Катлийн Удиуиз
Пламъкът и цветето (1)

Глава първа

23 юни 1799

Може другаде времето да лети като вятъра, но тук, в равнинна Англия, то сякаш се мъкнеше, влачеше се уморено през обраслата с мъхове блатиста земя.

В знойната лятна жега въздухът беше неподвижен. Над улицата висеше облак прах, диря, оставена от миналата преди време бърза пощенска кола. В полската мараня сред няколко изсъхнали тисови дървета се гушеше схлупена селска къщурка. Прозорците бяха отворени, пътната врата открехната. Къщата сякаш се взираше учудена в безцветния пейзаж наоколо си. Плевнята до нея щеше сякаш всеки миг да рухне. Изградена от грубо издялани греди, тя не беше поправяна от години. В нивицата зад нея слабо житце се мъчеше отчаяно да хване корен в блатистата почва.

В кухнята Хедър се опитваше уморено да бели картофи с тъпия нож. Успяваше само да ги поостърже. Двете години откакто живееше в тази съборетина, бяха толкова ужасни, че засенчиха спомените за целия й предишен живот. Той сякаш избледня в паметта й. Вече трудно можеше да се върне в мислите си към щастливите времена, преди да я доведат тук. Докато се бе превръщала от дете в девойка, докато Ричард, нейният баща беше жив, Хедър познаваше само радост. Двамата обитаваха хубава патрицианска лондонска къща, тя беше елегантно облечена по последна мода, изобилната вкусна храна беше ежедневие. Тези години не можеха и да се сравняват с последните две! Сега в спомените й дори вечерите, когато баща й я оставяше сама с прислугата, не изглеждаха толкова ужасни. Днес вече можеше да разбере страданията му, самотата след смъртта на красивата му млада жена. Беше я обичал страстно, но тя бе починала скоро след раждането на единственото им дете. Въпреки че баща й плати с живота си своето увлечение по хазарта, сега Хедър разбираше дори нуждата му да се разсейва на игралната маса. Нея това бе лишило от дом и сигурност, беше я оставило за добро и зло на единствения й роднина, нейния плах и примирен чичо и вечно недоволната му съпруга.

Хедър прокара ръка по челото си. Леля Фани спеше в съседната стая следобедния си сън. Сламеният дюшек сигурно е сплескан под огромното й дебело тяло — мислеше си момичето. Всеки и всичко будеше недоволството на лелята. Тя нямаше приятели и никой не стъпваше в къщата й. Никой не я обичаше, дори роднините й. Лелята беше твърдо убедена, че младата ирландка, за която шуреят й се бе оженил на времето, е същество по-нисше от нея, само защото принадлежи на народ, който според твърденията й, винаги се е опълчвал срещу короната. Непокорството е в природата на всеки ирландец, смяташе тя. Хедър трябваше да понася безмерната ненавист и злоба на тази жена. Не минаваше ден тя да не й напомни, че е всъщност нещо като чужденка. Пусналата дълбоки корени омраза подхранваше този предразсъдък, непрекъснато добавяше нещо ново към постоянните обвинения и в края на краищата лелята наистина си повярва, че и майката и дъщерята са вещици. По всяка вероятност в основата на всичко лежеше силна женска завист, защото Фани Саймънс и като момиче беше грозна, а младата Брена хубава и чаровна. Където и да влезеше, всички мъже се заглеждаха в нея. Хедър беше наследила привлекателната външност на майка си. Достатъчно основание за злобния тормоз на лелята.

След смъртта на Ричард казиното изиска изплащане на дълга му. С изключение на някои лични вещи той погълна цялото му състояние. Фани побърза тогава да се появи в Лондон, за да брани интересите на семейството на съпруга си. Тутакси почна да се разпорежда с осиротялата си племенничка и малкото й наследство и никой не можа да й се противопостави. Лелята беше безкрайно огорчена, че в по-добри времена Ричард не бе споделил благополучието си с роднините, не беше й оставил нищо в завещанието си. Сега тя продаде всичко движимо, всичко, което беше собственост на Хедър, с изключение на една розова рокля, която момичето вече не биваше да облича. Малкото пари от продажбата пъхна без скрупули в собствения си джоб.

Хедър изправи изтръпналия си гръб и изпъшка.

— Хедър Саймънс!

Лелята я викаше от съседната стая. Докато ставаше, леглото скърцаше под нея.

— Мързелано недна! Какво си се размечтала посред бял ден? Или мислиш, че работата ще се свърши сама, докато ти се размотаваш? Пък аз все се надявах, че в префърцуненото девическо училище, което си посещавала, са те научили и на нещо полезно, а не само да четеш и да си вириш носа!

Тромавата жена престъпи прага на кухнята и Хедър затаи дъх. Знаеше какво ще последва.

— Сега поне разбираш какво значи да не притежаваш нищо, освен собствената си кожа. Баща ти беше глупак, да, точно така! Мислеше само за себе си и как да си хвърля парите през прозореца. За всичко е виновна жена му, проклетата ирландка. — Лелята преливаше от презрение и сякаш изплюваше думите. — Колко го съветвахме да не се жени за нея, ама кой да чуе. Нали трябваше на всяка цена да получи своята Брена!

Хедър извърна поглед от слънчевия лъч, който се бе промъкнал в стаята през открехнатата врата и погледна леля си право в очите. Беше чувала толкова пъти тирадата й, че я знаеше наизуст. Но не искаше да позволи на тази жена да хвърли сянка върху спомена за баща й.

— Той беше добър баща — каза тя простичко.

— Кой както го разбира, миличка — изсъска лелята, — но трябва да признаеш, че те остави в калта. Ти нямаш зестра, а идния месец ставаш на осемнайсет. Нямаш пукнат грош, затова никой няма да те вземе за жена, колкото и да му харесваш. Ще те искат само за леглото. Ще видя зор да те опазя, че само това липсваше — да ми довлечеш в къщи някое копеле. Съседите това чакат. Нали знаят каква стока беше майка ти.

Хедър цяла изтръпна. А лелята продължи да опява, присвила очи и вдигнала показалец.

— Дяволът си е направил добра шега, като те е измайсторил копие на майка ти. Тя беше вещица и ти не падаш по-долу. Тя разори баща ти и ти ще разориш всеки мъж, който ти хвърли око. Ти си товарът, който бог сложи на плещите ми. Защото знае, че само аз мога да те опазя от кладата и затвора. По негова воля продадох всичките ти префърцунени дрехи. Ти си толкова суетна и високомерна, че няма да си спасиш душата. Моите вехти рокли още задълго ще са ти предостатъчни.

Хедър щеше да се изсмее, ако всичко не беше толкова тъжно. Лелината рокля висеше на нея като чувал, защото момичето можеше да се побере два пъти в нея. Но не му беше позволено да носи друго, освен тези безформени, безцветни и демодирани дрипи. Лелята й забрани дори да направи някой и друг шев, та да постесни роклите, можеше само да ги подкъси, за да не настъпва полите.

Лелята подозираше какво мисли Хедър за износените й дрехи, затова изръмжа:

— Ти си една неблагодарна просякиня, да знаеш! Ха кажи, къде щеше да си сега, ако чичо ти и аз не се бяхме погрижили за тебе? Ако имаше поне искрица разум, баща ти щеше да ти даде добра зестра и да те омъжи. Ама не, той мислеше само за себе си и беше решил, че си още малка за женитба. Е да, но сега е вече късно. Като умреш, ще те закопаят като стара мома, че и девствена — бъди сигурна, аз ще се погрижа за това.

Фани се оттегли отново в съседната стая, но не преди да напомни грубо на Хедър, че не се ли залови по-усърдно за работа, не побърза ли, ще опита камшика. И Хедър се разбърза, защото и без туй я биеха достатъчно често. След това дни наред гърба й беше целият на червени резки. На леля Фани изглежда й доставяше особено удоволствие да шари оголената кожа на момичето. Сега Хедър не си позволи дори въздишка на облекчение, от страх да не привлече отново вниманието на лелята. Беше капнала от умора. Стана в тъмни зори да подготвя очакваното с напрежение гостуване на брата на Фани. Преди няколко дена от него дойде писмо, с което съобщаваше, че ще пристигне тази вечер. Разбира се, лелята не помръдна и пръст. Хедър знаеше, че този мъж е единственият човек, когото Фани обичаше. Беше чувала за него само хвалби и по всичко личеше, че е единственото същество, способно да предизвика в нея човешки чувства. Чичо Джон потвърди предположенията й. Той смяташе, че няма нещо, което Фани да не е способна да направи заради брат си. Двамата нямаха други братя и сестри и понеже беше с десет години по-голяма, Фани се беше грижила за брат си, когато е бил бебе, беше помагала в отглеждането му. Впрочем посещенията му бяха крайно редки.

На запад залязваше тъмночервено слънце. Всичко беше готово за посещението. Фани дойде да види свършената работа и заповяда на Хедър да запали още свещи.

— От пет години не съм виждала брат си и държа всичко да е приготвено безукорно за посрещането му. В Лондон той е свикнал с най-доброто. Не прилича нито на чичо ти, нито на баща ти. Брат ми е заможен човек, защото знае как да си използва ума. Него няма да го видиш да играе хазарт като баща ти, нито да се мотае без работа, като чичо ти. Той е мъж, който умее да реализира шансовете си, да, точно така. В цял Лондон няма по-елегантен магазин за дрехи от неговия.

Най-сетне лелята даде на Хедър дългоочакваната заповед да спре да шета и да отиде да се пооправи.

— И още нещо, Хедър — сложи си роклята, дето я имаш от баща си. Ще изглеждаш много добре. Искам посещението на брат ми да мине в достойно за него обкръжение. Дрипите, които носиш, не са никак подходящи, разбира се.

От учудване Хедър отвори широко очи. От две години розовата й рокля събираше прах, напъхана в дъното на гардероба. Забранено й беше да я изважда, камо ли да я носи. А ето че сега можеше да я облече! Въпреки че причина за разрешението беше взискателният брат на Фани, девойката страшно се зарадва. Струваше й се, че цяла вечност не е слагала нещо хубаво. От благодарност даже се засмя.

