Катлийн Удиуиз
Пламъкът и цветето (4)

Глава четвърта

Студена октомврийска буря беше освежила есенния въздух. Сега над Лондон се извисяваше чисто като стъкло синьо небе. Колелата на файтона трополяха по калдъръма в посока на пристанището. Хедър седеше мълчаливо на пейката, облегната на лейди Хемптън, която й говореше тихичко и нежно и ту отмяташе къдрица от челото й, ту потупваше успокоително ръката й. Възрастната дама беше толкова овладяна, че успяваше да прикрие собственото си напрежение, което нарастваше все повече с наближаването на раздялата. Хедър хвърляше от време на време тайничко поглед към стоическото, сякаш каменно лице на съпруга си, който не си даваше труда да води разговор с лорда, седнал до него.

Брандън седеше мълчаливо, поглеждаше от време на време към жена си, но веднага се взираше отново в далечината. Файтонът зави и сега пътуваше по тясна уличка до пристанището, където спря пред внушителна висока сграда, фирмата на фасадата гласеше „Чарлстън — внос и износ“. Капитан Бърмингам скочи от файтона и се обърна към младата си жена:

— Имаш малко време, за да се сбогуваш с приятелите си. Трябва да уредя тук някои неща с търговските агенти.

И той закрачи към къщата. Вятърът си играеше с тъмните му къдрици и с краищата на неговото жабо. Хедър го проследи с поглед докато се скри във входа, а после се хвърли разплакана на врата на лейди Хемптън. Очите на възрастната дама също бяха пълни със сълзи. Двете стояха, силно прегърнати — осиротялото момиче и бездетната стара жена. Лорд Хемптън също не можеше да сдържа повече чувствата си, но само високо се изкашля. Двете жени погледнаха към него. Лордът почака малко Хедър да си възвърне самообладанието, после хвана нежно ръката й.

— Трябва да се примириш, дете мое — каза той меко, — че има раздели, които са за цял живот. Кой знае дали пътищата ни ще се срещнат някога пак, дали ще прекараме отново заедно дълги часове. Пази се и бъди щастлива.

Хедър се хвърли на врата му и го целуна по бузата.

— Бихте ли дошли още веднъж тук, преди да потеглим? — помоли го тя настойчиво.

— Не, Хедър, не би било разумно и само ще подложи на изпитание търпението на твоя съпруг. Най-добре ще е да се сбогуваме тук и сега.

Хедър скри глава на рамото му.

— Толкова ще ми липсвате и двамата — каза тя сподавено и остави сълзите си да текат.

Лейди Хемптън я привлече с много обич в прегръдката си.

— Затова пък имаш вече съпруг, а след време ще дойде и детето, времето няма да ти стига да мислиш за нас, малка моя. Но някакъв вътрешен глас ми подсказва, че там далеч ще си по-щастлива с него, отколкото си била тук, а сега върви, дете мое, иди да потърсиш избухливия си съпруг и не забравяй, Хедър, че гняв и любов вървят често ръка за ръка.

Хедър с мъка се овладя. Сложи колебливо ръка върху дръжката на вратичката. Отвън долетя нетърпеливият глас на мъжа й, който разговаряше с подчинен. Знаеше, че той стои там и я чака. Като сдържаше с мъка сълзите си, тя вдигна полата на роклята, за да слезе, но Брандън вече бързаше към нея, за да й помогне. Погледите им се срещнаха и този път тя забеляза с благодарност, че той не се подиграва на сълзите й. Повдигна я внимателно от стъпалото и се обърна още веднъж, за да поеме от лорд Хемптън наметалото й и пакетче с прощалните подаръци, приготвено с любов от лейди Хемптън. Като се владееше с огромно усилие на волята, Хедър се отдалечи на няколко крачки от файтона, докато съпругът й разменяше още няколко думи на сбогуване със семейство Хемптън.

Малко по нататък беше закотвен „Бързоходен“, готов да приеме нов товар. На борда всеки си вършеше работата, а на кърмата стоеше мъж, който подканваше високо и с недвусмислени жестове моряците да се трудят още по-усърдно.

По кейовете цареше оживление и суетня. Стоки, бали и бъчви бяха струпани край каменните стени или ги пренасяха в трюмовете на корабите. Безброй шумове и миризми изпълваха въздуха. Още неизтрезнял от пийването предишната вечер, един моряк се беше облегнал на ъгъла, издокарани проститутки се разхождаха с надеждата да намерят клиент, та да си осигурят няколко шилинга и легло за през нощта. Стадо гладни плъхове се нахвърли върху куп отпадъци в една канавка и се пръсна с писукане, когато някой ги замерих камък.

При вида на тази пъстра картина на нищетата, Хедър си помисли ужасена, че е била някога готова да предпочете да остане без покрив на улицата и да роди кой знае къде незаконното си дете. Сега поне детето й щеше да расте в нормална обстановка. Това натежаваше срещу всичките й разсъждения, че ще бъде нежелана и нелюбима съпруга. Нали детето й щеше да има баща и дом.

Поривистият вятър носеше миризмите на водорасли и вода — стана й безмилостно ясно, че това е неизбежното начало на новия й живот. Трябваше да е готова за него, каквото и да е намислил съпругът й да прави с нея. Ще дойде, може би, време, когато тя вече няма да съжалява, че любовта не е играла в живота й никаква роля.

Хедър трепна уплашено, когато усети внезапно на гърба си ръката на своя съпруг. Беше се приближил нечуто към нея. Той усети как трепери тесният й гръб и сложи наметката на раменете й.

— Трябва да се качим на кораба — каза той тихо.

Подаде й ръка и я заведе в края на вълнолома, където малката лодка на „Бързоходен“ вече се полюшкваше върху вълните. Мъжът, който им протягаше ръце, за да им помогне да се качат, свали фуражката от главата и Хедър позна, смутена, Джордж, личния слуга на Брандън Бърмингам. Мъжът й се поклони дълбоко, а после се обърна към господаря си:

— Надявахме се да се върнете още вчера, капитане, за малко да дадем обява за издирване. Честна дума, вече бях готов да тичам из целия град и да викам високо името ви, защото се опасявах да не сте попаднали в ръцете на бандити. Големи грижи ни създадохте, капитане. — Той направи малка пауза и се обърна учтиво към Хедър: — Добър ден, госпожо. Бъдете добре дошла!

После нахлупи фуражката върху плешивата си глава и се залови да помага на капитана да сваля в лодката пакети и вързопи. Брандън скочи пръв в лодката, а после пренесе на ръце младата си жена. Настаниха я на защитено от вятъра място. Джордж пое кормилото и почна да дава на висок глас команди на моряците:

— Ейрук! — извика той. — Хайде, момчета, налегни греблата. Греби, греби, давай, давай и дръж посоката! Доста е ветровито за госпожата, та ще побързаме. Ейрук, момчета, по-бързо, по-бързо!

Лодката се плъзна покрай щевена на огромен търговски кораб към пристанището и все по-навътре, към „Бързоходен“. Подухваше лек бриз. По вълничките затанцуваха бели корони от пяна, а от студените пръски Хедър премръзна до мозъка на костите. Тя се загърна по-плътно с наметалото на Брандън, но това не помогна кой знае колко. Стихията правеше всичко възможно, за да й създава неприятности. Лодката ту се издигаше върху гребените на вълните, ту потъваше. От необичайното движение нагоре и надолу на Хедър й прилоша. Погледна плахо към съпруга си, който седеше с лице към вятъра и с явно удоволствие се излагаше на пръските, заливащи носа. Хвана се инстинктивно за шията.

„Ако се оставя сега да ми прилошее, ако позволя да разберат колко ми е зле, ще се презирам до края на живота си“ — разсъждаваше тя, твърдо решена да не се поддава на засилващото се желание да повърне.

Стисна длани, докато нежните кокалчета не побеляха, но лицето й придобиваше постепенно зеленикав цвят. Вече почти беше спечелила битката, но когато допусна грешка и малко преди да стигнат „Бързоходен“ погледна към върха на мачтата, която се олюляваше сякаш безсмислено напред-назад, не можа да сподави тих стон. Брандън я погледна уплашен. Веднага разбра какво става, прегърна я и й държа главата, докато тя повръщаше.

