Брандън влезе в кръчмата, хвърли наметалото и шапката си на един стол и седна на масата в ъгъла. Не забеляза, че Джордж е застанал съвсем близо до бара на халба бира. Поръча си ядене и чаша мадейра, изпи я разсеяно, потънал в мислите си, когато вратата се отвори и в кръчмата влезе многочленно семейство. Тези хора изглеждаха недохранени, а за силния студ навън и твърде леко облечени. Брандън наблюдаваше малката процесия. Най-отпред вървяха две източили се дванайсет-тринайсет годишни момчета и майката. Те избързаха към камината да си постоплят ръцете, докато мъжът се здрависваше с гостилничаря и явно уреждаше с него нещо. Брандън предположи, че жената трябва да е на негова възраст, но лицето й беше сбръчкано, с хлътнали бузи, а зачервените, загрубели ръце подсказваха, че животът й не е лек. Носеше скромна, кърпена рокля. Но както и децата, беше спретната, чиста. Държеше в скута си бебе на около годинка. Малко по-голямо момченце се беше хванало с две ръчички за полата й. Друго момче, изглежда най-голямото от десетте деца, стоеше притеснено встрани. Водеше за ръка по-малко сестриче. Останалите деца седяха кротко и прилично на столовете си, вперили очи в келнерката, разнасяща яденето. Бяха отворили широко очи при вида на пълните тенджери и чинии.

Бащата се приближи към масата на Брандън. Държеше в ръка вехтата си шапка.

— Моля да ме извините, господине — каза мъжът, — вие ли сте капитан Бърмингам? Гостилничарят ми каза, че вие сте човекът, когото търся.

— Да, аз съм капитан Бърмингам — кимна Брандън. — С какво мога да ви бъда полезен?

Човекът въртеше притеснено шапката си в ръка.

— Казвам се Джеремая Уебстър, господине, научих, че търсите човек, дето да отбира от дъскорезници. Та много бих искал да получа мястото, господине.

Брандън му посочи стол.

— Заповядайте, седнете, господин Уебстър.

Мъжът прие поканата и Брандън го попита:

— Какъв опит и какви препоръки имате за това място, господин Уебстър?

— Ами аз от край време работя в дърводобива. Повече от двайсет и пет години. От последните осем години шест бях калфа, две майстор. Познавам бранша като десетте си пръста, господине.

Брандън тъкмо се канеше да отговори, когато му донесоха яденето.

— Господин Уебстър, ще имате ли нещо против да обядвам, докато разговаряме? — попита той. — Не бих искал яденето ми да изстине.

— Разбира се, че не, господине. Яжте си спокойно и приятен апетит.

Брандън кимна в знак на благодарност и докато се хранеше, подхвана отново деловия разговор.

— Защо сте сега без работа, господин Уебстър?

Мъжът преглътна, преди да отговори.

— До миналото лято имах и работа, и хляб, господине. Но преживях трудова злополука. Лявото ми рамо и ръка бяха премазани от падащо дърво. До началото на зимата бях на легло. Оттогава намирам само временна работа като обикновен секач. По-добрите места бяха вече заети. Освен това от студеното и влажно време тук на север раните непрекъснато ме болят. Едва ли ще мога да остана по-дълго. Не е лесно да изхранваш голямо семейство с надницата на обикновен работник.

Брандън кимна, облегна се на стола и изгледа изпитателно мъжа.

— Господин Уебстър, аз наистина търся ръководител за дъскорезницата си. — Той помълча малко, а клетият човечец щеше сякаш да се строполи от стола си. — Вашето име не ми е непознато — продължи Брандън. — Препоръчан сте ми от господин Бристол, който купи кораба ми. Той ми каза, че сте добър човек и по-опитен от мнозина. Аз тепърва ще навлизам в дърводобива и бих искал да поверя дъскорезницата на човек, познаващ работата из основи. Готов съм да приема, че сте подходящ и, ако сте съгласен, можете да получите мястото.

Уебстър седя един миг като вкаменен. После широка, щастлива усмивка озари лицето му.

— Благодаря ви, господине, уверявам ви, че няма да съжалявате нито за миг за решението си — обещавам ви. Ще позволите ли да съобщя веднага на жена си добрата новина?

— Разбира се, господин Уебстър, направете го, а после ще трябва да обсъдим още някои неща.

Мъжът стана и отиде при жена си. Брандън наблюдаваше децата, които се интересуваха очевидно много повече от хубавото ядене наоколо си, отколкото от новината, донесена от баща им. Сети се изведнъж, че докато се хранеше, очите на мъжа бяха неизменно приковани към чинията му. Докато наблюдаваше сега семейството, му стана ясно, че те сигурно от доста време нямат какво да сложат в уста.

Бащата се върна при Брандън, а той побърза да каже:

— Много ви моля да ме извините, господин Уебстър, не се сетих да ви попитам — яли ли сте?

Уебстър се засмя притеснено и отвърна:

— Ние току-що пристигнахме, господине и няма никакво значение, че още не сме яли. Имаме във фургона малко запаси, та ще хапнем по-късно.

— Господин Уебстър — усмихна се Брандън, — тъй като ви ангажирах току-що за твърде отговорна работа, имаме малък повод да празнуваме, нали така? Ще позволите ли да ви поканя да бъдете мои гости? Ще бъде истинско удоволствие за мен.

Мъжът наведе притеснено поглед.

— Да, да, разбира се, и много ви благодаря, господине — каза той.

Уебстър отиде бързо при семейството си, а в това време Брандън направи поръчката. Гостилничарят веднага донесе достатъчно столове до двете събрани маси. Семейството насяда благопристойно и тихо край приготвената набързо трапеза. Брандън стана, когато господин Уебстър му представяше съпругата си.

— Капитан Бърмингам, това е жена ми Лиа.

Брандън се поклони леко и каза учтиво:

— Радвам се да се запозная с вас, госпожо. Надявам се, че вие двамата и децата ще се чувствате при мен като у дома си.

Жената сведе смутено поглед. Тя продължаваше да държи бебето в ръце. Брандън седна и изчака обядът да бъде сервиран и семейството да поутоли глада си. Едва тогава продължи деловия разговор.

— Още не сме говорили за заплатата ви, господин Уебстър — подхвана той, — давам ви двайсет фунта на месец, а жилището ви ще е съвсем близо до дъскорезницата. Ако работата потръгне, можете да разчитате в бъдеще на дял от печалбата.

Мъжът отново сякаш онемя и можа само мълчаливо да кимне. Брандън извади от джоба чековата си книжка.

— Ето ви непопълнен чек за моята банка в Чарлстън. С него ще можете да покриете предварителните си разходи, пък ако ми намерите още няколко добри дървосекачи и ги доведете с вас, ще имате възможност да се оправите и с техните разходи. Имате ли дългове, които трябва да върнете, преди да смените местожителството си?

Господин Уебстър поклати отрицателно глава.

— Е, чудесно! — каза Брандън, извади кесията си и отброи на масата десет златни монети. — Това е за пътните ви разноски. Надявам се, че като се върна след седмица у дома, ще ви сваря вече там. Имате ли други въпроси?

Мъжът се поколеба, но после каза:

— Да, има още нещо, господине: Не бих искал да работя с роби или със затворници.

Брандън се засмя.

— Подхождаме си, господин Уебстър! Добра работа вършат само добре платени хора.

Слугите раздигаха масата. По-големите деца си шушнеха, а по-малките, отмалели от необичайно изобилната храна, вече дремеха. Брандън гледаше замислено семейството и си помисли изведнъж за собственото си дете.

— Имате чудесно семейство, господин Уебстър — каза той, — а моята жена очаква първото си дете. Трябва да се роди някъде през март, та бързам да се прибера и да съм си в къщи за раждането му.

Жената му се усмихна сърдечно и с разбиране.

Договорът беше сключен. Двамата мъже станаха и си стиснаха ръце. Брандън гледаше замислен как семейството излезе в дълга редица от кръчмата. После седна и си наля още чаша мадейра.

Твърде привлекателна дама със смело деколте, прекалено пъстра рокля, огнено рижа коса и начервени устни стана от стола, на който бе седяла през цялото време, без да изпуска нито за миг Брандън от очи. Видът на кесията му очевидно я бе зарадвал. Като полюшваше предизвикателно бедра, тя се приближи бавно и се облегна на масата му.

— Какво ще кажете джентълмен като вас да плати на дама едно питие, може, нали? — каза тя.

Брандън я изгледа хладно от глава до пети.

— Боя се, че тази вечер имам уговорена среща — каза той кратко, — тъй че ще трябва да ме извините. — Подкани я с движение на ръката да си върви и тя побърза да се махне.

Джордж, който вече беше забелязал интереса на жената, се усмихна и въздъхна с облекчение. Откакто пристигнаха преди четири седмици с „Бързоходен“, наблюдаваше внимателно капитана и беше свидетел как той отпъжда проститутките една след друга и всяка вечер се прибира сам в стаята си. На другия ден си тръгваха за вкъщи. Той щеше да се прибере при съпругата си, чиято бременност беше толкова напреднала, че не можеше да задоволява мъжките му потребности. Въпреки това не докосна тук друга жена. Джордж изпита съвсем ново чувство на уважение към капитана си и кимна доволен.

— Да, да — каза си той, — капитанът наистина е влюбен до уши! Сигурно сам не знае как стана, та малката госпожа се вмъкна толкова трайно в сърцето му. Седи сега тук и докато курвите маршируват пред него, мечтае за нея. Ох, ох, горкият капитан! Времената се промениха.

Джордж вдигна леко чаша, сякаш искаше да се чукне с капитана и я пресуши до дъно.

Брандън стана от масата. Не подозираше за присъствието на Джордж. Но слугата видя как господарят му се качи сам, както всяка вечер, по стълбите към стаята си.

Брандън затвори вратата след себе си и почна бавно да се съблича. Мислите му течаха все в една посока. Докато си събличаше ризата и я мяташе на един стол, той се оглеждаше в голямото огледало, окачено в стаята му. Виждаше дългокрако, мускулесто тяло, мъж с чудесен ръст и правилни черти на лицето. Можеше да е доволен от външността си, но вместо това се извърна потиснат.

„По дяволите — каза си, — толкова ли съм грозен, та една жена да няма желание да споделя леглото с мен? Какво трябва да направя, за да промени отношението си към мен, да приема не само лицето ми, но и моето присъствие в леглото?“

Замисли се мъчително:

„Познавам толкова много красиви жени тук и в чужбина. Защо само тази ме прави на идиот? Защо ме отблъсква? Молил съм най-изискани дами да си разтворят бедрата за мен и те са го правили драговолно и с най-голямо удоволствие. А като застана пред Хедър, губя дар слово и сякаш се оплитам в собствените си думи.“

Отиде до прозореца и погледна в тъмното с пълното съзнание, че в не една къща с осветени прозорци за него е приготвено топло легло. Желанието му ставаше все по-силно. Но не беше желание да притежава други жени. Носеше в себе си един спомен, една мечта и копнееше тя да стане действителност. Мислите му се върнаха с нежност към познати картини: златна светлина на свещи, отразена от копринена кожа, още влажна след вечерната баня. Къдрава черна коса. Тъмносини очи. Представяше си с копнеж какво ще изпита, ако меките й ръце обвият врата му, ако пълните розови устни се притиснат към неговите, ако младото й тяло се прилепи, топло и потръпващо от желание, към неговото.