— Охо, разбирам, това много ти харесва, нали? Мислиш вече колко добре ще изглеждаш в изисканата рокля? — Фани пристъпи към нея и размаха заканително пръст. — Сатаната отново те е сграбчил в дяволските си нокти. Бог ми е свидетел, тежък товар ми легна на гърба, откакто си в дома ми. По-добре щеше да е, ако можех да те омъжа — въздъхна тя тежко. — Тогава щях да се отърва от теб. Но с мъка трябва да призная, че никой мъж няма да те вземе, понеже нямаш пукната пара. А на тебе ти трябва силен мъж, който да ти дърпа юздите и да те кара да му износваш всяка година по едно дете. Само това може да очисти черната ти душа, вещице недна!

Хедър сви рамене и се усмихна. Съжаляваше, че няма смелостта да накара леля си наистина да повярва, че е вещица. За момиче с повече кураж щеше да е същинско изкушение да играе ролята на вещица. Но тя бързо се отказа от подобна мисъл. Последиците можеха да са ужасни.

— А да, госпожичке: среши си гладко косата, за теб и това е много. — Леля Фани се ухили лукаво — знаеше, че племенницата й не обича да се вчесва така.

Радостта на Хедър угасна, но тя се обърна без дума да каже. Лелята напразно очакваше тя нещо да възрази, защото с удоволствие би приложила суровите си възпитателни методи.

Хедър се скри зад перденцето, което отделяше едно ъгълче от кухнята. Чу как леля й излиза от къщи. Чак тогава се осмели да изрази с дълбока въздишка досадата си. Беше ядосана, но всъщност повече на себе си, отколкото на лелята. Отново беше проявила малодушие и навярно никога нямаше да го преодолее.

Тъжното малко квадратче зад завеската събираше само най-необходимото и все пак за Хедър то беше мястото, където можеше да се скрие от грубостите на Фани. Запали свещта върху разклатената масичка до тясното легло. „Защо не съм по-силна и по-смела — мислеше си тя, — та да й дам да се разбере! Но за да се справиш с нея, трябва да си поне Самсон…“

Вече беше донесла дървеното корито и голяма кана вряла вода. Сега предвкусваше удоволствието от горещата баня.

Смъкна с отвращение мръсните дрехи от тялото си, застана гола и докосна предпазливо червените резки по кожата си. Вчера лелята я нашиба, побесняла от яд, че Хедър изпусна по невнимание пълна чаша чай. Преди да успее да избяга, разярената жена я наложи с метлата.

Хедър извади внимателно и с любов роклята от гардероба. Окачи я така, че да може да й се радва, докато седи в коритото. После завърши тоалета си, като облече внимателно розовата рокля върху износената си ризка. Корсажът на роклята беше кроен за по-малко момиче. Сега тънкият плат се изпъна на гърдите й и тя забеляза с учудване колко пищни са станали. Реши, че дълбокото деколте е наистина твърде смело, но веднага престана да мисли по този въпрос, още повече, че беше късно нещо да промени.

Вчесването беше за нея голям лукс. Залови се да четка копринената си коса, докато тя засия на светлината на свещта. Баща й толкова се гордееше с нейната коса! Колко пъти я беше галил с отсъстващ поглед и, както тя предполагаше, беше мислил в тези мигове за покойната й майка. Колко пъти я беше гледал сякаш насън и беше повтарял, изпълнен с копнеж, името на жена си, а после се бе извръщал с плувнали в сълзи очи.

Следвайки заповедта на леля си, Хедър приглади скромно косата, но успя все пак да измъкне няколко къдрици от строгата прическа. Те падаха сякаш неволно на тила й или се олюляваха грациозно над слепоочията. Хедър се оглеждаше в късчето огледало на стената и кимаше доволна. От малкото, с което разполагаше, беше направила възможно най-доброто.

Хедър чу, че някой влиза с кашлица и въздишки. Излезе иззад перденцето да поздрави чичо си. Той стоеше до печката и палеше тресчица, за да изпуши една лула. Кашляше сухо, обвит в облак тютюнев дим.

Джон Саймънс беше прекършен човек. Влачеше жалко съществуване в потискащо съжителство с леля Фани, която не му даваше капчица свобода. Отдавна беше престанал да обръща внимание на външността си. Ризата му беше мръсна, цялата в лекета, под ноктите му имаше чернилка. Нищо не напомняше някогашния хубав младеж. Пред Хедър стоеше прегърбен старец, който изглеждаше много по-възрастен, отколкото беше в действителност. В помътнелите му очи се четяха безпомощността и разочарованието, до които го беше довел мъчителният му брак. Мазолестите му ръце бяха разкривени от ревматизъм, загрубялото от вятъра и лошото време лице беше цялото в бръчки.

Той я погледна и забеляза колко необичайно издокарана е племенницата му. Сякаш нова мъка помрачи за миг погледа му. Седна в креслото и се усмихна.

— Тази вечер изглеждаш чудесно, детето ми. Предполагам, че е заради посещението на Уилям, нали?

— Леля Фани ми разреши, чичо — отвърна тя.

Джон смукна дим от лулата и я държа за миг безмълвно между зъбите си.

— Е, да, не се учудвам — въздъхна той най-сетне, — готова е на всякакви отстъпки, само и само да му се докара. Но като отиде веднъж в Лондон да го види, той изобщо не пожела да говори с нея. Сега се опитва да избегне всичко, което го дразни, а такова трябва да е и неговото желание. Но той си има богати приятели и всъщност изобщо не държи на Фани.

Уилям Кърт беше кажи-речи двойник на сестра си. Беше висок колкото Фани, а тя стърчеше с цяла глава над племенницата си. Още не беше чак толкова дебел, но след някоя и друга година можеше и да я стигне. Имаше кръгло червено лице, тежки клепачи и силно издадена, винаги мокра от слюнка долна устна. Непрекъснато си бършеше устата с дантелена кърпичка, издавайки при това грухтящ звук, сякаш си издухваше носа. Ръката, в която пое тази на Хедър, беше отблъскващо мека, а когато се наведе да целуне крайчетата на пръстите й, тя трябваше да се овладее, за да не се дръпне.

Елегантното му, свръх модерно облекло говореше за добър вкус, но превзетото му държане съвсем не беше мъжко. Връхната му дреха беше от тънък сив шевиот, реверите от сребриста коприна, а бялата риза с колосана висока яка подчертаваше още повече женствената розовина на ръцете, нездравия цвят на лицето. Уилям Кърт може да беше богаташ, но Хедър не намери в него нищо привлекателно.

Беше пристигнал с наемна карета и кочияшът бе настанен заедно с конете в плевнята. Хедър реши, че го направиха, само защото кочияшът беше облечен по-добре от обитателите на къщурката. Плевнята едва ли беше достатъчно добро място за конете му, но той не протестира и се залови да ги разпряга.

С гладко вчесана посивяла коса, в колосана рокля и престилка, леля Фани изглеждаше отвратително. Въпреки че беше нарекла преди малко елегантното облекло творение на дявола, сега изглеждаше безкрайно доволна, че ушитите по мярка дрехи на брат й свидетелстват неопровержимо за благосъстоянието му. Тя се въртеше загрижено край него, като квачка около пиленцата си. Хедър никога не я беше виждала толкова кротка и внимателна. Уилям Кърт приемаше снизходително суетенето й и то явно му харесваше. Хедър почти не вземаше участие в разговора. Заслуша се в него, едва когато стана дума за новини от лондонското общество. Надяваше се да научи случайно нещо за стари приятели на семейството си.

— Наполеон е избягал и никой не вярва, че след битката в Египет ще се върне във Франция. Нелсън добре го е научил да тича. Бога ми, отсега нататък ще си помисли дали да се счепква отново с морските ни сили! — заяви високомерно Кърт.

Хедър установи, че той се изразява много по-изискано от сестра си и се запита в кое ли училище е ходил.

Леля Фани избърса с опакото на ръката мазната си уста и изръмжа:

— Е, чудесно. Сега е затънал до гуша в калта, а с него и проклетите ирландци. Откровено казано, трябва да ги изтребят до един.

Хедър прехапа устна.

— Ами да, мен ако питаш, ирландците са същински животни и просто не знаят какво искат.

— Пит се опитва да се съюзи с тях и до идната година може и да успее — обади се чичо й Джон.

— Хъм, само че дотогава тия разбойници могат да ни изколят.

Чичо Джон въздъхна, допи си бирата на един дъх и отново се залови мълчаливо за лулата.

— И янките са от същия дол дренки, готови са да ти прережат гърлото, още преди да си се престрашил да ги погледнеш. И, помнете ми думата, че отново ще воюваме с тях.

Уилям се изсмя беззвучно и бакенбардите му се разлюляха.

— Добре че не живееш в Лондон, мила сестро, защото те се разхождат из пристанището като да е тяхно. Което е право, из града се движат само на групи. Предпазливи са. Никой от тях не би посмял да се наеме на английски кораб. Някои имат нахалството да твърдят, че били джентълмени. Но ти само го виж онова момче, Уошингтън де! И другия смахнат тип, Адамс, дето си го избраха наскоро за държавен глава. Нечувано безсрамие, но няма да е задълго, да знаеш. Рано или късно ще ни се молят, ще скимтят, паднали на колене.

Хедър никога не беше виждала янки. Но сега се радваше, че леля и й господин Кърт най-сетне ругаят за разнообразие янките, а не ирландците. Щом не говореха вече за лондонското общество или за собственото й семейство, приказките им изобщо не я интересуваха и тя се отдаде на свои мисли. Да беше се осмелила да се намеси в разговора и да изрази лоялността си към ирландците, или дори само да се осведоми за живота на лондонското общество, леля й сигурно щеше да я нарече развалена и порочна. Затова седеше мълчалива и отсъстваща.