Срамът й беше неописуем. Не смееше да вдигне очи. Брандън намокри голяма носна кърпа, изви я и я сложи на челото й.

— По-добре ли си? — попита загрижено.

Хедър кимна безсилно. Лодката вече почти не се люлееше, защото вече бяха откъм подветрената страна на „Бързоходен“.

Хвърлиха нагоре въже и въжена стълба, на кораба ги хванаха и закрепиха. Брандън стъпи на стълбата и се усмихна на Хедър.

— Хайде, ma petite, ще ти помогна да се качиш.

Той обгърна кръста й с ръка и изнесе лекото й тяло на палубата. Там я сложи внимателно на крака, а после насочи вниманието си към екипажа. Това позволи на Хедър да се поогледа. Стоеше посред навити или опнати въжета и какъв ли не още такелаж. Над всичко това в тъмното небе се извисяваше гигантската мачта. От вътрешността на кораба долитаха многогласен смях, викове и песни. От шумовете и движението корабът беше заприличал на живо същество.

— Трябва да сложиш друга дреха, Хедър. Бях ти купил някои неща, преди да установя, че си избягала. Те са долу в кабината ми. Надявам се, знаеш пътя — добави иронично той с леко вдигнати вежди.

Тя се изчерви силно и погледна колебливо към стълбата, която водеше в трюма.

— Чудесно — засмя се той, — ориентираш се, както виждам. Ще намериш роклите в моя сандък. Хайде върви, идвам след малко.

Тя тръгна покорно към вратата. Преди да я отвори, хвърли още един поглед назад и видя мъжа си вече в задълбочен разговор с Джордж. Сякаш изобщо забравил за присъствието й.

Кабината си беше такава, каквато се бе запазила в спомена й, странно подредена и някак уютна, макар и съвсем малка, за да не отнема от скъпоценното място за товарите. Вътре цареше полумрак и само през предния илюминатор проникваше малко светлина. Преди да се приближи към големия сандък, тя запали една от свещите на масата и окачи наметалото на мъжа си на една кука на вратата. После коленичи на килима пред сандъка и вдигна капака.

Не можа да потисне лек вик на изненада, когато видя най-отгоре бежовата рокля, сгъната грижливо. Овладяха я спомени. Отново се върна към Уилям Кърт и нощта, прекарана в тази кабина.

Обърна се разтреперана и погледна към леглото, в което беше загубила девствеността си. Спомни си напразните си опити да се съпротивлява, видя отново страстните, неумолими устни, притиснати към кожата й, силните крайници, които сломиха съпротивата й. Плъзна неволно ръка по леко закръгленото си тяло, а лицето й пламна.

Подскочи, ужасена, когато вратата зад нея се отвори и Брандън влезе. Отметна припряно бежовата рокля и издърпа яркочервената кадифена, която лежеше под нея. Беше с дълбоко деколте и дълги тесни ръкави, украсени на китките с нежна дантела. Беше изключително елегантна рокля за зряла жена, а не за неоправно младо момиче. Докато Брандън сваляше връхната си дреха, за да я захвърли небрежно на леглото, тя се залови да разкопчава с несигурни пръсти роклята си, за да я съблече внимателно и да я сгъне в сандъка.

— Съвсем близо до кея — каза съпругът й зад нея, — има кръчма, която е същевременно и хан. Предполагам, че там ще се чувстваш по-удобно от тук.

Тя смръщи учудено чело и го погледна уплашено. Той беше навлякъл чиста риза и по-удобен панталон и вече седеше до бюрото си, без изобщо да й обръща внимание. Със същата непринуденост, с която я отстраняваше от обкръжението си, я пъдеше и от обсега на вниманието си. Дали не се канеше изобщо да я остави тук, когато поеме в открито море? Кой можеше да я увери, че не е така?

— Аз съм свикнала с неудобства — отвърна тя тихо, — и ако нямаш нищо против, бих предпочела да остана тук. Няма защо да ме водиш в странноприемница.

Той й хвърли бърз поглед.

— Трябва да разбереш, мила — засмя се недружелюбно той, — че тук аз вземам решенията. Намирам, че странноприемницата ще е по-подходяща за теб.

Тя се вцепени от ужас.

„Това ли ще е съдбата ми?“ — помисли си отчаяна. Да дам живот на детето си, изоставена на това пристанище, на произвола на хора, които познават само мръсотията и порока. Да, синът ми ще има име, но ще живее без дом и семейство. И тя се извърна, разтреперана.

Този човек не знаеше ли милост? Ако иска да я накара да го моли, тя е готова да падне на колене, само и само детето й да расне в сигурност. Но той изглежда изобщо не го желаеше. Със студено сърце беше взел решение, а сега я поставяше пред свършен факт. Изпращаше я, значи, в някаква пристанищна странноприемница.

За да надвие страховете си и за да се разсее, тя облече червената рокля и се приближи към него. Той вдигна поглед. Странен израз се появи на лицето му. Тъмночервената рокля правеше очите й по-тъмни, сега бяха почти като вечерно небе, а безукорната й кожа се открояваше, ослепително бяла, до червеното кадифе. Дълбокото деколте откриваше нежните й гърди, покрити оставаха само розовите пъпки.

Засрамена и всъщност разтреперана от страх, защото не знаеше как ще реагира той на молбата й, Хедър се обърна с гръб към него каза:

— Не мога да я закопчая сама, бъди така добър, помогни ми, моля те.

Усети пръстите му върху кожата на гърба си, наведе глава напред и едва се осмеляваше да диша, докато той закопча роклята догоре. После се дръпна облекчено на една крачка и погледна през рамо, за да види дали е ядосан. Той вече седеше пак до писалището, наведен над книжата, а изразът на лицето му беше станал още по-мрачен.

Движеше се колкото може по-безшумно из тясното пространство и събираше нещата, които щяха да й трябват в странноприемницата. Окачи връхната му дреха на една кука, въведе малко ред, все с грижата да не му пречи с тихата си шетня. Той изглеждаше потънал в книгите и книжата си и не й обръщаше внимание.

Времето течеше бавно. Дълбоката тишина бе нарушена само веднъж, когато Джордж влезе да сервира чая. Направи го мълчаливо и побърза да излезе от каютата. Тя седеше, почти неподвижна, вслушваше се в лекото поскърцване на въжетата и в силните удари на сърцето си.

Беше вече близо десет, когато Брандън отмести най-сетне книжата, облегна се в креслото и хвърли поглед към нея. Очите му се плъзнаха по деколтето и той свъси мрачно вежди.

— Ще направиш добре, ако си сложиш моето наметало, преди да тръгнем за странноприемницата — каза той рязко. — Нямам желание да бъда спрян от някой сутеньор, който ще реши, че можеш да му донесеш добра печалба.

Кръвта нахлу в лицето й. Сведе очи, но веднага се подчини и свали наметалото от окачалката.

Няколко минути по-късно отново седяха в малката лодка. Джордж, който ги беше чакал и този път, сега подреждаше нещата й под пейката на гребците. Той зае мястото си на кормчия и заповяда на моряците да гребат. В пристанището ги следваше отблизо, като се озърташе да види дали някоя подозрителна личност не се промъква подире им.

Стигнаха без премеждия до странноприемницата. Когато отвориха вратата, посрещна ги тъжна песен. Един моряк пееше и макар да беше дребен и слаб, гласът му беше силен, изпълващ помещението баритон, изненадващо мощен и чист. Край него бяха насядали мъже, пиеха ракия и слушаха като омагьосани меланхоличните куплети. В камината пращеше огън. Миризмата на печено изпълваше помещението и събуди апетита й. Тя затвори очи и се опита да забрави, че е гладна.

Брандън даде разпореждания на Джордж и той отиде при кръчмаря, да му зададе няколко въпроса. Хедър последва мъжа си до една ъглова маса. Отпусна се на стола, който той й предложи, а след малко им донесоха ядене и вино.