Отдалечи се от прозореца. „Боже милостиви — помисли си той, — тази нежна малка девственица ме отблъсква и тялото и душата ми търпят адски мъки. Копнежът по нея не ми дава мира.“ Той взе чаша, напълни я догоре, отпусна се в креслото и продължи да разсъждава върху нерешимите си проблеми.

„От онази първа нощ, когато ми я доведоха в кабината, не съм спал с друга жена. Това крехко момиче, това нежно цвете плени сърцето ми. То й принадлежи. А тя не го иска. Но и аз не искам друга жена. Господи, толкова я обичам! А си мислех, че това е чувство, което никога няма да изпитам. Толкова бях сигурен, че съм неуязвим за онова, от което страдат други мъже. Имах се за светски лъв, който не се поддава на толкова простички чувства и се радва само на плътските наслади от близостта с жена. Но невинността на това момиче така ме е омагьосала, че не мога да изпитам поне физическо облекчение в леглото на друга жена.“

„Още когато й отнех насила девствеността, това ми достави наслада, превъзхождаща всичко, което бях изпитвал дотогава — продължи да си спомня. — Тя пое в себе си семето ми, тя не познава друг мъж, освен мен. От първия миг, в който я привлякох към себе си, вече можех да мисля само за нея. Само нея виждам в мечтите си, в най-хубавите си сънища сънувам, че тя ме обича.“

Вдигна глава, облегна се уморено и отпи от виното.

„Наближава тя да роди. Ще оставя времето да работи в моя полза, ще бъда сдържан, ще я моля на колене, ще се боря за нея с нежността си, кой знае, може би тогава тя ще дойде сама при мен…“

Той допи чашата, стана и отиде да си легне. Безпощадните размишления, в които най-сетне си призна откровено, че е влюбен, надеждата, че разрешаването на проблемите е близко, му дадоха възможност от много месеци насам да потъне най-сетне в дълбок сън.

Проливен дъжд се лееше над Хартхевън. Облаците пълзяха ниско. Нощта беше черна и неспокойна.

Хедър се озърна в просторната стая, за да се увери, че е заличила всички следи от присъствието си. Беше прекарала много нощи в тази спалня. Беше свикнала с нея през изтеклите седмици. Тя погледна широкото легло, което я бе приело радушно и което трябваше да напусне. Тази мисъл прободе сърцето й.

Въздъхна дълбоко и се запъти неохотно към другата стая. Вратата към детската беше отворена. Тя взе свещ, за да я огледа още веднъж. Погали дървеното конче, което Брандън е яздил като дете, пристъпи към люлката и оправи воланите на одеялото.

„Странно — помисли си тя, — всички сме убедени, че ще е момче.“ Погали дрешките от тънък плат. „Е, да — продължи тя мислите си, — съпругът ми заяви, че ще е наследник и кой може да му оспори желанието да има син?“ Засмя се като си спомни, как се бе молила да е момиче. „Клета дъще — ако наистина родя дъщеря. Сигурна съм, че ще те възпитава като момче.“

Тя мина от детската през малката гостна отново в просторната спалня, където в камината пращеше силен огън. Там седна в удобно кресло и се загледа в пламъците. Мислеше си за Брандън — очакваха го тези дни да се върне. Преди две седмици получи от него кратко писмо, в което определяше само приблизително времето на завръщането си.

„Как ли ще се държи, когато се прибере? Дали ще е по-мил или, може би, още по-сърдит? Дали не си е намерил в Севера някое момиче, с което да се забавлява? След като на нея, на съпругата си посочи друга спалня, прогони я от леглото си.“

„Не може да ме гледа — помисли си тъжно, — особено сега, когато съм станала толкова тромава и непохватна. Клатя се като патица! Не мога да му се сърдя, че не му харесвам такава.“ Тя се облегна и затвори очи.

„О, Брандън, ако ми дадеш възможност, ще бъда много, много по-нежна. Дали не бих могла тогава да споделям леглото ти и отново да усещам твоята топлина. Сигурна съм, тогава няма да пожелаваш друга жена…“

Погледна отново танцуващите пламъци и този път усети, че я обзема гняв. Каква ли отвратителна, развалена жена си е намерил, за да си прекарва времето с нея! Или е вкарал в леглото си някоя сладка малка глупачка?

Но гневът й бързо премина.

„Та нали никога нямаше да видя тази страна, да имам този дом и да срещна всички тези мили хора, ако съдбата не бе решила девствеността ми да е цената, която трябва да платя — помисли си тя. — Трябва да се помъча да видя всичко откъм добрата му страна, а когато детето дойде, когато си върна предишната външност, тогава ще се науча на всички женски игри и уловки, за да спечеля своя съпруг.“

Тя се замечта, стоплена и от спомените: за онзи миг в странноприемницата на лондонското пристанище, когато се бе държал толкова нежно, почти влюбено с нея. А безкрайните му грижи на кораба? Дори пред Луиза бе престанал да се мръщи и се бе държал като нежен любовник.

„Възможно ли е — питаше се закопняла, — някъде в сърцето му да е скътана и любов към мен? Ако му бъда нежна и предана съпруга, би ли могъл един ден да ме обикне? О, мой таен любими, толкова те обичам, ще можеш ли някой ден да ме обичаш и ти? Да ме вземеш в обятията си, да ме галиш, бурно и страстно, като истински любовник, като любещ съпруг?“

Огънят беше намалял. Хедър се изправи и застана в мекото сияние на жаравата до изкусителното легло.

Въздъхна, а после се върна в гостната. За нея продължаваше да бъде гостна и само временно спалня, само докато заеме полагаемото й се място. Легна си в своето легло и бързо заспа.

Няколко дена по-късно изпратиха Леополд, една карета и няколко слуги в града да чакат Брандън. Беше топъл ден в ранната пролет и Хедър го използва, за да прескочи до кухнята и да научи от „леля Рут“ нещо повече за странните американски специалитети и преди всичко за любимите ястия на Брандън. Сега седеше на един стол и пиеше чая, който старата жена й бе приготвила. Слушаше внимателно обясненията на негърката, която се впускаше с удоволствие в подробностите на многобройните си рецепти.

Приятното бъбрене на двете жени бе прекъснато изведнъж от далечни викове и миг по-късно Хети се втурна, останала без дъх, в кухнята и извика:

— Мастър Брандън идва по алеята! Как само бърза! Ще съсипе черния кон!

Хедър отвори широко очи, пое си дълбоко въздух и стана. Оправи набързо косата си и роклята.

— О! — възкликна тя. — Сигурна съм, че изглеждам ужасно! Би трябвало всъщност…

И изхвърча от кухнята, без да довърши изречението. Изтича в господарската къща и се втурна нагоре по стълбата. Извика възбудено Мери. Момичето веднага дотича. Хедър я помоли да й извади друга рокля от гардероба и вече смъкваше бързо сутрешната. Докато Мери бързаше да я закопчае, Хедър я подканяше нервно:

— Побързай, Мери, моля те! Господарят си идва! Всеки миг ще е тук! — Приглади си косата с ръце, поразтри си бузите и прехапа устни, та да станат червени. После слезе бързо по стълбата и застана долу преспокойно, сякаш е съвсем случайно тук на верандата. Мъжът й вече се приближаваше по главната алея. Вървеше бавно, повел Леополд за юздата. Но хълбоците на коня веднага издаваха лъжата. Бяха плувнали в пот. Брандън беше яздил като луд. Нямаше търпение да види отново младата си жена. Но сега се приближаваше бавно към терасата, сякаш изобщо не е бързал. Предаде коня на един от конярите със заръка още да го поразходи, а после грижливо да го избърше и да не му дава много студена вода. След като свърши всичко с подчертана бавност, най-сетне се обърна към жена си. Нежна усмивка се появи на лицето му. Успя, докато изкачваше стълбите, да я огледа и да поеме всяка черта на скъпото лице. После я прегърна и я поздрави с почти бащинска целувка. Тя се засмя и се облегна на рамото му, докато влизаха в къщата.

— Добре ли мина пътуването? — попита го тя мило. — Времето тук беше толкова лошо! Тревожех се за тебе.

Той я привлече най-близо.

— Не е бивало, мъничката ми. Изчакахме най-лошото в Ню Йорк и обратният път мина съвсем гладко. Какво ново откакто ме няма? Приготви ли детската стая?

Тя кимна със светнали очи.

— Искаш ли да я видиш?

— Разбира се! — отговори той радостно.

Тя се засмя щастливо, хвана го за ръката и го остави да я води нагоре. Той погледна замислено вече съвсем изпъкналия й корем и попита:

— През цялото време ли се чувстваше добре?

— О, да — увери го тя, — чувствах се чудесно. Хети казва, че не е виждала бъдеща майка да понася всичко толкова добре. Наистина, нищо ми няма. — Тя погледна почти засрамено корема си, а когато стигнаха до площадката на стълбището, каза, сякаш се извиняваше: — Боя се само, че не изглеждам никак привлекателно и не се движа особено грациозно.

Той се засмя, хвана я през кръста, повдигна брадичката й и я погледна дълбоко в очите.

— Не съм и предполагал, че ще изглеждаш като елфа, докато носиш сина ми, миличко, но дори с този товар можеш да накараш всяко тъничко младо момиче да пребледнее от завист.

Тя се засмя и допря буза до гърдите му, безкрайно зарадвана от отговора.

Той обиколи бавно детската стая, а тя стоеше с ръце на гърба и чакаше плахо да го чуе какво ще каже. Брандън дръпна дантелените перденца на креватчето. После полюшна леко люлката и се засмя от удоволствие. Гледаше небесносините стени и белите пердета. Мина внимателно по дебелите килими, постлани върху лъснатия до блясък паркет, отвори любопитно едно от чекмеджетата на скрина, в което бяха грижливо подредени мънички бебешки дрешки. Позна някои от тях, защото Хедър ги беше шила преди заминаването му.

Хедър застана до дървеното конче, прокара предпазливо пръст по червеното седло и побутна кончето, за да го залюлее.

— Намерихме го на тавана — обясни тя. — Хети ми каза, че е било твое и аз помолих Етан да го свали тук. Когато порасне достатъчно, синът ни ще може да го яха.

— Чудесна мисъл… — кимна той.

Хедър продължи да му показва и да му обяснява нововъведенията си, но изведнъж спря и възкликна ужасена:

— О, божичко, Брандън! Та ти още не си ял, навярно примираш от глад, а аз съм седнала да те занимавам с такива дреболии.