Но леля Фани бързо върна Хедър към действителността. Тя се пресегна през масата и я ощипа злобно за ръката. Хедър подскочи ужасена и си разтри ръката. От болка от очите й потекоха сълзи. Гледаше лелята и нищо не разбираше.

— Попитах те дали искаш да преподаваш в девическото училище на лейди Кабот. Брат ми смята, че може да те настани там на работа — изгрухтя леля Фани.

Хедър не можеше да повярва на ушите си. Уилям Кърт се засмя и обясни:

— Имам много добри връзки в това девическо училище и зная, че търсят млада дама от добро семейство. Защото там преподават хора с безукорни маниери и се говори на изискан език. Мисля, че сте много подходяща за такова място, пък и работата в подобно училище в Лондон ще ви даде известна материална сигурност. — Той избърса дебелите си влажни устни и продължи: — Не е изключено също да успея да ви уредя в близко време подходящ брак. Имам предвид един младеж от добро семейство. Срамота е, според мен, толкова женска грация и привлекателност да чезне в някаква селска къща. От само себе си се разбира, че ако успея да ви осигуря женитбения контракт и ви дам прилична зестра, вие ще ми издължите всичко, веднага щом затвърдите брака си. Това е малък трик, изгоден и за двама ни. Вие имате нужда от зестра, която аз мога да ви дам, а аз имам интерес да получа срещу нея лихвите, които по-късно ще ми изплатите. Разбира се, никой не бива да научи за споразумението ни. Сигурен съм, че сте достатъчно умна и веднъж омъжена, ще си осигурите необходимите пари. Та бихте ли приели място при лейди Кабот?

Хедър не можа да проумее докрай женитбените планове на Кърт, но възможността да се махне от тук, да не трябва да търпи повече леля Фани и деспотизма й, да бъде близо до лондонското общество й прозвуча като приказка. Ако ръката не я болеше още от силното ощипване, щеше да помисли, че сънува.

— Е, отговорете, мило дете, какво мислите по въпроса? — попита Уилям.

Тя едва успяваше да прикрива възторга си.

— Много мило предложение от ваша страна, сър и съм щастлива да го приема — отговори сияеща.

Уилям отново се засмя.

— Добре, добре, няма да съжалявате за решението си — каза той потривайки ръце. — В такъв случай ще заминем утре двамата за Лондон. Вече отсъствам прекалено дълго от магазина и трябва да се прибера, за да облекча помощника си. Смятате ли, че ще успеете до утре да се приготвите, дете мое?

Той отново посегна към дантелената кърпичка, за да избърше дебелите си устни.

— О, разбира се, сър. Когато и да решите да потеглите, аз ще съм готова — възкликна въодушевено Хедър.

— Чудесно, чудесно, е, тогава всичко е наред.

Хедър раздигаше масата. Вършеше го с радостното чувство, че й е за последен път. Беше прекалено щастлива, за да заговори леля си, която седеше и я наблюдаваше. И по-късно, вече зад завеската, можеше да мисли само за безкрайното щастие да се освободи от леля си. Всичко, което би трябвало да върши в Лондон, щеше да е по-добро от това да живее под камшика на тази жена и да й робува. Ще се освободи от тежкия физически труд, няма да понася жестокостта и злобата на Фани, ще си намери, може би, и съпруг.

Нямаше какво толкова да приготвя за пътуването — единствената й собственост беше роклята, която носеше този ден и която щеше да облече и утре. Пъхна се под тънкото одеяло със съзнанието, че за последен път спи в този дом. След по-малко от дванайсет месеца щеше да почне ново столетие — какво ли й носи то?

 

 

На другия ден следобед потеглиха с каретата на Уилям Кърт за Лондон и Хедър се наслаждаваше с цялата си душа на пътуването. В летния юнски зной широката равнина се простираше покрита с буйна зеленина докъдето поглед стига. Когато преди две години беше изминала този път в обратната посока, не бе обърнала внимание на пейзажа. Но днес, когато се връщаше в Лондон, той й се стори прекрасен.

Уилям Кърт се оказа любезен и внимателен спътник. С него можеше да разговаря за новините от лондонското общество и да се смее весело на остроумните му разкази за случки от придворния живот. От време на време забелязваше, че той я оглежда изпитателно и не можеше да проумее какво по-точно означават погледите му, но той тутакси отместваше очи. За миг я прониза тревожно чувство, защото пътуваше с него сама за Лондон, а той не беше неин официален настойник или нещо подобно, а само много далечен роднина. Но неприятното чувство скоро изчезна и тя реши, че Кърт се взира внимателно в нея, за да разбере какъв брачен договор би бил за нея най-подходящ.

Когато навлязоха в предградията на Лондон, беше вече тъмно. Пътуването беше поизморило Хедър и тя беше доволна, че са стигнали целта.

В просторния магазин беше пълно с копринени платове, муселин, батиста, кадифе и сатен от всички видове и цветове. Купища топове бяха натрупани върху масите и по пода. Тук имаше всичко, което можеше да си пожелае една жена. Хедър беше очарована и докосваше учудена ту един, ту друг плат. В увлечението си не забеляза, че в задното помещение на магазина някакъв мъж седеше до бюрото си. Уилям Кърт я наблюдаваше със смях как обикаля рафтовете като замаяна.

— По-късно ще имате достатъчно време да разгледате всичко най-подробно, миличка — каза той, — а сега ми позволете да ви представя помощника си, сър Томас Хънт.

Хедър се обърна. Видя странен дребен човек, най-грозното същество, което бе срещала: големи воднисти очи, изпъкнали и кръгли, я гледаха от плоско лице със сплеснат нос. Езикът му ближеше нервно пълните устни. Гротескно разкривеното тяло на мъжа беше обгърнато от елегантна, яркочервена копринена връхна дреха, цялата в лекета, както и смачканата риза. Опитът на Хънт да й се усмихне се превърна в разкривена гримаса, при която едната половина на лицето му силно увисна. Получи се някакво замръзнало, ужасяващо хилене. „Такъв помощник — помисли си Хедър — сигурно отблъсква повече клиенти, отколкото привлича.“

Сякаш можеше да чете мислите й, Уилям Кърт каза:

— Хората са свикнали с Томас. Търговията ни процъфтява, клиентите знаят, че сме хора опитни в бранша, нали, Томас?

Вместо отговор запитаният само изсумтя.

— А сега, мила — продължи Уилям, — бих искал да ви покажа жилището си на първия етаж. Вярвам, че то ще ви хареса.

Той я преведе през магазина към стръмна стълба. Тя водеше към богато украсена с резба врата, която беше в рязък контраст с невзрачността на магазина. Уилям се засмя и отвори вратата. На Хедър й секна дъхът от изненада: жилището, което видя, беше подредено с най-луксозни мебели стил „Чипъндейл“. Тапицирани с червено кадифе кресла бяха подредени върху скъп персийски килим. Картини с маслени бои и драперии покриваха стените. Полилеят отразяваше светлината на свещите в безброй кристални висулки. Изящни порцеланови фигурки и свещници украсяваха малките масички. Задната част на помещението служеше очевидно за трапезария. Всяка мебел беше грижливо подбрана и личеше, че не бяха пестени пари. Уилям отвори още една врата. В съседната стая имаше голямо легло с балдахин, до него масичка с голям свещник и пълна фруктиера, а до тях малко сребърно ножче за плодове.

— О, колко елегантно! — промърмори тя, затаила дъх от смайване.

Кърт сложи в ноздрите си малко тютюн и се загледа в нея, тъкмо когато момичето се приближи към огромното огледало до леглото.

— Обичам да се глезя с малко лукс, миличка — обясни той.

Ако беше се обърнала в този миг, щеше тутакси да разбере какво се мъчеше да скрие през цялото време този мъж. В очите му се четеше неприкрито желание, погледът му опипваше безсрамно стройното й тяло, той с мъка се овладя, когато тя се обърна пак към него.

— Навярно умирате от глад, Хедър.

Той се приближи към един шкаф и рязко го отвори. Там висеше цяла колекция елегантни рокли. Мъжът порови известно време в тях, а после избра и свали от закачалката бежова дантелена рокля, украсена с ред бляскави малки перли.

— Можете да сложите тази за вечеря, мила — усмихна се той. — Ушиха я за млада дама с вашите мерки. За съжаление тя не дойде да си я прибере. Често съм се питал — защо? Та това е една от най-хубавите рокли, за които съм нахвърлял модела. Може би е решила, че роклята е все пак прекалено скъпа за нея. Ех, загубата на клиентката ни е печалба за вас, миличка. А сега искам да ви подаря роклята. Сложете я тази вечер, ще ми доставите голямо удоволствие. Поръчах на Томас да каже на готвачката да приготви вечеря. Тя скоро ще ни бъде сервирана. Тъй че ви моля да не ме лишавате задълго от очарователното си присъствие. Ако имате нужда от още нещо, за да допълните тоалета си, съдържанието на гардероба е на ваше разположение.

Хедър се усмихна смутено. Притисна към себе си скъпата рокля и с мъка можеше да повярва, че е нейна. Когато Уилям затвори вратата след себе си, тя бавно се обърна, за да се види в огледалото, като продължаваше да притиска роклята към себе си.

През двете години, прекарани в дома на лелята, тя беше лишена от удоволствието да се огледа цялата. Парчетата огледало, с които бе разполагала там, отразяваха само малка част от лицето й. Беше почти забравила как изглежда. Сега разбра, че прилича поразително на портрета на майка си и се изненада, че хората бяха смятали майка й за хубавица. За нея истински хубави бяха само високите руси жени, като повечето придворни дами, а не нежни тъмнокоси жени като нея. Хедър се поизми след пътуването и намери в гардероба чиста риза. Облече я и се изчерви, защото ризата беше прозрачна. Нежната батиста едва прикриваше тялото й. Деколтето беше дълбоко и прикриваше само пъпките на гърдите. Беше така свикнала с детските дрехи от годините, когато беше малко момиче, че подобно бельо й изглеждаше странно. Но мисълта да навлече отново вехтата си затворена до горе риза й се видя непоносима, пък и не можеше да я сложи под толкова прекрасна рокля.