Тя не обръщаше внимание на гладните погледи на мъжете наоколо, не разбра също, че наметалото се е свлякло от раменете й. Вниманието й беше раздвоено между чудесното печено и моряшката песен, която пееше сега мъжът с хубавия глас. Стресна се, когато мъжът й се наведе към нея. Той придърпа отново наметалото върху раменете й, а тя се изчерви, когато погледите им се срещнаха.

— Купих ти тази рокля, мила, за да й се любувам у дома — каза той спокойно. — Нито за миг не ми е минавало през ума хубавите ти гърди да радват погледите на други мъже. Сега само тревожиш тези тук.

Хедър се зави по-плътно с наметалото и се огледа плахо. Мъжът й беше прав, беше станала център на внимание. Дори певецът бе млъкнал и я гледаше очарован. След кратка пауза на мълчаливо възхищение, подхвана с пълен глас нова песен:

„Тъжна като нощта е косата на най-хубавата девойка.

Небето я е създало, за да й се радвам.

Колко светли са очите й, колко нежна ръката.

Как обичам тревата, по която тя стъпва.

Обичам възлюбената си сутрин и вечер.

Обичам земята, по която върви.

Безкрайна като небето, дълбока като морето е моята любов.

Колко празен и тъжен щеше да е без нея светът!“.

Хедър погледна смутено мъжа си и разбра, че песента на моряка явно го е объркала. Беше забил поглед в чинията си, сякаш го интересуваше само храната, но на бузата му потрепваше мускулът, вещаещ гняв. Вече познаваше този признак и седеше, тиха като мишле, за да не удвои припламващия му гняв.

След вечерята ханджията им показа стаята, която Джордж беше запазил. Слугата качи горе вързопите и пакетите и се оттегли заедно с господаря си. Хедър не се съмняваше нито за миг, че Брандън веднага ще ги последва и тя повече няма да го види. Но той се беше отпуснал на един стол и като че ли не бързаше. Тя събра кураж, приближи се към него и го помоли пак да й помогне — този път да разкопчае роклята си. Той го направи без дума да каже. Тя почна да се приготвя за сън, сякаш очакваше той да остане. Отпусна дългата си коса и прокара през нея пръсти, за да я приглади, понеже нямаше нито гребен, нито четка. Знаеше, че мъжът й я наблюдава, когато хвърли роклята и ризата, сложи ги на един стол и облече нощницата — подарък от лейди Хемптън.

Нощницата беше от бяла батиста с дантела отпред и кръгло, много дълбоко деколте. През дантелата беше промушена тясна панделка, придържаща нощницата на гърдите. Ръкавите бяха широки и дълги, и те поръбени на китките с дантела. Макар да не беше прозрачна като нощницата й на младоженка, и тази беше създадена да радва очите на мъж. Когато Хедър се накани да си ляга, Брандън изрече неочаквано гневно проклятие. Хедър го погледна ужасена. Но той беше вече на път към вратата.

— Ще се върна след час или два — изръмжа той сърдито, преди да излезе.

Хедър се отпусна разплакана на пода, ридания разтърсваха тялото й.

— Той излъга — шепнеше тя отчаяно, — той никога няма да се върне.

Времето се влачеше бавно, всяка минута беше като вечност. Тя се разхождаше неспокойно из стаята и си мислеше какво ли ще трябва да прави утре и къде ще е най-добре да отиде. Невъзможно беше да се върне при роднините си и да изложи детето на безсърдечността на лелята, невъзможно беше и да се обърне към семейство Хемптън. Беше твърде горда, за да продължи да ги занимава с проблемите си. Дали не можеше да стане слугиня в тази странноприемница? Още утре ще попита, но тази нощ искаше да се опита да поспи.

Духна свещта и си легна. Но колкото и да се мъчеше да не мисли за грижите си, сънят не идваше и нощта се точеше безкрайна. Струваше й се, че е минала цяла вечност, когато часовникът на църквата удари един. Тя скочи с вик на ужас, изтича към отворения прозорец и го затвори. Опря чело на стъклото и тесните й рамене се затресоха от отчаян плач. Страхът й се превърна в дива паника, когато чу пред вратата гласовете на двама мъже. А когато вратата се открехна, тя загуби ума и дума в очакване на най-лошото. Но в светлината на свещта, която гореше в коридора, тя видя в рамката на вратата Джордж и широкоплещестата фигура на мъжа си.

— Ти се върна! — прошепна тя тихо и невярващо.

Той се обърна с лице към нея, преди да затвори вратата и в стаята отново да се възцари мрак.

— Защо не си легнала още? — попита той недоволно, докато палеше свещта, сложена на една масичка. — Да не си болна?

Тя пристъпи от сянката в осветения от свещта кръг и той видя сълзите в очите й.

— Помислих, че си ме изоставил — промълви тя.

Той я гледа един миг учудено, после по лицето му премина мила усмивка и той я привлече към себе си.

— И ти се уплаши?

Тя кимна безпомощно и се опита да потисне риданията си. С почти нежен жест той отметна косата от лицето й и я целуна по челото, за да я успокои.

— Ти изобщо не си оставала сама, ma petite. Джордж беше през цялото време пред вратата да те пази. Чак сега отиде да дремне. Нима ме мислиш за нехранимайко, способен да те остави без закрила?

— Не знаех какво да мисля — прошепна тя, — толкова ме беше страх, че повече няма да се върнеш.

— За бога, та това наистина не е комплимент за мен, както впрочем и за теб. Никога не бих изоставил една дама без закрила на подобно място. И най-малко собствената си жена, бременна с моето дете. Но ако това ще те успокои, няма да те оставям вече никога сама, през цялото време, което ще прекараме тук.

Тя го погледна и съзря в очите му само сърдечност и топлота.

— О не, не е необходимо — пошушна тя. — Ако го зная, вече няма да ме е страх.

Той повдигна брадичката й към себе си.

— Хайде да си лягаме — каза тихо. — Денят беше дълъг за мен, капнал съм от умора.

Тя избърса сълзите и се пъхна в леглото, сложено точно до вратата. Сега го наблюдаваше как развързва вързопче, което Джордж беше донесъл с останалия им багаж. Широко отвори очи от учудване, когато извади от калъфа пистолетите, които тя вече познаваше. Той се приближи към леглото, седна на ръба и зареди един от пистолетите.

— Боиш се от неприятности? — попита тя и се надигна в леглото.

— Просто предпазна мярка — погледна я той с усмивка. — Свикнал съм да я вземам, когато не съм съвсем сигурен в обкръжението си. Но ти няма защо да се тревожиш, скъпа.

Тя го гледаше любопитно как зарежда пистолета и си спомняше отчаянието си, когато се бе опитала безуспешно да проумее механизма на това оръжие.

Брандън се засмя тихо, когато забеляза интереса й.

— Искаш ли да разбереш как се зарежда? — попита усмихнат. — Но нали се оправяш чудесно с тях, дори да са празни. Джордж не беше на себе си от яд, когато разбра, че си го надхитрила. Обстоятелството, че едно слабо малко женче го е накарало да трепери с помощта на незаредено оръжие, ужасно нарани гордостта му. Известно време след бягството ти беше станал направо непоносим за околните. Впрочем аз също — добави той мрачно, като си спомни как беше обсипал слугата си с ругатни, когато се върна на „Бързоходен“ и не намери момичето. Настроението му се влоши още повече, когато разбра, че е изчезнало, без да остави и най-слаба следа.

— Ех, това е вече забравено — каза той. — Ако искаш, ще те науча как се зарежда пистолет. — Погледна я в очите и предупреди: — Само не си въобразявай, че би могла да насочиш оръжието срещу мен, както го направи с клетия Джордж. Аз не съм Джордж и преди да избягаш втори път, би трябвало да ме убиеш. Не смятам, че убийството на мъж е нещо, което ти приляга — засмя се той тихо, — но ще съм по-сигурен, ако държа занапред пистолетите по-далеч от теб.

Хедър само преглътна. Изгледа го мълчаливо с широко отворени очи. Вярваше на всяка негова дума. Не беше мъж, отправящ празни закани.