Веднага извика Мери, поръча й да приготви за Брандън ядене, а после и гореща баня. Когато влезе в спалнята му, той си беше съблякъл жилетката и тъкмо сваляше обувките.

— Аз вече не съм капитан, котенце — каза той. — Продадох „Бързоходен“ на добра цена. Ще трябва да се примириш с това да ме виждаш всеки ден у дома.

Хедър се усмихна незабелязано. Тази перспектива съвсем не й беше неприятна.

Докато раздигаха масата, ваната се напълни. Преди да освободи слугинята, Хедър опита с ръка дали водата е достатъчно гореща. Докато мъжът й се събличаше, тя му приготви чисто бельо. Брандън седна в горещата вода и се облегна с въздишка на удоволствие на ръба на ваната. Когато отново стана, за да почне да се мие, Хедър бързо се приближи и посегна към гъбата. Той я изгледа продължително и замислено, после се наведе и й подложи гърба си.

— Изтъркай ме хубавичко, мила. Имам чувството, че съм ужасно мръсен.

Тя се залови щастлива с тази задача. Сапуниса мускулестия му гръб, изрисува с пръст в пяната едно голямо „Б“ и се засмя, когато той добави едно „Х“. Той я гледаше през рамо, повдигнал вежди, с доволна усмивка на устните.

— Но какво правите, мис?

Тя се засмя и изстиска гъбата над главата му.

— Белязах те с огнен знак.

Той разтърси мократа си коса и я изпръска цялата. Тя нададе къс весел вик, отскочи и захвърли от сигурно разстояние гъбата по него. Нададе възглас на изненада, защото той стана, излезе от ваната и се заприближава, целият мокър и сапунисан, към нея.

— О, Брандън, какво правиш? — извика тя през смях. — Веднага се върни във ваната!

Обърна се, уж за да избяга, но той я обгърна с ръце, вдигна я високо и я прехвърли през ваната. Тя се радваше на играта, а той се престори, че ей сега ще я пусне във водата. Тя прегърна здраво врата му и извика уж сърдито:

— Брандън, да не си посмял! Ще ти се разсърдя!

Той я погледна засмян право в очите.

— Но, сладка моя, ти проявяваш такъв интерес към къпането! Бях сигурен, че искаш да споделиш ваната с мен.

— Пусни ме да стъпя — помоли тя и добави с мила усмивка: — Моля те!

Очите му светеха от удоволствие.

— О, вече разбирам истинската причина, мадам. Ти си фетишистка, специалистка по търкане на мъжки гърбове, познах ли?

Пусна я внимателно да стъпи и се ухили, когато тя вдигна ръце и се завъртя на пети, за да огледа от всички страни мократа си рокля.

— О, Брандън, ти си непоносим, погледни само какво си направил!

Той се разсмя от все сърце и я притегли отново в мократа си прегръдка. Двамата продължаваха весело да се кискат. Той притисна лице към меките й гърди и погали корема й.

— Не че искам да се оправдавам, но трябва ли все още да ми се сърдиш за лошата постъпка? — закачи я той. — Минали са все пак цели осем месеца.

— Но аз имах предвид роклята си — прекъсна го тя възмутена. — Цялата ме измокри и сега трябва да се преобличам. Бъди така добър и ме разкопчай отзад. Не искам да викам втори път Мери на помощ.

— Втори път ли? — попита той.

— Е, няма значение — прекъсна го тя, — разкопчай ме, моля те. — Той изпълни желанието й, после седна отново във ваната. Тя се обърна и съблече роклята презглава. — Благодаря ти — усмихна се Хедър и се наведе към него, за да го целуне по бузата. После се обърна и отиде в стаята си.

Целувката й сякаш пламтеше на бузата му. Брандън вече не можеше да се облегне спокойно и да се радва на топлата баня. Някакво движение в съседната стая привлече вниманието му. През полуотворената врата виждаше Хедър в голямото огледало как сваля роклята. Обзе го силно, неудържимо желание. Искаше веднага да я попита дали е съгласна да дели с него голямата спалня, дали е готова тази нощ да лежи в леглото до него, дали ще му позволи да я държи за ръката. Но после се размисли и реши, че е по-добре да бъде предпазлив. До този миг беше проявила доброволно известна нежност, което още не значеше, че е готова да споделя леглото му. Беше явно толкова доволна и щастлива от сегашното състояние на нещата. Може би по-късно, помисли си той, когато вече няма да може да се извинява с бременността си. Тогава ще я попита.

Отново му олекна. Сега го стресна почукване на вратата. Тя се открехна и се подаде сияещото лице на Джеф.

— Можеш ли да твърдиш, че си почтен човек, големи братко? — попита той закачливо.

— Сигурно повече от теб — навъси се Брандън, ядосан, че попречиха на мечтите му посред бял ден. — Затвори вратата. За предпочитане отвън.

Без да обръща внимание на заповедта, Джеф влезе и блъсна вратата с ток, за да я затвори.

— Но, скъпи ми Брандън — каза той с шутовски поклон, — та аз дойдох само за да те развличам, а освен това — извика той високо в посока към съседната стая, където с основание предполагаше присъствието на Хедър, — за да предпазя милата си снаха от ужасно избухливата ти природа.

През отворената врата към съседната стая долетя кикот и Джеф се разсмя на собствената си шега. После сложи на една масичка пълна чаша уиски и неразпечатана кутия пури и я приближи до ваната.

Брандън кимна с благодарност, изпи уискито и замачка с пръсти една пура.

— Добре де — каза той благосклонно, — смятам, че можеш да останеш. Случаят ти не е съвсем безнадежден.

Хедър влезе сияеща в стаята и поздрави Джеф. Не се вслушваше в разговора на братята, заета като добра съпруга, да приготви дрехите на Брандън. Едва когато той почна да разказва за срещата си със семейство Уебстър, тя се приближи към мъжете. Брандън взе ръката й, сложена на ръба на ваната и потърка нежно ухото си в нея, продължавайки да разговаря с Джеф. По-малкият брат веднага го отбеляза и си помисли учуден, каква ли е тази промяна в отношенията на двамата. Когато Брандън свърши разказа си, Хедър трябваше да признае, че познава всъщност твърде малко съпруга си. Беше трогната от историята за неволите на семейство Уебстър и същевременно безкрайно горда от начина, по който Брандън им бе помогнал.

— Те ще пристигнат някъде другата седмица — каза Брандън.

Джеф си запали една от донесените пури.

— Значи ще трябва да им приготвим жилище.

— Край дъскорезницата има няколко сгради. Те биха могли да заемат къщата, в която живееше господин Бартлет. Доколкото си спомням, той я използваше само като кантора.

— Предположих, че имаш желание да задържиш тези хора — изсумтя недоволно Джеф. — А така, само като хвърлят поглед на съборетината и веднага ще си заминат за техния Север. Бартлет живееш като прасе в кочина. Изразявам се меко, разбира се. Къщата изглежда по-зле и от кочина. Бартлет имаше навика да се забавлява с робините в наслаганите из къщата легла. А клетите жени бяха въшливи до една. И прасета не биха се чувствали добре там, а ти искаш да предложиш сградата на семейство Уебстър за дом. Хайде влез вътре — ще си видиш червата.

— Влизал съм — отговори спокойно Брандън. — Затова ще отидем утре там и с обединени сили ще разчистим.

— Ех, значи пак е било за предпочитане да си държа езика зад зъбите — измърмори Джеф.

— Много бих искал да видя как си държиш устата! — разсмя се Брандън. — Уверявам те, веднага ще пратя за свещеника.

Хедър се правеше, че не чува заядливите шеги на двамата мъже и каза решително:

— Ще дойда с вас. Не мога да ви имам доверие, че ще съумеете така да изчистите занемарена къща, че там да може да живее семейство. — Видя, че двамата мъже я гледат с колебание. Затова побърза да добави: — Ще се постарая да не ви преча и да не ви ядосвам много.

Погледите на двамата братя бяха вторачени в корема й, съмненията им се засилиха. Брандън даде пряко воля съгласието си.

Малката група доброволни чистачи стоеше и гледаше с отвращение изоставената, обрасла с бурени къща.

— Ама че гадост! — сви презрително устни Хети. — Нищо чудно, че собственикът е искал да се отърве от нея. През живота си не съм виждала толкова скапана барака.

Брандън си съблече жилетката и заяви:

— Ами в такъв случай да се хващаме веднага за работа. Струва ми се, че нямаме време за губене.

Той заповяда на две млади негърчета да изкоренят бурените в двора, а после да го пометат. После влезе в къщата да види за какво най-напред да се захванат. Хети и Хедър го последваха като правеха свои, чисто женски забележки относно състоянието на къщата. Хедър присви устни при гледката, която се разкри пред тях. Подът беше покрит с дебел слой боклуци и нечистотии. В стаите смърдеше на гнилоч от развалени остатъци храна.

— Мисля, че имаш право, Хети. Тук наистина са живели свине.

Слугите изнесоха преносимите вещи, за да ги почистят на двора. Джеф се залови да претърсва всички помещения за все още годни за използване мебели. Хети командваше слугините и не след дълго те вече усърдно стържеха, миеха и триеха из всяко кътче на къщата. Етан, съпругът на Хети и племенникът й Лък се заловиха с фасадата на постройката, която бяха решили да варосат. Брандън остави жените да си вършат работата и отиде с Джордж да види какво има да се оправя в двора и в градината. Всичко беше толкова занемарено, че почти всяка врата и прозорец, а също и покривът трябваше да се ремонтират.

В суматохата бяха оставили Хедър да прави каквото си ще. Тя се пребради с кърпа, запретна ръкави, грабна четка и се залови да търка дъските пред камината. Силен вик я стресна посред работата.

— Госпожо Хедър, за бога, бива ли така, детенце. Ще повредите бебенцето!

Хети дотича и издърпа решително четката от ръцете на господарката си.

— Госпожо Хедър, как не разбирате, че не бива да работите, детенце! Разрешено ви е само да сте тук и да давате от време на време по някой съвет. Ако мастър Бран види, че работите, ще ме пречука. Оставете младите момичета да се потят, но за бебето в корема ви това никак не е добре. Можете само да седите и да гледате.

Хедър се озърна в празното помещение и се засмя.

— Ами къде да седна, Хети? Изнесли са всички столове да ги чистят на двора.

— Е, все ще намерим нещо и ще ви настаним удобно.

Малко по-късно Хедър вече седеше в сравнително добре запазен стол-люлка с книга в скута и се опитваше да чете. Успя да се съсредоточи за малко в четивото си в сумрака на стаята, но не издържа дълго. Стана, наплюнчи пръст и го прокара по стъклото на прозореца. В мръсотията се очерта по-светла бразда. Затвори енергично книгата и след малко вече беше смъкнала съдраните пердета. Въоръжена с кофа и парцал, донесени от антрето, веднага се залови да мие стъклата. Тъкмо се беше качила на една пейка, внесена от момчетата, и лъскаше горните стъкла, когато влезе Брандън. Той пристъпи тихичко зад нея, хвана я с две ръце и я свали долу. Хедър така се уплаши, че високо извика.