Неволно се засмя. „Кой ли ме гледа — помисли си тя. Само моите очи виждат това фриволно бельо, никой друг.“

След това се залови за косата си, за да си направи висока празнична фризура на букли. За кратко се полюбува сама на изкусната си творба, преди да вземе от фруктиерата сребърното ножче и да отреже няколко непокорни къдрици, които се подаваха над ушите. С удоволствие си помисли в каква ли ярост би изпаднала лелята, ако можеше да я види и как ли щеше да я наругае, наричайки я порочна жена.

Пръстът й докосна внимателно острието на малкия нож, но все пак недостатъчно предпазливо, защото капка кръв капна изведнъж на пода. Вдигна стреснато пръст към уста и върна ножа на масичката.

Бежовата дантелена рокля я смайваше не по-малко от батистената риза. Когато я облече, вече не беше полудевойка, полудете — беше същинска разцъфтяла жена. В края на краищата идния месец щеше да навърши осемнайсет. Но в тази рокля имаше още нещо, което я правеше да изглежда странно и по-различно. Също като ризата, тя едва покриваше гърдите и създаваше впечатлението, че под нея не носи нищо. Беше наистина привлекателна и то като жена, осъзнала, че въздейства на мъжете, а не като недокоснато, неопитно момиче, каквото всъщност си оставаше.

Когато влезе в стаята, Уилям вече я чакаше. И той беше отделил време за тоалета си, беше сменил пътния си костюм с елегантно сако и беше навил рядката коса около тлъстото си лице, с което беше подчертал още повече неговата закръгленост.

— Моя възхитителна, прелестна Хедър, вашето присъствие събужда в мен желанието да съм по-млад. Бях чувал да разказват за хубост като вашата, но никога не бях виждал подобно нещо с очите си.

Хедър измърмори смутено няколко думи на благодарност, преди да насочи вниманието си към богато наредената маса.

Приказни аромати изпълваха стаята. Масата беше отрупана с кристал, скъп порцелан и сребро. Вечерята беше празнична: печен дивеч, ориз, миди в масло, пастети и захаросани плодове. Имаше и вина в скъпи шлифовани гарафи.

Що се отнася до Уилям, неговият поглед беше привлечен от друго. Докато насочваше сега бавно и смаяно очи към гостенката си, той вече не можеше да скрие напиращото си желание. Алчният му поглед беше прикован към деколтето на Хедър, под което се подаваха нежните закръглености на гърдите й. Той облиза дебелите си устни, сякаш не можеше да владее повече желанието си, не можеше да дочака да докосне кадифената й млада кожа.

Той й предложи стол в единия край на масата и каза с усмивка:

— Заповядайте, малка лейди, аз ще ви обслужа.

Хедър прие предложението му и го загледа как й пълни чинията.

— Готвачката ми е ужасно притеснителна — обясни Уилям, — тя приготвя ястията бързо и точно както съм й поръчал, а после бяга, преди изобщо да мога да я зърна. Пак така сръчно и чевръсто раздига масата, още преди да съм си дал сметка, че изобщо е била тук. Но както ще се убедите сама, наистина е голяма майсторка.

Докато вечеряха, Хедър се смая от огромните количества, които този мъж беше в състояние да погълне. Запита се дали след вечеря щеше да е изобщо в състояние да помръдне. Грубите челюсти мелеха безспир и когато дойде ред на превъзходния десерт, той облиза мазните си пръсти и доволно премляска. Няколко пъти невъзмутимо и шумно се оригна.

— Когато почнете работа при лейди Кабот, ще имате възможност да се запознаете с господа от висшите кръгове и с вашата хубост не след дълго ще сте най-търсеното момиче, което заведението е подслонявало.

Той се смееше и се взираше в нея със стъклен поглед над ръба на винената си чаша.

— Наистина сте много любезен, сър — отвърна тя учтиво, макар да й се стори, че виното сигурно го е позамаяло. Висше девическо училище едва ли се посещаваше често от мъже, там влизат навярно само доста възрастните бащи на възпитаничките.

— Така е — продължи той ухилен, — но ще очаквам тогава да бъда добре възнаграден за усилията си.

Този път гледаше Хедър право в очите. Но тя и сега не му обърна особено внимание, загледана в чашата с вино, която той държеше с несигурна ръка. Той изля малко вино върху жилетката си, а цяла вадичка потече по брадичката му, когато отпи голяма глътка.

— Ще се убедите, че заведението на лейди Кабот е нещо, каквото не сте виждали — сякаш излая той, вече неспособен да контролира гласа си. — Госпожата и аз сме съдружници и се грижим да разполагаме с възможно най-хубавите момичета. Трябва много да внимаваме, защото домът се посещава само от богати мъже с високи изисквания. Но не се съмнявам, че с вас ще имаме безспорен успех.

„Горкият човек — помисли си Хедър, — сигурно се е понапил и вече не знае какво приказва.“ Тя потисна една прозявка и също усети въздействието на виното. С удоволствие би си легнала.

— Боя се, че ви досадих с дрънканиците си, мила — засмя се Уилям. — Надявах се, че няма да сте преуморена от пътуването и ще имате желание за по-продължителен приятелски разговор, но както виждам, ще трябва да отложим това за утре. — И вдигна ръка, когато тя се опита учтиво да му възрази. — Не, не, нито дума повече! Виждам, че ви се спи. Впрочем и аз имам нужда от почивка. Радвам се при мисълта, че ще отдъхнете сладко върху меките възглавници.

Хедър намери пътя към спалнята си. Виното я беше стоплило и отпуснало, чувстваше се уморена. Можа да чуе все пак смеха на Уилям, когато затвори вратата подире й. Тя се облегна на вратата и се усмихна замечтано при радостната мисъл, че отсега нататък в живота й всичко ще се промени. Направи няколко танцови стъпки към огледалото и реверанс на отражението си в него.

— Кажете, лейди Кабот, харесвам ли ви? Елегантна съм, нали?

Завъртя се със смях на пета и отвори крилата на гардероба, за да разгледа всичко окачено в него. Уилям нямаше да има нищо против, ако се порадва на хубавите дрехи.

Открай време обичаше красивото облекло и изпитваше ужас от необходимостта да носи вехтите дрипи, които лелята буквално й подхвърляше. Избра няколко рокли, които особено много й харесаха, доближи ги до себе си и се залюбува на отражението си.

Не чу как вратата зад нея бавно се открехна, но когато тя вече широко се отвори, веднага се обърна ужасена. Уилям стоеше на прага по пеньоар. Съмнение отвя доверието й. Изведнъж й стана ясно защо е тук и я обзе луда паника. Тя стоеше и го гледаше втренчено. Неспособна да помръдне, проумя изведнъж, че са й сложили капан и тя се е хванала без много-много да размисля.

Очите на мъжа проблясваха върху зачервеното му тлъсто лице, отвратителна усмивка разкривяваше мазните му устни. Той заключи бавно вратата след себе си. Завъртя небрежно ключа между пръстите си, преди да го пъхне в джоба. Поглъщаше Хедър с поглед и сякаш се наслаждаваше на страха, който й бе внушил.

— Какво обичате? — попита тя задъхано.

— Дойдох да си взема възнаграждението, задето ви освободих от безрадостния живот на село — ухили се той. — Ти си една толкова привлекателна малка курвичка, че не мога по-дълго да ти устоя. Беше толкова доверчива. Беше така лесно да те подмамя да напуснеш сестра ми. Като ти се наситя, ще ти позволя да се присъединиш към хубавите момичета на лейди Кабот. Там няма да скучаеш. И кой знае, по-късно ще можеш навярно да се омъжиш за някое богато момче, което ще ти се възхищава, защо не. — Той пристъпи към нея. — Няма основания да се притеснявам за бъдещето ти, дете мое. Ех, мъжът ще е малко разочарован, когато легнеш в леглото му, но едва ли ще се оплаче на висок глас.

Той се приближи още повече и Хедър се притисна към масичката до леглото.

— Желая да те притежавам, мила моя — каза той с тон, който не вещаеше нищо добро. — Тъй че няма смисъл да се съпротивляваш. Много съм силен. Освен това с удоволствие упражнявам насилие, ако тъкмо това желаеш, въпреки че предпочитам покорни жени.

Тя поклати решително глава.

— Не! — извика Хедър, луда от страх. — Не, вие никога няма да ме притежавате, никога!

От смеха на Уилям й полазиха тръпки по гърба. Беше разгорещен от виното и желанието си, сладострастните му погледи вече я разсъбличаха. Хедър притисна ръце към гърдите си, сякаш можеше по този начин да спре погледите му. Опитваше се да се озове зад гърба му, но въпреки огромната си телесна маса, той беше пъргав и я прегърна със силно движение през кръста. Притисна гърба й към масичката и сломи с желязна сила съпротивата й. Устата му беше лигава и смърдеше на вино, той я притисна към шията й и Хедър усети, че й се повдига. Бореше се отчаяно, но беше толкова по-слаба от него. Когато устните му се задвижиха нагоре, тя извърна лице и се опита да го отблъсне. Но тежестта му беше прекалено голяма и той притисна силно краката й, та да не може да мръдне. Озова се сякаш в менгеме, в което дъхът й секна. Боеше се, че гръдният й кош няма да издържи дълго на този натиск. С нарастваща паника се сети за свещника на масата зад нея. Посегна към него като към желано оръжие и за малко да го хване, но движението й беше прекалено рязко и свещникът падна на пода. Тогава ръцете й затърсиха ножчето.