Двамата седяха съвсем близо един до друг на ръба на леглото. Телата им се докосваха. Той беше протегнал ръка зад гърба й и тя лежеше върху гънка на нощницата. Тя наведе плахо очи и закри колене с полите на дрехата, защото видя, че краката й са почти голи.

— Може ли да се опитам да заредя този? — попита тя и докосна предпазливо пистолета, който той държеше в другата си ръка.

— Щом искаш — отговори той и й го подаде.

Оръжието не беше леко, но тя насипа сръчно, следвайки указанията на Брандън, барут от кесията, натъпка къс хартия, както току-що го бе видяла да прави, сложи куршум в цевта.

— Бързо възприемаш, малката — одобри той и взе пистолета от ръката й. — Дали пък няма да излезе от тебе някой ден втора Моли Питчър?

Тя смръщи чело и го погледна въпросително.

— Коя е тя, Брандън? — попита, без да осъзнава, че е произнесла за пръв път малкото му име.

Той се засмя и погали сякаш разсеяно копринените й дрипи.

— Една жена, която е носела по време на американската война вода на огневата линия, често е участвала и в сраженията и е помогнала да се удържи срещу англичаните фронта при Мантмаут.

— Но нали и ти си англичанин, Брандън? — попита тя и го изгледа учудено.

— Положително не, госпожо! — засмя се той. — Аз съм американец. Наистина семейството ми произхожда от тук. Но още дълго преди да умрат, родителите ми решиха да приемат американско поданство. Баща ми подпомагаше борбата срещу метрополията, както впрочем и аз, още като момче. Ще се наложи да свикнеш с мисълта, че там, където отиваме, твоята любима Англия не е никак обичана.

— Но нали търгуваш с нас? — възрази тя. — Идваш с кораба си тук и сключваш сделки със същите хора, срещу които някога си се борил.

— Аз съм търговец — сви той рамене. — Продавам на англичаните памук и други стоки, за да печеля, а те ми продават онова, от което се нуждаят моите хора там. Нямам политически предубеждения, когато става дума за сделки и пари. Освен това правя услуга на страната си, като доставям стоки, търсени в Америка.

— Всяка година ли идваш тук?

— Да, през последните няколко години идвах тук най-редовно, но това ще е последното ми пътуване. Имам плантация, която трябва да поема. Това е сериозен дълг, който не мога да занемаря. Освен това трябва да свърша, преди да се прибера, още една работа. Искам да продам „Бързоходен“, веднага щом пристигнем в Америка.

Хедър се почувствува успокоена при мисълта, че той вече няма да кръстосва моретата, че ще заживее уседнал живот, за да бъде баща на детето си. Кой знае, може би щеше дори да й позволи, поне за пред хората, да заеме мястото на съпруга в неговия дом. Такава перспектива я накара да се почувствува щастлива и тя за малко не се облегна на рамото му. Но мъчителни съмнения бързо отпъдиха подобна мечта.

— И аз ли ще живея в твоята плантация? — поиска да разбере.

— Естествено — отвърна той, учуден от въпроса й. — А ти какво си представяше?

Тя сви рамене и каза плахо:

— Ами и аз не зная, ти нали нищо не спомена.

— В такъв случай вече го знаеш — засмя се той. — А сега бъди добро дете, бързо си лягай и заспивай най-сетне. Това среднощно бъбрене умори и мен.

Тя се пъхна в леглото, а той почна да се съблича.

— Я мини по-добре откъм прозореца — каза той. — Предпочитам аз да спя до вратата.

Тя се отърколи на другата страна на леглото, но не посмя да поставя въпроси. Разбираше все пак, че той очаква нещо лошо.

Той духна свещта и легна до нея. Долу на двора един мъждив фенер се олюляваше на нощния вятър, хвърляше трепкаща светлина и осветяваше слабо стаята. Хедър скоро потъна в сън без сънища.

 

 

Изплува от дълбочините на съня с чувство на див ужас и в първия миг не разбра къде е. Една ръка притискаше устните й, задушаваше нейния вик. Отвори очи и сграбчи тази ръка. После видя лицето на мъжа си близо до своето и се отпусна, малко поуспокоена, върху възглавниците. Но продължи да го гледа с широко отворени питащи очи.

— Тихо! — прошепна й той почти нечуто. — Не мърдай! Нито звук! Преструвай се на заспала!

Тя кимна. Той свали ръка от устата й и легна плътно до нея. Дишаше спокойно, сякаш беше дълбоко заспал. Зад вратата се чуваха приглушени гласове и как нещо дращи дървото и пробива с бургия желязната обкова на вратата. Дръжката на вратата бавно се повдигаше и Хедър едва успя да сподави новия пристъп на ужасен страх.

Тънък лъч светлина проникна откъм вратата и стана най-широк, когато някой я отвори. Тя видя през полуспуснати клепачи как в рамката се появи глава. Чу шепнене.

— Ония къртят, влизай.

Два тъмни силуета се вмъкнаха в стаята и затвориха след себе си вратата. Хедър стисна зъби, когато двамата мъже се промъкнаха навътре и едва не изкрещя, когато една дъска изскърца под стъпките им. Чу се ядосан глас.

— Ако го събудиш, глупако, няма да докопаме малката. Предпочитам да си нямам работа с тоя тип.

— Тя е оттатък, от другата страна на леглото — прошепна другият малко по-високо.

— Шъът! — изсъска първият. — Дръж си устата, не съм сляп.

Бяха стигнали до таблата на кревата, когато Брандън вдигна изведнъж и двата пистолета изпод завивката и седна.

— Стойте и не мърдайте! — заповяда той късо. — Да не ви надупча задниците с олово!

Двамата застинаха като вцепенени.

— Хедър, запали свещта, та да видим лицата на нощните си посетители — каза Брандън.

Тя запали с треперещи ръце свещта на масичката до леглото. Пламъкът озари стаята с мека светлина и на трепкащите й лъчи те познаха двамата мъже. По време на вечерята, те седяха срещу тях и се държаха особено предизвикателно.

— Ама нямахме нищо лошо на ум — захленчи единият. — Нямаше да сторим на момичето нищо лошо.

Другият беше очевидно по-голям реалист.

— Предлагаме ви за нея добри пари, капитане. Тя може да ни донесе повече злато, отколкото тежи. Познавам един херцог, готов да плати в брой. Не му пука даже, че не е девствена. — Воднистите му очи оглеждаха безсрамно Хедър. Той се хилеше грозно, оголвайки два реда развалени зъби.

— За тая може да се вземе добра цена, капитане. В края на краищата можем да разделим сумата на три.

Хедър се притисна разтреперана към мъжа си и притегли одеялото до брадичката си. Неописуем ужас я обзе при мисълта какво можеше да стане, ако двамата мъже бяха успели в намеренията си. Преди да я представят на прословутия херцог, положително щяха да я изнасилят и двамата и то неведнъж. Не бяха по-различни от Уилям Кърт, който също беше намислил да печели от тялото й, но поиска да задоволи преди това собствените си ниски страсти.

Брандън се изсмя злобно, изправи се и застана срещу двамата. Изобщо не го интересуваше, че е съвсем гол. Държеше двата пистолета в ръце и ги размахваше по начин, който явно притесняваше двамата влезли с взлом мъже.

Хедър усети как кръвта й се качва в лицето. Да бъде сама с голия Брандън беше едно, но да го гледа гол пред чужди хора — съвсем друго. Присъствието на тези две отрепки я накара да настръхне от ужас.

— Трябва да ви разочаровам, господа — каза той бавно. — Това момиче е бременно с моето дете, а пък аз съм ужасен егоист.

— Абе няма значение, капитане — прекъсна го единият нехранимайко. — Нашият херцог е готов да яхне такава хубавица, та ако ще и в деветия месец да е. Хич даже няма да му попречи. Пък като му дойде времето, ще я остави няколко часа на мира да си роди копелето и пак ще я възседне. Нали ти казах — ще плати добре. Хайде, готови сме да ви дадем не една трета, а половината и ще се погрижим да си намерите друга курва да ви топли леглото.