— Как мислиш, какво ти се позволява да вършиш тука?

— О, Брандън, така ме уплаши!

Той я пусна да стъпи.

— Само да те видя още веднъж качена на пейка или стол, мило дете, наистина ще имаш основание да се страхуваш. Не си тук, за да работиш — закачи я той. — Доведохме те само, за да ни правиш компания.

Тя разтърси гневно глава.

— Но Брандън, аз…

— Доброто ми момиче — каза Брандън, — ти си най-упоритата жена, която съм срещал. Разбирам, трябва да ти намерим някаква занимавка.

Позамисли се и не можа да измисли работа за нея, но в това време Джеф извика нещо откъм двора. Брандън излезе да види какво става. Няколко млади мъже бяха довлекли сандъци с различна големина и ги бяха стоварили пред Джеф. Той беше почнал да разковава капаците. Сандъците бяха пълни с домакински съдове, с тенджери, казани и какво ли не още.

— Слушай, Брандън, сега проумявам някои неща — извика той. — По всяка вероятност Бартлет е накупил всичко това под предлог, че ще го раздаде на робите. Сандъците бяха струпани в един навес край дъскорезницата и се съмнявам, че Бартлет би раздал някога всичко това на клетите роби. Сигурен съм, че никога не са виждали, нито са чували за сандъците.

— Господин Бартлет женен ли беше? — попита Хедър, която беше излязла на двора подир Брандън. Тя си спомни за казаното от Джеф предишния ден.

— Да, и както съм чувал, на всичкото отгоре и за много свястна жена — кимна Брандън. — Трябва да е била сляпа, защото в Чарлстън всичко живо знае каква стока е Бартлет.

— Ами бял боклук — това е! — намеси се Хети. Тя сви презрително устни, влезе в къщата и измърмори: — Тоя тип трябваше отдавна да бъде обесен.

Брандън провери съдържанието на сандъците. После погледна към Хедър, решил, че най-сетне й е намерил работа.

— Е, хубаво, работливо мое мишле, надявам се, че сега ще бъдеш доволна. Можеш да избереш от сандъците най-доброто и да го отделиш за семейство Уебстър. Нямам никакво намерение да ги връщам на госпожа Бартлет, защото би се наложило да й обяснявам какви ги върши съпругът й.

Докато й помагаше да отваря сандъците, тя се смееше така лъчезарно, че той усети как се разтапя от нежност, а после как го залива гореща вълна. Не беше в състояние да се съсредоточи и да разбере какво му говори Джеф, защото я гледаше как въодушевено се залавя за новата си задача. Наложи се да й обърне гръб, за да проумее какво му обясняват. Малко по-късно Джеф се озърна и откри, че Хедър, наведена над голям сандък, се опитва да измъкне със сила някакъв казан, който очевидно се беше заклещил.

— По дяволите! — изруга той невъздържано.

Казанчето падна на земята. Хедър се изправи и отметна кичур от изпотеното си лице. Кърпата й се беше свлякла, бузата й беше цялата в сажди. Джеф се разсмя високо, но Брандън поклати глава.

— Джеф, кажи, моля те, на момчетата да разопаковат всичко и да го занесат на терасата — каза той доста рязко. После извади от един сандък чаша и я навря на Хедър под малкото носле. — Виж какво, Пепеляшке, няма да вдигаш нищо по-тежко от тази чаша. Разбра ли ме?

Тя кимна и се опита да избърше лице с престилката.

— Уф, само го размазваш! — въздъхна Брандън. — Дай аз да го избърша.

Той вдигна крайчеца на престилката й, избърса внимателно саждите от бузата.

— А сега бъди добро дете — каза й в заключение, — или ще накарам да те откарат в къщи, да не направиш тук пак някоя беля.

— Да, сър — отвърна тя, а Брандън я погали с поглед.

Хедър имаше най-сетне занимание и остави останалите на мира. Брандън и Джордж прекараха остатъка от сутринта в оправяне на дръжки и ключалки по врати и прозорци. Джеф продължи да обикаля къщата и събра доста мебели, които още можеха да се използват. Малко преди обяд Хети можа гордо да съобщи, че горният етаж е почистен. Фасадата на къщата също беше прясно боядисана.

После всички прекъснаха работа, от колите бяха смъкнати огромни кошници и компанията не показа липса на апетит по време на изобилния обед.

След това всички си починаха — кой на слънце, кой на сянка. За Хедър простряха меко пухено одеяло. Брандън легна до нея, а Джеф, който се изтегна наблизо ги наблюдаваше усмихнат.

— Вече се питах дали ще благоволите някога да използвате заедно едно и също одеяло — ухили се той, — и въпреки всичките си усилия, не можех да проумея по какъв начин се е озовала Хедър в сегашното си състояние, без да сте го вършили някога… Ех, достатъчна е и една-единствена нощ, за да се постигне такъв резултат, нали, Брандън?…

Настъпи неловка тишина и Хедър размени с мъжа си смутени погледи. Брандън сви леко рамене. После се обърна към брат си, за да му отправи безмълвно предупреждение, но Джеф вече му беше дал гръб и беше затворил очи.

И следобедът мина в усилен труд. Заловиха се усърдно и с долния етаж, докато и там всичко светна, въпреки че отначало сами не вярваха, че ще им е по силите да изринат толкова дебел пласт мръсотия. Но сега в почистените из основи стаи се разнасяше само приятната миризма на течен сапун.

Хедър си помисли с облекчение, че денят преваля, защото рече я болеше всяко кокалче. Беше изпотена и мръсна. Косата й се подаваше рошава изпод забрадката, широката престилка беше цялата на мазни петна — едва ли някой би могъл да познае в нея господарката на Хартхевън. Беше поразкопчала тесния корсаж на роклята, нежната кожа на гърдите й беше осеяна с капчици пот. След като внесоха мебелите, в къщата не беше влизал друг мъж, освен Брандън. Защото оставаше всъщност само женската работа. Слугините застилаха леглата с чаршафи, плакнеха чинии, чаши и ги подреждаха в долапите. Хедър стоеше до Хети край лъснатата готварска печка и обсъждаше с нея какво още има да се свърши.

И двете жени стояха с гръб към вратата и не можеха да видят кой влиза. С измачканата рокля и широката престилка Хедър не се отличаваше от шетащите наоколо слугини. Непознатият, който се приближи изотзад, можеше спокойно да реши, че е някоя дребничка и много стройна негърка. Тъкмо тази съдбоносна грешка направи господин Бартлет, когато се вмъкна през вратата и видя Хедър, застанала до старата негърка. Тихо се приближи още повече. Хедър забеляза присъствието му, чак когато той я плесна яко с длан по задника и гръмогласно избоботи:

— Я какво екстра парче си намерих. Дърто, хайде, разкарай се от тук и кажи на господаря си, че господин Бартлет е дошъл и иска да говори с него. Е, няма нужда много да бързаш. Докато те няма, аз ще си поиграя хубавичко с това очарователно малко дяволче.

Пребледняла от гняв и уплаха, Хедър се обърна с рязко движение. И Хети се беше обърнала, вперила ужасен поглед в нашественика. Бартлет се посмути като видя цвета на кожата на по-младата, но продължаваше да е убеден, че си има работа с някое от слугинчетата. Не подозираше, че току-що е обидил една Бърмингам. Като видя деколтето на Хедър, той облиза лакомо устни. Ухили се от ухо до ухо. Хвана я грубо за ръката.

— Е, съкровище, както гледам и преди мене вече те е яхал някой. Господарят ти навярно, а? Има вкус, не може да му се отрече. — Той посочи към вратата, за да накара Хети да се махне. — Марш, дъртофелнице, туй, дето го имам предвид, е за бели. Господарят ти сигурно няма да има нещо против и аз да се пооблажа. — Беше вперил присвити очи в негърката. — И те съветвам да не дрънкаш много-много, че ще ти изрежа езика от черното гърло.

Хети и Хедър си възвърнаха едновременно дар слово. Хедър се опита да се освободи и извика:

— Как си позволявате, как си позволявате?

Хети хвана оставената наблизо четка, насочи я към Бартлет и изкрещя:

— Веднага я пуснете и се измитайте, бял боклук неден! Моят мастър Брандън ще ви направи на кайма.

Бартлет пристъпи напред и вдигна ръка да стовари ядно юмрук върху негърката. Но бе нападнат внезапно изотзад. Хедър също го удари на свой ред по лицето.

— Изчезвайте, веднага изчезвайте! — извика тя извън себе си.

Бартлет се хвана замаян за ударената буза и я изгледа злобно.

— Проклета женска! — изруга той.

Тя вдигна гордо глава и го изгледа високомерно. Посочи му вратата.

— Напуснете веднага къщата! — каза тя заповеднически. — И да не сте посмял да стъпвате повече тук!

Той я привлече с брутално движение към себе си.

— Брей, пък много си позволяваш като за слугинче, нищо че си хубава.

Хедър барабанеше с юмруци по гърдите му, опитваше се да се освободи от яките му като стомана ръце. Той само се разсмя и я притисна още по-силно в потната си прегръдка.

— Сигурно имаш намерение да браниш дъртата, нали, глупаче? — хилеше се той. — Да, ама не се захващаш правилно. Единственото, което можеш да направиш, е да си мила с мен. Защо да не получа същото, каквото и господарят?

В същия миг Хети го цапардоса с четката, а Хедър вдигна крак и заби с всички сили тока си в крака му.

Бартлет изпита двойна болка, загуби равновесие, олюля се и падна по гръб на пода. Като зърна старата негърка, която продължаваше с кървясали очи да го налага с четката и малката дива котка, която явно се канеше да му издраска очите, той се надигна и хукна да бяга. Но в бързината си на терасата се просна още веднъж в цялата си дължина. Стана, пое си дъх, бесен от ярост, че се остави две нищо и никакви слугини да се държат така безсрамно с него и да го накарат да бяга. Какъв позор — две жени. Младата го гледаше сега от горното стъпало пред пътната врата. Очите й пламтяха от гняв.

— Хайде, ставайте и изчезвайте веднага, ама по-бързичко — изкрещя тя гневно, — или… — тя вдигна многозначително вежди, — или господарят ще ви накара да хукнете презглава.

— Мръснице проклета! — викна й той. — Ще ти дам да се разбереш… — Беше се надигнал и се приближаваше заканително към нея, но четката се размахваше на педя от лицето му и го ръсеше с мръсни капки. Хети дръпна Хедър зад себе си и гласът й трепереше от яд, когато се обърна подчертано бавно и натъртено към него:

— А сега чуйте, господин Бартлет — ако се опитате да докоснете още веднъж госпожа Бърмингам, така ще ви цапардосам с четката по главата, че ще оглушеете и ще ослепеете.