Уилям беше прекалено зает да покрива шията и гърдите й с горещите си, влажни целувки. Не обърна внимание на това какво прави Хедър, докато не усети ножа в хълбока си. Тогава видя и острието. Стисна с ругатня китката й, изви я. Тя извика от болка, но не изпусна ножа. Яростта му, че това нежно момиче се бе решило да го заплашва, не знаеше граници. Хедър се бореше с последни сили. Тежестта му така я притискаше, че имаше чувството — още малко и гръбнакът й ще се прекърши. Уилям я извиваше все по-назад, а после освободи едната си ръка и й отне ножчето. Хедър разбра, че няма повече шансове. Престана да се съпротивлява и се строполи рязко на пода. Сега Уилям Кърт загуби равновесие, препъна се и се просна в целия си ръст. Изстена от силата на удара. А Хедър се вдигна бързо на крака готова да бяга, докато Уилям се претърколи бавно по гръб. На гърдите му отляво, ножчето за плодове стърчеше сред бавно разширяващо се червено петно.

— Измъкни го — простена той.

Тя се наведе, но когато понечи да хване ножа, сякаш се вцепени. Направи крачка назад и вдигна в сляп ужас ръце към устата.

— Моля те — изпъшка той безсилен, — помогни ми.

Тя захапа в неописуема паника ръцете си, погледът й се рееше безсмислено из стаята. Той стенеше все по-силно и тя загуби ума и дума. Страх и омраза се бореха в душата й: Ако умре…

— Хедър, помогни ми!

Гласът му секна, брадичката му трепереше, сякаш нямаше сили да си поеме дъх.

Отнякъде й дойдоха сили да си събере ума в главата. Поуспокои се. Наведе се, пое си дълбоко въздух и сега намери смелост да хване здраво ножа. Опря другата ръка на гърдите му и го изтегли. Острието се противопостави за миг, а после бавно се поддаде. От раната бликна кръв, Уилям простена и загуби съзнание. Хедър смъкна бързо една кърпа от закачалката и я притисна към раната. Сложи ръка на гърдите му. Не усети сърцето му да бие. Сега се взираше уплашено дано открие признак на живот, сложи ръка до ноздрите му, но не усети дъх. Когато долепи ухо до гърдите му, не чу сърцето му да тупти. Собствената й кръв шумеше в ушите й. Отново изпадна в паника. Този път разумът не можа да я успокои.

— Господи божичко, какво направих! — изпъшка тя ужасена. — Трябва да викна помощ. — Мислите й се объркваха. Но кой щеше да й повярва? На нея, на една чужденка? Затворът Нюгейт беше претъпкан с жени, които твърдяха, че са се опитали да ги изнасилят, а в същия затвор вече ги очакваше дръвникът на палача.

Няма да й повярват, че е било нещастен случай. Вече виждаше как строгият съдия с дълга бяла перука я проклина от съдийското си кресло, а лицето му се превърна изведнъж в това на леля Фани, когато произнесе присъдата:

— Утре, още преди изгрев-слънце, ще бъдеш отведена в Нюгейт Скуер, където…

Не беше в състояние да разсъждава. Ехото от строгия глас на съдията запали в нея изгарящ страх, който изпепели душата й. Цялата затрепери и ако не беше коленичила, сигурно щеше да падне. Наведе глава и дълго стоя така, неспособна да се съсредоточи. Когато най-сетне отново я вдигна, вече я владееше една-единствена мисъл: „Трябва да се махна от тук!“.

Да, трябваше да бяга. Не бива да е още тук, когато намерят трупа на Уилям. Трябва да бяга.

Бръкна с уплаха в джоба му за ключа. Събра нещата си във вързопче, притисна го към гърдите си и избърза към вратата. Там спря за миг и хвърли поглед назад. Отново изпита ужас. Отключи вратата и хукна с все сили през коридора, а после по стълбите надолу. Когато понечи да дръпне завесата в приземния етаж, изведнъж изпита вледеняващ страх: там, зад завесата имаше някой, той я дебнеше, преследваше я. Обърна се, видя задната врата и изтича на улицата.

Тичаше, тичаше и не се решаваше да се обърне назад. Представа нямаше накъде тича. И дали е успяла да избяга от преследвачите? Имаше ли изобщо някой зад нея? Или беше взела ударите на собственото си сърце за нечии стъпки?

Тичаше, без да спира през лондонските улици, покрай магазини, дворци и малки бедни къщици. Изобщо не обърна внимание, че въпреки късния час, няколко души спряха и се загледаха подире й.

Най-сетне се почувствува толкова отмаляла, че въпреки смъртния ужас, трябваше да спре и да се облегне на корава каменна стена, за да си поеме дъх. Дробовете й сякаш щяха да се пръснат. Всяко поемане на въздух й причиняваше болка. Стоеше разхлипана, облегната на стената, опитваше се да дойде на себе си. После изведнъж си даде сметка, че тук въздухът носи миризма на сол и значи е някъде на пристанището. Вдигна глава и отвори очи. Обгръщаше я гъста мъгла, от която нищо не се виждаше. Едва смееше да диша. Някъде по-далеч на един уличен ъгъл светеше факла. С такова желание би пристъпила в осветения от нея кръг, но не се решаваше да напусне мястото си. Дори да събере кураж, няма да знае в каква посока да бяга… Представа нямаше къде се е озовала. Чу как водата се плиска тежко срещу вълнолома, чуваше скърцането на мачти и от време на време гласове в далечината. Но тези шумове идеха сякаш отвсякъде и освен факлата не можеше да зърне никъде светлинка.

— Я виж! Тъкмо такава търсим! Точно тя ни трябва! Хайде, нея ще си хванем.

Хедър понечи да избяга, когато видя двамата моряци да идват към нея. Значи знаеха коя е и бяха тръгнали да я търсят. Тези двамата са я гонили. Краката й се подкосиха, тя стоеше и чакаше, примирена, да я отведат.

— Ало, госпожице! — каза по-възрастният и се ухили. — Тая положително ще хареса на капитана, нали, Дики?

Другият облиза устни и заби поглед в деколтето на Хедър.

— О, да, тая ще му се услади.

Хедър трепереше под погледите на двамата мъже. Реши, че никога вече няма да се види свободна. Единственото, което й оставаше, беше да се опита да прояви смелост.

— Къде ме водите? — попита тя примирено.

Дики се ухили и ръгна другия в ребрата.

— Малко е любопитничка, нали? О, да, тая ще му допадне, не бих имал нищо против и аз да мога да си позволя такова парче.

— Съвсем наблизо, госпожице — заяви по-възрастният, — на борда на търговския кораб „Бързоходен“. — Хайде, елате.

Тя последва по-възрастния, който вървеше пред нея, а другият я следваше толкова отблизо по петите, че беше невъзможно да избяга.

Учуди се, че искат да я заведат на борда на някакъв кораб. Сигурно началникът на полицията е сега там. Беше й всъщност все едно, нали животът й тъй или иначе никога вече нямаше да се оправи.

Мина доброволно по трапа и по-възрастният я преведе през палубата до някаква врата, която бутна. Накараха я да мине през тесен коридор до още една врата, която след леко почукване се отвори. Когато пристъпи в капитанската каюта, някакъв мъж стана от бюрото, до което седеше и ако Хедър не беше толкова объркана и наплашена, щеше да види, че е мускулест и висок. Кафявите прилепнали панталони се изпъваха върху тесни бедра, а разкопчаната до кръста бяла риза с жабо откриваше широки гърди. С тъмната си къдрава коса и загоряла кожа приличаше малко на пират или на красив дявол. Когато пристъпи със смях към нея, видя ослепително белите му зъби. Бързият му поглед я обгърна от глава до пети.

— Охо, този път сте имали много успешен лов, сигурно дълго сте търсили, преди да я срещнете.

— А-а не, капитане — отвърна по-възрастният моряк, — намерихме я на една улица в пристанищния квартал. И дойде съвсем доброволно с нас.

Мъжът кимна и описа мълчаливо кръг около Хедър, която стоеше като вкаменена и не се решаваше да помръдне. Големите му зелени очи я оглеждаха изпитателно, но със задоволство, а това отново я ужаси. Тръпки я полазиха и тя притисна, сякаш за да се защити, вързопчето към гърдите си. Усещаше се сякаш гола под тънката рокля и с най-голямо желание би се завряла в някое ъгълче. Той спря за миг усмихнат пред нея. Но очите й избягваха неговите. Стоеше безпомощна, отпуснала клепачи и очакваше да разбере каква ще е по-нататъшната й съдба. Зад нея двамата моряци се хилеха, доволни от себе си.

Едрият мъж ги дръпна встрани и тихичко им каза нещо. Погледът на Хедър се плъзгаше по кабината, но тя не беше в състояние да разбере какво вижда. Външно беше сякаш спокойна, но противоречивите чувства в гърдите й отнемаха последните й сили. Чувстваше се изтощена и болна. Все още не можеше да си обясни защо този съдия се намира на борда на кораб. Не знаеше нищо за съдилища и присъди и затова смяташе, че сигурно ще я откарат в колония за престъпници, защото междувременно беше убедила сама себе си, че е извършила убийство.

„Божичко! — помисли си тя. — Тъкмо почнах да се надявам на по-лесен живот и ме сполетя такъв кошмар. Убих един мъж, хванаха ме и сега чакам да разбера каква ще е по-нататъшната ми съдба.“ Имаше чувството, че губи разсъдъка си. Ужасът от стореното — убийство на човек, я парализираше. Да, беше виновна. Не чу как вратата зад нея се затвори, когато двамата моряци напуснаха помещението. Думите на мъжа застанал пред нея я откъсна от мислите й. Той й се усмихваше с ироничен поклон.

— Добре дошла, милейди, мога ли да науча името ви?

— Хедър — измърмори тя, — Хедър Саймънс, сър.

— А — въздъхна той, — малко прекрасно цвете от покритите с мъх равнини. Хубаво име, което много ви подхожда. Моето е Брандън Бърмингам. Приятелите ме наричат Бран. Вечеряла ли сте?

Тя кимна.

— Да ви предложа ли чаша вино? Имам чудесна мадейра — попита той и взе от масата една гарафа.

Хедър поклати бавно глава и отново впери поглед в пода. Той се засмя тихо, направи още крачка към нея и застана съвсем близо. Пое вързопчето, което тя продължаваше да притиска към себе си и го хвърли на един стол.