Очите на Брандън станаха леденостудени. Кокалчетата на ръцете му бяха побелели, толкова напрегнато стискаше пистолетите. Мускулът на бузата му почна да трепери.

— Тук смърди — каза той бавно, — я идете до прозореца, вагабонти недни, и го отворете, ама бързо и много широко, че за нищо не гарантирам.

Двамата мъже побързаха да се подчинят и отново се обърнаха, ухилени, към противника си.

— А сега, мили мои, ви дължа още едно обяснение, преди да сте поели по обратния път — каза Брандън бавно и натъртено, почти любезно. После гласът му се извиси с вече неприкриван гняв, натъртвайки всяка дума: — Това момиче е моя съпруга, бременна с моето дете! — кресна той.

Тези думи накараха очевидно от мътните мозъци на двамата мръсници да се изпари всяка надежда за добра сделка. Очите им се разшириха от страх. Стояха, зяпнали, а по челата им избиха капчици пот. Най-сетне осъзнаха, че са в смъртна опасност.

— Ама капитане, вие… ама то ние… — И двамата пелтечеха в желанието да се оправдаят. Най-сетне единият си върна дар слово: — Ама отде да знаем, бе капитане, ам че то нормална жена не е толко готина в леглото. Искам да кажа, сър…

— А сега вън! — изкрещя Брандън. — И то веднага, докато още знам какво правя.

Двамата тръгнаха към вратата, но Брандън им препречи пътя със злобна усмивка.

— А не, милички, на вас ви приляга да излезете през прозореца.

Те спряха, задърпаха се ужасени, и захленчиха един през друг.

— Ама как така, капитане, невъзможно е, толкова е високо! Или искаш да си натрошим кокалите? Да ни убиете ли искате, капитане?

Пистолетите бяха насочени към тях и двамата заотстъпваха предпазливо. Трябваше да побързат. Страхът за животеца надви страха от падането. Първият скочи. Чу се как се стовари върху калдъръма и почна високо да псува и да стене.

— Строшил съм си и двата крака, проклето животно. Свиня си ти, а не капитан! — крещеше той отдолу.

По-хилавият се озърна през рамо, но жестовете на Брандън не предричаха нищо добро и той последва неохотно приятеля си. След като и той се озова долу, последва поток от крясъци, псувни и люти клетви. Брандън затвори невъзмутимо прозореца и залости отново вратата. Врявата отвън постепенно утихна, двамата бяха изкуцукали по-надалеч.

Брандън се пъхна със смях в леглото до Хедър, която седеше в средата и го гледаше с широко отворени очи. Той й се усмихна.

— Бих искал да зная какво е станало с втория. Той най-високо крещеше, нали, котенце?

Тя го погледна в очите, кимна, а после звънкият й смях огласи стаята.

— Прав си, прав си — смееше се тя, — и мисля, че трябва да се чувствам почти поласкана заради цената, която можех да получа.

Той я изгледа за миг със странен израз, заслушан в звънкия й глас, сякаш попиваше нейния безгрижен, весел смях.

Погледът му се плъзна по меките й гърди, които се подаваха, закръглени и примамливи от деколтето на нощницата, проследи падащите гънки на дрехата, които повече подчертаваха извивките на тялото й, отколкото го прикриваха. Капчици пот покриха челото му, усети как желанието му напира все по-неудържимо. Обърна се рязко, неспособен да потисне желанието да я уязви.

— Като се има предвид колко тежиш, нямаше да е много — каза той грубо, преди да угаси свещта. После продължи в тъмното: — Ако бяха предложили повече, сумата можеше и да ме съблазни.

Смаяна от такава внезапна смяна на настроението, Хедър се зарови плашливо във възглавниците. Не разбираше какво е сторила или казала, което да му даде повод за толкова жестока забележка. Беше непредсказуем, можеше ли изобщо някога да го разбере? Веднъж беше мил, дори нежен, както преди малко, друг път суровостта и жестокостта му я лишаваха от дар слово.

 

 

Когато Хедър се събуди на другата заран, леглото на Брандън беше празно. Тя стана и се изми. Когато почна да се облича, трябваше да остави червената рокля незакопчана отзад, защото не можеше да стигне сама гърба си. После намери кураж да се порови в багажа на Брандън, докато намери четка. Макар да се питаше притеснена какво ли ще последва, ако я използва, наложи си да бъде по-смела, защото косата й беше ужасно чорлава и трябваше да се среши. Освен това можеше да побърза, та той нищо да не забележи. Залови се да четка усилено разкошната си коса, но преди да е довършила прическата си, Брандън беше вече в стаята. Тя направи неопределен жест с четката в ръка и страх в сините очи. Веднага разбра, че е в лошо настроение и денят едва ли е подходящ за подвизи като този да използва четката му.

— Много се извинявам — каза тя, — но нямам четка. Леля ми прибра всичко, което ми принадлежеше.

— След като вече си я извадила без позволение, можеш спокойно да продължиш да я използваш — каза той недоволно.

Тя отстъпи предпазливо назад и се обърна, за да довърши прическата си. Погледна плахо през рамо да види дали той продължава да стои до прозореца, но веднага сведе очи, защото видя, че той внимателно я наблюдава. Разтрепери се и сега й беше почти невъзможно да забоде с несигурни пръсти къдриците си. Започваше отново и отново, докато най-сетне остана доволна от резултата на усилията си. През цялото време усещаше зелените му очи устремени към нея. Най-сетне привърши сложното построение, разкошните къдрици бяха покорени и падаха чак до раменете й.

— Следобед ще те заведа при една шивачка — каза безизразно Брандън, обърна се и се загледа през прозореца. — Имаш нужда от няколко по-прилични рокли от тази, която носиш.

Вниманието му беше съсредоточено върху онова, което виждаше през прозореца и тя забеляза, че потънал в мрачни мисли, той беше смръщил вежди. Отвън долиташе крясъкът на просяците, колела трополяха по паважа, всички улични шумове се смесваха в едно.

Тя седна търпеливо на крайчеца на леглото и зачака нейният мъж да й нареди какво да прави. Очакването трая половин вечност. Гърбът я заболя и тя облегна уморено глава на таблата на кревата. Освен това и червата й куркаха. Брандън най-сетне се обърна и тя с облекчение се изправи, при което роклята се свлече от раменете й.

— Да не би да се каниш да слезеш долу в този вид, или ще имаш добрината да се приближиш, за да ти закопчая роклята? Ако искаш да получиш и нещо за ядене — поразмърдай се!

Тя побърза да изпълни заповедта му, прехапа устна и не възрази нищо, нищо не му обясни. Когато слязоха, Джордж беше вече там.

— Здравейте, госпожо — каза той и й подаде стол, а после заговори нещо тихичко на Брандън.

Малко по-късно бързо си отиде. Хедър гледаше подире му и се питаше на колко ли мъже е разказал Джордж за предишното й пребиваване на кораба. Ползваше се явно с доверието на своя капитан.

Изразът, с който гледаше подир Джордж не се изплъзна на вниманието на Брандън.

— Не си прави грижи заради Джордж. Той е изключително дискретен и освен това трябва да се задоволиш с мисълта, че той вече знае, че не си била уличница. Много съжалява за неприятностите, които ти е причинил със заблуждението си. И макар че едва ли ще се съгласиш с мене, той съвсем не е глупав. Когато сваляше чаршафите от леглото ми, видя петната кръв, оставени по тях от загубената ти девственост. Направи си, естествено, заключенията.

Хедър би предпочела да умре от срам. Имаше чувството, че никога вече няма да погледне в очите слугата на мъжа си. Тя изстена и закри лицето си с ръце.

— Хайде, скъпа, не приемай нещата трагично и не изпитвай излишно неудобство. Изобщо нямаш основания да се срамуваш. Сигурен съм, че много жени щяха да са щастливи, ако имаха възможност да дадат толкова неоспоримо доказателство за невинността си, когато лягат за пръв път със съпрузите си. Всеки мъж се радва да разбере, че преди него не е имало друг.