Мъжът не успя да отговори, защото чу зад гърба си бързи стъпки. Обърна се и видя господаря на Хартхевън да се приближава към него, почервенял от яд. В този миг Бартлет най-сетне проумя каква каша е забъркал. Беше обидил съпругата на един Бърмингам и то не на кой да е Бърмингам, ами точно на Брандън Бърмингам, добре известен с бързия си гняв. На Бартлет му побеляха даже устните и той застана като вцепенен. Единственото, което изпитваше беше страх. Беше чувал предостатъчно за Брандън и разбираше какво го чака.

Брандън виждаше мъжа пред себе си като през червено було, единственото му желание беше да чуе как кокалите на този тип изпращяват в ръцете му. В следващия миг вече го удряше. Юмруците му улучиха дясната вежда на Бартлет и я разкъсаха. Мъжът се завъртя около себе си и падна. Брандън понечи отново да го удари, но Бартлет скочи с учудваща пъргавина и хукна през глава към колата си с бързина, невероятна за неговата възраст и дебелина. Брандън нямаше намерение да го остави толкова лесно да му се изплъзне и се накани да го преследва, когато на преден план се появи Джеф. Той разбра веднага, че брат му е обезумял от гняв и се хвърли да го спре. Братята се отърколиха на моравата и почнаха да се боричкат, а още преди Брандън да може да стане и да продължи преследването, колата на Бартлет вече беше профучала край него.

Брандън бързо се успокои. Отупа дрехите си, прокара пръсти през косата, обърна се и подаде ръка на Джеф. Гневът му отстъпи пред грижата за Хедър. Той побърза да отиде при жена си, която се хвърли със смях и сълзи в прегръдките му. Целуваше го трескаво, вдигна края на престилката, за да избърше и лицето му, и сълзите си. Очевидно беше изживяла шок, по друг начин не можеше да се обясни бурната й реакция. Брандън я отведе до стола люлка, опита се да я успокои.

Хети му разказа какво се бе случило. Като я чу, Брандън почти съжали, че не е последвал първия си импулс и не е пречукал този човек. Изруга високо и стана, сякаш готов да навакса изпуснатото.

Хедър веднага го разбра и сърцето й се разтуптя още по-силно.

— Недей! — каза тя умоляващо и го хвана за ръката. — Моля те, Брандън. — Тя го привлече към себе си и сложи ръката му на корема си. Той усети как бебето шава и я погледна в очите. — Днес имах достатъчно преживявания — продължи тя изморено, — хайде да се прибираме в къщи.

Когато Джеремая Уебстър видя за пръв път къщата, предназначена за него и семейството му, помисли, че е домът на Бърмингам. Каза учтиво, но малко сдържано, че постройката му изглежда великолепна. Тримата Бърмингам го погледнаха доста изненадани и Брандън побърза да му обясни. Мъжът беше толкова смаян, че това ще е за в бъдеще неговият дом, че направо изгуби дар слово. Най-сетне разбра и се обърна към жена си:

— Чу ли, Лиа? Чу ли? Това ще е нашата къща!

Откакто бяха пристигнали, тази потисната жена за пръв път отвори уста. Очите й бяха плувнали в сълзи и тя забрави притесненията си.

— Прекалено е хубаво, за да бъде вярно! — Тя се обърна към Хедър, сякаш искаше да се убеди, че съпругът й не е сбъркал. — Ние ще живеем тук? В истинска къща? — попита тя, все още неспособна да повярва.

Хедър кимна утвърдително и възнагради мъжа си с усмивка, изпълнена с мекота и благодарност за добротата, проявена към тези хора. А после хвана Лиа за ръката.

— Елате, аз ще ви покажа всичко.

Докато двете жени влизаха в къщата, последвани отблизо от Джеремая Уебстър, братята останаха навън. Брандън гледаше замислен подир жена си, която се скри в къщата. Джеф кимна ободряващо и сърдечно на по-големия си брат.

— Още няколко добри дела, скъпи мой, и ще се превърнеш за нея в рицар без страх и упрек, сияещ в лъскавите си доспехи…

В средата на март дните станаха по-топли и слънчеви. Сега дъскорезницата поглъщаше най-много време на Брандън. Рядко го виждаха в къщи. Двамата с Уебстър сновяха непрекъснато между дъскорезницата и становете на дървосекачите по горното течение на реката. Работниците свличаха по нея огромни трупи и ги откарваха в заливчето зад дъскорезницата, където трионите вече ги очакваха. Бяха подновили изцяло полусрутените бараки, където бяха живели робите. От Ню Йорк пристигнаха двама мъже със семействата си и неколцина ергени. Уебстър ги беше наел, за да попълни персонала на дъскорезницата.

Горещите дни и хладните мъгливи нощи бяха почти непоносими за Хедър.

После се изля пролетен дъжд и следващият ден донесе пълна промяна в природата. Хедър беше смаяна от внезапната метаморфоза, която донесе дъждът. За една нощ избуяла пролетна зеленина измести сухите кафяви багри на зимата. Магнолиите пръскаха сладък дъх от полуразпукани пъпки. Азалии, олеандри и кремове разцъфнаха с разсипническа щедрост. Потоци от глицинии се изляха от перголата над верандата. Върбите блестяха сребристо, а гората се събуждаше за живот.

Сред тази напращяла пролетна хубост, Хедър усети, че времето на раждането наближава. Коремът й се отпусна, вече й беше трудно да върви. Въпреки пъстрия разкош, с който пролетта бе дарила всичко наоколо, тя вече рядко излизаше навън.

Беше петъчен ден и в къщата се правеха големи приготовления за пролетен празник на открито. Още от сутринта нагласиха шишовете. Малки момчета бяха натоварени със задачата да ги въртят и да пекат говеждото месо и прасенцата сукалчета. Огромни бъчви с бира се изстудяваха в поточето, в кухнята приготвяха какви ли не ястия.

Празненството започна в късния следобед. Свещеникът Файрчайлд и съпругата му, заобиколени от седем деца бяха сред първите гости. Малко по-късно по главната алея се появи лъскавата черна каляска на Абигейл Кларк. Поканените заприиждаха на плътен поток и с настъпването на вечерта събралите се ставаха все по-весели. Добрият пастор Файрчайлд беше ужасно зает — трябваше непрекъснато да възпира мъжете да не пият прекалено много, освен това да бди и над младите двойки, които бързаха да се скрият в храсталака, за да разменят нежности и романтични клетви в любов. Брандън нареди достатъчно бъчви бира да се сложат право на ливадата под дърветата, а Джеф пожертвува бъчонка от своето добро, отлежало бурбонско уиски. Всички бяха в отлично настроение. Децата тичаха и си играеха по полянките. За тях имаше неограничени количества лимонада. Събрани на групички, с гергефи в ръце, жените оживено си бъбреха, а възторзите на мъжете бяха разделени между женската хубост и достойнствата на Брандъновите коне. Не забравяха, разбира се, и да пресушават усърдно халбите.

Всеобщото внимание беше насочено към Сибила Скот, облечена в рокля със смело деколте, която сигурно струваше куп пари. Някакъв възпълничък търговец на средна възраст не се отлепяше от нея. Намеренията му бяха ясни за всички, с изключение на Сибила. Тя отговаряше с креслив кикот на дебелашкото му шепнене на ушенце. Изглежда момичето беше изненадано от необичайния интерес на един мъж. Освен това явно се радваше на отсъствието на иначе толкова бдителната си майчица.

Хедър беше безкрайно учудена — тази обикновено доста притеснена девойка сега се кикотеше и флиртуваше със спътника си и твърде слабо се съпротивляваше на опипващите ръце на мъжа. Близо до нея госпожа Кларк даваше израз на гнева си, като забиваше ядно в земята върха на чадъра си.

— Миранда Скот тепърва ще съжалява за деня, в който е дала на дъщеря си такава свобода. Горкото момиче ще умре някой ден от разбито сърце. Този тип й купува скъпи рокли, прави й подаръци, но не обещава нищо, а тя беше толкова дълго под зоркото наблюдение на майка си, че не разбира нищичко от мъже, включително и от този. Клетото дете, то има нужда от водеща ръка.

— Аз я мислех за скромно младо момиче — каза тихо Хедър, напълно объркана от подобна промяна.

— Мила моя, Сибила вече не е младо момиче — намеси се госпожа Файрчайлд, — а както виждаме, загубила е и скромността си.

Госпожа Кларк поклати тъжно глава.

— Ами да, откакто Миранда се убеди, че няма да впримчи един Бърмингам, оставила я е да върши каквото си ще.

Тя погледна към Хедър, която беше все така хубава, въпреки бременността. Освен красотата си притежаваше и онова особено, меко очарование, което често излъчват бъдещите майки. Носеше рокля от небесносиньо органди с колосани дантели на яката и маншетите, тъмните й букли, хванати с широка панделка, падаха сякаш копринени по раменете и гърба й. Въпреки напредналата бременност, продължаваше да бъде предмет на мъжкото възхищение и женската завист. Старата дама се обърна сега направо към нея.

— Трябва да ви кажа, че Сибила беше безнадеждно влюбена в съпруга ви, въпреки че не проумявам как не е разбирала, че никога няма да има какъвто и да било шанс. Та той едва поглеждаше и към най-красивите момичета в града. Освен това до него беше Луиза, а трябва да признаем — тя е красива жена. Въпреки това Сибила е продължавала тайничко да се надява. Но в деня, в който видя вас, трябваше да погребе мечтите си. Начинът, по който Миранда я насърчаваше да флиртува с Брандън, беше наистина срамен. Защото той просто не забелязваше клетото момиче. — Госпожа Кларк изгледа критично Сибила и заяви убедено: — Вината е на Миранда, но тя си седи сега намусена вкъщи, кълне Брандън и изобщо не помисля за дъщеря си.

И тя заби чадър в земята, сякаш да сложи печат под думите си.

Брандън и Джеф се зададоха по алеята и видяха как Сибила обикаля едно дърво, за да избяга от упорития си ухажор. За малко не налетя на Брандън. Той отстъпи встрани и кимна леко. Клетото момиче отвори широко очи, позна го и пребледня. Гледаше го отпуснала ръце, сякаш прокудена. Видя го как взима стол и сяда до жена си. В това време бързо приближаваща се каляска скри от Сибила съпружеската двойка, която тя следеше със свито сърце. Колата спря пред бъбрещата групичка и Луиза, облечена много елегантно, слезе от нея с кавалера си.

Хедър отпусна гергефа в очакване гостенката да се приближи. Луиза се усмихна малко пресилено. Насочи цялото си внимание към бившия си годеник, пренебрегвайки напълно новия обожател, който я следваше по петите. Когато Брандън стана, за да мине зад стола на жена си, тя смръщи чело. Злобата й се изля отмъстително върху Хедър.

— Господи, детенце! — възкликна тя пренебрежително, оглеждайки Хедър с неприлична настойчивост. — Това положително ще развали завинаги фигурата ви.