Брандън впери поглед в нея смаян от младата й хубост и от роклята, чиято украса от перли блестеше на светлината на свещта. Кожата й, бяла като слонова кост, сякаш сияеше. Пред него стоеше крехка жена, привлекателна, тъничка, с малки корави гърди, които се подаваха примамливо от деколтето. Пристъпи още крачка и обгърна с внезапен импулс тънкия й кръст като почти я вдигна от пода. После притисна устни към нейните и обгърна Хедър с дъха на същото уиски, което обичаше да пие нейният баща.

Беше толкова изненадана, че не можеше да се брани и само се вцепени в прегръдката му. Имаше чувството, че се наблюдава отстрани и усети учудена, как езикът му раздели устните й и проникна в нейната уста. Смътно осъзна, че я обзема неясно чувство на наслада. Ако ситуацията беше по-различна, щеше може би да й хареса усещането на това яко, притиснато към нея мъжко тяло. Когато я пусна той продължаваше да се смее. Очите му святкаха. А когато той отдръпна ръце от устата й се изтръгна силен вик на ужас, защото роклята й внезапно се плъзна по раменете и падна в краката й. За част от секундата го погледна, преди да се наведе да вдигне роклята си. Но ръцете му я хванаха за раменете и тя се озова отново в прегръдката му. Този път почна да се брани с всички сили, които й бяха останали. Изведнъж се досети какво той има на ум. Но силите й бяха изчерпани от случилото се досега. Нямаше повече шансове. Ако прегръдката на Уилям Кърт беше желязна, цялото тяло на този мъж тука беше от стомана. Тя не можеше да се освободи. Ръцете й напразно се опираха в широките му гърди. Докато се опитваше да се бори с него, смъкна без да ще ризата от раменете му и сега той я притискаше с голи гърди, а между тях беше само тънката батиста на ризата й. Всеки път, когато устните му се притискаха към нейните, когато той обсипваше с горещи целувки лицето и гърдите й, тя едва си поемаше дъх. Усещаше ръцете му да се плъзгат по гърба й. Голите й гърди бяха притиснати към него и в неописуема паника тя се възпротиви толкова отчаяно, че за миг й се стори, че се е освободила. Той се изсмя с дълбок, гърлен смях и използва краткото прекъсване, за да си свали обувките и панталона.

— Добра игра, госпожице, но мога да ви уверя, че няма да спечелите.

В очите му лумна страст, когато обгърна със собственически поглед разголената й хубост. Беше красива, по-красива, отколкото се беше надявал. А тя беше вперила ужасен поглед в първия мъж, който я виждаше гола. Когато той пак се приближи към нея, Хедър направи опит да се измъкне с вик на уплаха, но една пъргава, много силна ръка, не търпяща съпротива, веднага я спря. Тя се наведе и ухапа китката му. Мъжът изпъшка от силната болка и я пусна, но тя се бе дръпнала толкова рязко, че се олюля и се озова просната върху леглото. В същия миг той беше вече над нея, за да обуздае нейното извиващо се тяло. Сега всяко нейно движение сякаш само засилваше желанието му.

— Не! — изстена тя. — Пуснете ме, пуснете ме!

С устни притиснати до нейните, той измърмори:

— О, не, малка вещице, о, не. Сега вече не!

После мъжът се понадигна и тя се усети за миг освободена от тежестта му, но само за един къс миг. После почувствува как коравата му мъжественост търси, опипва между бедрата й, докато намери каквото търсеше и проникна в нея. В паниката си и в опит да избяга, тя също се надигна и някакъв звук — полустон, полувик се изтръгна от устните й, а палещата болка се разля чак до бедрата.

Брандън се дръпна за миг изненадан и я погледна. Тя лежеше пребледняла върху възглавниците, беше затворила очи и люлееше отчаяно глава от една на друга страна. Той докосна нежно бузата й, измърмори нещо неясно. Но тя не го погледна. Той се раздвижи внимателно, целуна косата й, челото, загали с две ръце тялото й. Тя лежеше неподвижна, но сдържаното му с толкова мъка желание се засилваше и сега той потъна дълбоко в нея, неспособен да се овладее. При всяко негово движение й се струваше, че я разкъсва. Сълзи на болка се стичаха по бузите й.

Когато бурята премина настъпи дълъг мълчалив миг, в който той лежеше отпуснат до нея. Когато се надигна тя се обърна към стената и тихо захлипа, притеглила завивката над главата си.

Брандън Бърмингам беше смаян. Гледаше петната кръв по чаршафите. Погледът му се плъзна бавно по тялото на Хедър, той се любуваше на изящната извивка на бедрата, на стройните й крака. За малко да протегне ръка и да погали тесния й гръб, но беше прекалено объркан от изхода на тази среща. Отначало спокойната й, сдържана оценка на положението, когато пристъпи прага на каютата му, слабата й съпротива, сякаш на игра, после неопитността й в леглото, а сега този нестихващ плач и кръвта по чаршафите. Дали не е момиче, което беднотията е принудило да излезе на улицата? Дрехите и държането й противоречаха на такова предположение, но ръцете й, макар да бяха тесни и бели, не бяха ръце на дама, която не познава физически труд.

Той поклати глава, облече се и отиде да си налее чаша уиски. Отпи голяма глътка и се загледа замислено през прозореца, през който бе видял немалка част от света. Беше чужденец в тази страна, отечество на неговите родители. Малко след женитбата си баща му, човек с благородническо потекло, но авантюрист по природа, беше тръгнал да открива Америка и тази земя тук бе престанала да бъде негова. От десет години родителите му бяха мъртви. Майка му почина от блатна треска, няколко месеца по-късно баща му си строши главата, когато се опитваше да обязди един от дивите коне, които толкова обичаше. Родителите му бяха оставили двама сина и завидно богатство: плантация, господарска къща и земя за първородния син, а за по-малкия, Джеф, голяма сума пари и процъфтяваща търговия в Чарлстън, град, който родителите му обичаха, който им бе станал за дълги години нова родина.

Като дете на такива родители — своенравен баща, но мила и спокойна майка — опора на семейството, той, Брандън Бърмингам беше водил суров, пълен с приключения живот. Като момче трябваше, ще не ще, да ходи на училище, но след това побърза, въпреки волята на баща си, да се наеме като юнга на един кораб, за да опознае света. Разбра как се живее в открито море, плува с много кораби и се изкачи по стълбицата до офицерско звание. Но през изминалите години не беше всякога по море. Вече умееше да управлява плантацията, да проучва пазара и да продава на сметка реколтата си. Нищо от наученото не беше забравил.

Напоследък плантацията бе станала отново център на вниманието му. Беше навършил тридесет и пет и сега искаше да се откаже от пътуванията, да се радва на уседналия живот. Беше потеглил от Чарлстън с мисълта, че това ще е последното му пътуване. Имаше намерение да разшири плантацията, да създаде семейство и се надяваше да заживее щастливо и спокойно.

Усмихна се замислено. Странно наистина, че любовта към земята може да накара един мъж да върши неща, от които разумът би трябвало да го възпре. Щеше да се ожени за Луиза Уелс, въпреки че не я обичаше и знаеше, че моралът й не съответства на изискванията към една истинска лейди. Щеше да се ожени за нея преди всичко, защото искаше да си върне земята, станала нейно притежание, след като е била преди години собственост на семейство Бърмингам. Баща му я беше продал на времето на Уелсови. След смъртта на родителите си Луиза бе останала сама и сега плантацията й беше много запусната. Девойката потъна в дългове. Наследеното от баща й едва стигна за погасяването им. Наложи й се да продаде всичко, с изключение на няколко роби, които й трябваха, за да поддържа високия си жизнен стандарт. Търговците в Чарлстън отдавна се колебаеха дали да продължат да й продават на вересия. Затова тя беше предоволна, че е оплела в мрежите си един от най-богатите ергени в града. Да, беше го оплела, използвайки земята за примамка. На няколко пъти се опита да я откупи от нея срещу огромна сума. Парите ужасно много й трябваха, но тя отказваше, предпочитайки да заложи в играта своята женственост. Когато го примами в леглото си, Луиза се престори на девственица, но той не се остави да го измамят. Твърде много неща се приказваха за нея. Но опитността й в леглото не му беше неприятна и му беше всъщност безразлично колко отдавна е изгубила невинността си.

Той сбърчи чело — беше достатъчно странно, че той, произхождащ от семейство, в което ревността и собственическото чувство бяха играли толкова голяма роля, той, синът на един баща, комуто толкова приличаше физически, не ревнуваше дори от мъжете, които са споделяли преди него леглото на годеницата му. Беше ли студен? Или неспособен да обича? Ако беше изпитвал поне капчица ревност, докато тя поглеждаше към друг мъж, навярно и чувствата му към нея щяха да са сега по-различни.

Когато Джеф разбра за годежа му, той обяви брат си за побъркан. Кой знае, може да беше прав, но Брандън си имаше свои представи за нещата и макар да не бе наследил дори малък дял от чувството на ревност, така присъщо на бащата, беше не по-малко упорит в своенравието си. Навикът на бащата да взема решения и да върши всичко според волята си, беше присъщ и на сина. Дори когато родителите му умряха и му оставиха голямо наследство, той продължи да върши каквото си иска. Помоли Джеф да се грижи известно време за плантацията. После купи този кораб и обиколи с него всички морета, с което умножи богатството на Бърмингамовци.

Погледна към леглото, после отиде и седна на ръба му. Момичето беше престанало да хълца и сънят го беше надвил. Но това не беше спокойна дрямка, а по-скоро сън на изтощено същество.

