че съм ходил там един или два пъти. Хъм, кой знае, може би щях да те срещна там, ако нещата се бяха развили другояче. Бъди сигурна, щях да избирам само теб, да преспивам само с теб.

— Брандън Бърмингам! — възкликна тя възмутено. — Значи ли това, че би предпочел такава среща с мен? — Тя беше седнала в леглото, готова сякаш да стане и да го напусне, но той я прегърна с една ръка и я привлече обратно.

— Разбира се, че не, миличко, само се пошегувах. Би трябвало по-добре да ме познаваш.

— Наистина нямах представа, че това училище съвсем не е училище — усмихна се тя.

— Зная, детенце, и се радвам, че проклетото псе, което е искало да те натика там, е намерило заслужената си смърт, в противен случай щеше да ми се наложи да се върна в Лондон и собственоръчно да му строша главата. Той си е получил заслуженото, задето се е опитал да те изнасили.

Тя го погледна усмихната.

— А после се появи ти и ме изнасили. Какво ще е сега заслуженото наказание?

Той се усмихна доволно.

— Вече си понесох наказанието, нали се наложи да се оженя за една високомерна малка девственица.

Той посегна към кожената кесия, която бе сложил на масата, преди да се съблече и я пусна да падне на корема му.

— Само внимавай това тук да не се загуби втори път, мадам. Следващия път няма да съм толкова снизходителен.

Тя посегна любопитно към кесията и я отвори. Вътре бяха бижутата й.

— Как успя да измъкнеш кесията от джоба на господин Хънт? Нали беше вече мъртъв и погребан под огромния дъбов клон? — попита тя учудено.

— Паднала е, изглежда, когато Леополд го хвърли от седлото.

Когато си тръгнаха на другата заран, качени и двамата на гърба на Феър лейди, бурята беше поутихнала. Разкъсани облаци все още се гонеха по оловносивото небе, но вече не валеше. Наметалото на Хедър още беше влажно и сега вдигаше пара под горещото утринно слънце. С удоволствие би го хвърлила, но Брандън реши, че да язди само по риза означава да не следва господствуващата мода.

— Ех, Джеф не би имал нищо против, ако се появиш и само по риза, а Хети е свикнала да те вижда и с много по-малко дрехи на гърба — закачи я той.

Хедър го изгледа нерешително и сякаш готова да свали наметалото.

— Щом смяташ, че Джеф не би имал нищо против…

Той задържа ръката й и весело се разсмя. Очите му сияеха.

— Той наистина не би имал нищо против, но аз бих имал куп възражения. Нали видя как подредих Хънт. Не бих го повторил с особено удоволствие и по отношение на собствения си брат.

Наметалото си остана на раменете й, а не след дълго двамата бяха вече в къщи. Всичко живо се втурна на верандата. Джеф очевидно не беше мигнал тази нощ, а Хети плачеше в престилката си.

— Ох, божке, божке, мастър Бран, всички мислехме, че ви се е случило нещо. Леополд се върна сам и решихме, че ви е хвърлил и сте си строшили главата. — Тя се обърна към младата си господарка и поклати глава. — Пък вие, госпожа Хедър, ме уплашихте до смърт. За малко да пребия Джеймс задето ви е пуснал. Поболях се от грижи за вас, детенце.

Порив на вятъра повдигна наметалото на Хедър. Брандън побърза да го хване, но Джеф и Хети вече бяха зърнали голите й бедра.

— Госпожо Хедър, какво е станало с дрехите ви?

— Убиецът на Луиза се е опитал да убие и нея — отговори Брандън и слезе от коня. Лицето му се изкриви от болка и той посегна към рамото си. Беше пребледнял. Хедър се смъкна уплашена от седлото и опипа загрижена превръзката му.

— О, Брандън, пак почва да кърви! Веднага се качвай горе, трябва да видя какво става. Трябват ми чисти бинтове и вода — обърна се тя към Хети, — и кажи на Мери да ми донесе Бо. Сигурно умира от глад. Пък и аз трябва да се освободя от млякото си. Джеймс, откарай Феър лейди в конюшнята и хубавичко я разтрий. Лък, тръгвай веднага за Чарлстън и кажи на шерифа Таунсенд да потегли веднага с още няколко души мъже за плантацията Оукли. Там ще имат нужда от тях. Джеф, ела горе с нас. Брандън ще ти разкаже какво се случи тази нощ.

Всеки тръгна да изпълнява възложената му задача. А Хети се усмихна тайничко, преди да хукне и тя.

— Все повече ми заприличва на мистрис Кетрин. С всеки изминат ден — измърмори тя.

В хола Хедър се сблъска с Джордж, който наведе глава и запристъпва от крак на крак, докато тя минаваше край него. Тя спря пред него и вдигна въпросително вежда.

— Джордж?

— Да, госпожо? — отвърна той и вдигна смутено глава. Едното му око беше насинено.

— Какво ти има на окото, Джордж? Синьо е като теменужка.

— Да, госпожо — потвърди той.

— От какво? — продължи тя да пита.

Той хвърли поглед към капитана си и се изкашля.

— Ами трябваше да уредя в Чарлстън една работа, мадам — отвърна той нерешително.

— Какво именно трябваше да уредиш?

Джордж беше толкова объркан, че Джеф се разсмя.

— Ами заради Дики, мадам. Помните ли Дики, мадам?

— Да, Джордж, много добре помня Дики. А колко насинени очи има Дики?

— Две, госпожо, и той безкрайно съжалява, че ви е причинил такива неприятности. Закле се да не каже никога нито дума повече, нито пиян, нито трезвен — побърза да добави Джордж.

Тя кимна и хвана мъжа си за ръката. Но после хвърли поглед през рамо и се засмя.

— Две насинени очи, казваш? Благодаря ти, Джордж.

— Моля, моля, госпожо — усмихна се той с облекчение.

След като превърза раната на Брандън, Хедър се изкъпа набързо, облече лека муселинена рокля и седна малко по надалеч от мъжете в едно кресло с гръб към Джеф, за да накърми Бо. Докато Брандън разказваше на брат си приключенията от миналата нощ, тя се озърна в спалнята си и се усети на топло и сигурно място. Погледна към нощната масичка до леглото на Брандън. Там беше сложен миниатюрният портрет на неговата майка в рамка от слонова кост. Зелените очи, така майсторски нарисувани от художника, бяха като живи и в тях Хедър прочете одобрение, смаяна от закрилящата сила, която тази жена излъчваше и след смъртта си за онези, които бе обичала. Беше сигурна — само на нейните обеци дължаха, че нещата се разкриха докрай. Да, наистина, възможно ли беше това?

— Не си ли съгласна с мен, котенце?

Изтръгната от мислите си, тя го погледна учудено.

— Какво имаш предвид, мили? Изглежда не съм те чула.

— Джеф иска да купи Оукли и аз настоявам да приеме имението като подарък за рождения си ден. Не мислиш ли и ти, че трябва да го стори?

Тя се усмихна на мъжа си. В очите й се четеше обожание.

— Разбира се, скъпи — отвърна тя и хвърли отново бърз поглед към портрета. Питаше се дали само си въобразява, че в зелените очи е прочела одобрение. Те имаха вече своя тайна, тези две госпожи Бърмингам, тайна, която съпрузите им никога нямаше да научат. За пред света и двете бяха крехки и беззащитни, но любовта им даваше повече сили и смелост, отколкото можеше да се предположи. Мъдра усмивка заигра по устните на Хедър и тя кимна в мълчаливо съгласие към портрета на Кетрин Бърмингам.