— Откъде черпиш опит? — попита я саркастично Джеф.

Тя изобщо не му обърна внимание, а се обърна кокетно към Брандън.

— Какво ще кажеш за новата ми рокля? Намерила съм си рядко добър шивач. Прави същински чудеса от парче плат и малко конци. Жалко само, че е с толкова отблъскваща външност. Трябва да го видиш. Същинско чудовище! — Тя втренчи поглед в Хедър и добави: — Той е ваш съотечественик.

С тези думи побърза да се присъедини към групичка млади двойки, а спътникът й едва сега можа да поздрави Брандън, най-сетне получил възможност да отвори уста.

— Разбрах, че си се оженил, Брандън — каза той, произнасяйки широко гласните, което издаваше, че е от Юга.

Брандън сложи ръка върху рамото на Хедър, представи й мъжа.

— Матю Бишъп е съученик на Джеф — обясни той.

— Много се радвам да се запозная с вас — прошепна учтиво Хедър.

Мъжът погледна корема й, ухили се, а после вдигна поглед и към лицето й. Изглеждаше безкрайно изненадан от видяното.

— Значи това е съпругата ти? — попита, сякаш не можеше да повярва. — Хъм, пък Луиза каза…

Мъжът млъкна смутено, разбрал, че се издава. Наистина, беше се усъмнил още когато Луиза обиколи в яростта си всички приятели, за да им каже, че жената на Брандън е някаква съмнителна личност, която той положително е измъкнал от калта.

Беше се учудил, че Брандън, известен с капризния си вкус, е могъл да се спре на някаква непривлекателна уличница, с която е споделил леглото си, а после я е довел като своя съпруга в дома си. Добре знаеше, че този мъж винаги си бе избирал любовници сред най-красивите момичета.

Сега не довърши изречението, а се усмихна двусмислено.

— Имаш много сладка жена, Брандън, моите поздравления.

Луиза се приближи навреме, за да чуе последното изречение. Тя го изгледа ядосана, но после се овладя, обеси се на ръката му и се обърна с пресилена усмивка към Брандън:

— Скъпи, ти наистина даваш най-хубавите празненства. От край време е така, дори когато сме бивали сами, нашите празненства никога не са бивали скучни…

Брандън се направи, че не е чул думите й. Наведе се над жена си и я попита дали се чувствува добре. Но Абигейл, която бе чула всичко, не можа да си сдържи устата.

— Ти си падаш по празненства не по-малко отколкото по мъже, Луиза. Но не си спомням да си проявявала добър вкус, поставяйки граници и на първото и на второто си увлечение.

Джеф се изсмя високо и смигна на старата дама. Луиза я изгледа злобно. Когато се обърна, видя как Хедър търка нежно буза в ръката на съпруга си и му шепне нещо. Обзе я дива ревност. Нищо не би могло да я увери по-добре, че няма какво повече да търси тук. Въпреки това още не искаше да се предаде. Продължаваше да се надява, че все ще намери един ден начин да разбие щастието на Хедър. Тя беше търпелива, тя знаеше да чака. Усмихна се предизвикателно на ухажора си и притисна гърди към ръката му. Не беше привлекателен колкото Брандън, не беше и наполовина толкова богат, но тя щеше да го търпи, докато успее да спечели отново този интелигентен и високомерен жребец на име Брандън.

Възбуден от докосването й, Мат привлече Луиза зад един храст, за да я прегърне страстно. Притисна я силно към себе си. Отворените му устни потърсиха нейните, ръцете му се плъзнаха в деколтето, за да опипат пълните й гърди.

— Не тука — прошепна тя и се опита да се освободи, — зная по-добро място, в конюшнята.

Хети застана на прага. Носеше голяма табла с чаши лимонада. Госпожа Кларк я поздрави сърдечно, когато Хети й предложи чаша.

— Е, Хети — попита я закачливо, — още ли не искаш да се махнеш от тук и да се преместиш при мен? Ние старите хора трябва да си помагаме, не е ли така?

— Не, госпожо — отвърна със смях, но и с уважение Хети, — нали трябва да отгледам новия Бърмингам. Ако господарят не ме натири, доброволно няма да си отида и няма да изоставя госпожа Хедър. Няколко мулета на мастър Брандън няма да ме извлекат от тук.

Всички, които чуха отговора, се разсмяха. Хети се обърна, загрижена, към Хедър:

— Как сте, детенце? Не ви ли дойде много да седите така? Бебето няма още дълго да чака. Мастър Бран, грижете се за нея, чухте ли ме?

Щом се здрачи, почнаха да разнасят опеченото на шишовете месо. Донесоха насмолени факли, за да осветят празненството. На студения бюфет всеки можеше да си сервира салати и плодове, нарязано студено и топло месо и най-различни гарнитури. Гостите не чакаха дълго да ги подканят. Хедър и Брандън също отидоха до бюфета да си напълнят чиниите.

— Толкова съм дебела, че не мога да си видя краката и въпреки това си препълвам чинията — пошегува се Хедър. Тя взе от чинията си една пуканка и я сложи със смях в устата на Брандън. — Трябва да ми помогнеш в яденето, Брандън.

Тя го гледаше толкова лъчезарно, че той я целуна по устните.

— Правя всичко, което пожелаеш, сърчице мое.

Когато се пуснаха, Хедър погледна завистливо как Брандън крепи чинията върху вдигнатите си високо колене. Той проследи отчаяния поглед, който тя хвърли към корема си и отново се разсмя. Стана и донесе малка масичка.

— Мисля, че така ще ти е по-удобно, мадам — ухили се той и сложи масичката пред нея.

Както седяха така един до друг, погледът на Брандън падна изведнъж върху Джордж. Седнал намусено на стъпалата в другия край на терасата, той дялкаше с ядна бързина едно клонче.

Учуден от лошото настроение на Джордж — нещо рядко за него — Брандън му извика да дойде.

— Какво правиш там — попита той слугата, — и защо си толкова ядосан?

Джордж погледна колебливо към Хедър и се позамисли как да отговори.

— Ами, то, какво да ви кажа, капитане, ами хванах едни гадинки в конюшнята.

Брандън вдигна учудено вежди.

— Гадинки ли?

Слугата пристъпваше притеснено от крак на крак, той погледна отново към Хедър.

— Тъй вярно, капитане, гадинки.

Брандън се позамисли и кимна, разбрал изведнъж за какво става дума.

— Добре де, Джордж, а сега си вземи чиния и си съсредоточи по-добре мислите върху студения бюфет. Забрави какво си видял, или чул.

— Тъй вярно, капитане — отвърна мъжът.

Когато той си тръгна, Хедър погледна смаяна мъжа си.

— Джордж да не е открил плъхове в конюшнята?

— Може и така да се каже, миличко — ухили се той.

Празненството продължи до късно през нощта. Брандън и Хедър минаваха между групичките, бъбреха с гостите и по едно време той се оказа въвлечен в разговора на неколцина мъже. Извини се и върна Хедър на мястото й, преди да се включи в мъжкия разговор. Доста време мина, преди да може да се върне при жена си. Тя седеше тихичко сред няколко по-възрастни дами, които я осведомяваха най-подробно за многобройните си болежки, вайкаха се за всички женски несгоди, които са ги сполетявали. Госпожа Кларк вече се беше оттеглила за през нощта в една от стаите за гости. Госпожа Файрчайлд си беше тръгнала със съпруга си и многобройната си челяд. Брандън хвана Хедър за ръка и я вдигна внимателно от стола.

— Уважаеми госпожи, налага се да ви отнема съпругата си, но за нея това беше дълъг ден и тя трябва да си почине. Надявам се, ще ме извините, нали?

Всички побързаха да го уверят, че не се сърдят и наблюдаваха с благожелателна усмивка как той помага на младата си жена да изкачи стълбите към къщата. Вече вътре, Хедър въздъхна облекчено.

— Благодаря ти, че ме освободи от тях — прошепна тя, — сигурна съм, че ме смятат за малко глупавичка. Не можах да измисля нещо, с което да им направя впечатление, пък и ми беше ужасно мъчително да седя толкова време на стол.

— Прости ми, миличко, да знаех, щях да дойда много по-рано.

Тя отпусна глава на рамото му и се засмя.

— Боя се, че ще ти се наложи да ме извлечеш по стълбата до горе. Капнала съм, няма да мога сама.

Той спря, вдигна я на ръце и я понесе, въпреки протестите й към стълбата.

— Пусни ме, Брандън! — молеше го тя. — Толкова съм тежка. Ама не може така!

— Какво говорите, мадам — разсмя се той, — ти и сега тежиш не повече от мишле.

— Ох, ох, какво е пък това! — възкликна подигравателно един женски глас зад тях. Беше, разбира се, напоеният със злоба глас на Луиза.

Брандън се обърна бавно, все още с жена си на ръце, и срещна изпълнени с ненавист очи.

— Всяка вечер ли го правиш, Брандън? — попита тя и се приближи. — Но това е вредно за кръста ти, мили. Би трябвало да се грижиш повече за себе си. Какво ще правиш, ако си прекършиш някоя вечер гръбнака? Тогава тя няма да има вече никаква полза от тебе.

Лицето му остана безизразно, когато й отговори:

— Вдигал съм през живота си и по-тежки жени, Луиза, включително и теб. Въпреки бременността си, Хедър би трябвало още да наддаде, докато стигне твоето тегло.

Подигравателната усмивка изчезна от лицето й и Луиза присви устни. Погледна го язвително, но той вече не й обръщаше внимание, беше й дал гръб, когато й каза, все така с Хедър на ръце:

— Луиза, защо не отидеш на фризьор? Виж се — косата ти е цялата в сено.

Хедър погледна отвисоко през рамото на съпруга си своята съперничка и този път си позволи да се засмее триумфиращо. Прегърна здраво шията на Брандън.

Брандън не занесе Хедър направо в стаята й, защото Луиза продължаваше да стои до стълбата и да ги гледа. Затова я занесе най-напред в своята стая. Настани я в удобно кресло и извика Мери да придружи господарката си до съседната стая и да й помогне да се съблече зад един параван. Докато тялото й беше така непривлекателно, Хедър предпочиташе да не му се показва гола. Щеше да изчака да си възвърне предишната стройност. Тогава щеше да излага драговолно тялото си на погледите му и на всичко, което можеше да последва…

Когато на другата заран лек ветрец раздвижи пердетата на леглото й, Хедър се събуди след неспокоен сън. Тъпата болка в гърба не беше преминала, усещаше се премазана, уморена, въпреки че беше спала поне осем часа.

Денят се точеше бавно. Последните гости, останали да пренощуват, си тръгнаха късно след обед, с изключение на госпожа Кларк, която щеше да остане няколко дена. Когато се стъмни, сервираха вечерята. Семейството и гостите хапнаха с огромно удоволствие рибена чорба, ново доказателство за изключителното кулинарно изкуство на „леля Рут“, а когато масата бе вече раздигната и всички минаха в гостната, Хедър реши да си легне по-рано. Цялата вечер й беше еднакво неудобно, на каквото и да седнеше, било то стол или кресло.