— А теб това зарадва ли те? — попита тя с горчивина.

Видя засмяното му лице и това още повече я ядоса.

Той се разсмя още по-силно, присви очи и заяви:

— Не съм по-различен от другите мъже, котенце, разбира се, че ме зарадва, въпреки че в твоя случай доказателствата за невинност бяха направо излишни. Нали сама видя колко уплашен бях, когато разбрах, че си девствена. Ако не бях уверен, че бързо си се съгласила да ми се сложи клопка, щях да те моля на колене за прошка. — Той пак се засмя тихичко и продължи: — Ти трябва да ми простиш, защото в твое присъствие ми беше невъзможно да разсъждавам логично.

— Разбира се, че беше възможно! — прекъсна го тя, разтреперана от яд. — Но наистина беше излишно, след като вече беше извършил пакостното си дело.

Той се усмихваше, а в погледа му отново се четеше възхищение.

— Не си съвсем права, мила моя. Когато осъзнах, че си девствена, още не бях довел работата докрай. Ако се бях дръпнал, ти днес нямаше да си бременна. Но понеже вече е факт и животът вече шава в теб, аз отговарям за него. Скъпите ти роднини ме улесниха да повярвам, че детето е наистина мое.

— Нима можех да скрия положението си? — каза тя предизвикателно и вирна малкото си носле. Сега единственото й желание беше да накърни самоувереността му, та макар и за секунда. Погледна го дръзко в очите.

— Наистина не можеше — отвърна той без колебание и без да се остави да го извадят от равновесие.

— Ти нямаш никакви доказателства… — подхвана тя.

— Наистина ли нямам? — възрази той, развеселен и вдигна леко вежди, което означаваше, че е загубила малкото сражение. — Забравяш, мила моя, че съм те виждал в цялата ти изкусителна девствена хубост. А сега, макар да не личи много, вече имаш доста закръглено коремче. След месец няма да може да се скрие и от околните.

Тя млъкна и се предаде. Гостилничарят дойде на масата им да вземе поръчката.

След закуска се върна и Джордж и попита:

— Да ви намеря ли сега файтон, капитане?

— Да, Джордж, след малко ще сме готови.

Не след дълго файтонът беше пред вратата. Пътуването до града премина в мълчание. Брандън гледаше през прозореца, а Хедър не се решаваше да поставя въпроси. В центъра файтонът спря пред голям магазин за дрехи и те слязоха.

Собственичката, мадам Фонтено, ги посрещна още на вратата и разгърна цялото си обаяние. Капитан Бърмингам беше неин постоянен клиент всеки път, когато спираше в лондонското пристанище. Тя харесваше високия янки. Този хубавец умееше да се държи с жените по начин, който беше омагьосал и нея. Беше все още достатъчно млада, за да поставя изисквания пред живота.

Брандън свали наметалото от раменете на жена си и мадам Фонтено веднага позна червената рокля. Засмя се доволно при мисълта, че тя седеше на младата жена като излята. Никоя друга девойка не би могла да я носи така непринудено и елегантно. Освен това момичето беше толкова нежно, че и по тази причина роклята не можеше да стане на друга. Когато капитанът я купи преди време, това събуди любопитството й. Предположи, че си е намерил в Лондон нова любовница. Ако се съди по мерките, които й даваше, дрехите, които беше купувал дотогава от нея, бяха предназначени за далеч по-едра жена. На това нежно момиче, в разцвета на младостта и с едва напъпила женственост, дрехите, които бе поръчвал преди, нямаше да станат. Девойката, която беше довел, се движеше с походка, на която и тя можеше да завиди, макар да беше опитна жена. Беше наистина поразена. Много преуспяващи куртизанки посещаваха редовно нейния салон и от много бе чувала неведнъж името на капитан Бърмингам. Станеше ли дума за него, всички изразяваха в хор възхищението си. Тъй че мадам Фонтено знаеше за личния живот на капитана много повече, отколкото той можеше да предположи. Но това тук беше нещо ново и съвсем различно, една нежна малка demoiselle, от онези, които мъжете си пожелават за съпруги. Господи божичко! Та мадам беше французойка и не толкова стара, че да не я привлече един красив мъж. Често беше наблюдавала капитан Бърмингам не само с очите на собственичка на магазин, макар много да се стараеше той да не го забележи. Беше достатъчно умна да разбере, че той би изчезнал завинаги, ако забележи, че тя иска от него повече, отколкото е позволено на собственичката на моден салон, изпълняваща, стане ли дума за дрехи, всички негови прищевки. Докато си мислеше за всичко това, изведнъж зърна халката на ръката на момичето.

— Мадам Фонтено, позволете да ви представя съпругата си.

Госпожа Фонтено с мъка прикри смайването си, но бързо се овладя.

— Колко се радвам да се запозная с вас, госпожо Бърмингам. Вашият съпруг е един от най-милите ми клиенти, при това от години. Не може да му се отрече, че разбира от жени. Вие сте приказно красива.

Брандън свъси неволно чело.

— Жена ми трябва да бъде снабдена с пълен гардероб. Ще бъдете ли така любезна да ни помогнете със съветите си.

— Oui, monsieur, ще направя всичко, което е по силите ми — побърза да каже, разбрала, че е дрънкала повече от необходимото. Мъжете не обичат да се споменават пред други любовните им подвизи, най-малко пред собствената съпруга. Но изненадата й от тази женитба беше наистина неочаквана. Щом зърна пръстена, забрави всяка предпазливост.

Мадам Фонтено не изпускаше от поглед младата жена и видя с колко лека крачка отиде тя до масите, върху които бяха натрупани платовете.

„Тази млада жена има прекрасна фигура, тъничка и грациозна — помисли си тя с искрено възхищение. — Но тя е и приятно закръглена и за всеки мъж ще е истинско удоволствие да я гали. Нищо чудно, че този янки се е оженил за нея. Истинска хубавица, а двамата заедно са възхитителна двойка.“ Можеше само да й се завижда.

— Elle est parfaite, monsieur!^[1] — обърна се тя с лека въздишка на примирение към капитана.

Брандън погледна с известна гордост към жена си.

— Oui, madame, magnifique!^[2]

Хедър не разбра нищо от разговора им, изобщо не се опита да разбере. Забеляза само, че Брандън говори свободно френски, без да се запъва. Той непрекъснато й поднасяше изненади. Понеже не разбираше за какво си приказват, тя се разхождаше безцелно из стаята от маса на маса и поглеждаше само от време на време тайничко към мъжа си и французойката. Изглежда добре се познаваха. Той се смееше от сърце, а шивачката го докосваше сякаш неволно по ръката, нещо, което тя, законната му съпруга, никога не се бе решавала да прави. Тя се напрегна и си спомни какво каза французойката преди малко. Навярно и тя беше една от многото жени, за които Брандън е избирал и купувал рокли.

Обърна се сърдито. Тайно се сърдеше на Брандън, че я е довел тука. Би могъл да й спести мъчителната ситуация.

Тя взе в ръка една от многото скици, пръснати по масите. Опита се да се съсредоточи върху всички тези модели, вместо да поглежда към мъжа си и госпожа Фонтено. Но скиците не можаха да задържат задълго интереса й. Тази тук беше на елегантна рокля с висока талия, но украсена с прекалено много панделки и рюшчета, моделът беше предназначен за жена, предпочитаща по-лекомислен гардероб. На нея не й хареса.

Вдигна очи и видя, че в стаята е влязъл един младеж и сега стои, вперил в нея с безмълвно възхищение очи. Беше се появил очевидно иззад завесата, която отделяше магазина от ателието. Гладният му поглед беше сякаш готов да я погълне. Тя стоеше, объркана, срещу него, безсилна да се отмести. Момъкът го изтълкува погрешно и придоби кураж. Усмихна й се предизвикателно. За негово нещастие Брандън прекъсна тъкмо в този миг разговора си със собственичката и погледна към тях. Онова, което видя, го възмути до дъното на душата: някакъв мъж се приближаваше с недвусмислен жест към жена му.