Девственица — последното нещо, което бе очаквал да види днес в каютата си. Добре знаеше, че девствениците докарват само трудности и цял живот внимателно ги бе избягвал. Беше прекарвал малкото си свободно време със създания, които живееха весело и безгрижно. Беше посещавал какви ли не публични домове — претенциозни и долнопробни. Днес, когато след дълго пътуване през Атлантика, трябваше да прекара първата си нощ в това пристанище, той разреши на екипажа да слезе от кораба и да потърси удоволствия. Само личните му двама слуги, Джордж и Дики останаха на борда. Но желанието му да има жена бе станало непоносимо и той помоли Джордж да му потърси някое хубавко момиче, с което да прекара една безсънна нощ. Да е чисто и стройно — бяха двете му безусловни изисквания — но девственица? Не, такова нещо наистина не бе очаквал. На всичкото отгоре и толкова привлекателна! Колко странно, че се бе озовала тук. Невинни млади момичета като нея мислят само за женитба и често се опитват, с цялата си наивност, да примамят някой мъж в клопката си. Ако не го беше проумял, щеше ли да успее да остане толкова дълго ерген? Но тъкмо когато времето на ергенлъка му беше на привършване и бе решил да се жени, отне девствеността на това недокосвано същество. Не можеше да си обясни какви причини са я тласнали към онова, което бе сторила. Поклати глава, отново се съблече, угаси свещта и се изтегна до нея. Последното, което усети, преди да заспи, беше ароматът на кожата й и топлината на нейното тяло.

 

 

Първите ивици на изгрева вече обагряха небето на изток, когато Хедър отвори още сънена очи, а после изведнъж напълно се събуди. Вече си даваше сметка къде се намира. Обърна се неспокойно встрани и се опита да вдигне глава, но косата й беше притисната под ръката на Брандън. Другата му ръка я прегръщаше, а коляното му лежеше между бедрата й. Опита се внимателно да се освободи, но можа само да го събуди. Бързо се отпусна върху леглото и се престори, че още дълбоко спи. Брандън отвори очи и сега наблюдаваше лицето до себе си. Беше очарован от изящните му черти. Дълги, копринени, тъмни мигли хвърляха нежна сянка върху безукорната й кожа. Под клепачите се криеха светли очи с цвета на сапфири — добре си спомняше това. Бяха го очаровали още в първия миг, както и изписаните вежди над тях. Устните й имаха мила извивка, бяха розови и примамливо меки, носът прав и тесен. Луиза би позеленяла от яд, ако двете някога се срещнеха, нещо, което му се стори повече от невероятно.

При тази мисъл се усмихна.

Годеницата му се гордееше много с външността си и не би допуснала да заеме второто място след тази нежна фея. Някои хора твърдяха, че Луиза била най-красивата жена в Чарлстън, въпреки че хубавиците в този град не бяха малко. Той самият не се беше замислял много-много дали е така. Златнорусата коса на Луиза и топлите й кафяви очи бяха наистина прекрасни, красивото й гъвкаво тяло пробуждаше неизменно мъжкото желание, но това момиче с нежната си наранена хубост сигурно щеше да предизвика и в родния му град спорове за това, коя от двете е по-красива.

Той се наведе над нея, целуна я по ухото, нежно и на шега го ухапа. След това докосване Хедър не можеше повече да се преструва. Тя отвори очи.

— Добро утро, мила — прошепна той и я целуна по устата.

Тя лежеше безмълвна и се боеше, че всяко нейно движение може да пробуди отново страстта му. Но това щеше да е излишно, защото огънят вече гореше в него и го обхващаше целия. Целувките му блуждаеха от устните към страните й, надолу по шията и към раменете. Тръпки преминаха по гърба й. Тя го погледна ужасена, когато той притисна брада и устни към розовите пъпки на гърдите й и леко ги заблиза.

— Не! — помоли тя. — Не, не го правете!

Той вдигна глава, погледна я в очите и се засмя.

— Ще трябва да свикнеш с нежностите ми, малката.

Тя се опита да му се противопостави, опита се да го склони с молби.

— Моля ви, недейте, моля ви, не искам това да се повтори! Не ми причинявайте отново болка. Пуснете ме да си ида.

— Този път няма да ти причиня болка, миличко — прошепна й той в ухото и продължи да я целува.

Тежестта на тялото му я държеше в своя плен и сега Хедър започна сериозно да се бори. Стисна силно колене и се опита да го драска, където можеше да стигне, но всеки път я пресрещаше ръка или лакът, които унищожаваха усилията й. Той се смееше, сякаш се наслаждаваше на борбата им. После тя усети как мъжът вдига бавно ръцете й нагоре покрай главата и лесно ги задържа там с едната си ръка. Другата му ръка покри гърдите й, заигра се с тях, въпреки че тя отчаяно се въртеше и се дърпаше, за да му окаже съпротива. Коляното му разтвори бавно бедрата й все по-широко и по-широко, докато тя усети отново мъжа дълбоко в себе си.

Този път тя не плака, но омраза и страх я преизпълниха цялата. Когато той се претърколи до нея, тя се надигна рязко и се дръпна в единия край на койката. В големите й очи се четяха притеснение, страх и болка. Той я наблюдава известно време замислен, после се надигна, седна до нея и се опита да я погали по бузата, защото смяташе, че трябва да я утешава, но тя отблъсна ръката му, сякаш беше нажежено желязо. Разбра учуден, че присъствието му продължава да я плаши. Сбърчи още по-силно чело. Пръстите му галеха косата й, играеха си предпазливо с копринените кичури, които обрамчваха, разрошени и преплетени, тясното й лице.

— Ти събуди любопитството ми, Хедър — измърмори той. — Срещу онова, което загуби снощи, ти можеше да получиш кралско възнаграждение, а вместо това си скитала безцелно из улиците, като най-обикновена проститутка. Казаха ми, че си дошла доброволно тук, не си направила дори плах опит да се пазариш. А миналата нощ не се опита дори да ми обясниш, че си девствена и да поискаш за това някаква цена. Роклята ти е скъпа. Струва повече, отколкото някои проститутки могат да спечелят за цяла година. Но вече съм сигурен, че си нещо много различно от тях, толкова различно, че просто не мога да си представя защо пропиля така лесно девствеността си.

Хедър го гледаше безмълвна, неспособна да проумее напълно онова, което й казваше.

— Навярно си от добро семейство и не си от онези момичета, които скитат по улиците и практикуват съзнателно занаята. Красотата ти е необичайна. Малко жени са толкова хубави. Носиш скъпа, украсена с перли рокля, но въпреки това — добави той замислено като взе ръката й в своята и я обърна с дланта нагоре, — ръцете ти говорят, че си работила тежко. — Той прокара леко пръсти по дланите й, а после ги целуна. — Когато дойде снощи тук ти беше спокойна и сдържана — добави той. — А само допреди малко се бореше със зъби и нокти и не искаше да ми позволиш да бъда нежен с теб.

Докато той говореше, сякаш перде й падна от очите. Той не беше представител на властта. Боже милостиви! Каква цена бе платила за страха и незнанието си! По-добре да беше останала, да бе приела строгостта на закона, вместо да идва тук и да бъде унизена до дъното на душата си, да допусне да й бъде отнета невинността. А още по-добре щеше да е, да си беше останала на село, при отвратителната леля Фани, вместо да идва в този град.

— Не бива да се страхуваш, Хедър, аз ще се погрижа за теб. Ще ти създам всички удобства. Няма да остана дълго в това пристанище, но ще живееш при мен, докато съм тук. А преди да замина, ще се погрижа да получиш свой дом…

Прекъсна го висок, почти истеричен смях. Хедър даде невъздържан израз на шока, последвал след като бе разбрала истината. Само след миг смехът премина във високо хлипане. Сълзите обливаха бузите й. Наведе глава напред, косата й се разпиля по раменете и прикри голотата й. Цяла се тресеше от стенания. Най-сетне отметна глава и го погледна със зачервени от плач очи.

— Аз не съм се предлагала на улицата — изкрещя тя гневно, — просто се бях загубила и не можех да намеря пътя.

Той мълчеше смаян, а после се реши да възрази:

— Но нали последва доброволно хората ми?

Тя поклати глава в безмълвно отчаяние. Той не знаеше нищо за нея. Беше просто моряк от чужда страна. Опита се да преглътне сълзите си и в същия миг й стана ясно — той не биваше никога да научи за страшния й грях!

— Помислих, че ме следят. Разделиха ме от моя чичо и аз изгубих пътя. Мислех, че чичо е пратил тези хора.

Тя облегна глава на стената и сълзите отново набраздиха лицето й, закапаха по гърдите й. Той гледаше закръглените й белоснежни гърди и бърчеше чело, замислен над това, какво наказание предвижда законът за прегрешението му. Тя може да има високопоставени роднини? Стори му се, че вече усеща ледената студенина на секирата върху шията си. Надигна се от леглото и застана с гръб към нея до прозореца.

— Кои са родителите ти? — попита дрезгаво. — При красота и възпитание като твоите, сигурно имаш много приятели при двора, или произхождаш от влиятелно семейство?

Тя удряше безсилно глава срещу стената.

— Родителите ми починаха и аз никога не съм била при двора.

Той пристъпи към роклята, която лежеше на пода, вдигна я и я показа на момичето.

— Трябва да си заможна. Такава рокля не струва грошове.

Тя го изгледа и се засмя горчиво.

— Нямам пукната пара, сър, чичо ми подари роклята, но работя само за хляба.

Той разглеждаше блестящата украса от перли.

— Този чичо няма ли да се разтревожи, да прати да те търсят?

Хедър замря и наведе очи.

— Не — промърмори тя, — вече не вярвам да го направи. Чичо ми не е човек, който да се разтревожи задълго за когото и да било.

Брандън се засмя облекчено и сложи роклята на един стол. Отиде до мивката и се залови за сутрешния си тоалет. Но само след миг се обърна, за да види как Хедър става от леглото. Очите му се наслаждаваха на красотата й, галеха я, възхищаваха се на всяко от грациозните й движения. Тя усети погледа му и прикри гърдите си с ръце, сякаш трябваше да брани от него своята женственост. Той се засмя тихо и отново се обърна към огледалото.