Когато Брандън я придружи нагоре по стълбата и я остави в стаята, Хедър освободи Мери и се съблече сама. Времето сякаш бе спряло. По-късно чу как Брандън се качва по стълбата и ходи из стаята си. След това настъпи тишина. Сигурно беше заспал. Най-сетне и тя успя да заспи, но не за дълго. Събуди се, защото болката се беше върнала, този път не тъпа, а остра и режеща. Тя попипа с ръка корема си и разбра, че за нея часът на изпитанието е настъпил.

Усети нов пристъп на болка. Всеки мускул на тялото я болеше и беше напрегнат. Когато пристъпът мина, тя се надигна с мъка от леглото, за да викне Мери и да я прати да доведе Хети. Запали свещта до леглото. На трепкащата светлина видя върху пеньоара си петно и отиде да вземе чист от скрина, но на половината път застина с разширени от ужас очи и с мъка си пое въздух.

Околоплодната вода се стичаше по бедрата й и сякаш никога нямаше да спре да избликва от нея. Стоеше, съвсем объркана, когато вратата към стаята на Брандън се отвори. Той влезе забързан, съвсем гол и тъкмо си намяташе пеньоара.

— Хедър, какво ти е? — попита загрижено. — Стори ми се, че чух… — Той млъкна. Погледът му падна върху измокрения й пеньоар. — Божичко, бебето е на път!

Тя го гледаше безпомощно, сякаш измокрените нощница и пеньоар бяха сега най-важното. Хедър почна да се съблича.

— Моля те, бъди така добър и ми дай друга нощница. Не мога да си легна отново така.

Той изтича до скрина и взе да рови като луд в чекмеджето, разбърка така хубаво подреденото бельо — част от него провисна през ръба на чекмеджето. Откри най-сетне с облекчение една нощница и й я донесе. Тя го погледна очакващо, но той не разбра какво иска.

— Ще бъдеш ли така добър да се обърнеш? — помоли тя.

— Какво? — попита той недоумяващо.

— Би ли се обърнал — повтори тя меко, но настойчиво.

— Е, слушай, достатъчно често съм те виждал гола, нали?…

После млъкна и се обърна. Разбра, че ще е безсмислено да спори сега с нея.

Стори му се, че чака цяла вечност.

— Госпожо — каза нетърпеливо, — би ли побързала, моля те. Така можеш да родиш детето там, където си застанала в момента и то ще е първият Бърмингам, роден на главата си.

Хедър се засмя и облече без помощ сухата нощница.

— Виж какво, мисля, че не мога да се съглася с теб…

— Хедър, за бога — помоли я той, — би ли престанала най-сетне да бърбориш и би ли навлякла по-скоро тази нощница!

— Но, Брандън, аз не бъбря, аз просто ти отговарям.

Тя приглади грижливо гънките на нощницата и се залови да връзва панделките на деколтето.

— Вече можеш да се обърнеш, ако искаш.

Той се завъртя на пета и я вдигна на ръце.

— О, Брандън — протестира тя, — трябва да забърша пода, целият е мокър.

— По дяволите мокрият под! — разсърди се той и я обгърна с две ръце. Постоя един миг нерешително насред стаята, хвърли поглед от леглото й към вратата и се реши — занесе я в своята спалня.

— Къде ме водиш? — попита тя. — Хети няма да ме намери. Ще обърне къщата да ме търси.

Той я сложи внимателно в средата на огромното легло.

— Тук! Този отговор достатъчен ли е? Искам моят син, или може би моята дъщеря, да се роди тук.

— Няма да е дъщеря, аз ще…

Нов напън я накара да стисне отчаяно устни.

— Ще събудя Хети — каза уплашено Брандън и изхвърча от стаята.

Старата негърка, която видя от стаята си, че прозорецът на Хедър свети, веднага схвана какво става и вече прекосяваше хола, напълно облечена.

— Тя вече ражда — извика Брандън като я видя, — побързай!

Хети поклати глава, забързана към голямата спалня.

— Не става толкова бързо, мастър Бран — каза тя. — Първескиня е, та ще трае повечко време, цели часове.

— Да, навярно, но тя има вече болки. Направи нещо!

— Мастър Бран, много съжалявам, но нищо не мога да направя. Тя трябва да има болки — отвърна старата. Наведе се смръщила вежди над превитата от болки Хедър и отметна нежно потните кичури от бледото й лице.

— Не се стискайте, детенце, пъшкайте колкото си щете, а като дойдат силните болки — крещете. Като попреминат, пак се отпуснете. Тепърва ще имате нужда от силите си.

Напънът бавно отзвуча и Хедър беше в състояние да се усмихне на Брандън, когато той пристъпи към леглото. Той седна на ръба и сложи ръка върху нейната. Беше навъсен, лицето му сякаш изведнъж се бе набраздило от бръчки.

— Казвали са ми, че всяка майка го изживява — измърмори тя утешително. — Така трябва и е съвсем нормално.

Хети събуди всички слуги, заповяда им да запалят всички печки и сложи големи казани с вода на кухненската печка. Донесоха чисти чаршафи и с помощта на Брандън, тя ги постла под Хедър.

Нямаше какво повече да се прави. Сега можеха само да чакат. Хети седна в едно кресло до леглото. С всеки нов напън Брандън ставаше все по-нервен.

— Хети, как мислиш, още колко ще продължи? — попита той плахо и избърса потта от челото си.

— Това никой не може да каже, мастър Бран — отвърна негърката. — Но ми се струва, че госпожа Хедър изглежда по-добре от вас. Защо не си налеете по-голяма глътка от онова, дето го пиете обикновено с такова удоволствие? То никому не вреди, а на вас сега май доста ще ви помогне.

Брандън наистина изпитваше огромна нужда от бренди, но искаше да остане тук и да успокоява жена си, доколкото му беше възможно.

Хедър се беше вкопчила в ръката на Брандън и явно беше щастлива, че той е до нея. Как можеше да я остави тъкмо сега, когато търпеше толкова силни болки при раждането на тяхното дете.

Болката отново дойде, стигна апогея си и отмина. Брандън бършеше потта от лицето на Хедър и я галеше по косата, по-блед и от нея. Хети се приближи към леглото, хвана го здраво за ръката и го накара да стане.

— Мастър Бран, най-добре ще е да помолите мастър Джеф да ви смеси питие. В момента не изглеждате твърде добре. — Тя го заведе до вратата, отвори я и го избута лекичко навън. — А сега идете и се напийте, мастър Бран. И най-добре ще е да се върнете, чак когато ви повикам. Не искам да ми припаднете, докато трябва да се грижа за господарката.

Вратата се затвори зад него. Брандън стоеше втренчен безпомощно в нея. Чувстваше се объркан, изоставен. Най-сетне слезе бавно по стълбата и отиде в кабинета си, където Джордж и брат му вече го чакаха. Джеф хвърли бърз поглед към него и побърза да отиде до шкафа с бутилките и да му приготви голяма чаша питие.

— Вземи, имаш вид на човек, който трябва да пийне.

Брандън едва забелязваше Джордж и брат си. Пресуши безмилостно чашата си на един дъх. Джеф кимна на Джордж. Слугата взе чашата на своя капитан, наля малко бренди и доста вода. Брандън изобщо не забеляза разликата. Той само се разхождаше неспокойно из стаята. Между Джеф и Джордж имаше негласно споразумение да разреждат, доколкото е възможно, питието на Брандън. Джеф гледаше как брат му пали една след друга от скъпите пури и веднага смачква поредната само след едно-две дръпвания. Сновеше като зашеметен из кабинета, без да обръща внимание какво става наоколо му. Изобщо не възприемаше присъствието на другите двама. Изглежда не съобразяваше какво върши. Час по час изтичваше в хола и поглеждаше към стълбището. После се връщаше и протягаше ръка за нова чаша бренди. Когато някоя от слугините се качваше или слизаше, веднага се втурваше към вратата и надничаше. Когато си наля собственоръчно един бърбън и го изпи до дъно, без да забележи разликата с изпитото досега разредено уиски, Джеф се увери напълно, че брат му е в състояние на умопомрачение.

— Брандън, вече си доста стар, за да се държиш както се държиш сега, или малката горе означава за тебе много повече, отколкото искаш да си признаеш. Та ти не си на себе си — пиеш моя бърбън, въпреки че не можеш да го понасяш. Как да го разбирам?

Брандън го замери с празната чаша.

— Идиот! Защо ме остави да си налея, като знаеш, че не го обичам?

Джеф се разсмя и смигна на Джордж. Слугата също се засмя и сви рамене. Джеф отиде до бюрото, поклати глава и се отпусна в едно кресло. След малко взе хартия и мастило, дръпна мастилницата към себе си и написа върху листа няколко числа. Когато се приближи с него към Брандън, беше широко ухилен. Смяташе, че има повод да е доволен и дори да се бъркаше където не му е работа, пак щеше да му е забавно.

— Слушай, Брандън, ако изчисленията ми са верни, излиза, че си се оженил за Хедър още първия ден след пристигането си в Лондон.

Джордж за малко не се задави с бирата си. Брандън вирна гневно брадичка, но не каза нито дума.

Горе в голямата спалня Хедър се гърчеше мълчаливо в родилни мъки. Поемаше си дълбоко дъх, когато пристъпът отминаваше, но облекчението идваше за кратко и болката я връхлиташе отново и отново. Тя се вкопчваше в ръката на слугинята и стискаше зъби, а Хети се опитваше да й вдъхне кураж.

— Главичката ей сега ще се подаде, госпожо Хедър. Още малко остана. А сега се понапънете, а така, точно така. И викайте, ако ви се вика. Много дълго мълчахте, детенце.

Силен вик на болка се изтръгна от Хедър, когато тялото й се изпъна от нова болка. Беше потискала желанието да извика, но сега, когато главичката на детето взе да си проправя път, не можа да се овладее и силно изкрещя. Долу в кабинета Брандън я чу и се отпусна, омаломощял в креслото. Беше втренчил пред себе си празен поглед и Джордж едва успя да хване чашата, която падна от ръката на господаря му. Слугата и по-малкият брат се изгледаха нерешително, защото и те бяха поразени от вика на младата майка.

След малко Хети отвори с широка усмивка на лъщящото от пот черно лице вратата на кабинета. Държеше в ръцете си най-малкия Бърмингам. Тя се приближи към Брандън, а другите двама мъже наблюдаваха почтително отдалече вързопчето в ръцете й.

— Момче е, мастър Бран, силно, хубаво, здраво момче. То иначе и не можеше да бъде.