За Брандън това бе достатъчно, за да прерасне раздразнението му в бяс. Най-напред сутеньори, които се опитаха да задигнат жена му, сега пък този младок! Но тя е негова съпруга, а не обект за забавление на обществото, доколкото то се състои от похотливи мъже. По дяволите, не можеше да понесе някакъв тип да поглъща Хедър със сладострастни погледи.

Прекоси с няколко крачки помещението. Гневът, който го изпълваше, сякаш му отнемаше разума. Вече не се владееше. Хедър го видя да идва към нея и отстъпи с лек вик на ужас. Той грабна младежа за яката и почна да го разтърсва, както кучето разтърсва и размахва хванатия плъх.

— Похотливецо проклети! Ще те науча аз тебе да се държиш на почтено разстояние от жена им. Ще те хвърлям от единия край на магазина до другия, докато ти се изпотрошат всички кокали.

Очите на клетото момче изхвръкнаха от орбитите. Можеше само безпомощно да стене. Хедър изобщо не разбра какво става. Стоеше вцепенена от страх и не знаеше какво още ще донесе този пристъп на гняв. Мадам Фонтено дотича и хвана Брандън за ръката.

— Monsieur, monsieur! — умоляваше го тя. — Monsieur Бърмингам, за бога! Та той е още дете. Той не е искал да обиди съпругата ви. Моля ви, не му причинявайте зло! Моля ви…

Брандън пусна неохотно младежа, но лицето му беше все още разкривено от гняв. Мадам Фонтено избута твърде безцеремонно младежа в задната стая, като не преставаше да му говори нещо на френски. Преди да дръпне завесата, вдигна ръка, сякаш готова да му удари силен шамар. Брандън и Хедър не бяха помръднали от местата си, когато тя след малко отново се появи.

— Много ви моля да ме извините, monsieur Бърмингам — каза покорно мадам Фонтено. После се приближи към Хедър и хвана треперещата ръка на младата жена.

— Мадам Бърмингам, това е моят племенник, млад човек с все още детски ум. Но мадам — добави тя с театрално вдигнат нагоре поглед, — та той е все пак французин, нали разбирате какво искам да кажа. — Тя се разсмя високо и притеснено, но Хедър не я последва. Вместо това погледна уплашено мъжа си и веднага разбра, че той е още сърдит.

— Заповядайте да минем оттук, госпожо Бърмингам — усмихна се шивачката. — Нека изберем най-напред платовете за ризите ви. — Тя поведе Хедър покрай рафтовете, затрупани догоре с огромни топове муселин, лен и батиста.

— Мога ли да ви предложа за всеки ден муселин, а за по-специални случаи тънка батиста? Тези платове са много, много меки, най-подходящото за кожа, нежна като вашата.

Хедър пак вдигна очи и се озърна за мъжа си да потърси съвет. Брандън стоеше до двете жени със скръстени на гърдите ръце и облегнал гръб на голяма маса за кроене. Изразът на лицето му не се беше смекчил и тя още се боеше да не избухне отново. Сведе нерешително поглед и се опита да се съгласява доверчиво с предложенията на мадам Фонтено.

— Осланям се на вас — каза тя тихо. — Вие положително знаете по-добре от мен кои платове са най-подходящи.

Мадам Фонтено хвърли въпросителен поглед към Брандън и зачака съгласието му. Но в себе си се смееше, защото си спомни колко грижливо беше избирал преди време бельо за това младо момиче. Ризите трябваше да са от най-тънък плат и да са прозрачни. Да, добре си го спомняше и предпочиташе да се ръководи и сега от тогавашните му изисквания.

„Той е мъж с много силно собственическо чувство“ — помисли си тя. Ще си има доста грижи, ако иска да държи мъжете настрана от младата си жена. Тъкмо този неин израз на невинност е изкушение за всеки мъж.

— Капитан Бърмингам, ако бъдете така любезен да придружите съпругата си в ателието, можем да почнем да се занимаваме и с роклите. Имам приказни и съвсем нови модели.

Тя поведе с готовност двойката към задните помещения на магазина, отметна завесата и те прекосиха просторна стая, за да минат след това в много по-малка. Тя предложи на Брандън стол, а после се обърна към Хедър.

— Госпожо, ако позволите, сега ще съблечем тази рокля и ще ви взема мярка.

Хедър се обърна покорно и шивачката почна да я разкопчава. Стаята, в която се намираха, с мъка ги побираше и тримата. В теснотията се създаваше доста опасна интимност. Коленете на Брандън докосваха коленете й. Стоеше, полусъблечена, толкова близо до него. Достатъчно беше да протегне ръка, за да я докосне.

Мадам Фонтено държеше да вземе мерките много прецизно. Хедър трябваше да протяга ръце, да се навежда и обръща, да изпълнява всичко, което шивачката изискваше от нея.

— А сега ще благоволите ли, госпожо, да си поприберете корема — каза шивачката, докато мереше със сантиметъра бедрата на младата жена. Хедър се смути, но забеляза, че искането бе развеселило Брандън. Той се смееше беззвучно и раменете му потреперваха. Очарована, че мъжът й е вече в добро настроение, Хедър отвърна по-строго, отколкото би искала:

— Съжалявам, но не ми е възможно.

Госпожа Фонтено отстъпи крачка назад и огледа внимателно клиентката си, учудена, че тази почти съвършена млада жена имаше все пак един недостатък. Но само след миг разбираща усмивка се появи на устните й.

— О, вие чакате дете?

Хедър се изчерви и кимна.

— Та това е чудесно — измърмори госпожа Фонтено и хвърли кос поглед към Брандън. — Значи господинът ще стане скоро щастлив баща, така ли?

— Точно така, мадам Фонтено.

Шивачката се усмихна. „Значи не се съмнява нито за миг в бащинството си“ — помисли си тя със завист. Беше й отговорил, без да се запъва. Може би момичето е наистина толкова чисто, колкото изглежда. Високо каза:

— О, господине, чудесно е да чуе човек толкова категоричен отговор, никакво колебание, никакво съмнение в бащинството. Чудесно е, според мен, когато един мъж не се отрича от онова, което е сторил. — Тя обгърна Хедър с погледи отново се обърна към капитана: — А вашата съпруга ще стане, сигурна съм, чудесна млада майка.

Брандън се вгледа замислено в жена си. Съвсем нов израз се появи в очите му.

— Тя наистина е очарователна — съгласи се той откровено.

„Виж го ти! — каза си с въздишка французойката. — Вече очаква с нетърпение наследника. Малката госпожа едва ли ще излиза често от състоянието на щастлива бременност. Няма да я остави нито миг на спокойствие. Тя е наистина за завиждане, бих искала да съм на нейно място.“

— Тази риза, ушита собственоръчно от мен, е наистина изкусително красива, не сте ли съгласен, господине? — продължи тя, докато го наблюдаваше как впива гладен поглед в съпругата си. — Жена ви има тяло на богиня — хубави гърди, тънка талия, сякаш създадена за мъжка ръка, а пък тези бедра, oh, la, la!

Засрамена до дъното на душата си, Хедър затвори очи. Имаше чувството, че е на пазар за робини, отдадена на този мъж и прищевките му. Очакваше да бъде едва ли не опипана от взискателния купувач, та да може той да се убеди колко мека е кожата й. Но тя не е робиня. Тялото, за което госпожа Фонтено правеше нетактичните си забележки, е нейното тяло. Тази жена нямаше право да я унижава по такъв начин.

Прехапа гневно устна, отвори очи и погледна Брандън право в очите, които я наблюдаваха внимателно от огледалото. Времето сякаш спря, когато той улови и задържа погледа й. Дори когато той сведе своя и го плъзна по тялото й, тя продължи да го гледа. Очите му продължаваха да държат нейните в плен. Тя потрепери, обзета от странна премала и чувство на неизпитвана сладост.

Понеже клиентът не я окуражи с нито дума да продължи да възхвалява хубостта на Хедър, французойката се изправи, след като взе, приведена, мерките.

Беше вече отново овладяна и хладна делова жена.

— Ще донеса моделите. Ако госпожата желае да си сложи роклята, ще я закопчая веднага щом се върна.