— В такъв случай, Хедър, нищо не пречи да живееш с мен и да останеш моя възлюбена. Ще ти купя къща в града, в която ще разполагаш с лукса, от който имаш нужда. Ще идвам да си почивам в компанията ти. Ще поставя на твое разположение сума, достатъчна, за да нямаш нужда от други мъже, нещо, което в никакъв случай не бих търпял. Виж какво, предпочитам да уговорим всичко от самото начало и да сложим ред в отношенията ни.

За миг й се стори, че ще се пръсне от омраза. Чувството беше по-силно от всичко, което бе изпитвала досега към някого. Как правеше предложенията си сякаш между другото, с какво спокойствие обсъждаше онова, което за нея беше катастрофа! Имаше желание да изкрещи високо, да се нахвърли върху него и с все сили да му издере лицето. Но после промени решението си. В този момент той стоеше с гръб към нея и пътят към вратата беше свободен. Предпазливо и тихо се облече, взе вързопчето си от стола и се запромъква с разтуптяно сърце към вратата.

— Спри, миличко! — Брандън се бе обърнал мълниеносно, още преди тя да направи следващата крачка. — Ела тук, Хедър!

Тя застана като вцепенена. Не, нямаше да се приближи към него, нямаше да му позволи да я докосне, щеше да остане да стои тук и да не помръдне. Поклати упорито глава и изрече едно тихо, почти нечуто „не“.

Той я погледна и се усмихна подигравателно:

— Признавам ти смелостта, ma cherie, но мислиш ли, че е разумно да ми възразяваш? Знаеш не по-зле от мен, че не можеш да ми попречиш да си взема каквото пожелая. Не смяташ ли, че ще е по-добре да дойдеш доброволно, преди да си ме разсърдила?

Смразяващ страх изпълваше сега Хедър, а предизвиканата от отчаянието смелост се стопи. Пристъпи разтреперана крачка след крачка, докато не застана пред него с наведена глава. Хапеше беззащитно и нервно долната си устна.

Той се засмя радостно, седна в стоящото зад него кресло, хвана я за ръце и я притегли на скута си.

— Не се бой — измърмори той и покри шията й със страстни целувки, — този път няма да ти причиня болка.

Разплакана и премаляла от страх, тя се облегна на гърдите му, а той продължи да я гали — безкрайно дълго, както й се стори. Ръката му се плъзна от кръста към бедрата й, надолу по краката, а после загали пак нагоре краката й откъм вътрешната страна. Тя стенеше и се бранеше, доколкото й позволяваха слабите й сили.

— Не ми се противопоставяй — каза той меко, без да я поглежда, — просто се наслаждавай.

— Не мога! — възкликна тя отчаяно.

— Разбира се, че можеш, трябва само да пожелаеш.

Устните му, които се плъзнаха от шията към нежно закръглените гърди, бяха влажни. Полуотворени те пиеха сладостта на кожата й. Целуваха гърдите й от малката долчинка между тях до розовите пъпки, които се очертаваха корави под тънкия плат на роклята. Дъхът му докосваше на горещи тласъци кожата й. Той разкопча корсажа и покри с палещи целувки голата й плът.

Някой почука плахо на вратата и силен гняв помрачи челото на Брандън. Хедър беше скръстила страхливо ръце пред гърдите и се опитваше срамежливо да стане от коленете му, но той я задържа със стоманени ръце. Нескрит яд прозвуча в гласа му, когато извика:

— Влез, по дяволите!

Джордж отвори вратата и застана на прага. Пламна от притеснение, щом разбра ситуацията.

— Прощавайте, капитане, но е дошъл пратеник на един от търговците — иска да говори с вас. Човекът каза, че господарят му би желал да купи индигото и ориза ви, но иска преди това да говори с вас.

— Ако съм те разбрал добре, очаква да отида при него, така ли? — попита сърдито Брандън. — И защо, по дяволите, не може той да дойде на борда на „Бързоходен“ като всички други?

— Човекът е сакат, господине — опита се да обясни морякът. — Би желал, ако нямате нищо против, да види товара, да прецени стойността му и да ви заведе след това до дома на търговеца.

Брандън изръмжа някаква ругатня и лицето му стана червено от яд.

— Добре, Джордж, покажи на човека стоката, а като свършите го доведи тук.

Джордж излезе заднешком и затвори вратата след себе си. Сега Брандън пусна, макар и с нежелание Хедър. Тя изтича до стола край прозореца и побърза да закопчее роклята си, докато той сядаше зад писалището. Усещаше очите му върху себе си, бузите й се изчервиха под този поглед.

Малко по-късно доведоха пратеника. Тя остана до прозореца, обърнала гръб на двамата мъже. Беше същинско мъчение да стои в каютата, докато мъжете водеха делови разговор. Лицето й продължаваше да пламти. Би предпочела да е мъртва. Погледна надолу към леко олюляващата се вода и се запита дали би намерила кураж да скочи, та смъртта да реши всичките й проблеми. Наведе се силно напред, за да надникне в тъмните дълбини, без да забележи, че пратеникът си е отишъл и Брандън е застанал зад нея. Той сложи ръка върху нейната и тя потрепери от ужас. Той се усмихна и отметна кичур от челото й.

— Мисля, че ще трябва да те напусна за няколко часа, Хедър. Но ще се върна колкото може по-бързо. Поръчал съм на Джордж да те пази. Моля те, не му създавай неприятности. Той е безкрайно добър с дамите. Казах му, че искам да те намеря тук, когато се върна, та ще те моля, не се опитвай да изчезваш. Ако допусне да избягаш, ще му смъкна кожата от гърба. Освен това непременно ще те намеря, та ако ще да се наложи да преобърна цял Лондон.

— Изобщо не ме интересува дали смъквате кожите на слугите си — отвърна тя с горчивина, — но ако видя възможност да избягам, няма да я изпусна.

— В такъв случай, мила Хедър — вдигна той вежди, — за предпочитане е да те взема със себе си.

Стори й се, че ще си загуби разсъдъка от страх.

— О, не! — възкликна тя. — Моля ви! Бих умряла от срам. О, не! Ще остана тук, както пожелахте и през цялото време ще чета, уверявам ви!

— Ти знаеш да четеш? — изгледа я заинтригувано Брандън.

— Да — отвърна тя тихо.

Той й се усмихна. Малко жени умееха да четат. Изпита нещо като уважение към това странно момиче.

— Е, добре — каза колебливо, — оставям те тук и ще надникна в някой магазин за дрехи да ти набавя необходимото. Я стани да видя каква големина носиш.

Хедър стана с неудоволствие и се завъртя бавно, както й бе заповядал. Очите му я оглеждаха със задоволство.

— Ама ти си наистина много мъничко същество.

— Някои ме намират прекалено слаба — каза тя.

Беше си спомнила пренебрежителните думи, с които я обсипваше леля й.

— Сигурно са били завистливи дърти жени — засмя се Брандън, — мога да си представя! Положително се задушават в собствената си мазнина.

За пръв път лека усмивка озари лицето на Хедър. Описанието му отговаряше напълно на вида на леля й. Но усмивката изчезна пак така бързо, както се бе появила. Въпреки това мъжът я бе забелязал.

— Охо! — възкликна той весело. — Знаех си, че рано или късно ще те накарам да се засмееш.

— Що се отнася до вас, нямам никакви основания да се радвам — побърза тя да забележи.

— Е, да — отговори той развеселен, — настроенията ти се сменят много бързо, малка лейди. А сега да видим дали ледът по устните ти се е постопил — каза той застанал плътно до нея. — Бих искал да усетя за разнообразие нещо топло. Хайде, целуни ме както би трябвало да го прави любима жена. За повече нямам време сега.

Хедър усети невероятно облекчение при мисълта, че няма да последва любовна сцена. Затова си наложи да се престори, че изпълнява желанията му, обгърна врата му с ръце и наведе главата му към себе си. Той вдигна учудено вежди, а Хедър, в желанието си прегръдката да прекъсне час по-скоро, притисна влажни и топли устни към неговите и го целуна с малкото опит, придобит през последните няколко часа. Целуна го с любов, почти нежно и притисна тялото си към неговото. Близостта й го замая. Разумът сякаш изобщо го напусна. Ръцете му я прегърнаха, цялото му тяло я желаеше. Това нежно същество беше самото изкушение. С мъка се отдели от нея.

— Трудно е да се раздели човек с теб, когато ме целуваш по този начин — каза той дрезгаво.

Хедър се изчерви. И за нея тази целувка беше изненада. Задачата, която той й бе поставил, не й се стори отвратителна.

— А сега, струва ми се, трябва наистина да тръгвам. Тесният ми панталон не би оставил дори у напълно лишен от въображение човек съмнение относно състоянието ми.

Тя извърна очи, но в същия миг вече горчиво съжали, че го стори. Лицето й пламна, почувствува се унизена и рязко му обърна гръб.

Зад нея Брандън тихичко се изсмя, въздъхна и се залови за тоалета си, после измърмори:

— Ох, само да имах малко повече време, мадам!

В смущението си Хедър се залови да раздига масата. В мислите й нямаше нито една добра за Брандън. Беше й направо отвратителен, но въпреки цялата си омраза към него, не можеше да не признае, че такива мъже рядко се срещат. Облеклото му беше безукорно и говореше за изискан вкус. Всичко по него му стоеше като излято и подчертаваше красивата му фигура. Панталонът беше ушит по мярка и прилепваше към тялото така, че не оставяше съмнение в мъжествеността му. „Изглежда толкова добре, че положително му се налага дори да се брани от жените“ — помисли си тя, отвратена.

Той я целуна за довиждане.

— Скоро ще се върна — каза й той усмихнат.

Хедър с мъка се владееше. С най-голямо удоволствие би му изкрещяла нещо. Видя го как тръгва с толкова самоуверена крачка, че отново изпита омраза. После вратата се тръшна зад него.

В душата й бушуваха погнуса и гняв. Замахна с ръка и струпаните на масата съдове се разхвърчаха шумно из стаята.