— Господи! — измърмори Брандън, изтръгна се от вцепенението си и скочи, за да види червеното, сбръчкано личице на сина си. Грабна чашата си, пресуши я на един дъх и се озърна да разбере, дали има крайна нужда от още една глътка. Джеф и Джордж се приближиха предпазливо, за да се зарадват и те на детето и сияеха и двамата така, сякаш заслугата беше само тяхна. Изобщо бяха забравили за Брандън.

— Не прилича много на Брандън — каза Джеф.

Джордж хвърли бърз поглед от бащата към сина, но Хети се обади авторитетно:

— Мастър Брандън изглеждаше точно така, като се роди. И той беше много дълъг. Това бебе ще стане високо като татко си, повече от сигурна съм.

Брандън стана и погледна още веднъж, сякаш зашеметен, сина си. После излезе бързо от стаята и изтича по стълбата към голямата спалня. Хедър му се усмихна уморено, когато той се приближи към леглото и хвана ръката й.

— Видя ли го? — попита тя. — Много хубаво дете, нали?

Той кимна в знак на съгласие след първия въпрос, но що се отнася до втория, предпочете да не изказва засега мнението си.

— Ти как си? — попита той нежно.

— Уморена съм — отвърна тя с щастлива усмивка, — но се чувствам чудесно.

Той я целуна по челото.

— Благодаря ти за сина — измърмори тихо.

Тя пак се усмихна, затвори очи и задържа ръката му, притисната към гърдите.

— Следващият път ще ни се роди дъщеря — прошепна той, но Хедър вече спеше.

Брандън измъкна внимателно ръката си и излезе на пръсти от стаята.

Отново в кабинета, той застана до прозореца и погледна навън. Слънцето беше изгряло, започваше прекрасно утро, а той имаше чувството, че може да изтръгне дърво от корен, въпреки че не беше мигнал цяла нощ. Притегли си стол до прозореца, отвори го, седна и вдигна крака на перваза. Когато Хети отвори миг по-късно вратата, за да го попита нещо, го намери отпуснал глава на гърдите, дълбоко заспал.

— Горкият мастър — помисли си тя със смях, — сигурно е прекарал трудна нощ.

Чак късно следобед Брандън бе събуден от детски плач. Стана, качи се горе, отвори вратата на детската стая и свари Хети, наведена над люлката. Тя приказваше тихичко и с гальовни думи на бебето, но това не оказваше на малкото никакво въздействие. То продължаваше да крещи колкото му глас държи.

— Ей сега ще ти дадат да ядеш. Само минутка още, малък Бърмингам, няма дълго да чакаш — успокояваше го Хети.

Брандън вече изпитваше бащински интерес към сина си и беше горд, че това дете е негово. Той се приближи и застана с ръце на гърба. Наблюдаваше как старата негърка сменя пеленките на бебето. Малкото вдигаше коленца и крещеше високо със зачервено от гняв лице.

— Леле-мале, ама и ти ще си един инат! — измърмори многозначително Хети. — Гладно е горкото, хем много е гладно.

Преповитото дете явно се поуспокои. То премляскваше с устнички и отваряше устица като гладно малко птиче, издаваше от време на време жални звуци, които преминаваха в недоволен вик.

Брандън се засмя, а бебето продължи да издава тихи недоволни звуци.

— Ти си май доста нетърпеливо момченце — каза Хети, взе го на ръце и го притисна нежно към едрите си гърди. — Но мами е вече будна и веднага ще те заведем при нея.

Брандън прокара ръка по разрошената си от съня коса и последва слугинята в голямата спалня. Хедър вече седеше в леглото, косата й беше вчесана и вързана със синя панделка. Беше сложила чиста, дъхава нощница и беше безкрайно сладка. Щом видя Брандън, даде на Мери знак да излезе, подари на съпруга си сияйна усмивка и протегна ръце към сина си.

Брандън се приближи заедно с Хети до леглото и седна на ръба, когато Хедър пое нежно детето в ръце. Той видя, че тя леко се изчерви, когато отвори нощницата си. Разбра притеснението й при това ново, необичайно задължение на майчинството. Малкият не можа да хване пъпката, която се плъзна по бузката му, извърна главичка, за да намери извора и засмука толкова бързо, че Хедър се сви от болката. Брандън се засмя високо, а Хети тихичко, като видяха колко енергично суче малкият майчината гръд.

— Божке, малкият мастър е умрял от глад. Ще трябва да му намерим бързо биберон и да му го мажем с мед, та да се залъгва, докато на майка му отново й дойде млякото.

Малките сучещи устица будеха у Хедър странно, почти сладострастно чувство, от което тялото й тръпнеше. Тя гледаше нежно лакомия си син. Според нея той вече приличаше на баща си. Мека черна коса покриваше главичката му, а красивите тъмни вежди имаха същата смела извивка като тези на таткото. С майчинска гордост беше уверена, че синът й е изключително красиво бебе.

— Прекрасен е, нали, Брандън? — каза тя тихо и вдигна очи към него.

— О, да, наистина, миличко.

Той пъхна пръст в мъничкото юмруче, което веднага го стисна. Бебето беше хванало веднага пръста му и го държеше здраво. Брандън се усмихна радостно и отново се обърна към жена си. Погледът му потъна в тъмносините й очи. Със свободната си ръка я галеше по косата, чак до тила, а тя продължаваше да го гледа. Устните му намериха нейните и клепачите се спуснаха над тъмносините очи. Той усещаше как нейните устни треперят и се разтварят, как отвръщат, сладки и топли, на целувката му, а ръката му, допряна до нейните гърди, долавяше учестените удари на сърцето й. Целувката накара Хедър да се задъха. Обзе я сладка отмала. Тя се освободи от прегръдката му и се усмихна малко неуверено.

— Ще ме накараш да забравя за бебето — въздъхна тя, когато устните му се притиснаха към шията й. Хедър се опитваше отново да събере мислите си. — Как ще го кръстим?

Той се изправи и я погледна. След малко каза:

— Ако не възразяваш, бих искал да му дам името на мой добър приятел, който почина. Загина преди години при пожар в църквата. Беше французин, хугенот.

— Как се казваше приятелят ти?

— Борегар, Борегар Грант.

Тя повтори бавно името, после кимна.

— Хубаво име. Харесва ми. Борегар Грант Бърмингам, нека се казва така.

Брандън издърпа пръст от юмручето на сина си, отвори чекмедже на нощната масичка, извади дълга тясна кутийка и я подаде на Хедър.

— Това е моята благодарност за сина, който ми дари.

Той вдигна капака и тя видя очарована колието, което лежеше в кутията — два реда едри, матово блестящи перли с огромен, монтиран върху златен филигран рубин в средата.

— О, Брандън, прекрасно е — каза тя, затаила дъх.

Погледът му спря на шията й, на гърдите и гласът му прозвуча дрезгаво.

— Реших, че перлите подхождат повече от диаманти на прекрасната ти кожа.

Тя усещаше почти физически ласката на погледа му. Отново я обзе сладка отмала, пулсът й се учести и тя сведе очи.

— Ще отида да се преоблека — каза той и стана. — Сигурен съм, че Абигейл очаква с нетърпение да види сина ни.

Той извади дрехите си от гардероба, изгледа още веднъж Хедър с дълъг влюбен поглед и мина в съседната стая да се преоблече.

Малко по-късно се върна с Абигейл и Джеф, да се полюбуват на спящото бебе. Възрастната дама вдигна лорнета си и се вгледа в новороденото, после погледна Брандън и се засмя.

— Е, да, неизбежно е вече, очевидно и следваща генерация млади момичета ще се тълпи около един Бърмингам. Надявам се, че мъдро си предвидил да дариш света с достатъчно голям брой момчета, та да ощастливят всички момичета в околността. Няма да е добре, ако има само един екземпляр от сорта.

— Децата им може да станат и дузина — засмя се Джеф, — но се съмнявам дали тези двамата ще произвеждат само момчета.

Абигейл изгледа със задоволство Брандън.

— Ами да — каза тя, — ще бъде само справедливо, ако на двама ви се наложи един ден да пазите добродетелта на момиче. — Тя се засмя при тази мисъл. — Допускам, че ще полудееш от мъка, Брандън, като се видиш един божи ден принуден да позволиш на някой наперен ерген да се ожени за дъщеря ти.

Хедър улови бърз поглед на Брандън и се учуди, като го видя за пръв път силно да се изчервява. Джеф вътрешно се засмя, забелязал притеснението на брат си, но госпожа Кларк продължаваше да гледа бебето и не забелязваше какво става наоколо й. Пък и не подозираше колко близо е до истината.

— Подарихте на света едно прекрасно дете, миличка — каза тя на Хедър. — Трябва да бъдете много горда.

Хедър се усмихна признателно на старата дама и погледна мъжа си.

— Много ви благодаря, госпожо Кларк, аз наистина се гордея с него.

Синът му се роди и се развиваше великолепно, тъй че Брандън можеше да посвещава отново цялото си време на дъскорезницата.

Хедър остана в голямата спалня, твърдо решила да брани мястото си тук. „Само насила може да ме изпъди пак“ — мислеше си тя. С всеки изминат ден присъствието й в тази стая ставаше все по-естествено. Брандън откри най-напред четката и гребена й на тоалетната си масичка, после се появиха пудрата и парфюмът й. Все повече нейни рокли увисваха в гардероба до костюмите му, а когато бельото й зае място до неговото в скрина, почна да свиква, че трябва да бръкне под ризите с дантели, за да стигне до чорапите си. Често вземаше в ръка парфюмирана носна кърпичка, докато търсеше своя.

Поради сегашното състояние на Хедър той зае — надяваше се временно — нейната спалня. Копнееше за широкото си легло, защото това в нейната стая не беше предназначено за едър мъж като него. Или си удряше главата в таблата, или краката му стърчаха навън и той честичко и от все сърце ругаеше „проклетото легло“. Въпреки това все пропускаше удобния момент да напомни тактично за правата си и да заеме полагаемото му се място в широкото легло до съпругата си. Като я гледаше колко е крехка и как трудно свиква отново с ежедневието, разбираше, че ще мине още време, преди да може да я приближи като съпруг. Тя си възвърна напълно предишната фигура, но нито се канеше да напуска леглото му, нито му даваше да разбере, че може да дойде при нея. Не му оставаше друго, освен да свива с въздишка колене и да спи криво-ляво на тясното си ложе. Въпреки че прекарваше почти целия ден в дъскорезницата, успяваше да отдели време и за да прекара някой и друг час с жена си и сина. Ставаше заран много рано, но всеки път Хедър беше вече на крака и се грижеше за бебето, преповиваше го, къпеше го или го кърмеше. Той се радваше на майката и сина и му стана навик да ги погледа, преди да тръгне за работа. Нова и силна връзка се създаваше между тях в тези тихи сутрешни часове, които прекарваха насаме с детето си.

Към следващата част или към съдържанието

Катлийн Удиуиз Пламъкът и цветето (8)

Метаданни

Данни

Пламъкът и цветето

Информация

История

Сваляне / Връзки

Глава осма

Катлийн Удиуиз
Пламъкът и цветето (8)