Тя излезе бързо от стаичката и Хедър отмести поглед от огледалото, за да се облече. Навлече смутено роклята с тесни ръкави и кръстоса ръце на гърдите, за да я придържи, докато мадам Фонтено се върне. В същия миг усети, притеснена, че Брандън я привлича между коленете си. Изгледа го смаяно с полуотворена уста. Сърцето й биеше лудо и това не се изплъзна на зорките очи на Брандън. Той се засмя тихо, когато видя разтрепераните й гърди и я привлече още по-силно.

— От какво се плашиш толкова, зайче? — засмя се той. — Искам само да закопчая роклята ти.

Тя се опита, объркана, да прикрие гърдите си с ръце, но той ги свали и се разсмя още по-весело.

— Нямаш причини да прикриваш каквото и да било! Не те гледат други очи, освен моите.

— Моля те — прошепна тя задъхано, — госпожа Фонтено ей сега ще се върне.

— Ще ти бъда безкрайно благодарен, ако сега се обърнеш — засмя се той пак. — А госпожата ще види само един съпруг, закопчаващ роклята на жена си, нали…

Още беше зает със закопчаването, когато мадам Фонтено се върна.

— Събрах всички модели, с които разполагам. Не се съмнявам, че някои ще ви харесат. — Тя притегли една масичка и пръсна скиците върху нея. После сложи масичката пред себе си, но така, че Хедър остана пленена между коленете на Брандън. Когато той закопча роклята, коленичи в краката му и заразглежда скиците. Тези модели отговаряха повече на вкуса й. Но се съмняваше, че мъжът й ще похарчи толкова пари — дрехите бяха положително много скъпи. Въздъхна примирено.

— Нямате ли и по-скромни модели, по-евтини от тези тук? — попита тя.

Мадам Фонтено мълчеше, смаяна, а Брандън се наведе към младата си жена и сложи ръка върху голите й рамене.

— Скъпа, аз наистина мога да си позволя да ти купя и тези — каза той, хвърляйки поглед към моделите.

Мадам Фонтено въздъхна облекчено. Капитанът имаше безукорен вкус по отношение на облеклото и предпочиташе по-скъпото. А сега, в медения си месец, положително нямаше да е стиснат. Какво ли бе накарало младата му жена да зададе толкова странен въпрос, след като той можеше всичко да плати? Тя от своя страна щеше да се постарае малката да избере най-скъпото.

— Щом се притесняваш да харчиш парите ми, по-добре ще е май да ти помогна да си избереш гардероба — каза мило Брандън. — Ако не възразяваш, разбира се.

Хедър побърза да поклати глава. Усещаше, трогната, топлината на ръката му върху раменете си. Пръстите му почиваха, сякаш неволно, върху началото на гърдите й. А той се правеше, че не разбира какво отприщва по този начин в нея, че не вижда как тя с мъка успява да си поеме дъх.

„Но той не може да не знае, че за мен това е мъчение“ — мислеше си Хедър. „Нали разбира колко се страхувам от него.“

Беше изцяло в плен на физическата му близост. Бедрата му, корави като скала, допираха раменете й, ръката му я притискаше надолу. Главата и раменете му бяха наведени над нея и й пречеха да стане. Беше като муха в паяжина. Непредубеден наблюдател би си казал, че тя е седнала влюбено в краката му, щастлива от близостта му.

— Този модел ще е чудесен от синя коприна — посочи Брандън една от рисунките. — Разбира се, ако платът стои добре на очите на жена ми. Имате ли такъв оттенък?

Мадам Фонтено се вгледа в очите на Хедър. После се засмя.

— Да, господине! Това е цветът на сапфир. Имам от него.

— Чудесно! — каза той и измъкна друга скица от купчината. — А това можете да го махнете. Моделът е с прекалено много волани. Жена ми би се загубила в нея.

— Да, господине — съгласи се мадам Фонтено. „Този мъж има наистина безукорен вкус“ — помисли си тя одобрително.

Още един модел бе отхвърлен със забележката, че е претрупан. Пет бяха избрани, два не бяха харесани.

Хедър гледаше смаяна, неспособна да пророни дума. Всичко, избрано от него, съответстваше до най-малките подробности и на нейния вкус, а моделите, които не му допаднаха, беше отхвърлила мълчаливо и тя. И тя се възхищаваше на изтънчения усет на Брандън за модерното. Не би могла да направи по-добър избор.

Той избра още рокли и до скиците се трупаха необходимите за изпълнението платове — коприна, вълна, кадифе, брокат, муселин и газ. Панделки, пайети, перли и гарнитури от кожа бяха грижливо подбрани и добавени, както и най-фини дантели. Хедър следеше със затаен дъх как Брандън избира за нея рокля след рокля. За такива количества не бе могла и да мечтае, дори ако й беше предоставил възможността сама да избере каквото пожелае. Как да съедини тази щедрост с обичайната строгост на Брандън към нея? — питаше се безпомощно. Тъй или иначе поръчката бе дадена без всякакви ограничения.

— Съгласна ли си с всичко, мила? — попита той сякаш мимоходом. А тя имаше чувството, че би му било абсолютно безразлично, ако отговореше отрицателно. В края на краищата той купуваше роклите, за да се радва на това как добре ще изглежда, за да знае, че е облечена според собствения му вкус. И все пак всичко отговаряше и на нейните предпочитания.

Тя кимна.

— Много си щедър — измърмори смутено.

Брандън я погледна. Начинът, по който беше седнал, му позволяваше да надзърта дълбоко в деколтето й. Изпита почти болезнено желание да плъзне ръка и да погали копринената кожа на гърдите й.

— Жена ми има нужда от рокля, която да облече веднага — каза той и отмести поглед от нея. — Дали нямате нещо подходящо, не толкова официално като роклята, която носи сега?

— О, да, господине — кимна мадам Фонтено, — имам една по-скромна рокля, която уших преди няколко дена. Веднага ще я донеса, струва ми се, че е точно това, което си представяте. — Тя изчезна и се върна след малко със синя кадифена рокля. Беше с дълги тесни ръкави, висока бяла копринена якичка и копринени маншети.

— Одобрявате ли я? — попита тя и вдигна роклята така, че той да може добре да я разгледа.

— Да, напълно — отвърна доволен Брандън. — Завийте я веднага, а сега трябва да тръгваме, за да се погрижим за аксесоарите. Всичко останало ще е готово след десет дена, нали?

Французойката направо се вцепени.

— Но това е просто невъзможно, господине. Трябва да ми дадете поне един месец време, моля ви.

— Съжалявам, мадам, но след две седмици вдигаме платната. След пет дена ще бъдем тук с жена ми за първата проба, а след десет бих искал да получа всичко на кораба си. Готов съм да платя допълнително за бързата поръчка. Ако не успеете да привършите, загубата ще е ваша. Какво ще кажете?

Мадам Фонтено не можеше да се откаже от такава поръчка. Дори ако трябваше да раздели печалбата с други шивачки, сумата, която щеше да й остане, пак щеше да е значителна. Щеше да впрегне всички приятелки и цялото си семейство, да ги накара да работят денонощно, но да предаде всичко в срок. Този мъж беше безмилостен в изискванията си, беше свикнал да дава заповеди и да очаква те да бъдат изпълнени. Би приел само отлична работа.

— Както кажете, господине — отвърна, този път без колебание.

— В такъв случай всичко е наред — заяви доволен Брандън и стисна леко рамото на Хедър, за да й даде знак да стане. — Време е да вървим, мила и да се опитаме да приключим с покупките за твоя гардероб.

Той й помогна да стане и сложи наметалото на раменете й. След малко излязоха от магазина. Мадам Фонтено стоеше на прага и ги следваше с поглед.

Малката мадам е по-умна от мен — трябваше завистливо да признае — тя иска малко, за да получи повече, а той е щастлив, че може да избере за нея най-хубавото. Всички жени би трябвало да се държат така.

После се обърна и плесна с ръце.

— Клодет, Мишел, Раул, Мари, vite, vite, чака ни много работа.